Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 13.04.2022 г.
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19
състав в публичното заседание на седми март две хиляди двадесет и втора година в
състав:
Съдия: Невена Чеуз
при секретаря Маргарита Димитрова и в присъствието на прокурора Малинова,
като разгледа докладваното от съдия Чеуз гр.дело № 4 253/20 г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявен иск с правно
основание чл.2в ал.1 т.2 от ЗОДОВ за сумата от 25 500 лв., частична претенция,
при пълен заявен размер от 500 000 лв.
Ищецът „Д.“ ЕООД твърди в
исковата си молба, че е собственост на „Кариера Д.“ АД – дружество, основано
през 70-те години на миналия век, производител на строителни материали и
работодател на стотици работници. Твърди се, че ищецът понесъл и продължавал да
търпи значителни имуществени вреди, които били пряк резултат от неправомерното
поведение на сочения в производството ответник. Твърди се, че ответникът не бил
предвидил никакви ефективни механизми за обществен контрол върху онези
обстоятелства, които повлияват професионалната квалификация и безпристрастност
на арбитрите към БТПП и вещите лица, използвани там. Твърди се, че Д. била
тотално абдикирала от функциите си като изоставила всякакъв контрол върху
т.нар. „арбитри“ и върху принципите за установяване на арбитражните процедури.
Бездействие на Д. имало и по отношение на нормативното регулиране и контрола
върху т.нар. „арбитражно правораздаване“, което превръщало основополагащото
право, закрепено в чл. 47 от ХОПЕС в „мъртво право“, а така се поругавал
основополагащия за всяка правова държава принцип на върховенство на закона.
Твърди се, че липсвал нормативно уреден от Д. механизъм за публично деклариране
на обстоятелствата около имущественото състояние на арбитрите и обстоятелствата
около делови връзки, евентуална заинтересованост, не бил предвиден възможност
за инстанционен контрол на преценката за компетентността и безпристрастността
на назначаваните арбитри. При тези фактически твърдения е мотивиран правен
интерес от заявения иск и е сезирал съдът с искане да осъди ответника да му
заплати сумата от 25 500 лв. – обезщетение за имуществени вреди от водени
производства пред БТПП, частична претенция, при пълен заявен размер от
500 000 лв.. Претендира се законна лихва върху същата респ. сторените в
производството съдебни разноски.
Ответникът Д., чрез процесуалния си представител М.на ф.,
оспорва заявения иск по съображения, изложени в писмен отговор в срока по чл.
131 от ГПК, за неоснователност на заявената претенция. Претендират се разноски.
Контролиращата страна П.на Р.Б., чрез своя процесуален представител
заявява становище за неоснователност на претенцията.
Съдът след като обсъди
становищата и доводите на страните и събраните по делото доказателства с оглед
разпоредбата на чл.235 ал.2 и ал.3 от ГПК, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Претендираната от ищеца имуществена вреда, според
заявените твърдения в исковата молба е с липсата на нормативно уреден механизъм
от Д., които да осигури възможност за справедлив съдебен процес в рамките на
арбитражен спор респ. несъобразяване с чл. 47 от ХОПЕС.
С оглед
съществуващата законова рамка по отношение на арбитражното производство,
настоящият съдебен състав не може да сподели твърденията, изложени в обстоятелствената
част на исковата молба.
В ГПК е очертано приложното поле на
арбитражното производство, същото касае само и единствено имуществени спорове
като са изключени тези с предмет вещни права или владение на недвижим имот,
трудови такива и искове на/срещу потребител по арг. на чл. 19 от ГПК.
На второ място, възможността на страните да
решат възникнал между тях спор по реда на арбитража е предпоставен от наличието
на сключено арбитражно споразумение респ. арбитражна клауза в договора между
тях, които следва да са писмени като форма за действителност по арг. на чл. 7
ал.1 и ал.2 от ЗМТА т.е. решението спорът между страните да бъде предоставен на
арбитраж е предпоставен само и единствено от тяхното собствено писмено съгласие,
а няма задължителен характер с оглед императивна правна норма, за да се
изследва въпросът за поведението на Д..
На следващо място и с оглед наведените в
обстоятелствената част на исковата молба твърдения, следва да се има предвид,
че участието на едно
лице като арбитър в друго арбитражно производство между същите страни при
сходна или дори идентична фактическа обстановка, не нарушава изискването за
безпристрастност и не обуславя заинтересованост на арбитъра, нито пък
противоречи на установените гаранции за справедлив процес по чл. 6 ЕКЗПЧ.
