№ 830
гр. София, 20.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Темислав М. Димитров
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20221100507363 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „С.К.“ ООД срещу решение от
10.04.2022 г. по гр.д. №47173/2020 г. на Софийския районен съд, 24 състав, с което е обявен
за недействителен договор за паричен заем №307546, сключен на 30.04.2019 г. между П. С.
С. и жалбоподателя на основание чл.22 вр чл.19 ал.4 вр. чл.11 ал.1 т.10 и чл.23 ЗПК и чл.143
т.5 ЗЗП, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, постановено в
противоречие с материалния закон и процесуалните правила. Сочи, че първоинстанционният
съд неправилно е приел, че клаузите, с които са уговорени ГПР и ГЛП са неравноправни по
смисъла на чл.143 ЗЗП, както и че договорът не отговаря на изискванията на чл.11 ал.1 т.10
ЗПК, а клаузите за неустойка и възнаградителна лихва са нищожни. Претендира разноски.
Въззиваемата страна П. С. С. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата
и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
1
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272
ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Настоящият съдебен състав споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд, че
ответникът има качеството на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 ЗПК и пар.13 т.1 ДРЗЗП,
както и че процесният договор е за потребителски кредит, който попада под уредбата на
ЗПК.
За да е налице нищожност на клаузите на договор, дължаща се на неравноправния им
характер, съгласно разпоредбите на чл.143 вр. чл.146 ал.1 ЗЗП, следва да са налице
кумулативно следните предпоставки: клаузите да не са индивидуално уговорени, да е
нарушен принципът за добросъвестност в договарянето и/или да е налице значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по сделката и/или
последната да е сключена в ущърб на потребителя. Въведената със ЗЗП, респ. с Директива
93/13, система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба
страна спрямо продавача или доставчика, както от гледна точка на преговорните си
възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема
предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да се
повлияе на съдържанието им /решение от 14.06.2012 г. по дело С-618/10 на СЕС/. Клаузите
не са индивидуално определени, когато те са типизирани и се сключват еднообразно с
неограничен брой потребители на кредитни услуги. В този случай те са предварително
изготвени от търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им – арг. чл.146 ал.2 ЗЗП. В тежест на търговеца е да докаже, че са клаузите
са индивидуално уговорени. В настоящия случай ответникът не е провел пълно и главно
доказване за индивидуална уговореност на разпоредбите, чиято нищожност се твърди от
ищеца.
Настоящият въззивен състав споделя извода на СРС, че посочените ГЛП /40,05%/ и
ГПР /47,95%/ са прекомерно високи и клаузите, определящи ги, противоречат на добрите
нрави и като такива са нищожни на основание чл.26 ал.1 ЗЗД. Трайна е практиката ва ВКС,
вкл. и цитираната в обжалваното решение, че уговорката за възнаградителна лихва,
надвишаваща 2 или 3 пъти размера на законната лихва, противоречи на добрите нрави.
При преценка съдържанието на постигнатите договорености настоящият съдебен
състав намира, че предвидената неустойка в чл.6.2 от договора за заем не се характеризира с
присъщите за неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции.
Неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури
2
обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по
установения в договора ред. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение
за погасяване на договора за паричен заем. Непредставянето на обезпечението не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който съгласно разпоредбата на чл.16 ЗПК преди
сключване на договора за кредит следва да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. В обичайната
практика при предоставянето на заемни средства с договорка за обезпечение, заемът не се
отпуска в случай на непредставяне на обезпечение. В конкретния казус заемът е отпуснат
независимо дали е обезпечен или необезпечен с исканите обезпечения. Неустойката по
чл.6.2 е договорена в глобален размер от 1614,76 лв. без да е посочено какво е
съотношението и към вредите, които се съизмеряват със задължението по договора за заем.
Също така при сключването на договора и без да е изтекъл тридневния срок за предоставяне
на обезпечението, в погасителния план към договора е предвидено разсрочено заплащане на
неустойката за неизпълнение на посоченото задължение. Вноските за неустойка са
кумулирани към погасителните вноски, с което се явяват добавък към същите, т.е.
практически неустойката е приравнена на погасителните вноски по кредита и същата се
явява сигурна печалба за кредитора.
Ето защо, процесната неустойка не може да се характеризира като неустоечно
задължение, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение
изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното,
същата представлява скрита печалба за кредитора, водещо до неоснователно му
обогатяване, поради което е договорена в противоречие на добрите нрави.
Разпоредбата на чл.22 ЗПК сочи, че когато не са спазени изискванията на чл.10
ал.1, чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.7-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Съгласно разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Въззивният съд споделя
извода на първоинстанционният съд, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл.11 ал.1
т.9 и т.10 ЗПК. В процесния договор е посочено единствено на абсолютни стойности на
годишния лихвения процент /ГЛП/ по заема и на годишния процент разходи /ГПР/ на заема.
Липсва обаче ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита - кои компоненти
точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 47,95 %. В този
порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредите на ЗПК, ГПР по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
3
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит, т.е. по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В конкретния случай в процесния договор за кредит липсва
яснота относно посочените обстоятелства. Посочен е ГЛП по заема, който е фиксиран, но не
се изяснява как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Следва да се посочи, че ГПР
е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика,
налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е
недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе, остават
неизвестни и на практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира,
завишавайки цената на ресурса. Действително, двете величини са с различни математически
измерения, но винаги възнаградителната лихва следва да бъде включена при формирането
на ГПР. В този порядък неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм,
по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът при формиране
цената на предоставения от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които
го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС –
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 577,77 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, платимо по реда на чл.38
ЗА.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №20028573/10.04.2022 г., постановено по гр.д.
№47173/2020 г. по описа на СРС, ГО, 24 състав.
ОСЪЖДА „С.К.“ ООД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„****, да заплати на адв. П.Б., адрес: гр. София, ул. ****, на основание чл.78 ал.3 ГПК вр.
чл.38 ЗА сумата от 577,77 лв., представляваща адвокатско възнаграждение във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
4
Членове:
1._______________________
2._______________________
5