№ 244
гр. Радомир, 19.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря Е.Т.З.
като разгледа докладваното от РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско
дело № 20231730100616 по описа за 2023 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за защита на потребителите и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че ищцата е страна по договор за потребителски кредит № .
г., подписан с ответното дружество „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, по силата на който е получила в
заем сумата в размер на 1700,00 лева, при ГПР – 47,24% и годишен лихвен процент –
25,44%. В чл. 7 от договора било предвидено и заплащане от страна на кредитополучателя
на такса „Оценка на риска“ в размер на 102,00 лева, дължима разсрочено, заедно с
погасителните вноски.
Ищцата извършила плащания по договора за кредит в общ размер на 888,53 лева, като
на 07.05.2019 г. между страните бил сключен нов договор за потребителски кредит № ., от
който сума в размер на 1066,00 лева била за рефинансиране на задължението на Р. З. по
договор за потребителски кредит № . г. и по този начин общо платената сума по договора
била в размер на 1954,53 лева.
Сочи, че доколкото процесният договор за кредит е сключен с потребител, то
приложение в случая намират разпоредбите на ЗПК, вкл. и относно императивно
установеното съдържание на договора.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК договорът следвало да съдържа
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В
1
договора за кредит бил инкорпориран погасителен план, който обаче не съдържал
информация относно отделните компоненти на месечните вноски. Всяка една анюитетна
месечна вноска представлявала сбор от главница, лихви и съответна част от годишна такса
управление и обслужване, като за всеки един месец тези компоненти били различни.
Липсата на подробна разбивка лишавала от възможност ответникa - потребител от яснота,
внасяйки парична сума в погашение на своя дълг, коя част от него погасява. Липсата на
погасителен план с изискуемото от законодателя съдържание представлявало нарушение на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, поради което процесният договор за потребителски
кредит бил недействителен, съгласно чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК и при извод за
недействителност на договора следвало да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
съгласно която, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.
Наред с това, ищцата твърди, че включената в главницата такса за оценка на риска е
недействителна, тъй като противоречи на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
регламентираща забрана за начисляване на такси и разноски за услуги, които са свързани с
усвояването и управлението на кредита.
На следващо място договорът за кредит бил недействителен, тъй като не съдържал
методика за изчисляване на референтния лихвен процент, което представлявало нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК.
Ищцата твърди и че договорът за потребителски кредит бил сключен при Общи
условия, т. е. при предварително определени от страна на ищеца договорни клаузи и не бил
предмет на предварително договаряне между страните, от което следвало, че
кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието му.
Договорът бил недействителен и поради неспазване на императивните изисквания,
залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като липсвала ясно разписна методика за формиране
на годишния процент на разходите по кредита.
Ищцата сочи, че е извършила плащане по договора в общ размер на 1954,53 лева, като в
случай, че бъдат уважени предявените искове и съгласно разпоредбите на ЗПК следвало
връщане само на чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи по кредита.
Сумата на отпуснатия кредит била в размер на 1700,00 лева. Разликата от дължимата сума
от 1700,00 лева до платената сума от 1954,53 лева, в размер на 254,53 лева се явявала
получена без основание и съответно се дължало връщане на недължимо платеното по
нищожния договор.
С оглед изложеното, моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожен
договор за потребителски кредит № . г., сключен между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и Р. Д. З., а
при условията на евентуалност да прогласи за нищожна клаузата, съдържаща се в чл. 7, ал. 1
от договор за потребителски кредит № . г., предвиждаща заплащане на еднократна такса за
оценка на риска, поради противоречие със закона и с добрите нрави.
2
Моли съда да осъди ответното дружество да заплати на ищцата на основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД сумата в размер на 254,53 лева, представляваща платена без основание сума по
договор за потребителски кредит № . г., сключен между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и Р. Д. З..
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който е
изразено становище за неоснователност на предявените искове, като сочи, че банката не
прилага референтен лихвен процент в своите продукти. Определеният в чл. 9 и следващите
от договора лихвен процент в размер на 25,44% бил фиксиран и съответно определен за
целия срок на договора.
