Решение по дело №1821/2021 на Софийски градски съд

 

 

 

Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

гр.София, 11.06.2021 г.

 

В    ИМЕТО    НА    НАРОДА

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на осемнадесети май през две хиляди и двадесет и първата година в състав:

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ : Теменужка Симеонова

                                                 ЧЛЕНОВЕ :  Хрипсме Мъгърдичян

                                                                        Ивайло Димитров

при секретаря Михаела Митова, като разгледа докладваното от съдия Симеонова в.гр.дело № 1821 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение от 27.11.2020 г. по гр.д. № 42899/2019 г., СРС, І ГО, 51 с-в е признал за установено, че Й.Д.М., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***-р *******, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, np. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, сумата 611,67 лева - главница по договор за паричен заем 02.06.2017 г., сключен с "И.А.М.” АД, вземанията по който са прехвърлени в полза на „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД с рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. и приложение № 1 към него от 01.01.2018 г, ведно със законната лихва от 14.08.2018 г. до окончателното погасяване на задължението, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 99, an. 1 ЗЗД сумата 38,28 лева - договорна възнаградителна лихва за периода от 19.06.2017 г. до 25.09.2017 г., както и на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД сумата 61,95 лева - обезще­тение за забава за периода от 20.06.2017 г. до 14.08.2018 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 53684/ 2018 г., по описа на Софийски районен съд, 51 състав, като  е отхвърлил исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД и по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД за сумите 45 лева - такса разходи за извънсъдебно събиране на вземанията за пе­риода от 20.07.2017 г. до 20.11.2017 г. и 233,73 лева - неустойка поради неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. Осъдил е  Й.Д.М., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***-р *******, сумата 449,15 лева - съдебни разноски в исковото производство, както и сумата 53,90 лева - съдебни разноски в производството по ч.гр.д. № 53684/ 2018 г., по описа на Софийски районен съд, 51 състав.

Решението е обжалвано с въззивна жалба от ответника Й.Д.М., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез назначения по делото особен представител адвокат Р.Т.,*** в частта, в която съдът е признал за установено, че Й.Д.М., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, np. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, сумата 611,67 лева - главница по договор за паричен заем 02.06.2017 г., сключен с "И.А.М.” АД, вземанията по който са прехвърлени в полза на „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД с рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. и приложение № 1 към него от 01.01.2018 г, ведно със законната лихва от 14.08.2018 г. до окончателното погасяване на задължението, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 99, an. 1 ЗЗД сумата 38,28 лева - договорна възнаградителна лихва за периода от 19.06.2017 г. до 25.09.2017 г., както и на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД сумата 61,95 лева - обезще­тение за забава за периода от 20.06.2017 г. до 14.08.2018 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 53684/ 2018 г., по описа на Софийски районен съд, 51 състав с мотиви, изложени в жалбата, които  на практика възпроизвеждат част от мотивите, изложени в отговора на исковата молба в първоинстанционното  производство. Особеният представител твърди, че процесният договор за заем е нищожен на основание чл.22 ЗПК, като в него липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, че не са посочени по ясен и разбираем начин всички разходи, които длъжникът ще стори, пряко свързани с конкретното правоотношение. Не става ясно как лихвеният процент и годишното оскъпяване по заема се съотнасят към ГПР, както и какво е включено в общите разходи по кредита. Сочи се, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по различен начин, е недопустима. Развиват се  и доводи, че клаузата, с която е договорено заплащане на възнаградителна лихва, също е нищожна, тъй като нарушава добрите нрави, поради обстоятелството, че размерът на лихвата надвишава трикратния размер на законната лихва.

Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отмени процесното в обжалваната част и да бъдат отхвърлени изцяло  предявените искове н. „А.з.с.н.в.” ЕАД.

Въззиваемото дружество „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***, чрез пълномощника по делото юрисконсулт И.Н.оспорва въззивната жалба. Претендира  присъждане на разноски.

