Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …………….
гр. София, 13.04.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД - Наказателно
отделение, X-ти въззивен състав, в публично
съдебно заседание, проведено на двадесет и втори февруари две хиляди и осемнадесета
година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : АТАНАС АТАНАСОВ
ЧЛЕНОВЕ : РУСИ АЛЕКСИЕВ
мл. с. АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ
при
секретаря Таня Митова и в присъствието на прокурора Е. Варадинова, като
разгледа докладваното от съдия Алексиев
ВНОХД № 2152 по описа за 2017 г., за да се
произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на глава
XXI от НПК.
С присъда от
13.05.2015 г. по НОХД № 302/2014 г.,
Софийски районен съд – Наказателно отделение (СРС – НО), 105-ти състав, е
признал подсъдимите Д.Д.Д. и С.Д.Д., всеки един от тях, за виновен в
извършването на престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 54 от НК е осъдил подс. Д.Д. на наказание
„лишаване от свобода“, за срок от три години, при първоначален „строг“ режим на
изтърпяване, в затвор, на основание чл. 61, т. 2, вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС
(ред. ДВ, бр. 81/14.10.2016 г.), а подс. С.
Д. – на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК - на наказание „лишаване от
свобода“, за срок от една година, чието изпълнение, на основание чл. 66, ал. 1
от НК, е отложил за срок от три години. На основание чл. 59, ал. 1, т. 1, вр.
ал. 2 от НК е приспаднал времето, през което подс. Д.Д. е търпял мярка за
неотклонение „задържане под стража“ и е бил с мярка за неотклонение „домашен
арест“, както и времето, през което е бил задържан по реда на НПК и ЗМВР.
Привел е в изпълнение, на основание чл. 68, ал. 1 от НК, общото, най-тежко
наказание, наложено на подс. Д.Д. с определение по НЧД № 17411/2011 г. по описа на СРС, а именно
„лишаване от свобода“, за срок от една година, изпълнението на което е било
отложено, на основание чл. 66, ал. 1 от НК. Определил е, на основание чл. 61,
т. 2, вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС (ред. ДВ, бр. 81/14.10.2016 г.), първоначален
„строг“ режим на изтърпяване на приведеното в сила наказание, в затвор. Осъдил
е подсъдимите лица, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, да заплатят направените
по делото разноски, в размер на 35 лв., по сметка на СРС.
Недоволни
от така постановената присъда са останали служебно назначените защитници на
подсъдимите – за подс. Д.Д. - адв. М.Г., САК, а за подс. С.Д. – адв. Б.М., САК,
които, в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК, депозират въззивни жалби.
В
жалбата на защитата на подс. Д.Д. се твърди, без конкретни наведени доводи, че
присъдата е неправилна, необоснована и несправедлива. Желае се отмяната ѝ
и постановяване на нова, оправдателна.
С
жалбата на защитата на подс. С.Д. се желае отмяна на постановената осъдителна
присъда и постановяване на нова, оправдателна, алтернативно – изменението
ѝ, чрез намаляване на наложеното наказание. В жалбата не са ангажирани
съображения в насока желаното.
С
подадените въззивни жалби не се правят искания за събиране на доказателства от
въззивния съд.
В
разпоредително заседание на 27.06.2017 г., въззивният съд, по реда на чл. 327
от НПК, прецени, че за правилното изясняване на обстоятелствата по делото не се
налага разпит на подсъдимите и/или свидетел/и, изслушването на вещо/и лице/а,
както и ангажирането на нови писмени и/или веществени доказателства и в този смисъл не се налага провеждане на
въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на правомощието на въззивната
инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК и правилното решаване на делото.
С
оглед разпоредбата на чл. 329, ал. 2 от НПК и повдигнатото срещу всяко едно от
подсъдимите лица обвинение за престъпление, което се явява тежко, по смисъла на
чл. 93, т. 7 от НК, а именно наказуемо с наказание „лишаване от свобода” повече
от пет години, въззивният съд прецени, че присъствието им в съдебното заседание
е задължително.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция, представителят на СГП пледира
първоинстанционната присъда, с която двамата подсъдими са признати за виновни
за извършено престъпление по чл. 198, ал. 1, вр.с чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, да бъде потвърдена, като правилна и законосъобразна.
Защитникът на подс. Д.Д.Д. – адв. С.,
САК, поддържа въззивната жалба, по съображенията, изложени в нея. Намира, че
първоинстанционният съд е направил изводи, които не съответстват на
установените факти, като сочи, че последните създават елемент на
предполагаемост относно това кое лице е извършител и кое - помагач. Посочва, че
подзащитният ѝ само е улеснил извършеното престъпление. Застъпва, че
присъдата на първия съд е необоснована и неправилна, като съдът не е отчел
известната противоречивост в показанията на свидетелите Й.и С.. Желае отмяна на
първоинстанционната присъда и постановяване на нова, с която подс. Д.Д. да бъде
признат за невинен по подигнатото му обвинение, алтернативно – за изменението
ѝ, в частта относно определеното на подзащитния ѝ наказание, в
насока на занижаването му, изтъквайки, че така определеното наказание е
завишено, предвид възстановената от престъплението щета.
Подсъдимият Д.Д.Д., редовно призован
чрез майка си, не се явява. Производството по отношение на него се развива по
реда на чл. 269, ал. 3, т. 1 и т. 3 от НПК, в условията на т. нар. „задочно
производство“. Към същото е пристъпено едва след изчерпване на всички процесуални възможности за
установяване местонахождението на подсъдимия и неговото лично призоваване. От една страна, налице са условията на чл. 269, ал. 3, т. 3 от НПК, тъй
подсъдимото лице е редовно призовано, макар и не лично, а чрез майка си, и е
изпълнена процедурата по чл. 254, ал. 4 от НПК (отм., ДВ бр. 63/2017 г.). От
друга страна, налице са условията за протичане на настоящото въззивно
производство като „задочно“ такова, спрямо подс. Д.Д., визирани в чл. 269, ал.
3, т. 1 от НПК, тъй като са изчерпани всички процесуални възможности за
установяване местонахождението му и неговото лично призоваване. Подсъдимият сам,
със своето поведение е станал причина да не може да бъде открит, предвид факта,
че е напуснал известния по делото адрес, без да уведоми съда за актуалния си такъв,
съобразно и задължението му, произтичащо от наложената му мярка за неотклонение.
Тъй като подс. Д.Д.Д. не се явява
пред въззивния съд, същият не упражнява правата си на лична защита и на
последна дума.
Защитникът на подс. С.Д.Д. – адв. М.,
САК, поддържа въззивната жалба, по съображенията, изложени в нея. Желае
първоинстанционната присъда да бъде отменена, поради допуснато съществено
нарушение на процесуалните правила – липса на мотиви към същата, и делото да
бъде върнато за ново разглеждане, от друг състав на СРС.
