Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
28.06.2023 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на първи юни през две
хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 8839 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 72225 от 14.04.2020 год., постановено по гр.дело № 56405/2018 г. на СРС, І Г.О., 50 състав, е признато за установено по отношение на И.Г.П., ЕГН **********, адрес: ***, че Р.Х.М., ЕГН **********, адрес: ***, е собственик по силата на Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 61 от 28.01.2008 г., т.I, рег. №2542, н.дело № 52/2008 г. на Нотариус с рег.№ 039 на НК, на самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 68134.600.184.1.1 по КК и КР на гр.София, одобрена със заповед № РД-18-4/09.03.2016 г. на ИД на АГКК, находящ се в гр.София, ж.к.“Хаджи Димитър“, ул.“*****приземен/, със застроена площ 66 кв.м, заедно с избено помещение под стълбището, заедно с 35,810% ид.ч. от общите части на сградата и толкова идеални части от тавана на сградата, ведно с 1/2 ид.ч. от дворно място, представляващ поземлен имот с идентификатор № 68134.600.184 по КК и КР на гр.София, с площ 269,50 кв.м, УПИ X-184 в кв.1 по плана на гр.София, м. „Хаджи Димитър”. С решението на съда е осъдена И.Г.П., ЕГН **********, адрес: ***, да предаде на Р.Х.М., ЕГН **********, адрес: ***, владението върху недвижим имот - самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 68134.600.184.1.1 по КК и КР на гр.София, одобрена със заповед № РД-18-4/09.03.2016 г. на ИД на АГКК, находящ се в гр.София, ж.к.“Хаджи Димитър“, ул.“*****приземен/, със застроена площ 66 кв.м, заедно с избено помещение под стълбището, заедно с 35,810% ид.ч. от общите части на сградата и толкова идеални части от тавана на сградата, ведно с 1/2 ид.ч. от дворно място, представляващ поземлен имот с идентификатор № 68134.600.184 по КК и КР на гр.София, с площ 269,50 кв.м, УПИ X-184 в кв.1 по плана на гр.София, м. „Хаджи Димитър”. С решението на съда е отменен на основание чл.537, ал.2 от ГПК, Нотариален акт за собственост върху недвижим имот по давност № 98 от 30.04.2018 г., том I-1, рег. № 1772, н.дело № 58/2018 г. на Нотариус с рег. № 003 на НК. С решението на съда е осъдена И.Г.П., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на Р.Х.М., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, сумата 1400,00 лева – съдебни разноски.
Срещу
решението на СРС, 50 с-в е постъпила въззивна жалба от И.Г.П., подадена чрез пълномощника адв.М.Т., с искане същото да бъде отменено, като неправилно и
незаконосъобразно, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен
предявения иск с правно основание чл.108 ЗС, по съображения изложени в жалбата.
Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на процесуалните правила и на материалноправните
разпоредби на закона, по
съображения подробно изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец Р.Х.М.,
чрез пълномощника си адв.Ц.Ч. оспорва
жалбата по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор
по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде оставена
без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено,
като правилно и законосъобразно. Не претендира присъждане на направените по
делото разноски.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски
съд, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на
чл.266
от ГПК, които да
променят така приетата за установена
от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е постановено
при правилно приложение на материалния закон, като настоящата въззивна инстанция споделя изложените в мотивите му
съображения, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от Р.Х.М. срещу И.Г.П., иск
с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено по отношение на
ответницата, че ищцата е собственик по силата на Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот № 61 от 28.01.2008 г., т.I, рег. №2542, н.дело № 52/2008 г. на Нотариус с
рег.№ 039 на НК, на самостоятелен обект в сграда с идентификатор №
68134.600.184.1.1 по КК и КР на гр.София, одобрена със заповед №
РД-18-4/09.03.2016 г. на ИД на АГКК, находящ се в
гр.София, ж.к.“Хаджи Димитър“, ул.“*****приземен/, със застроена площ 66 кв.м,
заедно с избено помещение под стълбището, заедно с 35,810% ид.ч. от общите
части на сградата и толкова идеални
части от тавана на сградата, ведно с 1/2 ид.ч. от
дворно място, представляващ поземлен имот с идентификатор № 68134.600.184 по КК
и КР на гр.София, с площ 269,50 кв.м, УПИ X-184 в кв.1 по плана на гр.София, м.