Съдът приема, че въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно, не е постановено в нарушение на правните норми, които уреждат условията за валидност на решенията-постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определено съдържание, от което може да се извлече смисъла му. Ето защо, съдът следва да се произнесе по неговата правилност.

Съдът констатира следното от фактическа страна:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1, пр. 1ЗЗД, вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.9, ал.1 ЗПК, вр. с чл.99, ал.1 ЗЗД, , вр. с чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Ищецът „А.з.с.н.в.“ АД твърди, че между „И.А.М.“ АД, в качеството му на кредитор и Й.Д.М., в качеството му на кредитополучател, бил сключен Договор за паричен заем от 02.06.2017 г., по силата на който „И.А.М.“ АД“ ЕАД предоста­вило на ответника заем в размер на 650 лева, който следвало да бъде върнат заедно с възнаградителна лихва в общ размер 693,28 лева в срок до 25.09.2017 г. на 16 равни сед­мични погасителни вноски в размер на 43,33 лева всяка от тях. В Тарифата за таксите на „И.А.М.“ АД било предвидено, че при забава в плащането на погасителна вноска, заемателят дължи на заемодателя такса за разходи за събиране на вземането, като с чл. 16, ал. 2 от договора Й.Д.М. декларирал, че е запознат с Тарифата. Поради забава в изпълнението на задължението за заплащане на уговорените погасителни вноски за ответника възникнало задължение да заплати на кредитора сума­та 45 лева - такса разходи, начислени за периода от 20.07.2017 г. до 20.11.2017 г. Съгласно клаузите на договора заемателят следвало да предостави на заемодателя в тридне­вен срок от подписването му обезпечение - две физически лица - поръчители, които да подпишат договор за поръчителство, или банкова гаранция с бенефициер заемодателя, която да е валидна до крайния срок за плащане на задълженията по кредита. Поради непредставяне на обезпечение за ответника възникнало задължение за заплащане на не­устойка в размер на 249,44 лева, която страните се споразумели да бъде разсрочена на 16 равни вноски, платими на падежните дати на погасителните вноски. Тъй като Й.Д.М. изпаднал в забава, за него възникнало и задължение за заплащане на мораторна лихва в размер на 61,95 лева за периода от 20.06.2017 г. до 14.08.2018 г. Твърди се, че ответникът заплатил на „И.А.М.“ АД сума в общ размер 59,04 лева, с която били погасени част от задълженията му, както следва: 15,71 лева - неустойка, 5,00 лева - договорна лихва и 38,33 лева - главница. Останалата част от задълженията останали неизплатени. Вземанията на „И.А.М.“ АД, произтичащи от посочения договор за заем, били прехвърлени/цедирани с рамков договор за про­дажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. и Приложение № 1 към него от 01.01.2018 г. в полза на ищеца „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД, за което било изпратено уведомление до ответника. За посочените суми била издадена заповед за из­пълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в полза на „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД, която била връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.

Ето защо, ищецът е предявил исковете, предмет на настоящото производство, с които моли да бъде постановено решение, с което да бъде признато за установено, че Й.Д.М. му дължи 611,67 лева-главница, ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, 38,28 лева - договорна лихва за пери­ода от 19.06.2017 г. до 25.09.2017 г., 61,95 лева - мораторна лихва за периода от 20.06.2017 г. до 14.08.2018 г. и 45 лева - такса разходи за извънсъдебно събиране на в.та за периода от 20.07.2017 г. до 20.11.2017 г., както и 233,73 лева - неустойка по­ради неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение.

Ответникът Й.Д.М., чрез назначения му особен представител, е депозирал в срок отговор на исковата молба, в който е оспорил предявените искове.