Подсъдимият С.Д.Д. се присъединява
към становището на защитника си.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, обжалвания съдебен
акт, изложеното във въззивните жалби, както и доводите и възраженията,
направени в съдебното заседание и след като въз основа на императивно вмененото
му задължение извърши цялостна служебна проверка на първоинстанционния съдебен
акт, по отношение на неговата законосъобразност, обоснованост и справедливост,
съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира за установено следното :
Въззивните
жалби са подадени в срока по чл. 319 от НПК и от легитимирани лица, отговарят
на изискванията на чл. 320 от НПК, поради което са процесуално допустими и
следва да бъдат разгледани.
При преценка
на законосъобразността, обосноваността и справедливостта на атакувания съдебен
акт, съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, настоящата инстанция съобрази,
че същият е постановен при допуснато от районния съд съществено, отстранимо
нарушение на процесуалните правила, по смисъла на чл. 334, т. 1, вр. чл. 335,
ал. 2, вр. чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 от НПК – липса на мотиви към присъдата.
Същевременно,
доколкото делото се разглежда за втори път във
въззивната инстанция (постановената на 31.05.2013 г. присъда по НОХД № 11832/2012 г. по описа на СРС - НО, 103-ти
състав, е била отменена с решение на СГС - НО, V-ти въззивен състав, от
21.12.2013 г., постановено по ВНОХД №
5159/2013 г. по описа на същия съд, поради допуснати съществени отстраними
процесуални нарушения). Независимо от констатираното абсолютно, съществено, отстранимо
процесуално нарушение, допуснато при разглеждане на делото от първия съд,
съгласно императивната законова разпоредба на чл. 335, ал. 3 от НПК, въззивният
съд не може да върне делото за ново разглеждане от друг състав на съответния
първоинстанционен съд, а следва да го реши по същество. Довод в тази насока е и
обстоятелството, че, от една страна, е спазен принципът на двуинстанционно разглеждане
на делото, залегнал както в Конституцията на Р. България, така и в Протокол 7
към ЕКЗПЧОС, като на първа инстанция делото е разглеждано от законен състав,
постановен е краен съдебен акт, макар и процесуално – порочен, т. е. налице е
годен обект на въззивен контрол. От друга страна, целта на правилата за
съдебното производство са да осигурят справедлив и равнопоставен за страните съдебен
процес, при който те да се ползват в пълна степен от гарантираните им от
процесуалния закон права. Порочността на процеса в конкретния случай се
изразява в това, че са засегнати някои от тези права съществено, но отстранимо,
което неминуемо е рефлектирало и върху справедливостта и правилността на
крайния съдебен акт. Основен способ за защита от така допуснатата
незаконосъобразност е правото на жалба/протест на съответната страна. Това
право е упражнено и въззивният съд, като „втора първа инстанция“ по фактите,
предстои да разгледа и реши делото по същество, в съответствие с императивните
законови разпоредби на чл. 314 от НПК. В случая, при разглеждане на настоящото
дело, ако се потвърди присъдата на първия съд, която е обективен процесуален
факт, макар и със съществен процесуален порок, би се удовлетворило изискването
делото да е разгледано от поне два съдебни състава. Естествено, остава и извънредния
способ по реда на глава тридесет и трета от НПК, ако все пак някоя от страните
намери, че правата ѝ не са били надлежно защитени и спазени. От друга
страна, при евентуалното постановяване на обратна присъда, на страните ще им е
осигурено правото на касационно обжалване/протест, с което ще е охранено в
максимална степен правото им на защита на твърдените тези. От трета страна, ако
срещу крайния въззивен съдебен акт не постъпи нито протест, нито жалба, нито
предложение за възобновяване, следва да се приема, че по никакъв начин не са
нарушени правата на която и да е от страните в процеса, а напротив – същият се
е развил и е приключил по начин, по който са удовлетворени както изискванията
на закона, така и субективната преценка на всяка от страните за справедливост.
В крайна сметка, именно и това е основната цел на съдопроизводството – да
постигне законосъобразно и справедливо (или поне максимално близко до
справедливото) разрешение на спора, при който да са балансирано удовлетворени
във възможно най-пълна степен интересите на всички – на участващите в процеса
страни, на правосъдието и обществото като цяло.
Настоящият
съдебен състав служебно констатира, също така, че преди да постанови
определението си по реда на чл. 372, ал. 3 от НПК, първият съд не е разяснил изрично
на подсъдимите лица последиците от приобщаването по този ред на доказателствените
средства и способа на доказване, в съответствие с императивната законова разпоредба
на чл. 372, ал. 1 от НПК. Това нарушение на процесуалните правила, обаче, от
една страна не може да бъде санирано на настоящия етап от производството. От
друга, обективно не би могло да се приеме за съществено, с оглед участието на
защитници в производството, професионални юристи, които са направили
изявлението за преминаване именно към тази форма на диференцираната процедура,
действайки по презумпция в интерес на подзащитните си.
Предвид
изложеното, настоящата инстанция намира, че следва да се произнесе по същество
по законосъобразността и правилността на атакувания съдебен акт. Искането на
защитата на подс. С.Д. за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото
за ново разглеждане от друг състав на съответния първоинстанционен съд следва
да бъдат оставено без уважение, като неоснователно, по съображенията, изложени по-горе.
За
да постанови обжалваната присъда, СРС е провел съкратено съдебно следствие, по
реда на глава ХХVII-ма от НПК, в частност по реда на чл. 373, ал. 1, вр. чл.
372, ал. 2, вр. чл. 371, т. 1 от НПК. С определение по чл. 372, ал. 3 от НПК,
първият съд е одобрил даденото съгласие от подсъдимия и защитата му да не се
провежда разпит на свидетелите М.Б., В.К., Р.Я.и вещото лице В.П., а при
постановяване на присъдата непосредствено да се ползва съдържанието на
протоколите за разпити на посочените свидетели и експертното заключение. На
основание чл. 283, вр. чл. 373, ал. 1, вр. чл. 371, т. 2 от НПК е приобщил,
чрез прочитане, протоколите за разпит на горевизираните свидетели и
заключението на вещото лице по извършената съдебно - оценителна експертиза.
Отново на основание чл. 283 от НПК, е приобщил чрез прочитане и събраните на
досъдебното производство писмени доказателствени средства и писмени
доказателства.
При постановяване на присъдата,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните пред него и на досъдебното
производство относими гласни и писмени доказателства и доказателствени
средства, заключение на способа на доказване - експертиза, а именно : гласни доказателствени средства – обясненията на подс. С.Д., депозирани в
открито съдебно заседание (о.с.з.) на 13.05.2015 г., показанията на св. Ф.С.С.,
снети в о.с.з. на 11.06.2014 г., показанията на св. М.Ц.Й., снети в о.с.з. на 13.05.2015
г. и тези, дадени в хода на досъдебното производство и приобщени към
доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от НПК
(л. 7 и л. 27 от досъдебното производство), показанията на свидетелите В.Р.К.(л. 60
от досъдебното производство), М.Р.Б.(л. 61 от досъдебното производство), Ц.Й.М.(л.