„Хаджи Димитър” и за осъждането на ответницата да предаде на ищцата владението
на процесния недвижим имот/ чл.272 от ГПК/. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат
с направените от районния съд в обжалваното съдебно решение констатации/чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по
делото и събраните по делото доказателства. Доводите изложени в жалбата са изцяло
неоснователни. Във
връзка с изложените във въззивната жалба доводи,
следва да се добави и следното:
Съдът приема, че доводите изложени от ответницата в
жалбата за допуснати процесуални нарушения от СРС са без значение към
законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната
инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна,
поради което ирелевантни са процесуални нарушения,
които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Съдът
приема, че доводите изложени в жалбата за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на
изрично посочени от страната доказателства пред въззивната
инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК, като в случая след депозиране на въззивната
жалба, с писмено становище от 30.05.2022 г. ответницата е направила такова
искане за допускане на съдебно-техническа експертиза, с конкретно формулирана
задача. Така направеното доказателствено искане е
оставено без уважение, като неоснователно с определение постановено в публично
съдебно заседание, проведено на 01.06.2022 год., по съображения изложени в
мотивите на същото. Въззивният съд намира, че първоинстанционният съд при разглеждане на спора, с който е
бил сезиран, не е допуснал процесуално нарушение, довело до ограничаване
правото на защита на ищеца по делото. С оглед на което доводите на ответницата
за допуснати процесуални нарушения от СРС,
изложени в депозираната от нея въззивна жалба
се явяват изцяло неоснователни. В настоящия случай не е допуснато от първоинстанционният съд, нарушение на императивни процесуалноправни
норми на закона. При постановяване на обжалваното първоинстанционно
решение не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни
норми на закона.
По наведените във въззивната жалба на ответницата доводи досежно материалната незаконосъобразност на обжалваното съдебно решение, съдът
приема следното:
Като неоснователни следва да се преценят доводите на ответницата,
че е придобила процесния недвижим имот по давност.
Придобивната
давност е оригинерен способ за придобиване на право
на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване
на тези права в продължение на определен от закона период от време.
Нормативната й уредба е в разпоредбите на чл.79-чл.86 от ЗС. Нормата на чл.79
от ЗС регламентира фактическия състав на придобивната
давност при недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ като елементи
изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на
чл.68, ал.1 от ЗС в хипотезата на чл.79, ал.1 от ЗС и допълнително
добросъвестност и юридическо основание в хипотезата на чл.79, ал.2 от ЗС. В
настоящия случай в отговора на исковата молба, ответницата И.Г.П. твърди, че от
2000 г. до 2016 г. владее процесния недвижим имот- приземен/
първи/ етаж, необезпокоявано, непрекъснато и го ползва, като свой. По отношение
на идеалните части от общите части на сградата и от поземления имот също така
прави възражение, с което се позовава на изтекла в нейна полза придобивна давност за същия период от 2000 г. до 2016 г.
Съгласно разпоредбата на чл.68 от ЗС,
владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи
лично или чрез другиго като своя. Както в правната теория, така и в съдебната
практика се приема, че като елемент от придобивната
давност упражняваното владение трябва да е спокойно /да не е установено с
насилие/, явно /фактическата власт е упражнявана така, че всеки заинтересован е
имал възможност да научи за това, не е установено по скрит начин/, постоянно /упражняването
му няма случаен характер, а е било израз на воля трайно да се държи вещта по
начин, препятстващ евентуалното владение на други лица/, непрекъснато /не е било прекъсвано изобщо, в частност-за период
по-дълъг от шест месеца /чл.81 от ЗС/, като се съобразява
презумпцията на чл.83 от ЗС/ и несъмнено /няма съмнение, че
ищцата е държала вещта, както и че я е държала за себе си/.Установяване на
тези елементи от фактическия състав на
разпоредбата на чл.79, ал.1 ЗС е в тежест на ответницата, с оглед на направеното
от нея правоизключващо възражение за изтекла
придобивна давност при условията на пълно и главно доказване, което тя не е сторила.