Относно твърденията на ищцата, свързани с нарушаване разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, сочи, че цитираната разпоредба изисква точно посочване в договора на ГПР и
общата дължима от потребителя сума към момента на сключване на договора, което
изискване било спазено, като в договора бил отразен ГПР - 47,24 % и обща дължима сума
1998,33 лева. Как е изчислен ГПР и кои разходи се включват при изчисляването му, било
предмет на регулация на чл. 19, ал. 2 и ал. 3 от ЗПК. Тази информация била налична в самия
закон и кредиторът нямал задължение да я предоставя на потребителя – първо, защото
нямало такова изискване и второ, защото тази информация не можело да бъде представена
по ясен и разбираем за потребителя начин, което е задължително изискване за валидността
на договора за потребителски кредит.
От друга страна, не следвало разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да се тълкува
разширително в смисъл, че нарушение, водещо до недействителност по чл. 22 ЗПК, е налице
не само когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между банката и потребителя. Неправилното изчисляване на ГПР по кредита
чрез невключване в неговото процентно изражение на задължение, което е установено в
глобален размер чрез посочване на неговата стойност, не водело до недействителност на
договора за кредит на соченото основание. В случаите, в които ГПР надвишавал
установения в закона максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение намирала разпоредбата на
чл. 19, ал. 5 ЗПК, която указвала, че това води до недействителност на самата клауза в
договора.
Относно твърденията в исковата молба, касаещи нарушаване разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 11 ЗПК ответникът сочи, че в цитираната разпоредба нямало изрично изискване
погасителният план да съдържа информация относно отделните компоненти на месечните
вноски. В чл. 11.2 от договора за потребителски кредит бил представен погасителният план,
отговарящ на императивните изисквания на закона, като размерът, броят и периодичността
на дължимите погасителни вноски били ясно посочени и тази разбивка, направена в
погасителния план, давала ясна информация на потребителя каква част от дълга си погасява
с внасянето на съответната вноска.
Наред с това, съгласно чл. 12 от договора и в съответствие с чл. 11, т. 12 от ЗПК била
предоставена възможност на заемополучателя да изиска безвъзмездно от кредитора
детайлен погасителен план, който да даде информация за размера на погасената сума и
3
оставащата за плащане сума, която отразява погасяването на задължението по компоненти
(такси, лихва, главница). Този погасителен план се предоставял на потребителя само при
поискване и ако е извършвал погасявания по кредита и не можел да бъде част от договора,
защото се предоставял само при извършено погасяване на вноски по кредита, като в случая
такова искане не било подавано до банката от страна на кредитополучателя.
Сочи и че процесният договор не се сключвал при Общи условия, съответно такива не
били налични и не са представени на потребителя. Всички условия, касаещи кредитното
правоотношение, били заложени в съдържанието на договора за потребителски кредит,
подписан между страните, като кредиторът предоставил на клиента изискуемата
предварителна информация под формата на СЕФ (Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити.)
По отношение на начислената такса за оценка на риска в размер на 102,00 лева сочи, че
същата е дължима еднократно и предварително преди сключване на договора и не е
свързана с „усвояването на кредита“. Плащането на същата не обуславяло дали
потребителят ще усвои кредита или не. Същата покривала разходи, извършени от банката
към момента на сключване на договора и непосредствено след него.
Таксата се включвала в „разходите“ по кредита, които заедно с ГЛП формирали ГПР,
чийто размер в конкретния случай не надвишавал максимално определения праг от 5 пъти
законната лихва съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
С оглед изложеното, моли предявените искове да бъдат отхвърлени, като неоснователни
и недоказани.
В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява и не изпраща представител.
С писмена молба поддържа предявените искове и моли съда да постанови решение, с което
да прогласи за нищожен договор за потребителски кредит № . г., сключен между „Ти Би Ай
Банк“ ЕАД и Р. Д. З., а при условията на евентуалност да прогласи за нищожна клаузата,
съдържаща се в чл. 7, ал. 1 от договор за потребителски кредит № . г., както и да уважи иска
по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в пълен размер.
Ответното дружество „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, редовно призовано, не изпраща
представител в съдебно заседание. С писмена молба оспорва предявените искове и моли
съда да постанови решение, с което да ги отхвърли като неоснователни и недоказани.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от
фактическа страна:
По делото е представен и приет договор за потребителски кредит № . г., сключен между
„Ти Би Ай Банк“ ЕАД и Р. Д. З., по силата на който кредиторът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е
предоставил на Р. Д. З. кредит в размер от 1700,00 лева, при годишен лихвен процент –
25,44% и годишен процент на разходите – 47,24%. В чл. 7 от договора е предвидено и
заплащане от страна на кредитополучателя на такса „Оценка на риска“ в размер на 102,00
лева, дължима разсрочено, заедно с погасителните вноски.
