№ 112
гр. Варна, 18.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и девети септември, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Вилиян Г. Петров
Членове:Георги Йовчев
Николина П. Дамянова
при участието на секретаря Ели К. Тодорова
като разгледа докладваното от Георги Йовчев Въззивно търговско дело №
20213001000424 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивна жалба на Д. ИВ. В., ЕГН **********, Й.
Д. В., ЕГН ********** и Р. Й. В., ЕГН **********, тримата от гр.Варна, срещу решение
№260050/02.03.2021 г. по т.д.№ 310/2020 г. по описа на ВОС, в частта, с която е прието за
установено в отношенията между „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ “ АД, ЕИК *********, гр.
София, като кредитодател, и Д. ИВ. В., ЕГН **********, Й. Д. В., ЕГН ********** и Р. Й.
В., ЕГН **********, тримата от гр.Варна, кредитополучатели и солидарни длъжници, че в
полза на банката съществува вземане, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение
по ч.гр.д. № 9626/2019г. на 9 състав на ВРС, основано на Договор за кредит №HL
16272/06.02.2007г., ведно с подписаните към него допълнителни споразумения, съответно от
13.05.2009г., от 10.02.2010г., от 30.06.2010г., от 11.12.2010г., от 24.08.2011г., от 26.04.2012г.
както и Договор за встъпване в дълг от 28.02.2013г. и допълнителни споразумения от
19.03.2013г. и от 20.11.2013г., сключени между БЪЛГАРСКА ПОЩЕНСКА БАНКА АД
/сега Юробанк България/, ЕИК *********, и Д. ИВ. В., Й. Д. В. и Р. Й. В., за следните суми:
83 165,32 лв. – дължима по договора главница за периода от 10.07.2014г. до 17.06.2019г.;
18 285,62 лв. – част от договорна лихва, изчислена за периода от 11.07.2016г. до
18.02.2019г.; 9 467,40 лв. – наказателна лихва за просрочие за периода от 11.07.2016г. до
17.06.2019г.; 302,92 лв. – банкови такси за периода от 26.10.2016г. до 17.06.2019г.; 613,51 лв.
– имуществени застраховки за периода от 18.08.2016г. до 17.06.2019г. и 758,80 лв. –
нотариални разноски за периода от 22.12.2016г. до 17.06.2019г., ведно със законната лихва
върху главницата 83 165,32 лв., считано от подаване на заявлението по чл.417 ГПК на
20.06.2019г. до окончателното изплащане, на основание чл.422 ГПК.
Във въззивната жалба се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно,
необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и с процесуалните правила.
Навеждат се доводи за изтекъл давностен срок, през който кредиторът e можел да иска по
съдебен ред изпълнението от длъжника. Твърди се, че банката-кредитор несвоевременно е
1
пристъпила към събиране на вземането, с която забава шест години е „трупала“ лихви върху
главното вземане и разноски, поради което се е стигнало до значително по размер акцесорно
вземане за лихви, като заедно с възнаградителната лихва същите надхвърлят размера на
главното задължение. В тази връзка счита, че първоинстанционният съд неправилно е
отхвърлил възражението на длъжниците за погасителна давност като немотивирано и
неоснователно, приемайки датата 18.02.2019 г. за дата на настъпване на предсрочната
изискуемост, която дата е приета и за начало на давностния срок. Счита, че падежът е
настъпил на 21.09.2013 г. Оспорват иска за главното вземане по размер като недоказан,
респ. иска за лихва, като неоснователен и недоказан. Твърди, че уведомлението за
изискуемостта на вземането от страна на банката не е стигнало до кредитополучателя, в
какъвто смисъл е съдебната практика в РБ. Намира за неправилен извода на съда за датата на
настъпване на предсрочната изискуемост – 07.07.2014 г., което е довело и до постановяване
на неправилно решение. Твърди недействителност на процесния договор на осн. чл. 22 ЗПК;
нищожност на договора на осн. чл.26, ал.1 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави;
неравноправност на договорните клаузи по см. на чл.143 ал.1 ЗЗП, респ. нищожност на
същите на осн. чл.146, ал.1 ЗЗП. Поради това счита сумата по исковата молба за недължима
с подробно изложени съображения за това. Моли съда да отмени обжалваното решение,
като отхвърли исковите претенции като неоснователни и недоказани, както и погасени по
давност. Претендират се сторените в настоящото производство и в производството пред
първа инстанция съдебно-деловодни разноски и адвокатски възнаграждения. Не се правят
доказателствени искания.
В писмен отговор, насрещната страна „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД- гр.София,
оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваната част.