По делото не е спорно, а и се установява от представеното писмено доказателство договор за паричен заем № 282262 от 02.06.2017г., че между Й.Д.М. и „И.А.М.“ АД са съществували облигационни правоотношения, възникнали по силата на цитирания договор, представляващ договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК в сила от 12.05.2010 г., явяващ се приложимо право към момента на сключването на договора. По силата на договора, „И.А.М.“ АД в качеството му на заемодател и Й.Д.М. като заемател, е поело задължение да предостави на ответника заем в размер на 650 лева срещу задължение за последния да върне сумата, заедно с възнагра­дителна лихва при годишен лихвен процент от 40 % на 16 седмични погасителни внос­ки, всяка от които в размер на 43,33 лева, в срок до 25.09.2017 г. Съгласно чл. 2, т. 7 от договора общата сума, дължима от заемателя, е 693,28 лева, като размерът на уговорената възнаградителна лихва е 43,28 лева.

Безспорно е, че на 16.11.2010 г. между „И.А.М.“ АД и „А.з.с.н.вземания“ ООД бил сключен договор за продажба и прехвърляне на в. (цесия), по силата на който „И.А.М.“ АД, в качеството му на цедент, е прехвърлил н. „А.з.с.н.вземания“ ООД, в качеството му на цесионер вземания, произхождащи от договори за потребителски кредит, сключени от продавача с физически лица, които не изпълняват задълженията си по тях, които са индивидуализирани в Приложение № 1, представляващо неразделна част от договора. Депозирано е копие от рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010., сключен между „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД и „И.А.М.“ АД и копие от извадка от приложение № 1 от 01.01.2018 г. към него, от които се установява, че „И.А.М.“ АД е прехвърлило в полза на ищцовото дружество вземанията си към Й.Д.М., произтича­щи от процесния договор за заем. Депозирано е копие от пълномощно, от което е видно, че цедентът е упълномощил „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД да уведоми ответника за извършеното прехвърляне. Представено е копие от уведомлението за цесията, адресирано до ответника, което му е връчено редовно на основание чл. 47, ал. 5 ГПК

СГС приема за доказано, че по силата на твърдения договор за цесия на ищеца са били прехвърлени вземанията по договора за предоставяне на паричен заем № 282262 от 02.06.2017 г. Доколкото към исковата молба, предмет на настоящото производство, е приложено уведомление за прехвърлянето на в.та по процесния договор, изходящо от цедента /стария кредитор/, чрез неговия пълномощник- новия кредитор /ищеца/, което е достигнало до ответника на 05.06.2020 год., когато са му били връчени преписи от исковата молба и приложенията към нея чрез назначения му по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен  представител, то следва да се приеме, че цесията има действие по отношение на ответника Й.Д.М.. Връчването на книжата по делото чрез особения му представител е надлежно и поражда свързаните с него правни последици, като в този смисъл е Решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на I т. о. на ВКС.

Съгласно чл. 3 от договора за заем с подписването му страните се съгласяват с отпуснатия кредит да се рефинансира текущ заем на заемателя, като се погаси изцяло задължението му по договор за заем № 2788608 в размер на 330,10 лева, а останалата сума да бъде изплатена от заемодателя, като изрично е посочено, че договорът има сила на разписка. С оглед на това СГС  приема, че „И.А.М.“ АД е изпълнил задължението си да предостави на Й.Д.М. договорения заем, като за последния са възникнали валидни задължения да го върне, заедно е уговорената възнаградителна лихва при описаните по-горе условия.

Настоящата инстанция приема за неоснователни възраженията на въззивника/ответник за нищожност на договора за заем. В него е посочен видът на предоставения кредит - потребителски заем, с част от който да се рефинансира задължението на ответника по договор за заем № 2788608 в размер на 330,10 лева; срокът на договора - до 25.09.2017 г., общият размер на кредита и условията за усвояването му, лихвеният процент, който е уговорен във фиксиран размер-40 % на годишна база. Ясно е посо­чен годишният процент на разходите по кредита - 46,19 %  и общата сума, дължима от потребителя - 693,28 лева, като в чл. 2, т. 8 са описани допусканията, взети предвид при изчисляване на годишния процент на разходите, а именно, че ГПР е изчислен при усло­вие, че договорът е валиден за посочения в него срок, а всяка от страните изпълнява точно и в срок задълженията си, тоест без да бъдат начислявани такси за събиране, лих­ви за забава и неустойки за неизпълнение на задължения. Уточнени са усло­вията за издължаване на кредита от потребителя, като същият обективира погасителен план- описани се ясно размерът, броят, периодичността и датите на плащане на погаси­телните вноски (чл. 2, т. 2-5 от договора). С оглед на това, СГС  приема, че процесният договор за заем не е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, как­то се твърди във въззивната жалба, а и в отговора на исковата молба, поради което не е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК.