Съдържанието на понятията „безпристрастност“ и „независимост“ е изяснено от СЕС
по делото Б.Г.срещу България /жалба 28417/07/чрез два подхода – субективен и
обективен, които следва да бъдат съобразени в съотношение на кумулативност. Субективният,
определя личното вътрешно убеждение на даден съдия или какъв е бил интереса му
в това конкретно дело и обективен подход, насочен към наличието на достатъчно
гаранции, за да се изключи спрямо него всяко основателно съмнение. Именно с
оглед тези критерии в чл. 13 от ЗМТА, Д. е установила задължение
за всяко лице, което може да бъде арбитър да посочи всички обстоятелства, които
могат да породят основателни съмнения за неговата безпристрастност или
независимост. Отделно от това, по отношение на лицата – арбитри са установени
редица правила, изисквания и условия, на които същите следва да отговарят
именно с цел гарантиране на тяхната безпристрастност и независимост по арг. на
чл. 13 от ЗМТА, чл. 2 от Етичните
правила за поведение на арбитрите респ. чл. 17 от ПАСБТПП. В ЗМТА е предвидена
и специална процедура за отвод на арбитър пред Арбитражния съд, а отказът на
арбитража да уважи искането за отвод подлежи и на съдебен контрол по арг. на
чл. 16 ал.1 от ЗМТА именно като гаранция за установяване на тази
безпристрастност и независимост на арбитрите.
На следващо място, в чл. 47 и сл. от ЗМТА е
предвиден и съдебен контрол на арбитражните решения, поради което не могат да
бъдат споделени твърденията в исковата молба за „произвол на т.нар. „арбитраж““.
По отношение на самата дейност на арбитражния
съд и арбитрите в него и съблюдаването на ЗМТА е установен контрол от страна на
Министъра на правосъдието чрез инспектората към МП по реда на ЗСВ по арг. на
чл. 52 от ЗМТА, поради което не могат да бъдат споделени твърденията в исковата
молба за „псевдо съдебни процеси, осъществявани от самозвани „арбитражни
съдилища“.
На следващо място, не могат да бъдат
споделени твърденията в исковата молба за нарушение на чл. 47 от ХОПЕС,
установяващ
правото на справедливо гледане пред съд. Според правото на Съвета на Европа правораздавателният орган се
характеризира със своята съдебна функция като не е необходимо
той да бъде съд от „класически тип“. Правораздавателен орган може да бъде
орган, създаден, за да се произнася по ограничен брой специфични въпроси,
при условие че предлага съответните гаранции /в този смисъл
решение на СЕС по делото Campbell и Fell срещу Обединено
кралство, № 7819/77 и №7878/77, 28 юни 1984 г.,; решение на СЕС по делото Lithgow и други срещу Обединено
кралство, № 9006/80, 9262/81, 9263/81, 9265/81, 9266/81, 9313/81
и 9405/81, 8 юли 1986 г./. За да
удовлетвори условията за правораздавателен орган, в случая арбитраж,
следва органът да отговаря на няколко изисквания: да е
създаден със закон; да е постоянен; да е
независим и безпристрастен; да включва производство inter-partes; да има
задължителна компетентност; да прилага правилата на закона респ. производството
пред органа трябва да има за цел да доведе до решения от правен характер / в този смисъл решение на СЕС по дело
C-54/96, Dorsch Consult Ingenieurgesellschaft mbH срещу Bundesbaugesellschaft
Berlin mbH, 17 септември 1997 г., решение на СЕС по дело
C-443/09, Camera di Commercio, Industria, Artigianato e Agricoltura (CCIAA) di
Cosenza срещу Grillo Star Srl., 19 април 2012 г. и др./, които съвкупни условия са изпълнени в настоящата хипотеза и това е
лесно установимо при прочит на ЗМТА, приложим и по отношение на вътрешни
арбитражни спорове по арг. на §3 от ПЗР на ЗМТА.
При липсата на други твърдения в исковата молба респ.
приложени доказателства към нея, настоящият съдебен състав намира заявеният иск
за неоснователен и като такъв същият подлежи на отхвърляне.
При този изход на спора и на основание чл. 78 ал.3 от ГПК
на ответника се следват разноски в размер на 300 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Д.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***
иск с правно основание чл. 2в ал.1 т.2 ЗОДОВ срещу Р.Б., представлявана от Министъра на ф., с адрес: гр. София, ул. „******за
заплащане на сумата от 25 500 лв. –
имуществени вреди от нарушение на чл. 47 от ХОПЕС, довело до съществуването на
принудителен арбитражен съд, частична претенция, при пълен заявен размер от
500 000 лв., като неоснователен.
ОСЪЖДА „Д.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на
основание чл. 78 ал.3 от ГПК на Р.Б., представлявана от Министъра на ф., с
адрес: гр. София, ул. „******сумата от 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участие на контролираща страна – П.на РБ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред
САС, в двуседмичен срок от съобщението до страните, че е изготвено.
СЪДИЯ :