Постъпила е и въззивна жалба от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ “ АД, ЕИК *********,
със седалище гр.София, срещу решение №260050/02.03.2021 г. по т.д. 310/2020 г. по описа
на ВОС, в частта с която са прогласени за нищожни клаузите на чл. 6, ал. 3, чл. 12 от
процесния Договор и допълнителните споразумения от същия, както и в частта, с която е
отхвърлен иска с правно основание чл.422 от ГПК, за разликата над 83 165,32 лева -
главница по договора за кредит, до претендирания размер от 98 384,93 лева, като
неоснователен. По същество излага подробни доводи за неправилност на изводите на съда
относно формирането на лихвения процент и капитализацията, правейки разграничението
между последната и анатоцизмът. Счита, че фиксираният с допълнителните споразумения
лихвен процент е с конкретни цифрови стойности – ясни и разбираеми за всеки.
Референтният лихвен процент ПРАЙМ също е с ясна и прозрачна методология. Неправилно
съдът е преизчислил дълга, поради което се иска отмяна на решението в съответната му
част, респ. уважаване на въззивната жалба. Липсва искане по доказателствата.
В писмен отговор, ответниците Д.В., Й.В. и Р.В., чрез процесуалния се
представител, оспорват жалбата и молят съда да потвърди решението в обжалваната част.
Претендират се сторените в производството разноски.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.422, ал.1, вр.
чл.415, ал.1 ГПК, предявен от ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД срещу Д. ИВ. В., Й. Д. В. и Р. Й.
В. за установяване в отношенията между страните, че ответниците дължат на ищеца суми
съгласно издадена по ч.гр.д. № 9626/2019г. по описа на ВРС заповед за незабавно
изпълнение, дължими на осн. договор за кредит №HL 16272/06.02.2007 г., ведно с
подписаните към него допълнителни споразумения, съответно от 13.05.2009 г., 10.02.2010 г.,
30.06.2010 г., 11.12.2010 г., 24.08.2011 г., 26.04.2012 г., както и въз основа на Договор за
встъпване в дълг от 28.02.2013 г. и допълнителни споразумения от 19.03.2013г. и от
20.11.2013 г., сключени между БЪЛГАРСКА ПОЩЕНСКА БАНКА АД /с настоящо
наименование Юробанк България/, като кредитодател и ответниците като
2
кредитополучатели – солидарни длъжници. Исковете са били предявени частично от общо
дължимите суми по договора, за сума в размер на 127 813,18 лв., разпределени по следния
начин:
98 384,93 лв. – цялата дължима по договора главница за периода от 10.07.2014г. до
17.06.2019г.;
18 285,62 лв. – част от договорна лихва, изчислена за периода от 11.07.2016г. до
18.02.2019г.;
9 467,40 лв. – наказателна лихва за просрочие за периода от 11.07.2016г. до
17.06.2019г.;
302,92 лв. – банкови такси за периода от 26.10.2016г. до 17.06.2019г.;
613,51 лв. – имуществени застраховки за периода от 18.08.2016г. до 17.06.2019г. и
758,80 лв. – нотариални разноски за периода от 22.12.2016г. до 17.06.2019г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по
чл.417 ГПК – 20.06.2019г., до окончателното изплащане на сумите.
Ищецът излага, че на 06.02.2007г., по силата на сключен между Българска пощенска
банка АД /сега Юробанк АД/ и първите двама ответници Д.В. и Й.В. (съпрузи) договор за
кредит, е отпуснал на същите сумата от 95 000 лв., която кредитирана сума следва да
погасяват на равни анюитетни вноски в размер на по 1 103,03 лв. в продължение на 120
месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка на 09.02.2007г. Кредитът е бил
обезпечен с ипотека на недвижим имот подробно описан в чл. 1 отдДоговора, като
кредитополучателите са се задължили по силата на чл. 14 от договора да застраховат
предоставения като обезпечение недвижим имот в полза на банката – кредитодател, в
условията на ежегодно подновяване до окончателното издължаване на кредита. Към
момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни кредити е 7%. Уговорено е
при забава в плащане на погасителните вноски или предсрочна изискуемост да се дължи
основната възнаградителна лихва плюс 10 пункта. Уговорено е и заплащане на такси –
еднократна такса за управление, годишна такса за управление, както и административна
такса за обработка на документи. Постигнато е и съгласие за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем – изцяло или частично, при изпълнение предпоставките на чл.18, ал.1
и ал.2 от договора. С подписаните допълнителни споразумения страните са променили
начина на погасяване на кредита, с включени периоди на облекчено плащане, като е
посочен и привременния размер на дълга. Твърди се, че с договор за встъпване в дълг от
28.02.2013 г., Р. Й. В. – третия ответник, е встъпил като съдлъжник (солидарен длъжник) по
договора за кредит и крайният срок на договора се променя на 240 месеца, считано от
10.02.2013 г., в резултат на което заетата сума е следвало да бъде върната в срок до
10.02.2033 г. Поради сбъдване на договорните условия за предсрочна изискуемост, същата е
обявена на длъжниците с покана на ЧСИ Н. Д., с рег.№ 807 при КЧСИ, считано от
връчването на същата на 18.02.2019 г. чрез Д.В. – лично като кредитополучател, както и в
качеството й на съпруга на Й.В. и майка на Р.В.. От момента на обявяване на предсрочната
изискуемост до подаването на заявлението по чл.417 ГПК на 20.06.2019 г., ищецът твърди
наличие на неизвършвани плащания по кредита, като към датата на подаване на заявлението
20.06.2019 г., са били просрочени 57 вноски за главници, считано от 10.07.2014 г. и 60
вноски за лихва, считано от 10.04.2014 г. Съгласно изготвеното на 17.06.2019 г. извлечение
от счетоводните книги на банката задължението на длъжниците е в общ размер от
148 588,20 лв. Затова поради просрочие в плащанията и обявената предсрочна изискуемост,
по силата на подаденото заявление по чл. 417 ГПК банката-кредитор се е снабдила със
заповед за изпълнение за част от дължимите по договора суми, респ. с изпълнителен лист.