Владението, като фактическо състояние е несмущавано, непрекъснато, явно и несъмнително упражняване съдържанието на вещно право,
в случая това на собственост, през определен период от време,
в случая 10 години, тъй като ответницата твърди да
е обикновен владелец – чл.79, ал.1 от ЗС, което
състояние
включва обективен елемент - фактическа власт / corpus / и субективен - намерение за
своене на вещта / аnimus / - чл.68, ал.1 от ЗС. Според
презумпцията, установена
в разпоредбата на чл.69 от ЗС, владелецът държи вещта като своя, докато
не се докаже,
че я държи за другиго.
Кумулативното установяване
на горепосочените елементи от фактическия
състав на разпоредбата на чл.79, ал.1 от ЗС в настоящия случай е било
в тежест на ответницата по делото при условията на пълно
и главно доказване – чл.154, ал.1 от ГПК. Въззивният
съд приема, че в разглеждания случай по делото
не е било
проведено успешно доказване, поради следните съображения:
Съгласно т.2 от
Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г од. на ВКС по тълк.
дело № 4/2012 г., ОСГК, придобивната
давност е способ за придобиване на право на
собственост и други вещни права върху
чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение
на определен от закона срок
от време, като изискуемото от чл.120 от ЗЗД вр.
с чл.84 от ЗС волеизявление
/позоваване/ не е елемент от фактическия
състав на придобивното основание по чл.79 от ЗС. В мотивите
на Тълкувателното решение е прието, че след като владението е съзнателен акт, то следва, че
придобивната давност е сложен юридически факт от категорията
на правомерните юридически действия, които по определение
обхващат, като
свой елемент наличието на
представи и желания, насочени към установяването,
придобиването, прехвърлянето,
изменението и погасяването на права и задължения
/представляващи субективния
елемент от предметното им съдържание/, както и тяхното обективиране чрез волево изявление,
насочено към сетивното му възприемане
от други с цел да се
разкрият тези преживявания и представи /представляващо обективния елемент от предметното
им съдържание/.
На следващо място съдът приема, че владението не
може да бъде
съмнително, а то е такова винаги, когато не може
да се определи
със сигурност дали владелецът упражнява фактическа власт или дали
има намерение да държи имота, като свой. Освен това владението не може да
се упражнява тайно по отношение
на този, на който се
противопоставя. Чрез него трябва да
се демонстрира по недвусмислен начин намерението на владелеца
да държи вещта, като своя. Общият
принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната
давност, защото не могат да
се черпят права от поведение
по време, когато засегнатият /собственикът/ няма възможност /поради неведение/ да се
брани.
Правоизключващото възражение за изтекла
давност може да бъде уважено,
само ако са безспорно доказани
всички елементи на фактическия състав на чл.79, ал.1 от ЗС- упражняване
на явно, несъмнено и непрекъснато владение в продължение на повече от
10 години, като владелецът е демонстрирал по отношение на
собственика на вещта, че упражнява
собственически правомощия само за себе
си.
В настоящия случай
от показанията на разпитаните по делото свидетели М.К., В.П.,
В.Б.и Н.Г.не би могло
да се установи
по несъмнен начин обстоятелството, че ответницата И.Г.П. е упражнявала
фактическа власт върху процесния недвижим имот, с
намерение да го държи като свой, през периода от 2006 г. до 2016 г., и че това
намерение е било демонстрирано пред невладеещия собственик- ответницата по
делото. Т.е. в настоящия случай не е установен субективния елемент.