62 от досъдебното производство) и Р.А.Я.(л. 87 от досъдебното производство),
снети в хода на досъдебното производство и приобщени към доказателствената
съвкупност по реда на чл. 373, ал. 1,
вр. с чл. 372, ал. 3, вр. с чл. 371, т. 1 от НПК ; писмени доказателствени средства – протокол за доброволно предаване
от 24.04.2012 г. (л. 11 от досъдебното производство), разписка (л. 9 от
досъдебното производство), заложен билет № 03473/24.04.2012 г., издаден от
заложна къща „D§D Финанс – заложни къщи“ (л. 10 от досъдебното производство),
протоколи за разпознаване на лица от 25.04.2012 г. (л. 25, л. 26, л. 28 и л. 29
от досъдебното производство) ; справка за съдимост и бюлетини за съдимост на
подс. Д.Д. (л. 14 – л. 17 от съдебното производство), справка за съдимост и бюлетин
за съдимост на подс. С.Д. (л. 18 – л. 20 от съдебното производство) ; веществени доказателства – синджир,
заедно с медальон, под формата на
буква „F“, изработени от 14-каратово злато, с общо тегло от 2 грама ; способ на доказване – заключение
на съдебно – оценителна експертиза (л. 84 – л. 85 от досъдебното производство),
приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 373, ал. 1, вр. чл.
372, ал. 3, вр. чл. 371, т. 1 от НПК.
Пред настоящата съдебна инстанция не бе проведено съдебно следствие,
респективно не бяха представени и събрани нови доказателства и доказателствени
средства. Въззивният съд изгради своите фактически и правни изводи изцяло на
база на доказателствата, събрани и проверени в хода на съдебното следствие пред
първата съдебна инстанция, които намери за достатъчни по своя обем и
категоричност, за да позволят формиране на еднозначни изводи по фактите.
Така събраните в хода на съдебното
следствие пред първата инстанция гласни и писмени доказателствени източници и
способи на доказване, позволяват на въззивния съд, като инстанция по фактите,
да възприеме следната фактическа обстановка :
Подсъдимите Д.Д.Д. и С.Д.Д. са
братя. На 24.04.2012 г., около 14.35 ч., същите се намирали в района на Северния
парк в гр. София, където забелязали свидетелките М.Й.и Ф.С.. Последните се
разхождали по главната алея в парка, в посока река „Какач“ и си говорели. Подсъдимите
настигнали свидетелките и подс. С.Д. ги попитал колко е часът. В това време,
подс. Д.Д. разговарял по мобилния си телефон. Свидетелката М.Й.отговорила на
подс. С.Д., че няма часовник, както и че подс. Д.Д. можел да му каже колко е
часът, тъй като говорел по мобилен телефон. След отговора на св. Й., двамата
подсъдими продължили движението си по алеята, в посоката на движение на
свидетелките, но преди тях, като се отдалечили и седнали на пейка, находяща се
на алеята, срещу ресторант. Междувременно, те били забелязали, че на врата си
св. С. носи златен синджир с медальон с буквата „F“, от 14-каратово злато и решили да го отнемат насилствено от нея.
В този момент, свидетелките С. и Й.,
които продължили да се разхождат по алеята, застигнали и задминали двамата
подсъдими, които все още седели на пейката. Последните изчакали свидетелките да
се отдалечат на около 50 метра, след което станали и тръгнали след тях. Повторно
ги застигнали, като ги попитали дали имат салфетки. При това, свидетелките
спрели движението си и отговорили отрицателно.
Същевременно, подс. С.Д. се
приближил до св. С., като минал от лявата ѝ страна, пресегнал се и хванал
златния синджир с медальон с буквата „F“, носен от
свидетелката, дръпнал го силно и той се скъсал. В този момент, виждайки
действията на подс. С.Д., св. Й.се развикала силно към тях с думите: „Какво
правиш?“. Тогава подс. Д.Д., който се намирал зад св. С. и зад подс. С.Д.,
извадил и насочил към св. Й., която била обърната с лице към подсъдимите и към
св. С., джобно ножче. Веднага след това подсъдимите побягнали и се скрили в
парка.
След като двамата подсъдими
избягали, свидетелките С. и Й.седнали на една пейка в парка, за да се успокоят,
тъй като се били изплашили от случилото се. По-късно двете станали и тръгнали
да се прибират, като се разделили до магазин „Лидъл“ в ж. к. „Надежда ІІІ“, където
св. С. живеела. Свидетелката Й.се качила на автобус на масовия градски
транспорт (МГТ), осъществяващ редовен превоз на пътници по линия № 83, в посока ж. к. „Люлин“, като слязла на
спирка „Орион“, срещу ресторант „Макдоналдс“ в ж.к. „Люлин“.
Слизайки на спирка „Орион“, св. Й.забелязала
на около 20 метра пред себе си подсъдимите лица. Възприела, че същите са
отправят към заложна къща „D§D Финанс – заложни къщи“, където на работа по това време бил св. Ц. М.. Свидетелката
Й.влязла в находяща се в близост сладкарница, споделила за случилото се с лице
от персонала на заведението и по негов съвет позвънила на единен телефонен
номер за спешни повиквания „112“, където съобщила за случилото се.
Междувременно, в заложната къща
подс. С.Д. заложил златния синджир с медальон, насилствено отнет от владението
на св. С., срещу сумата от 80 лева, за което св. Маринов му издал заложен билет
№ 03473/24.04.2012 г.
По същото време, на територията на
09 РУ – СДВР се провеждала специализирана полицейска операция (СПО) по линия на
противодействие на престъпленията „Грабежи“, като свидетелите М.Б., В.К. и Р.Я.–
полицейски служители при 09 РУ – СДВР - осъществявали наблюдение в района на
спирка „Орион“. По радиостанцията същите чули, че дежурният офицер при 09 РУ –
СДВР изпраща дежурен автопатрул на адрес в ж. к. „Люлин“, спирка „Орион“, пред
заложна къща, във връзка с подаден сигнал за грабеж с описание на
извършителите, и веднага се насочили към заложната къща. При пристигането си,
полицейските служители установили св. Й., която все още разговаряла с
оперативната дежурна част (ОДЧ), и възприели подсъдимите, които били на около
100 метра от мястото, на което била св. Йорданова. Същите се отдалечавали по
ул. „Партений Зографски“ към ж. к. „Люлин 9“. Полицейските служители провели
заградителни мероприятия, в хода на които задържали подсъдимите и същите били
отведени в 09 РУ – СДВР.