3
Изрично са посочени погасените по давност задължения за лихви и такси на осн. чл.111, б.в
ЗЗД, които са изключени от обхвата на исковата претенция – за три годишен период
предхождащ подаването на заявлението по чл. 417 ГПК. Сочените за погасени по давност
суми не са били предмет както на заповедното, така и на исковото производство. Посочени
са конкретно претендираните от ищеца такси по основание и размер. Поради предприети
действия за подновяване на договорната ипотека и извършване на разходи в тази връзка,
същите са останали в дълг на ответниците на осн. чл.13, ал.2 от договора, както и разноските
по изпълнението съгласно чл.78 ЗЗД и чл.309а от ТЗ. Въз основа на издадената заповед и
изпълнителен лист е образувано изп.дело №402/2019г. на ЧСИ З. Д., с рег.№808 в КЧСИ, с
район на действие ВОС. За обосноваване допустимостта на исковете ищецът представя
издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа извлечение от сметка, постъпили
възражения по чл.414 ГПК и от тримата длъжници, както и своевременно упражнено право
на кредитора по чл.422 ГПК.
Ответниците, чрез адв. Н., са изразили становища за неоснователност и
недоказаност на исковете, като са оспорили същите по основание и размер. Твърдят, че
поради изтекла 5-годишна давност в периода от 21.09.2013 г. до 17.06.2019 г. задълженията
са погасени на осн. чл. 110 ЗЗД относно главниците, а също и акцесорното вземане за
лихвите на основание чл.119 ЗЗД. Считат, че предсрочната изискуемост е настъпила от
падежа на първото просрочено плащане по кредита, а именно 21.09.2013 г., в доста по-ранен
момент от обявяването от банката на 18.02.2019 г. Считат, че от момента на първото
просрочие по силата на договора и подписаните към него допълнителни споразумения
договорът се счита прекратен и осчетоводен от банката като дълг в просрочие. От този
момент кредиторът е следвало да претендира вземането си, което до 17.06.2019 г.
(подаването на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК) не било сторено. Ето
защо намират, че правото на банката на съдебно притезание е погасено по арг. чл.110 ЗЗД.
Навеждат доводи, че институтът на погасителната давност се явява санкция за
бездействащия кредитор и банката е загубила право на държавна защита на вземането си.
Не оспорват неизпълнение на основното си задължение за плащане на вземането по
договора, но твърдят че банката неупражнявайки правата си в продължителен период от
време е трупала лихви за забава, които заедно с договорните лихви надхвърлят размера на
главното задължение. Твърди се и наличие на тежки пороци на договора за кредит поради
неподписването от кредитополучатели „Стандартен европейски формуляр за предоставяне
информация за потребителските кредити”, а също и поради неполучаването на погасителен
план, както и на ОУ на банката по договора за кредит. Считат, че задължението не
съответства на действителните вземания по размер. Въвеждат възражение за ненадлежно
упражнено право на банката за обявяване предсрочната изискуемост на дълга поради липса
на надлежно връчено уведомление на длъжниците, поради което изявлението за предсрочна
изискуемост им е непротивопоставимо. Отделно от това правят възражение за
недействителност на договора за кредит като противоречащ на разпоредбите на ЗПК – чл. 22
ЗПК, както и възражение за неговата нищожност по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД поради
противоречие с добрите нрави, в която връзка се твърди и неравноправност по смисъла на
чл.143 ЗЗП на договорните разпоредби за възнаградителна лихва и неустойки. Излагат се
съображения за нарушаване разпоредбите на чл.11 ЗПК, вкл. т.9, т.11, т.12, т.15, т.16, т.20.