4
От заключението по изслушаната по делото съдебно – счетоводна експертиза се
установява, че по сключения договор за потребителски кредит кредитополучателят е
извършил плащания в общ размер на 1953,56 лева, от които 759,08 лева – главница с
настъпил падеж, 1042,92 лева – предсрочно погасена главница, 151,19 лева – договорна
лихва, 0,37 лева – обезщетение за забава, 17,65 лева – обезщетение за предсрочно погасяване
на кредита за период по-малко от една година от сключването му, както и 0,97 лева –
неусвоени – салдо по сметка № ..
Съдът кредитира заключението на вещото лице като компетентно изготвено от вещо
лице, в чиято безпристрастност няма основания да се съмнява.
Приетото за установено от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за
защита на потребителите:
По делото не е спорно, че страните са били в облигационно правоотношение по сключен
договор за потребителски кредит № . г., съгласно който на ищцата е предоставен кредит в
размер на 1700,00 лева.
На първо място тук следва да се отбележи, че макар и поместени в индивидуалния
договор с длъжника, клаузите на същия не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.
146, ал. 2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание
потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по
които са представени идентични контракти между същия заемодател и различни
потребители. Освен това ответникът нито твърди, нито доказва условията по договора да са
били уговорени с длъжника индивидуално. По тези съображения съдът намира, че същите
следва да бъдат подложени на проверка за тяхната равноправност – аргумент от чл. 146, ал.
1 ЗЗП.
Чл. 10 ЗПК поставя изискване към договора за потребителски кредит не само за
сключване в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, формат и размер на
шрифта, а и за сключването му по ясен и разбираем начин за потребителя, което условие в
процесния договор не е изпълнено. В клаузата на договора, наименована общ размер на
кредита и условия за усвояването му, са посочени размер на кредита и размер на
еднократната такса за оценка на риска, но от съдържанието на договора не става ясно дали
уговорената такса за оценка на риска, в противоречие с императивната разпоредба на чл.
10а, ал. 1 ЗПК, е взета предвид при определяне на размера на ГПР.
В процесния договор ГПР е определен в размер на 47,24% като абсолютна процентна
стойност. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР
по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. ГПР следва да отразява действителните разходи по кредита и общата дължима сума от
потребителя, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, което в процесния договор не изпълнено поради
невключване на разходите за еднократна такса за оценка на риска от 102,00 лева като разход
по кредита, какъвто е по смисъла на закона, съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а не като част
5
от главницата, независимо, че така са посочени в договора. Целта на посочената разпоредба
е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи осведомен и
икономически обоснован избор дали да сключи договора. С оглед спазването на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в договора за потребителски кредит следва да се
отрази не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява годишния процент на разходите, но и изчерпателно да се изброят всички
разходи, които длъжникът ще прави, отчетени при формиране на годишния процент на
разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит,
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, както е в настоящия
случай, което е посочено в самия договор. При така дадените легални дефиниции в закона,
при изчисляване на годишния процент на разходите, при процесния договор е следвало да
бъде включена и еднократната такса за оценка на риска, която вместо това е включена в
общия размера на кредита, като по този начин в договора не е посочен действителният ГПР.
Така не само, че ГПР е посочен единствено като процентна стойност в цифри, а и не е
посочена действителната стойност на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора
за кредит и същият не отразява действителните предвидени разходи за потребителя. При
сключването на договора за потребителски кредит чрез предвиждане на еднократна такса за
оценка като част от главницата по кредита, платима разсрочено с дължимите месечни
вноски, е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, в
противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и
с разпоредбата на чл. 10а ЗПК и чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Клаузите на договора за потребителски
кредит трябва да са ясни и разбираеми не само от граматическа гледна точка, но и да дават
възможност на потребителя да предвиди икономическите последици от сключване на
договора. Поради липсата на яснота относно начина, по който е формиран посоченият ГПР,
се препятства възможността на потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит
при определените условия за връщане на заетата сума и обуславя нарушение на основното
изискване за сключване на договора, заложено в чл. 10, ал. 1 от ЗПК.