Веднага след това, полицейски
служители, заедно със св. Й., се отправили към заложната къща и установили, че
подсъдимите са предали златния синджир с медальон на св. М.. Последният предал
доброволно същия и заложния билет на полицейските служители, за което бил съставен
протокол за доброволно предаване от същата дата.
На 25.04.2012 г. било проведено
разпознаване с участието на свидетелките С. и Й., като същите разпознали
подсъдимите, като съпричастни към извършеното предния ден деяние.
Стойността на златния синджир с
медальон с буквата „F“, изработени от 14-каратово
злато, с общо тегло 2 грама, при цена 50 лева за грам, е 100 (сто) лева, към
датата на извършване на деянието – 24.04.2012 г.
Подсъдимият Д.Д.Д. е роден на *** г.,
в гр. Плевен, българин, български гражданин, със средно образование, неженен,
безработен, живущ ***, ЕГН **********.
Същият е осъждан, както следва : с
протоколно определение за одобряване на споразумение от 24.02.2011 г.,
постановено по НОХД № 260/2010 г. по
описа на РС – Елин Пелин, с което е признат за виновен в извършване на
престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и му е наложено
наказание „лишаване от свобода“, за срок от десет месеца, изтърпяването на
което е отложено, по реда на чл. 66, ал. 1 от НК, за срок от три години ; с
протоколно определение за одобряване на споразумение от 10.03.2011 г.,
постановено по НОХД № 10370/2010 г. по
описа на СРС, с което е осъден за престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1 от НК,
на наказание „лишаване от свобода“, за срок от три месеца, изтърпяването на
което е отложено, по реда на чл. 66, ал. 1 от НК, за срок от три години ; с
влязла в сила на 27.07.2011 г. присъда, постановена по НОХД № 1818/2011 г. по описа на СРС, с която е
осъден за престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1 от НК, на наказание „лишаване
от свобода“, за срок от една година, изтърпяването на което е отложено, по реда
на чл. 66, ал. 1 от НК, за срок от три години.
С протоколно определение от
04.04.2011 г., постановено по НЧД №
17411/2011 г. по описа на СРС, съдът е наложил на подсъдимия едно общо,
най-тежко наказание измежду определените му за съвкупността от престъпления по
НОХД № 260/2010 г. по описа на РС – Елин
Пелин, по НОХД № 10370/2010 г. по описа
на СРС и по НОХД № 1818/2011 г. по описа
на СРС, а именно „лишаване от свобода“, за срок от една година, изтърпяването
на което е отложено, по реда на чл. 66, ал. 1 от НК, за срок от три години.
Подсъдимият С.Д.Д. е роден на *** г.,
в гр. Плевен, българин, български гражданин, с основно образование, неженен,
безработен, живущ ***, ЕГН **********.
Същият е осъждан с влязла в сила на
13.03.2013 г. присъда по НОХД №
20626/2012 г. по описа на СРС, за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 4,
вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, извършено в периода 11 - 22.02.2012
г., като му е наложено наказание „лишаване от свобода“, за срок от шест месеца,
изтърпяването на което е отложено, по реда на чл. 66, ал. 1 от НК, за срок от
три години.
Събраните в хода на съдебното
производство доказателства, изводими от посочените по-горе гласни и писмени
доказателствени средства, включително и приобщените по предвидения за това
процесуален ред от досъдебната фаза на процеса, както и способ на доказване -
експертиза, подкрепят безспорно изложената фактическа обстановка.
Съдът намира, че всички гласни и
писмени доказателствени средства и способ на доказване (съдебно - оценителна
експертиза) по делото са еднопосочни и в пълнота изясняват фактическата
обстановка по делото. Същите са взаимоподкрепящи се и безпротиворечиви в
пресъздаването на обстоятелствата от значение за предмета на доказване в
настоящото наказателно производство. Не са налице основания за игнорирането им,
тъй като те кореспондират както едно с друго, така и всяко едно, отнесено към
останалите събрани по делото доказателствени източници. Въз основа на тях се
установяват с категоричност фактите, свързани с времето, мястото и механизма на
осъществяване на инкриминираното деяние. Не се установиха съществени противоречия
в тази насока, както и такива, които не биха могли да се обяснят с
индивидуалните възможности за възприемане, запаметяване и възпроизвеждане на
всеки един от свидетелите, специално за гласните доказателствени средства.
В основата на фактическите си изводи
съдът положи, като главен доказателствен източник в това производство,
показанията на пострадалото от престъплението лице, а именно св. Ф.С., както и
тези на непосредствения свидетел – очевидец на инкриминираното деяние – св. М.Й.,
като прецени, че същите депозират
последователни, логични, с ненарушена смислова конструкция, вътрешно
непротиворечиви и неизменни във времето обстоятелства. Поради това, съдът
кредитира същите напълно, като обективни и достоверни. Като основание за кредита
на доверие послужи и пълната им доказателствена подкрепа от показанията на
свидетелите К., Б., Я. и М., за които не се установиха каквито и да е данни да
са заинтересовани по някакъв начин от изхода на процеса. Съдът им даде вяра,
също така, тъй като те са категорични за важните обстоятелства по делото.
По-конкретно, св. Й., в показанията си, снети в хода на
досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност по
надлежния процесуален ред, изключително детайлно описва поведението на двамата
подсъдими, както непосредствено преди извършване на инкриминираното деяние,
така и по време на извършването му и след това.
Действително, в хода на разпита на св. Й.пред съда,
същата не е в състояние да възпроизведе в цялост и пълнота възприетата от нея
фактическа обстановка, относима към инкриминираната дата – 24.04.2012 г., но
това се обяснява добре с изминалия продължителен период от време между датата
на извършване на деянието – 24.04.2012 г., и датата на разпита ѝ пред
съда – 13.05.2015 г. Естествено е при това положение свидетелката да не може да
възпроизведе ясно, пълно и точно всички факти и обстоятелства в тяхната
съвкупност и динамика на развитие на ситуацията. Иначе, съпоставката на показанията
на св. Й.с останалите, събрани по делото, доказателствени източници, обуславя
единствено възможния извод, че същата депозира показанията си обективно,
безпристрастно и добросъвестно, като полага усилия да допринесе за изясняване
на обективната фактическа обстановка.
Изложеното в пълна степен е относимо и към показанията на
св. С.. Настоящият съдебен състав констатира, че пред съда св. С. сочи, че
деянието е извършено на 25.04.2012 г., докато от останалите, събрани по делото
доказателствени източници се установява по нужния несъмнен и категоричен начин,
че датата на извършване на деянието е 24.04.2012 г. Посоченото несъответствие,
обаче, може да бъде отдадено единствено на
изминалия продължителен период от време между датата на извършване на
деянието – 24.04.2012 г., и датата на разпита ѝ пред съда – 11.06.2014
г., при което е естествено свидетелката да не може да възпроизведе ясно, пълно
и точно всички факти и обстоятелства в тяхната съвкупност и динамика на
развитие на ситуацията. Въпреки констатираната несъответствие, настоящата
инстанция прецени, че показанията на св. С., самостоятелно и в корелация с
останалата, събрана по делото доказателствена съвкупност, следва да бъдат
кредитирани изцяло, като обективно, безпристрастно и добросъвестно депозирани и
представляват сигурна доказателствена опора за формиране на изводите му по
фактите.