Твърдят, че самостоятелно основание за недействителност на договора представлява липсата
на връчен на длъжниците погасителен план, поради което същите на са били запознати с
месечната вноска и елементите, които я формират. Към датата на договора липсват
императивни разпоредби относно размера на възнаградителните лихви, поради което счита
за приложими относимите разпоредби на ЗПК за непревишаване трикратния размер на
законната лихва. Уговорената възнаградителна лихва в петкратно по-висок размер от
размера на законната лихва е в противоречие с добрите нрави и не съответства на
изискванията за добросъвестност. Оспорват начина на определяне на наказателната лихва за
просрочие, без механизъм за изчисляването , което също нарушава принципа на
добросъвестно упражняване правата на кредитора. Твърди се нищожност и на клаузата на
4
чл.12 от допълнително споразумение от 20.11.2013г., на осн. чл.143, т.19 ЗЗП и чл.146 ЗЗП.
Ето защо като неравноправни, клаузите по договора са нищожни, поради което ответниците
не дължат сумата по исковата молба. Претендират отхвърляне на исковете изцяло.
Варненският апелативен съд, с оглед наведените оплаквания и след преценка на
събраните доказателства, в предметните предели на жалбата, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Не се спори между страните, а и от приобщените писмени доказателства се
установява, че в полза на въззивника ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК -
№6090/05.08.2019 г. по ч.гр.д. № 9626/2019г. по описа на ВРС и изпълнителен лист №
6123/05.08.2019г. за сумата от 127 813, 18 лв., представляваща част от общо дължимото по
договора за банков кредит за покупка на недвижим имот сключен между ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ АД, от една страна, като кредитодател, и Д. ИВ. В., Й. Д. В. и Р. Й. В., от друга
страна, като кредитополучатели, ведно с прилежащите към него допълнителни
споразумения, подробно описани по-горе, съгласно извлечение от счетоводните книги на
банката-кредитор. Срещу издадената заповед са подадени възражения от длъжниците в
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а в едномесечния законоустановен срок от уведомяването, от
името на заявителя ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД, чрез адв. М., са представени доказателства
за предявен иск по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК. Следователно налице са
предпоставките за допустимост на предявените искове.
Процесният договор по същността си представлява банков ипотечен кредит на
физическо лице, като няма спор, че кредитополучателите са усвоили пълната отпусната сума
в размер на 95 000 лв., за закупуване на недвижим имот, подробно описан в чл.1 от
договора, при следните условия: първоначален срок от 120 месеца, впоследствие продължен
в размер на 240 месеца или до 10.02.2033г., в който длъжниците следва да изплащат
задължението на равни месечни анюитетни вноски, при годишна лихва в размер на БЛП на
банката за жилищни кредити в лева, който към момента на сключване на договора е 7%. При
предсрочна изискуемост на кредита и просрочие, длъжниците дължат наказателна лихва в
размер сбора на лихвата за редовна главница плюс надбавка от 10 пункта. В договора ясно и
недвусмислено са уговорени и останалите задължения по еднократна такса за управление
върху размера на кредита, годишна такса управление и административна такса за обработка
на документи. Неколкократно са подписвани допълнителни споразумения в периода 2009 г.
до 2013 г. и с всяко едно от тях е установяван дължимия до момента на подписването на
съответното споразумение размер както на пълното задължение, така и поотделно по пера.
Извършвано е реструктуриране на кредита, вкл. с въвеждане на гратисен период,
капитализация на лихви към главница и въвеждане на нови лихвени проценти и надбавки.
Считано от 30.06.2010 г. по силата на подписаното допълнително двустранно споразумение,
респ. на 11.12.2010 г., 24.08.2011 г., 26.04.2012 г., 19.03.2013 г., 20.11.2013 г., както и по
силата на договора за встъпване в дълг на Р. Й. В. от 28.02.2013г., натрупаната лихва върху
редовната главница е служебно преоформена и се олихвява с нов лихвен процент. Във
всички подписани между страните актове в периода 2010 г. – 2013 г. банката е извършвала
служебно преоформяне на главницата с натрупване на неизплатените лихви и олихвяването
им с нов лихвен процент и надбавка.
Видно от уговорката в чл.18 от договора за кредит предсрочната изискуемост
изцяло или частично, може да се обяви от банката при пълно или частично неплащане на
всяка една, която и да е вноска по кредит. Тази уговорка, съответства както на разпоредбата
на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции където е предвидено, че банката може да
обяви кредита за предсрочно изискуем при неплащане дори и само на една вноска, така и на
нормата на чл.432 от ТЗ, според която, в договора страните могат да уговорят случаите, в
които банката може да иска предсрочно връщане на сумата по кредита. Ето защо
настоящият състав на съда приема, че при договорите за банков кредит, законът не
5
разграничава неизпълнението от страна на кредитополучателя на съществено или
несъществено с оглед интереса на кредитора, а допуска в отклонение от общото правило,
установено в чл.87, ал.4 ЗЗД, да се определят конкретните условия, при наличие на които
може да се обяви предсрочна изискуемост на кредита.