6
По тези съображения настоящият състав на решаващия съд счита, че в случая не са
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото годишният процент на
разходите е посочен само като процентна величина, както и на чл. 10, ал. 1 ЗПК за
сключване на договора по ясен и разбираем начин, а договорът за потребителски кредит е
недействителен съгласно чл. 22 ЗПК, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК
кредитополучателят дължи чистата стойност на кредита, но не и лихва или други разходи по
кредита. Тази разпоредба от една страна е насочена към осигуряване защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски
кредит, а от друга – към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс
между интересите и на двете страни. В случая липсва ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора по смисъла на чл. 11, т. 10 ЗПК, което не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти на защита.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като
нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, § 1 от Директива
2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики, тъй като заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да
плати потребителят, е неравноправна по смисъла на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи. Ищцата дължи плащане единствено на предоставената чиста сума от
заема в размер на 1700,00 лева, а доколкото вещото лице е установило погасяване на
разлика от 253,56 лева, същата подлежи на връщане, тъй като е получена при начална липса
на основание, с оглед на което искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явява основателен и
доказан до така посочения размер.
По разноските:
В производството по делото ищцата е представлявана от пълномощник, на когото не е
заплатила адвокатско възнаграждение и в тази връзка моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие от 31.08.2022 г. е посочено, че ищцата
се представлява безплатно от адв. М. М. от САК поради затрудненото си материално
положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването
на безплатна адвокатска помощ. Настоящият състав намира, че в случая са предявени искове
за установяване на недействителност на договор за кредит и връщане на недължимо платено
7
по този договор, като е поискано определяне на адвокатско възнаграждение за два иска, а
въпросът за определяне на минимума на размера на адвокатското възнаграждение при
обективно съединени искове, произтичащи от един договор, е даден в актуалната практика
на ВКС, която е константна в приложението на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, във връзка с чл. 38 от ЗА. Съгласно цитираната
разпоредба адвокатските възнаграждения за осъществяване на процесуално
представителство по граждански дела се определят съгласно цената на всеки иск, съобразно
вида и броя на предявените искове (така определение № 146/04.04.2022 г. по ч. т. д. №
358/2022 г. на ВКС, определение № 151/06.04.2022 г. по ч. т. д. № 526/2022 г. на ВКС и др.).
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът следва да
определи възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал.
2 и да осъди другата страна да го заплати (чл. 2, ал. 2 от ЗА). В настоящия случай на
основание чл. 7, ал. 2, т. 1 и 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г., възнаграждението за
осъществената безплатна правна помощ по чл. 38 от ЗА следва да бъде определено за всеки
един от двата предявени обективно кумулативно съединени иска, за които е поискано, в
минимален размер, с оглед фактическата и правна сложност на делото.
Така, с оглед цената на уважените искове, се дължи възнаграждение в размер на 898,31
лева.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати
по сметка на РС – Радомир в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса по
предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от
Закона за защита на потребителите и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в размер на 129,93 лева, както и
направените по делото разноски за възнаграждение на вещо лице в размер на 149,94 лева.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН договор за потребителски кредит № . г., сключен между
„Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
„Лозенец“, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52 – 54 и Р. Д. З., с ЕГН: **********, с адрес: с. З.,
общ. Т., обл. П..
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н „Лозенец“, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52 – 54 да заплати на Р. Д. З., с ЕГН:
**********, с адрес: с. З., общ. Т., обл. П. сумата в размер на 253,56 лева (двеста петдесет и
три лева и петдесет и шест стотинки), представляваща платена без основание сума по
договор за потребителски кредит № . г., като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен размер
от 254,53 лева (двеста петдесет и четири лева и петдесет и три стотинки), като
неоснователен и недоказан.
8
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н „Лозенец“, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52 – 54 да заплати на адв. М. К. М. от
САК на основание чл. 38, ал. 2 ЗА разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
898,31 лева (осемстотин деветдесет и осем лева и тридесет и една стотинки).
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с ЕИК: ., със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н „Лозенец“, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52 – 54 да заплати по сметка на РС –
Радомир в полза на бюджета на съдебната власт сумата в размер на 129,93 лева (сто
двадесет и девет лева и деветдесет и три стотинки), представляваща дължима държавна
такса в производството пред настоящата инстанция и възнаграждение за вещо лице в размер
на 149,94 лева (сто четиридесет и девет лева и деветдесет и четири стотинки).
Решението подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Радомир: _______________________
9