Въз основа на разказа на свидетелите С. и Й.безусловно се
доказва осъществяването на едното от съставните грабежа деянията, а именно
фактът на употребената принуда. Свидетелките дават подробно описание на
действията на подсъдимите лица по двукратното им застигане, както и по хващане
и издърпване на носения от св. С. златен накит от страна на едно от подсъдимите
лица и насочването на нож към св. Й., от друго от подсъдимите лица. Показанията
им доставят доказателства в тази насока по неоспорим от никой друг
доказателствен източник начин. Въз основа на обясненията на подс. С.Д. и
обективираното в протоколите за разпознаване на лица от 25.04.2012 г.,
безспорно се установява, че именно този подсъдим е лицето, упражнило принудата
по отношение на пострадалата С.. Действително, в обясненията си подс. С.Д.
отрича да е бил насочван нож към св. Й., но същите не следва да се кредитират в
тази им част, като неподкрепени от останалата доказателствена съвкупност и
предназначени да формират защитна версия по повдигнатото срещу подс. Д.Д.
обвинение.
Свидетелките С. и Й.свидетелстват еднопосочно и
последователно и за извършване и на второто, включено в сложната
инкриминираност на престъплението грабеж, съставно деяние – противозаконното
отнемане на инкриминираните вещи. Същите описват подробно и в детайли с какви
действия подс. С.Д. е отнел златния накит от фактическата власт на св. С..
Ясно, конкретно и без колебание посочват например как подс. С.Д. хванал и силно
дръпнал златния накит от врата на св. С., при което той се скъсал.
За съда, отговорът на един от основните за наказателния
процес въпроси, а именно този за авторството на инкриминираното деяние, е даден
по несъмнен и категоричен начин. В тази връзка са налице редица доказателства,
като сред тях следва да се поставят и обясненията на подс. С.Д., в частта им, в
която той признава вината си и изразява съжаление за стореното. В случая, тези
обяснения са в пълна кореспонденция и синхрон и с останалите събрани по делото
доказателствени средства, в частност гласните такива – показанията най-вече на
свидетелките Й.и С., писмените – протоколите от проведените разпознавания,
поради което се явяват достоверни в тази им част и като такива се кредитират
изцяло от съда.
Информация относно авторството на извършеното се съдържа
и в показанията на свидетелите Б., К. и Я.. Последните непосредствено са установили
и задържали лицата, заложили инкриминираната вещ в заложна къща. Показанията на
тези свидетели, депозирани в хода на досъдебното производство и приобщени към
доказателствената съвкупност по надлежния процесуален ред, са напълно единни,
еднопосочни, взаимно допълващи се и кореспондиращи със съобщеното от свидетелките
Й.и М., поради което и за съда не възникна съмнение, че са депозирани вярно,
обективно, безпристрастно и добросъвестно, поради което следва изцяло да бъдат
кредитирани. От показанията на св. Й.безпротиворечиво се установява, че лицата,
осъществили инкриминираното деяние, са именно тези, заложили вещта, които тази
свидетелка е възприела при слизането си на спирка „Орион“ в ж. к. „Люлин“. Същата
е очевидец на престъплението и не оставя никакво съмнение, че именно
подсъдимите са извършителите на инкриминираното деяние.
В подкрепа на горепосочените гласни доказателствени
средства се явяват и писмените такива - протоколите от извършените в хода на
делото разпознавания на лице, в които пострадалата и св. Й.категорично
идентифицират подсъдимите като осъществилите грабежа. Съдът кредитира напълно
протоколите за извършените процесуално – следствени действия – разпознавания на
лица. Тези писмени доказателствени средства отговарят на всички изисквания на
процесуалния закон, визирани в разпоредбите на чл. 170 и чл. 171 НПК. В
конкретния случай, непосредствено преди да се извърши разпознаването,
разпознаващите лица са разпитани дали познават лицата, които е предстояло да
бъдат разпознати, особеностите, по които е можело да бъдат разпознати, както и
за обстоятелствата, при които са наблюдавали извършителите на инкриминираното
деяние. Подсъдимите са идентифицирани като извършителите на престъплението, а в
протокола за съответното разпознаване е посочено по кои конкретни белези това е
сторено. Преди разпознаването не са давани навеждащи сведения, не са били
показвани конкретни снимки на подсъдимите, а самото разпознаване е протекло при
стриктно спазване на изискванията на закона - при осигурена на разпознаващите
възможност да разгледат и възприемат външния вид на разпознаваните субекти. На
следващо място, всички извършени разпознавания са протекли с участието на две
поемни лица, които са присъствали от началото до края на действието по
разследването. Същите са подписали протокола без каквито и да е възражения, а в
съдебно заседание потвърждават идентичността на подписа, положен от тях.
Протоколите за извършените разпознавания съдържат всички необходими реквизити
от външна страна, пълно и ясно описват следственото действие и тяхното
съдържание напълно се потвърждава от гласните доказателствени средства на
разпитаните свидетели по делото.
Отнетото имущество се
индивидуализира в пълна степен посредством показанията на свидетелките С. и Й..
Въз основа изнесеното от тях е безкоментарно, че по време на престъплението, на
св. С. ѝ е бил отнет златен синджир, заедно с медальон, под формата на
буква „F“ на него, изработени от 14-каратово злато, с общо тегло от 2 грама. В
тази връзка, съдът кредитира изцяло и протокола за доброволно предаване, с
който визираните веществени доказателства законосъобразно са приобщени към
материалите по делото. Пазарната стойност на вещта се установява по нужния
несъмнен и категоричен начин от заключението на назначената и изготвена съдебно
- оценителна експертиза, което съдът намери за обективно и отговарящо в пълнота
на всички поставени му въпроси, включително и от страните в съдебното
заседание.
Съдът формира фактическите си изводи
за съдебното минало на подсъдимите лица въз основа на приобщените по делото
справки за съдимост за тях, ведно с бюлетините за съдимост, копия от влезлите в
сила присъди и протоколни определения за одобряване на споразумения, както и
тези, постановени на основание чл. 306, ал. 1, т. 1 от НПК.
С оглед дотук изложеното, съдът
намира, че установената от него фактическа обстановка се доказва безпрекословно
от направения анализ на гласните и писмените доказателствени средства,
вещественото доказателство и способа на доказване – съдебно - оценителна
експертиза.