Приложимо разрешение в разглеждания случай, което правилно
първоинстанционният съд е възприел за задължително, е даденото такова в т.18 от ТР
№4/2013г. на ВКС, съгласно което обявяването на предсрочната изискуемост предполага
изявление на кредитора, че ще счита непогасения остатък от кредита за предсрочно
изискуем, вкл. и вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са
били изискуеми. Волеизявлението следва да е обективирано в писмен документ и да
съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл.60, ал.2 ЗКИ или на
обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото си
да обяви предсрочна изискуемост на кредита. Съгласно чл. 18, ал. 2 от договора, при
неиздължаване на три последователни месечни вноски – изцяло или частично, целият
остатък по кредита се превръща в предсрочно изискуем, считано от датата на последната
падежна вноска. В процесните покани, кредиторът ясно е посочил разпоредбата на чл.18 от
договора и предвижданите последици от неплащане задължението по договорения кредит.
Съгласно заключението по извършената в първоинстанционното производство
ССчЕ, която настоящата инстанция кредитира като неоспорена от страните, считано от
07.04.2014 г., когато е извършено последно плащане на задължението по кредита (в брой на
каса от встъпилия в дълг Р.В.), кредитът е останал необслужван, в т.ч. и към момента на
изготвяне на заключението. След 07.04.2014 г., не се установява извършване на каквито и да
било плащания по кредита. Кредитополучателите не оспорват просрочие в изплащането на
задължението по кредита, както и липсата на плащане в продължителен период от време.
Предсрочната изискуемост на вземането по кредита е обявена на длъжниците с
покана на ЧСИ Н. Д., с рег.№ 807 при КЧСИ, считано от връчването на същата на 18.02.2019
г. чрез Д.В. – лично като кредитополучател, както и в качеството й на съпруга на Й.В. и
майка на Р.В.. Реално, считано от 18.02.2019 г., кредитът от редовен е прехвърлен в
предсрочно изискуем. Преустановеното изпълнение на задълженията по кредита от страна
на кредитополучателите след мес. април 2014 г. дава основание на съда да приеме, че към
18.02.2019 г., са били налице обективните предпоставки за обявяване на целия кредит за
предсрочно изискуем, съгласно договореното с чл. 18 и 11 от Договора за кредит. Т.е. още
към сочената дата са били изпълнени условията за изискуемостта на цялото договорно
задължение или с други думи последното е било факт и към датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК на 20.06.2019г. Изискуемостта, от своя страна, дава възможност
на кредитора да иска и да получи изпълнение във вида и размера, който задължението би
имало, ако срокът бе изтекъл. Ето защо, упражняването на предоставеното от договора
право на предсрочна изискуемост е санкция за неизправност на длъжника и не погасява
уговорените задължения, а отнема преимуществото на срока, като изискуемостта настъпва и
за непадежиралите към този момент анюитетни вноски.
От заключението на вещото лице се установява, че целият кредит (главници и
лихви) по договора е осчетоводен от банката като предсрочно изискуем на 31.05.2019 г. с
вальор 18.02.2019 г., като към датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, както
и към извлечението от счетоводните книги на банката, издадено за подаване на заявлението
за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 17.06.2019г., а също и към датата на
изготвяне на експертизата, задълженията са в размер на 98 384.93 лв., включващи
падежирали и непадежирали вноски. Съгласно актуалния погасителен план от дата
25.11.2014 г., главницата по вноски в периода 10.07.2020 г. – 09.02.2033 г. (непадежирали
към 20.06.2019г.), възлиза в размер на 86 668,85лв. Общият размер на главния дълг възлиза
на 98 384, 93 лв.
6
Настоящият състав на съда намира направените възражения за нищожност на
договора поради противоречие с разпоредби на ЗПК за неоснователни по следните
съображения:
Между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, в
резултат на което, като кредитополучатели, двамата ответници Й.В. и Д.В. са усвоили
пълната отпусната от банката-кредитор сума в размер на 95 000 лв., с целево ползване –
закупуване на недвижим имот, подробно посочен в чл.1 от договора. Договорът е сключен
на 06.02.2007 г., когато в сила е бил отмененият понастоящем ЗПК, обн. с ДВ, бр. 53 от
30.06.2006 г., в сила от 1.10.2006 г., изм. и доп., бр. 105 от 22.12.2006 г., в сила от 1.01.2007
г. Законодателят изрично е предвидил в разпоредбата на чл. 3, ал. 4 ЗПК (отм.), че законът
не се прилага спрямо договори, обезпечени с ипотеки. Поради това, процесният договор е
изключен от нормативната уредба, регулираща потребителските кредити. В този смисъл е
приел и първоинстанционният съд с обжалваното решение, като не са наведени нови доводи
от въззивниците – кредитополучатели, различни от тези в отговора на исковата молба,
поради което съдът на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния
съд.
