РЕШЕНИЕ
№ 17028
гр. София, 20.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20221110162337 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от В. М. Н. против (фирма) с искане клаузата на чл. 14,
ал. 1, т. 3 от Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити
от 09.03.2022 г. да бъде прогласена за нищожна поради противоречие с чл. 33 вр. чл. 21, ал. 1
ЗПК и в противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
В исковата молба са изложени твърдения, че на 09.03.2022 г. страните сключили
Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити, по силата на
който в полза на кредитолучателя е издадена кредитна карта, чрез която се усвоява
предоставената сума в размер на 500 лева. В договора е уговорен срок за погасяване на
сумите 12 месеца, считано от датата на усвояване, при лихвен процент в размер на 18,5 %,
ГПР – 34,88 % и обща дължима сума по кредита – 581,52 лева. Страната поддържа, че в чл.
14, ал. 1, т. 3 от договора е уговорено, че при неизпълнение на задължението на клиента за
погасяване в срок на минималните погасителни вноски по кредита, кредиторът има право да
изплаща съобщения на потребителя и да начислява такси за това, съгласно ценова листа, а
именно такса в размер на 20 лева за всяко уведомление. Процесуалният представител на
страната поддържа, че процесната клауза е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК във вр.
чл. 33 ЗПК, тъй като с нея се цели заобикаляне изискванията на закона, а именно, че при
забава на длъжника, кредиторът има право да начислява законна лихва за забава, но не и
допълнителни такси. Посочва, че така уговорената клауза е неравноправна по смисъла на чл.
143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвижда заплащането на такси от по 20 лева за изпращане
на всяко едно уведомление, което довежда до неоснователно обогатяване на кредитодателя
за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума. В
допълнение са изложени съображения, че процесната клауза е нищожна поради
противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй като таксата от 20
лева се начислявала за всяко изпратено уведомление и по този начин се нарушава принципа
на добросъвестност и справедливост. Направено е искане сторените от страната съдебни
разноски да бъдат възложени в тежест на ответника.
1
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез процесуалния си представител, оспорва
предявения иск. С подадения отговор са оспорени поддържаните в исковата молба доводи за
нищожност и неравноправност на процесната клауза от договора, както и че същата е
сключена в противоречие с добрите нрави. Процесуалният представител на страната
поддържа, че видно от съдържанието на съглашението и общите условия таксата за
изпращане на уведомление се начислява за предоставяне на дейности по подготовка и
изпращане на уведомление до клиента. В подадения отговор са изложени съображения, че
таксата е предвидена и се дължи с цел покриване на присъщи разходи за обработка на
задължението, които дейности произтичат от естеството на договора и част от тях са
посочени в него. В допълнение представителят поддържа, че се касае за разходи, свързани с
неизпълнението на длъжника и е несправедливо същите да останат в тежест на кредитора.
Изложени са твърдения, че не е налице начисляване на допълнително обезщетение, тъй като
таксата се дължи за доставена услуга и няма характера на обезщетение или неустойка. По
развитите съображения е направено искане предявеният иск да бъде отхвърлен, като в
тежест на ищеца бъдат възложени направените от дружеството съдебни разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с за прогласяване на
нищожността на чл. 14, ал. 1, т. 3 от Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и
потребителски кредити от 09.03.2022 г. е да установи при условията на пълно и главно
доказване наличие на облигационно правоотношение с ответника с предмет описан в
исковата молба, както и че клаузата на чл. 14, ал. 1, т. 3 от съглашението е недействителна
съгласно разпоредбите на ЗПК, неравноправна по ЗЗП, а при условията на евентуалност е
нищожна като противоречи на добрите нрави.
При съобразяване на становището на страните на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4
ГПК с доклада е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото, че на
09.03.2022 г. страните сключили Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и
потребителски кредити, по силата на който в полза на ищеца в качеството на
кредитолучател е издадена кредитна карта, чрез която се усвоява предоставената сума в
размер на 500 лева, като съгласно чл. 14, ал. 1, т. 3 от съглашението при неизпълнение на
задължението на клиента за погасяване в срок на минималните погасителни вноски по
кредита, ответникът в качеството на кредитор има право да изплаща съобщения на
потребителя и да начислява такса за това, съгласно ценова листа, а именно такса в размер на
20 лева за всяко уведомление
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи
служебно.
Съгласно чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като ал. 2 предвижда, че ако
потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не
2
може да надвишава законната лихва. Уговорената в чл. 14, ал. 1, т. 3 от Рамков договор за
предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 09.03.2022 г., възможност при
забава на кредитополучателят финансовата институция да изпраща уведомителни
съобщения, като потребителят дължи заплащане на такса за това съгласно ценова листа, по
същността си представлява установено предварително по размер обезщетение за забава,
доколкото е предвидено като условие за възникването на вземането единствено забавено
изпълнение на задължението за заплащане на погасителните вноски по договора.
Заплащането на посочената такса за уведомително съобщение от 20 лева е договорено да
възникне като задължение при забавено изпълнение, наред със задължението за заплащане
на обезщетение за забава. По този начин се достига до нарушаване на забраната на чл. 33, ал.
1 и 2 ЗПК, което от своя страна обосновава извод за нищожност на клаузата.
Предвид изложеното съдът намира, че исковата претенция е основателна.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника следва
да бъдат възложени направените от ищеца съдебни разноски в размер на 50 лева,
представляваща внесена държавна такса за разглеждане на спора.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случаите на оказана безплатна
правна помощ и съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, определено от съда в размер не по – нисък от предвидения в наредбата по
чл. 36, ал. 2 ЗА. С Определение № 319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г. по описа
на ВКС, IV ГО е разяснено, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.
38, ал. 2 ЗА пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за
правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва
безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е
необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на адвокатското възнаграждение се
определя от съда, поради което не е нужен списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските,
дължими на страните. Съдът, също така, не е обвързан от искането, ако адвокатът е
посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да получи
хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която
представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда;
размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на
уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи се от
насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК. Съдът е задължен да определи
размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, а
минимумът на дължимият адвокатски хонорар е определен в чл. 38, ал. 2 ЗА - не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА. Предвид изложеното съдът намира, че не е
обвързан от представения от процесуалния представител на ищеца списък, съдържащ искане
за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева, а същото следва да се
определи предвид цената на иска в размер по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 480 лева с включено
ДДС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен от В. М. Н., ЕГН **********, с адрес в (адрес), против
(фирма), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в(адрес), иск, клаузата на чл. 14,
ал. 1, т. 3 от Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити
от 09.03.2022 г. за нищожна поради противоречие с чл. 33 вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК
3
ОСЪЖДА (фирма), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в (адрес), да
заплати на В. М. Н., ЕГН **********, с адрес в (адрес), на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата в размер на 50 лева, представляваща сторени по делото съдебни разноски за
заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА (фирма), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в (адрес) да
заплати на адвокат М. В. М., ЕГН **********, с адрес на кантората в (адрес), на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата в размер на 480 лева с включено ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на
ищеца В. М. Н..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4