В обобщения на дотук извършения
цялостен доказателствен анализ, съдът намери, че от събраните и проверени по
делото доказателства, изчерпателно посочени и детайлно обсъдени, описаната по-горе
фактическа обстановка е изцяло доказана.
При така установената
фактическа обстановка, съдът прецени, че с действията си подсъдимите С.Д.Д. и Д.Д.Д.
са осъществили, от обективна и субективна страна, състава на престъплението
„грабеж“, по чл. 198, ал. 1 от НК, в съучастие помежду си, като подс. С.Д. е
действал като извършител, по смисъла на чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК, а
подс. Д.Д. – като помагач, по смисъла на чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 от НК. Налице
са, следователно, предпоставки за ревизия на изводите на първия съд, от правна
страна, като, на основание чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК, деянието на подс. Д.Д.
следва да се преквалифицира по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 от НК.
От обективна страна са налице всички
признаци на престъпния състав.
Предмет на престъплението е движима
вещ – златен синджир, заедно с медальон под формата на буква „F“ на него, изработени
от 14-каратово злато, с общо тегло 2 грама, на стойност 100 лева, собственост и
във владението на св. Ф.С.. В този смисъл, инкриминираната движима вещ се е
явила чужда по отношение на подсъдимите лица.
Установено е, също така, че на 24.04.2012
г., около 14.35 ч., в гр. София, в „Северен парк“, подс. С.Д. е отнел посочената
чужда движима вещ – златен синджир,
заедно с медальон под формата на буква „F“ на него, 14-каратово злато с тегло 2
грама, на стойност 100лева, от владението на св. С., като употребил за това
сила – хванал златния синджир и го издърпал от врата на свидетелката, с което е
осъществил и двата акта от изпълнителното деяние на грабежа.
Престъплението е довършено, тъй като
подс. С.Д. е успял както да прекъсне властта на досегашния владелец – св. С.,
така и да установи своя трайна такава върху движимите вещи, с което е настъпил
престъпният резултат от инкриминираното деяние.
Всичко това обуславя наличието на
така необходимата за осъществяване на престъплението по чл. 198, ал. 1 от НК
функционална връзка между употребената принуда и отнемането на вещите. В
конкретния случай, силата е била насочена към предмета на деянието - т. е.
върху самата вещ (златен синджир, заедно с медальон под формата на буква „F“ на
него, изработени от 14-каратово злато, с общо тегло 2 грама, на стойност 100
лева), а не към владелеца на вещта, като без съмнение така употребената сила е
била използвана, за да бъдат отнети вещите от досегашния им владелец, при това,
с цел прекъсване на неговата фактическа власт върху вещите и установяване на
трайна такава от страна на дееца.
При осъществяване на изпълнителното
деяние на престъплението, подс. С.Д. е бил улеснен от подс. Д.Д., който,
непосредствено след прекъсване на фактическата власт на подс. С.Д. върху вещта,
е упражнил принуда по отношение на св. М.Й.(придружаваща пострадалата св. С.) –
изразяваща се в насочване на острието на джобно ножче към нея. Тази принуда е
била предназначена да я мотивира към ненамеса по отношение на предприетата
общественоопасна деятелност от страна на подс. С.Д. и по този начин е улесняваща
установяването на фактическа власт от страна на извършителя, върху предмета на
посегателство, респективно довършеността на деянието.
Настоящата инстанция не се съгласява
с изводите на решаващия първоинстанционен съд, че подсъдимите С.Д. и Д.Д. се
явяват съизвършители, по отношение на инкриминираното деяние. Упражнената от
подс. Д.Д. заплаха не е била отправена към пострадалото лице, респективно не е
била предназначена за противоправното му мотивиране да се разпореди по
противозаконен, насилствен начин с движимата си вещ. Била е насочено към
придружаващата пострадалата свидетелка, непосредствено след извикването на същата,
т. е. след консумирането на акта на отнемането на златния медальон, с цел
сплашване и възпрепятстване възможността за намеса на присъстващото трето лице.
По този начин, подс. Д.Д. е отстранил възможна спънка, която би могла да
препятства довършването на деянието, т. е. безпрепятственото установяване на
фактическа власт от страна на подс. С.Д., върху противозаконно отнетата чрез
сила движима вещ.
От субективна страна, всеки един от
подсъдимите е извършил престъплението при пряк умисъл. И подс. С.Д., и подс. Д.Д.
са съзнавали противообществения характер на извършеното и неговите
общественоопасни последици. Всеки един от тях е целел настъпването именно на
това, което е било обективирано в поведението им - отнемане на движима вещ от
пострадалото лице, посредством прилагане на принуда спрямо него. По този начин
са реализирали намерението си за противозаконно присвояване на тези вещи. Интелектуалният
момент е включвал определени представи относно особеностите, както на
физическото въздействието върху пострадалата, така и на вредоносния резултат.
Налице е била и изискуемата се от възприетата и от съда правна квалификация
общност на умисъла между двамата подсъдими. Всеки един от тях е съзнавал както
своето участие в задружната престъпна дейност, така и участието на другия, а
също и насочеността на действията и на двамата – подс. С.Д. като извършител, а
подс. Д.Д. – като помагач, именно към постигане на тази обща, съставомерна
тяхна цел.
Предвид така наведените съображения по отношение на
степента на участие на подс. Д.Д. при осъществяване на престъплението,
настоящата инстанция намира, че са налице предпоставките за изменение на
атакувания съдебен акт, по реда на чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК, в частта му, с
която подс. Д.Д.Д. е осъден за престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал.
2, вр. ал. 1 от НК, като преквалифицира деянието на този подсъдим в
престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 от НК и го
оправдае по първоначално повдигнатото му обвинение за съизвършителство при осъществяване
на престъплението.
Настоящата
инстанция се солидаризира с правните изводи на решаващия първоинстанционен съд,
макар и останали безмотивни, касаещи индивидуализацията на наказателната
отговорност на подс. Д.Д.Д., а именно, че не са налице предпоставки за
определяне на наказанието му при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, поради
липсата на многобройни и/или изключително смекчаващо отговорността му
обстоятелства.
В
тази връзка, настоящата инстанция прецени, че като смекчаващи отговорността на
подс. Д.Д. обстоятелства следва да се преценяват младата му възраст към момента
на извършване на деянието, тежкото му социално положение, относително ниската
стойност на имуществения предмет на посегателство, а именно в размер на 100 лева,
обстоятелството, че пострадалата е била лишена сравнително кратко време от
възможността да владее, ползва и да се разпорежда със собствената си вещ, и
изминалия продължителен период от време между датата на извършване на
инкриминираното деяние и тази на постановяване на окончателния съдебен акт от
въззивната инстанция. Като отегчаващи отговорността обстоятелства, съдът отчете
обремененото съдебно минало на този подсъдим, а именно, че същият е осъждан
трикратно, все за престъпления против собствеността на различни граждани,
извършени през относително кратък период от време, а деянието – предмет на
разглеждане в настоящото производство е извършено само четири дни след
групиране на наказанията на подсъдимия, наложени му по три предходни присъди,
както и това, че деянието е извършено на обществено място, през светлата част
на денонощието, което сочи на изявена престъпна упоритост от страна на
престъпния деец.