Досежно възражението за неравноправност на договорните клаузи за
възнаградителна и наказателна лихва:
Съгласно действащата към момента на сключване на договора редакция на чл.58
ЗКИ, при отпускане на кредит банката предоставя безплатно и в писмена форма на клиента
своите условия по кредитите, които съдържат най-малко: 1. данни за общите разходи по
кредита (такси, комисиони и други разходи, пряко свързани с договора за кредит) и за
обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се изменят; 2. лихвения
процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и
условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита; 3.
допълнителните задължения, свързани с разплащанията; 4. условията и разходите при
предсрочно погасяване на кредита. Процесният договор е сключен при ясни условия –
размер на сумата, лихва, начин на плащане, начало и край на погасяването. Разходите по
кредита се определят изрично и изчерпателно с договора за кредит, включително за случаите
на предсрочно погасяване. В чл.3 е предвидено, че възнаграждението на банката се формира
от действащия в конкретния момент БЛП на банката на жилищни кредити в лева, който към
момента на сключване на договора е 7%, а при забава и просрочие, се начислява наказателна
лихва в размер договорената лихва плюс надбавка от 10 пункта. В договора ясно е посочена
дължимата месечна вноска, съставена от части от главницата и договорна лихва, в размер
общо на 1 103,03 лв., поради което възраженията относно неяснота какво се включва в
месечната погасителна вноска, са неоснователни. От заключението на изслушаната ССЕ се
установява, че изчисленията на банката съвпадат изцяло с тези, направени от вещото лице.
Основателни се явяват възраженията за неравноправност на клаузите по чл.6, ал.3 и
чл.12 от договора на осн. действащата към момента на сключването му чл. 143, т. 12 от ЗЗП
/в сила от 10.06.2006 г./, съгласно която клаузите, които дават право на търговеца
едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят в такива случаи да има право
да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в
сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, по принцип са неравноправни.
В договорните клаузи на чл. 6, ал. 3 и чл. 12 е предвидено банката едностранно да може да
изменя стойността на кредита и в частност едностранна автоматична промяна на лихвата,
без предварително уведомяване на кредитополучателите и без разписан ясен механизъм
относно факторите и обстоятелства, които влияят върху размера на БЛП.
Сумите, дължими за лихви и такса за управление, представляват цената на заетите
парични средства. Съобразно императивната разпоредба на чл.37 от ЗБ (отм.), лихвените
проценти по кредитите се договарят между кредитополучателите и банките. Повелителните
7
норми на чл 37 и чл.39, ал. 1, т.1, ал.2, и ал.4 от ЗБ (отм.) предписват, че при пораждане на
кредитното правоотношение страните по него трябва да постигнат съгласие относно общите
разходи по заема (лихви, такси, комисиони и други) и за обективните критерии, въз основа
на които тези разходи могат да се изменят. Следователно, "цената" на заемния ресурс трябва
да бъде изрично установена, а обективните критерии, при които се поражда потестативното
право на банката едностранно да изменя нейния размер (вкл. чрез увеличението на
лихвената ставка), трябва да бъдат изчерпателно изброени. Липсата на ясна информация за
методологията за изменение на лихвения процент ще има значение при действително
установени действия на банката за едностранна промяна на договорната лихва.
С Решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС - 3-то г. о, е даден
отговор на въпроса за приложението на предвиденото в чл. 143, ал. 3, т. 1 от ЗЗП
изключение от правилото за неравноправност на клаузи, даващи право на търговеца да
завишава в значителна степен цената на стоката, без потребителят да има право да се откаже
от договора, по отношение на сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други
стоки и услуги, чиято цена се изменя поради външни независещи от търговеца фактори.
Основният критерий за приложимостта на изключението е изменението на цената да се
дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови
услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор.
Тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за
недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в
чл. 143 от ЗЗП, тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля. Изведено
е, че за преценката дали е налице изключението от общия принцип на неравноправност, е
необходимо методът за индексиране и промяна на цените да е описан по ясен и
недвусмислен начин и потребителят да е получил достатъчно конкретна информация как
търговецът може едностранно да промени цената. С Решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. №
1899/2015 г. е уточнено, че за да се приложи изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, е
необходимо в клаузите, допускащи едностранна промяна на цената на кредитния ресурс от
страна на банката, да съдържат както посочване на обективните обстоятелства, които могат
да доведат до промяна на лихвения процент по кредита, така и методиката и
математическият алгоритъм за начина на формиране на изменението, и обвързаността на
конкретния размер на промяната на лихвата с конкретния размер на изменението на
пазарния индекс /в т. см. и Решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/11 г. /. Съдът не
следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока /Решение на СЕС от
14.06.2012 г. по дело С-618/2010 г. /. При съмнение обаче, съдът има право да тълкува тези
клаузи по благоприятен за потребителя начин /чл. 147, ал. 2 от ЗЗП/, във връзка с всички
останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата /чл. 145, ал. 1 от
ЗЗП/. Константната практика на ВКС, която и първоинстанционният съд е съобразил,
предвижда, че за определяне на договорна клауза като неравноправна е необходимо
установяване, че клаузата не е индивидуално уговорена и е сключена в нарушение на
принципа на добросъвестността, създава значителна неравнопоставеност между страните
относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между
правата и задълженията им и е сключена във вреда на потребителя. Само тогава
търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по
смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143 ЗЗП, тъй
като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля.