Основателно е обаче, възражението на особения  представител на въззивника Й.Д.М. за нищожност на клаузата, с която е договорено заплащане на възнаградителна лихва, поради прекомерно завишен размер на лихвата. Особеният представител е навел възражения за невалидност на уговорката за размера на годишната възнаградителна лихва от 40,00 %, но съдът дължи и служебна проверка на тази клауза. Аргумент за това следва от мотивите на ТР №1/2009 г., на ОСТК на ВКС, в които е възприета, в контекста на въпроса за нищожност на неустойката поради нейната прекомерност, принципната позиция, че съдът следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация, която опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите нрави и води до нищожност на договора или отделни негови клаузи. При тази проверка съдът не дава указания на страните да правят такива твърдения, нито да сочат доказателства за това, но съдебната инстанция дължи при констатирана свръхпрекомерност на уговорената престация в договора да зачете правните последици на този правоизключващ факт (така и решение № 125, от 10.10.2018 г., по гр. д. № 4497/2017 г., Ill г.о. на ВКС). В горепосоченото тълкувателно решение се приема, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение на съдържанието на договора, което не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, те не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях.

Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на годишния процент на разходите по потребителски кредити и възнаградителната лихва като компонент от него, наред с другите разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато надхвърля петкратния размер на законната лихва - арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК. Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че договорна клауза, предвиждаща размер на възнаградителната лихва до петкратната стойност на законната лихва, е всякога валидна и при липса на изрична законодателна уредба не лишава съда от правомощието му служебно да провери съответствието й с добрите нрави. Този извод следва от обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е поставил не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид.

При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от възможността да ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора. В съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., IV г. о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва може да надхвърля размерът на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната практика, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която превишава двукратния размер на законната лихва.

В случая приетият в договора лихвен процент от 40, 00 % е  четири пъти размера на законната лихва, която към момента на сключване на договора е в размер на 10 % . С така уговореното възнаграждение, което се явява почти половината от предоставената сума, изчислена на годишна база, се създава значително неравновесие между престациите, които си дължат страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на един тип кредитополучатели да обуслови и по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна, „А.з.с.н.вземания“ ЕАД като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане на заемната сума оценка за финансовото състояние на потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши преценка за имуществото състояние на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т.ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, да извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България. Ето защо, предвиденият фиксиран лихвен процент от 40,00 %, съдът намира за противоречащ на добрите нрави и водещ до несправедливо високо възнаграждение за кредитора, поради което клаузата на т.6 от договора, в която е посочен годишен лихвен  процент от 40,00 %  се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

Както вече бе посочено, договорът за потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит-Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 год., в сила от 12.05.2010 год., като регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9. Приложимите в частност разпоредби на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК /по арг. за противното от чл. 4 от закона/, които са императивни, указват последиците при забава на потребителя- в този случай кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като размерът на обезщетението за забава е лимитиран до законната лихва. Ето защо, в противоречие с изискванията на чл.33, ал.1 и ал.2 ЗПК е уговорката за наказателна лихва в случая обезщетение за забава в размер на 61,95 лв.  за периода  от 20.06.2017 г. до 14.08.2018 г. Клаузата се явява нищожна, като противоречаща на закона.