При
това, СГС, в този си състав, намери, че не са налице предпоставки за ревизия на
вида и размера на наказанието, наложено на подс. Д.Д. – „лишаване от свобода“,
за срок от три години. Същото следва да се определи при превес на смекчаващите
отговорността му обстоятелства и в размер под средния, предвиден в закона, но с
оглед предходната му съдимост – надвишаващ този, приет от първия съд. При липсата
на съответен протест, обаче, въззивната инстанция не разполага с правомощието
да ревизира изводите на решаващия първоинстанционен съд, досежно размера на наказанието,
наложено на подс. Д.Д.. Категорично, при това, не са налице предпоставки за
занижаване на размера на наложеното наказание.
В
съответния с материалния закон, се явява и изводът на решаващия
първоинстанционен съд, че подс. Д.Д. следва да изтърпи така наложеното му
наказание лишаване от свобода за срок от три години, при първоначален „строг“
режим.
Правилен и законосъобразен
е бил изводът на СРС, че така определеното на подс. Д.Д. наказание „лишаване от
свобода“, за срок от три години, следва да бъде изтърпяно в затвор. Този извод
е бил в съответствие с действащата към момента на постановяване на присъдата –
13.05.2015 г., актуална редакция на НПК и Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража (ЗИНЗС).
При постановяването на
решението си, обаче, въззивният състав съобрази влезлите в сила след
постановяване на атакуваната присъда изменения в НПК и ЗИНЗС (ДВ, бр.
13/07.02.2017 г., в сила от 07.02.2017 г.). Същите налагат изменение на
присъдата в частта ѝ относно мястото на изтърпяване на наложеното
наказание. Съгласно така посочените изменения в НПК и ЗИНСЗ - в разпоредбите на
чл. 301, ал. 1, т. 6 от НПК и на чл. 57 и чл. 58 от ЗИНЗС, съдът вече само
определя съответния режим за първоначално изтърпяване на наложеното наказание,
без да определя мястото му, тъй като тази функция, с цитираните промени в
приложимия закон, е възложена на главния директор на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието.
Иначе правилно и законосъобразно, в съответствие с
разпоредбата на чл. 59, ал. 1 от НК, СРС е приспаднал от така определения срок
на наказанието „лишаване от свобода“ на подс. Д.Д. времето, през което същият е
бил задържан по реда на ЗМВР и НПК и с мярка за неотклонение „задържане под
стража” или „домашен арест“ по делото.
Правилно и законосъобразно,
с присъдата си СРС е привел в изпълнение наложеното на подс. Д.Д. - с
протоколно определение от 04.04.2011 г., постановено по НЧД № 17411/2011 г. по описа на СРС, влязло в сила
на 20.04.2011 г., едно общо, най-тежко наказание измежду определените му за
съвкупността от престъпления по НОХД №
260/2010 г. по описа на РС – Елин Пелин, по НОХД № 10370/2010 г. по описа на СРС и по НОХД № 1818/2011 г. по описа на СРС, а именно „лишаване
от свобода“, за срок от една година.
Безспорно се установява,
че деянието – предмет на разглеждане в настоящото производство, е извършено в
изпитателния срок, определен с влезлия в сила на 20.04.2011 г. съдебен акт,
поради което са налице предпоставките, визирани в чл. 68, ал. 1 от НК, за
привеждане в изпълнение на отложеното наказание.
В съответния с материалния
закон, се явява и изводът на решаващия първоинстанционен съд, че подс. Д.Д.
следва да изтърпи така приведеното му в изпълнение наказание „лишаване от
свобода“, за срок от една година, при първоначален „строг“ режим.
Правилен и законосъобразен
е бил изводът на СРС, че така приведеното в изпълнение наказание „лишаване от
свобода“ на подс. Д., за срок от една година, следва да бъде изтърпяно в
затвор. Този извод е бил в съответствие с действащата към момента на
постановяване на присъдата – 13.05.2015 г., актуална редакция на НПК и Закона
за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).
Съгласно вече изложените
съображения, касаещи влезлите в сила след постановяване на атакуваната присъда
изменения в НПК и ЗИНЗС (ДВ, бр. 13/07.02.2017 г., в сила от 07.02.2017 г.), се
налага изменение на присъдата и в тази ѝ част, досежно мястото на
изтърпяване на приведеното в изпълнение наказание. По силата на горепосочените
изменения в НПК и ЗИНСЗ - в разпоредбите на чл. 301, ал. 1, т. 6 от НПК и на
чл. 57 и чл. 58 от ЗИНЗС, съдът вече само определя съответния режим за
първоначално изтърпяване на наложеното наказание, без да определя мястото му,
тъй като тази функция, с цитираните промени в приложимия закон, е възложена на
главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при
Министерство на правосъдието.
СГС, в този си състав, намира,
че не са налице предпоставки за ревизия на наказанието, наложено на подс. С.Д.,
за извършеното от него престъпление, с посочената правна квалификация.
Като смекчаващи
отговорността на този подсъдим обстоятелства следва да се отчитат младата му
възраст към момента на извършване на деянието, чистото му съдебно минало към
онзи момент, тежкото му социално положение, относително ниската стойност на
имуществения предмет на посегателство, а именно в размер на 100 лева,
обстоятелството, че пострадалата е била лишена сравнително кратко време от
възможността да владее, ползва и да се разпорежда със собствената си вещ, и
изминалия продължителен период от време между датата на извършване на
инкриминираното деяние и тази на постановяване на окончателния съдебен акт от
въззивната инстанция, направените самопризнания в хода на съдебното следствие
пред първия съд и изразеното разкаяние за извършеното. Като отегчаващо
отговорността обстоятелства, съдът отчете единствено извършването на деянието
на обществено място, през светлата част на денонощието.
При така сложилото се
своеобразие на конкретния казус, настоящата инстанция споделя изводите на
решаващия първоинстанционен съд, че са налице многобройни смекчаващи
отговорността на подс. С.Д. обстоятелства, при което и най-лекото, предвидено в
закона наказание се явява несъразмерно тежко спрямо конкретно проявената степен
на обществена опасност на деянието и неговия извършител. Налице са
предпоставките за определяне на наказанието на подс. С.Д. при условията на чл.
55, ал. 1, т. 1 от НК, конкретно, в размер на една година „лишаване от
свобода“.