За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за
изключване на общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен
начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация
как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на
свой ред да реагира по най–уместния начин. В конкретния случай страните са договорили с
подписването на договора кредитополучателят дава неотменимо и безусловно съгласието си
при промяна на пазарните условия банката едностранно да промени лихвения процент по
кредита. С посочените договорни клаузи и подписаните допълнителни споразумения, са
8
уговорени неравноправни клаузи (в посочения по-горе смисъл и противоречащи на чл.143,
т.10, т.6, т.12 ЗЗП), които се отразяват негативно върху правата на потребителите, поради
което са нищожни по арг. на чл.146 ЗЗП. Лисват данни за индивидуално договаряне по
споразуменията в периода 2010 – 2013г., поради което ако са ясни и разбираеми не могат да
бъдат преценени като неравноправни (чл.145, ал.2 ЗЗП). Със споразуменията страните
реално са постигнали съгласие за привидно облекчаване погасяването на кредита,
въвеждайки гратисни периоди при намаляване на месечните вноски.
Анализирайки сключените допълнителни споразумения, съдът намира, че за
потребителите по кредита неясна остава клаузата за промяна на възнаграждението на
кредитодателя, тъй като цената не е посочена ясно от граматическа гледна точка и от
съдържанието не може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение. Методът
на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно
разписана изчислителна процедура, която да посочи отделните компоненти – пазарни
индекси и/или индикатори, по вид, количествено изражение и относителната им тежест.
Същевременно е необходимо между съконтрахентите да е постигнато съгласие за начина на
формиране на възнаграждението на кредитодателя или да е налице конкретна формула за
определянето на възнаградителната лихва, като нейната липса и несбъдването на условията
за промяната, правят клаузата неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП и
нищожна съгласно чл. 146 ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката - кредитор да
променя едностранно лихвата при промяна на БЛП. Поради това в останалата част,
определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, когато е била ясно
определена, включваща в случая БЛП, а по допълнителните споразумения - и договорна
надбавка в определен размер, клаузата е действителна.
Следователно в договора между страните е изрично установена само първоначалната
"цена" на кредитния ресурс, като в противоречие с нормите на чл.37 и чл.39, ал.1, т.1 и
чл.39, ал.2 и ал.4 от ЗБ (отм.) е предвидено потестативно право на банката чрез едностранно
да променя (еднопосочно увеличава и добавяне) на лихвени надбавки на възнаградителната
лихва. Ето защо едностранната промяна размера на кредита от страната на банката по своя
преценка, без да са въведени обективни критерии, при които това право възниква, и без
изрично да е установена методика, по която то може да се осъществил е недопустима и като
такава еднопосочна промяна прави клаузата неравноправна, уговорена в ущърб на
потребителя. Именно такива клаузи са налице в горепосочените договорни клаузи и
допълнителните споразумения. Последните допускат капитализиране неизплатените лихви
по кредита към редовната главница (водещи до увеличаването ) и олихвяването им с нова –
изменена, договорна лихва. Т.е. в разглеждания случай върху неизплатената лихва
кредитополучателят ще дължи предвидената договорна лихва, а в случай на просрочие – и
наказателна надбавка /т. е. уговорен е анатоцизъм/, което води до задължаване на
потребителя в случай на неизпълнение да заплаща необосновано високо обезщетение на
банката. Резултатът е оскъпяване на кредита, а потребителите, бидейки в затруднено
финансово състояние, не биха могли да предвидят икономическите последици от
предложеното реструктуриране на кредита. Сочените клаузи съдът намира, че не са
индивидуално договорени, тъй като не са част от основния договор, нито са от договора за
встъпване в дълг. Същите не са включени в общи условия на банката (които и при
подписването на договора липсват данни да са връчвани), по делото не са представени
доказателства кредитополучателите да са имали възможност да влияят върху съдържанието
на договора. Отделно от това и при лежаща върху банката доказателствена тежест, съдът
намира да не е установено по делото посочените клаузи да са уговорени индивидуално. Ето
защо съдът намира , че в допълнителните споразумения, както и в чл.6 и чл.12 от договора,
се съдържат неравноправни клаузи по см. на чл.143, т.10-12 и т.19 ЗЗП, същите с нищожни и
не следва да бъдат прилагани при изчисляване размера на вземането по исковата претенция.