Съдът приема, че по делото не е
доказано при условията на пълно и главно доказване, че ответницата е
осъществявала несъмнително и явно владение
върху процесния недвижим имот през периода от 2000
г. до 2016 г. От събраните по делото доказателства не може да се обоснове извод
за наличие на явно и необезпокоявано владение от страна на ответницата върху процесния недвижим имот.
В процесния
случай, съдът приема, че посочените по-горе
признаци на владението - да е несъмнително и явно, липсват в настоящия случай. Това е така, защото
не би могло да се установи от събраните по делото доказателства по несъмнен
начин обстоятелството, дали ответницата е имала намерение да държи имота лично за
себе си, а ако го е държала за себе
си - че е променила намерението си
и е започнала да го свои. Промяната в намерението и преобръщането на държането във
владение / interversio possessionis / не трябва да остане
скрита, а трябва да намери външна
изява в предприемане на конкретни действия.
Те трябва да бъдат насочени
към съответния собственик, както и да показват несъмнено,
че ответницата, в случай, че е упражнявала фактическа власт,
отрича неговите права върху имота
и го владее
само за себе
си, за да
може да се
приеме, че установената в чл.69
от ЗС презумпция намира приложение. Т.е. ако подобно намерение действително е съществувало
в съзнанието на ответницата, то същото
е следвало да бъде обективирано чрез действие или
изрично волеизявление спрямо ищцата по
делото. По делото няма
доказателства това да е станало и от този момент
да е налице владение в изискуемия по чл.79, ал.1 от ЗС срок
до завеждане на иска. ВКС приема последователно в своята практика, че за
да промени държанието във владение като предпоставка за придобиване по давност
на чужд имот, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота /interversio possessionis/, която да е открито демонстрирана спрямо
собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия
за защита на правото си /решение № 145/ 14.06.2011 г. по гр.дело № 627/ 2010 г.
на І г.о. на ВКС; решение № 115/28.10.2016 г., гр.дело № 977/2016 г., II г.о.
на ВКС; решение № 37/26.03.2018 г. по гр.дело № 1969/2017 г., II г.о. на ВКС/. От
друга страна, съдът приема, че упражняването на фактическа власт върху един
имот е факт от обективната действителност и единствено установеното намерение
фактическата власт да се упражнява за себе си определя същата като владение
според практиката на ВКС. Неупражняването на фактическа власт върху един имот
не лишава собственика на имота от неговото вещно право, особено в хипотеза, при
която упражняващото фактическата власт върху този имот лице има качеството
„държател“ и това обстоятелство е известно на собственика. Както ВКС
последователно приема в своята практика, правото на собственост не се губи с
неупражняването му и след като едно лице е придобило право на собственост върху
недвижим имот по силата на предвиден в закона придобивен
способ, то престава да бъде носител на това право само ако се разпореди с него
в полза на друг правен субект, правото бъде отчуждено за държавна или
обществена полза /решение № 78/14.06.2017 г. по гр.дело №3765/2016 г. на I г.о.
на ВКС и посоченото в него решение № 1332/04.01.2007 г. по гр.дело №2402/2005 г.
на IV-A отделение на ГК на ВКС/.
В този
смисъл и при приложение на неблагоприятните
последици от правилата за разпределение
на доказателствената тежест, настоящият съдебен състав приема, че ответницата не се легитимира, като титуляр на право на
собственост върху процесния недвижим имот. Ищцата се
легитимира,
като титуляр на право на собственост върху процесния недвижим имот, на посоченото от
нея придобивно
основание, поради което предявения от
нея иск за собственост с правно основание чл.108 от ЗС се явява основателен и доказан, и като такъв, както
правилно е бил уважен от първоинстанционният съд.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с
нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По
разноските във въззивното производство:
С оглед изхода на спора на въззивникът-ответник не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. При липса на направено искане, такива
не следва да се присъждат и на въззиваемата страна-
ищец по делото.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 72225 от 14.04.2020 год., постановено по
гр.дело № 56405/2018 г. на
СРС, І Г.О., 50 състав.
РешениеТО
може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.