Правилно и на
основание чл. 66, ал. 1 от НК е било отложено реалното изпълнение на така
определеното наказание на подс. С.Д., за срок от три години. Въззивният съд,
подобно на първоинстанционния, приема, че в конкретния случай са налице
предпоставките за приложение на института на отлагане на изтърпяване на наказанието
„лишаване от свобода”, съобразно разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. Размерът на
наказанието, наложено на подс. С.Д. и това, че същият не е бил осъждан на
наказание „лишаване от свобода“ към датата на извършване на деянието, очертават
формалните предпоставки, визирани в посочената правна норма. Съдът се съгласява
с изводите на първата инстанция, че за поправянето и превъзпитанието на
подсъдимото лице не се налага същото да бъде изолирано от обществото, чрез
постановяване на ефективно изтърпяване на така определеното наказание „лишаване
от свобода“. За да се изпълнят целите на специалната и генералната превенция в
този случай, не е необхоД.оказване на въздействие от по-интензивен тип, чрез
въдворяването на подсъдимия в място за лишаване от свобода. Визираните в
разпоредбата на чл. 36, ал. 1 от НК цели на наказанието сочат, че същото следва
да осигури, по възможно най-балансиран, ефективен и приемлив за обществото и
личността на осъдената начин, едновременно поправително, превъзпитателно и
предупредително действие върху осъденото лице и превантивно и предупредително
въздействие върху останалите членове на обществото. Въпреки липсата на протест,
целящ влошаване на наказателно – правното положение на подсъдимия, въззивният
съд намира за необхоД.да отбележи, че напълно споделя вярната и точна преценка
на първият съд, че не се налага изолирането му от обществото в местата за
лишаване от свобода и откъсването й от обичайната му социална среда. Евентуална
такава би се явила разрешение, непропорционално на извършеното престъпление,
което би излязло извън законноустановените цели на наказанието, би ги
надхвърлило и изопачило. Подсъдимият не е с трайни престъпни навици. При това,
законоустановените цели на наказателната репресия са постижими и без
ефективното изтърпяване на наказанието. Предоставеният изпитателен срок на
условно осъждане притежава и силно възпиращо - превантивна функция, изразяваща
се в потенциалната възможност за привеждане в изпълнение на наложеното
наказание в случай, че подсъдимият, в рамките на определения му изпитателният
срок, извърши ново престъпление. Съдът намира това обстоятелство за достатъчно
обвързващо за подсъдимото лице, в контекста на наложеното му наказание, както и
силно мотивиращо бъдещото му законосъобразно поведение, в аспекта на
необходимостта от спазване на законите.
Воден от изложените
съображения, въззивната инстанция намира за вярно и точно решенето на
първоинстанционния съд да отложи за срок от три години изпълнението на така
определеното наказание „лишаване от свобода“, на основание чл. 66, ал. 1 от НК,
считано от влизане на присъдата в сила. При определяне на размера на
изпитателния срок, районният съд е съобразил личността на подсъдимия, като
едновременно с това отчел и обстоятелството, че законодателят изрично свързва
ролята на условното осъждане с преобладаващото му значение за поправяне на подсъдимия,
като въз основа на това законосъобразно е приел, че именно такъв размер
отлагателен срок, ще окаже максимално поправително и продължително възпитателно
- превантивно въздействие върху подсъдимото лице и останалите членове на
обществото.
Въззивната инстанция
намери, че от ревизия се нуждае присъдата и в частта ѝ, с която подсъдимите са осъдени да заплатят направените по делото
разноски, възлизащи в размер на по 35 лева, по сметка на
СРС. От една страна, в съгласие с императивната законова разпоредба на чл. 189,
ал. 3, изр. 2 от НПК, подсъдимите следва да бъдат осъдени да заплатят солидарно
направените по делото разноски в общ размер от 70 лева. От друга
страна, разноските следва да бъдат платени по сметка на СДВР, доколкото са
сторени единствено на фазата на досъдебното производство.
Настоящата
инстанция констатира, че първият съд е пропуснал да осъди подсъдимите да
заплатят, на основание чл. 190, ал. 2 от НПК, държавна такса, в размер на по
пет лева всеки един от тях, за служебно издаване на по един
брой изпълнителен лист за присъдените разноски, в случай на липса на доброволно
изпълнение, но прецени, че този пропуск следва да бъде отстранен от първия съд,
по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК. Противното би се явило в нарушение на
принципа за двуинстанционност на производството и би ограничило възможността за
инстанционен съдебен контрол върху волята на съда, в тази част на присъдата.
При
извършената, на основание чл. 314, ал. 1 от НПК, цялостна служебна проверка на
правилността на протестираната присъда, въззивната инстанция не констатира
наличието на други основания, налагащи нейното изменение или отмяна, поради
което и с оглед изложените съображения същата следва да бъде изменена,
в указаните по-горе части, а в останалата ѝ част – потвърдена.
Воден от гореизложеното и
на основание чл. 334, т. 3 и т. 6, вр. чл. 337, ал. 1, т. 2, вр. чл. 338 и чл.
314, ал. 2, пр. 2, алт. 1 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ИЗМЕНЯ присъда от 13.05.2015 г., по
НОХД № 302/2014 г. по описа на СРС - НО,
105-ти състав, В ЧАСТТА Ѝ, с
която подс. Д.Д.Д., ЕГН **********, е осъден за престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл.
20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, като ПРЕКВАЛИФИЦИРА деянието на подс.
Д.Д.Д. в
престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл.
20, ал. 4, вр. ал. 1 от НК и ОПРАВДАВА
подсъдимия по първоначално повдигнатото му обвинение да е съизвършител при
осъществяване на престъплението.
ИЗМЕНЯ присъда от 13.05.2015 г., по НОХД № 302/2014 г. по описа на СРС - НО, 105-ти
състав, като я ОТМЕНЯ в частта
ѝ, в която е постановено наказанието на подс. Д.Д.Д., ЕГН **********, да бъде изтърпяно в „затвор“.
ИЗМЕНЯ присъда от 13.05.2015 г., по
НОХД № 302/2014 г. по описа на СРС - НО,
105-ти състав, като я ОТМЕНЯ в
частта ѝ, в която е постановено приведеното в изпълнение едно общо,
най-тежко наказание, наложено на подсъдимия Д. Д.Д., ЕГН **********, по НЧД № 17411/2011 г. по описа на СРС, а именно една
година „лишаване от свобода“, да бъде изтърпяно в „затвор“.
ИЗМЕНЯ присъда от 13.05.2015 г., по НОХД № 302/2014 г. по описа на СРС - НО, 105-ти
състав, в частта ѝ, с която подсъдимите Д. Д.Д., ЕГН **********, и С.Д.Д.,
ЕГН **********, са осъдени
да заплатят направените по делото разноски, възлизащи в размер на по 35 лева,
по сметка на СРС, като ПОСТАНОВЯВА
подсъдимите да заплатят солидарно
сторените по делото разноски, в размер на 70 лева, в полза на СДВР.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата ѝ част.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или
протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.