От приетата по делото ССЕ се установява размер на общо извършените в периода от
3-4 години капитализации по кредита в размер на 25 173,92 лв., в която сума влизат 6 695,29
9
лв. главница, 15 219,61 лв. просрочена лихва, 459,42 лв. просрочени такси, просрочени
застраховки 561,40 лв. и 3 188,94 лв. капитализирана лихва за облекчено погасяване. Т.е. без
прилагането на неравноправните клаузи, дългът по главницата би бил основателен до
размера от 83 165,32 лв.
Предвид изложеното по-горе, вземайки предвид всички представени и приети по
делото доказателства, настоящият състав на съда приема, че предявеният иск с правно
основание чл.422 от ГПК е основателен до размера от 83 165, 32 лв., ведно със законната
лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл.417 ГПК, на 20.06.2019 г. до
окончателното изплащане на дълга.
По отношение исковете за договорна и наказателна лихва, съобразявайки и
експертното заключение, съдът намира, че е коректно начислявана до обявената предсрочна
изискуемост на 18.02.2019 г. Също и вещото лице е посочило размер на наказателната лихва
за посочения в исковата молба период от 9 467,40 лв., т.е. идентичен на исковата претенция.
Основателни се явяват и претенциите за банкови такси в размера от 302,92 лв.,
установен и от вещото лице, дължими за периода от 26.10.201 9г. до 17.06.2019г., за
нотариални такси в размер на 785,80 лв. и за застрахователните премии за периода от
18.08.2016г. до 17.06.2019г. в размер на 613,51 лв. Същите са с ясен характер и размер и са
двустранно договорени между страните (чл. 4, чл. 14 от договора, фактури и референции).
Същите съответстват и на направените счетоводни справки и изчисления от вещото лице в
ССЕ.
По отношение възражението за настъпила погасителна давност, съдът намира същите
за неоснователни, като съображенията за това са следните:
Налице е настъпила изискуемост на цялото задължение по процесния договор.
Кредитополучателите са усвоили еднократно главницата като цяло за ползване до изтичане
на краен срок, удължен до 2033 г., съответно и връщането на тези парични средства на
отпусналия им кредитор на погасителни вноски не превръща договора в такъв за
периодични платежи, а се касае за съгласие на кредитора да приеме изпълнение на
паричното задължение на части. Ето защо, разсрочването на части от усвоения кредит на
отделни погасителни вноски, не превръща главницата в периодично платима и за нея остава
приложим общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. Междинните срокове по
плана не водят до типична периодичност, а имат правното значение на падежи за съответно
изискуемите части и за двете страни. Крайната дата за ползване на кредита се отнася само за
последната част от главницата. За всяка по-рано изискуема вноска длъжникът изпада в
забава, но не за цялата главница, а само за съответно изискуемата част. При това давността
тече отделно за всяка падежирала анюитетна вноска от датата, на която плащането е било
дължимо /в този см. решение № 90/31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013 г., IV г. о.,
ГК/. Процесното заявление по чл. 417 ГПК е подадено на 20.06.2019 г., с което се прекъсва
течението на погасителната давност от този момент по отношение на всички анюитетни
вноски и по отношение на главницата с падеж месец 07.2014 г. до подаване на заявлението
не е изтекъл предвидения 5-годишен погасителен срок по реда на чл.110 ЗЗД. Не може да
бъде възприет за правилен довода на длъжниците по кредита, че погасителната давност е
започнала да тече от 21.09.2013 г. Банката е осчетоводила кредита като предсрочно
изискуем на 31.05.2019 г., съгласно изчисленията на в.л. по приетата по делото ССЕ.
Обявяването на длъжниците на предсрочната изискуемост на целия кредитен ресурс, вкл. за
непадежиралите вноски до 2033г., е осъществено на 18.02.2019 г. с връчване на поканите за
изпълнение. Претенцията за лихви изначално – още с исковата молба, е предявена за срока
от 11.07.2016 г., в т.ч. наказателни и възнаградителни, поради което същите не се явяват
погасени по давност, тъй като не е изтекъл установения с чл.111, б.в ЗЗД 3-годишен
давностен срок. По отношение банковите такси, застраховки и нотариални такси, предвид
периода на начисляването им, също не са погасени по давност, макар и да липсва изрично
10
сторено възражение за изтекла погасителна давност по отношение на тях.
Като е стигнал до същите правни изводи, ВОС е постановил правилен съдебен акт,
който следва да бъде потвърден, като на осн. чл.272 от ГПК, съдът препраща и към
мотивите на първоинстанционния съд.
С оглед неоснователността на въззивните жалби, присъждане на разноски не следва
да се извършва, респ. същите остават за сметка на страните, както са извършени.
Мотивиран от гореизложеното и на осн.чл.272 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260050/02.03.2021 г. по т.д.№ 310/2020 г. по описа на
ВОС.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд на РБ,
при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11