Съгласно чл. 8 от договора за заем при забава за плащане на някоя погасителна вноска заемателят дължи на заемодателя законна лихва върху забавената сума за всеки ден забава. Ищцовото дружество претендира лихва за забава за периода от 20.06.2017 г., тоест от датата, следваща падежа на втората уговорена погасителна вноска (19.06.2017г. до 14.08.2018 г. Доколкото по делото не е установено ответникът да е изпълнил задължението за заплаща­не на втората и следващите погасителни вноски, следва да се приеме, че той е изпаднал в забава и дължи на ищеца обезщетение за забава. То, изчислено вър­ху всяка от погасителните вноски (главницата) по отделно за периода от датата, следва­ща падежа на съответната вноска, до 14.08.2018 г., е в размер на 63,60 лева. Ищецът е претендирал обезщетение за забава в по-малък размер, а именно 61,95 лева и при спазване прин­ципа на диспозитивно начало в процеса, искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД законосъобразно е бил уважен в този размер.

Изводът е, че в полза на „Агенция за с.на вземанията” ЕАД срещу Й.Д.М. са възникнали в. за претендираната сума само за главница  от 611,67 лева.

Решението следва да бъде отменено в частта, в която е признато за установено, че ответникът дължи сумата от 38,80 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 19.06.2017 г. до 25.09.2017 г. и в частта, в която е признато за установено, че ответникът дължи обезщетение за забава в размер на 61,95 лв. за периода  от 20.06.2017 г. до 14.08.2018 г., като искът следва да бъде отхвърлен в тези части.

В останалата част решението следва да бъде потвърдено.

В необжалваната част, решението е влязло в сила.

Променя се и размерът на дължимите разноски.

За заповедното производство ищецът е направил разноски в общ размер от 75 лв., които и съобразно уважената част от иска възлизат на   46,27 лв. Решението следва да бъде отменено в частта, в която са присъдени разноски за заповедното производство за сумата над 46,27 лв. до присъдените 53,90 лв.

За исковото производство ищецът е направил разноски в общ размер от 625 лв., които и съобразно уважената част от иска възлизат на 385 лв. Решението следва да бъде отменено в частта на присъдените разноски за исковото производство за сумата над 385 лв. до 449,15 лв.

Предвид изхода на делото и  предявената  претенция, въззивникът следва да заплати на въззиваемото дружество направените  разноски за настоящата инстанция в общ размер от 250 лв., от които 150 лв. за назначения особен  представител на ответника и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение, които и съгласно уважената част възлизат на 154,25 лв.

Водим от гореизложеното, съдът

 

Р     Е     Ш      И     :

 

ОТМЕНЯ решение от 27.11.2010 г. по гр.д.№ 42899/2019г. на СРС, І ГО, 51 състав в частта, в която съдът е признал за установено, че Й.Д.М., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***-р ******* на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 99, an. 1 ЗЗД сумата 38,28 лева - договорна възнаградителна лихва за периода от 19.06.2017 г. до 25.09.2017 г., както и на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД сумата 61,95 лева - обезще­тение за забава за периода от 20.06.2017 г. до 14.08.2018 г. и в частта на присъдените разноски за заповедното производство за сумата над 46,27 лв. до 53,90 лв. и в частта на присъдените разноски за исковото производство за сумата над 385 лв. до 449,15 лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:*** на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 99, an. 1 ЗЗД иск срещу Й.Д.М., ЕГН **********, с адрес: *** за признаване за установено, че Й.Д.М., ЕГН ********** дължи н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК******* сумата от 38,28 лева - договорна възнаградителна лихва за периода от 19.06.2017 г. до 25.09.2017 г., както и на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД сумата 61,95 лева - обезще­тение за забава за периода от 20.06.2017 г. до 14.08.2018 г.

ПОТВЪРЖДАВА решение от 27.11.2010 г. по гр.д.№ 42899/2019г. на СРС, І ГО, 51 състав в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА Й.Д.М., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез назначения по делото особен представител адвокат Р.Т.,*** да заплати н. „А.з.събиране н.вземания“ АД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***, Офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Изпълнителния директор Д.Б., чрез пълномощника юрисконсулт И.Н.направените  разноски за въззивната инстанция в общ размер от 154,25 лв.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                         ЧЛЕНОВЕ : 1.                       2.