№ 376
гр. София , 22.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на двадесет и шести май, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Иван Иванов
Членове:Зорница Хайдукова
Валентин Бойкинов
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Въззивно търговско дело
№ 20211001000418 по описа за 2021 година
Секретар Невена Богомилова,
като разгледа докладваното от съдия Хайдукова т.д. № 418 по описа за 2021
год. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 ГПК - чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „Би
ейч еър” ООД срещу решение № 260632 от 30.12.2020г. по
гр.д. 1743/2019г. по описа на СГС, ТО, VI – 13 с-в, с което
е постановено по молба на „Класик еър
репрезентейшънс“ ООД признаване и допускане
изпълнението на съдебно решение от 28.11.2013г.,
постановено от Районен съд – Тел Авив по дело № 513989-
1
05-13, с което „Би ейч еър“ ООД е осъдено да заплати на
„Класик еър репрезентейшънс“ ООД сумата 780 885
шекела, годишна лихва в размер на 4 % годишно за
периода от внасянето на иска до момента на
фактическото плащане, 3 000 шекела разноски по делото
и 37,548 шекела – такса адвокат, и са присъдени в полза
на ищеца разноски за първоинстанционното
производство в размер на 200 лв. и 5 911 евро.
Жалбоподателят поддържа обжалваното решение да е
неправилно предвид постановяването му в нарушение на
материалния закон, при иначе правилно установена от
съда фактическа обстановка. Излага само формално да са
представени изискуемите съобразно чл. 119, ал. 2 КМЧП
документи, като поддържа същите да са неправилно
преведени и да не съдържат формираната от съда в Тел
Авив воля в оригинала на документите. Сочи да е
оспорил същите и оспорването му е доказано от приетата
СПЕ, като съобразно заключението на вещото лице
оригиналният текст на решението на иврит не е
формулиран правилно и може да подведе в тълкуването и
оттам в превода на израза „прикрепените лихви/разлика
в индекса на валутен курс“. Поддържа правилно
първоинстанционният съд предвид заключението по СПЕ
с определение от 24.06.2020г. да е указал на ищеца, че не
сочи доказателства за действителната воля на съда и му е
дал срок да ангажира доказателства в тази насока, но
относими към изпълнение указанията на съда
2
доказателства не са събрани. Излага представените
удостоверение за дължими суми по принудително
изпълнение, провеждано в Тел Авив, и обяснително
писмо от адвокатско дружество „Голдин Левентал“ да не
са годни доказателства в тази насока, доколкото
тълкуването на съдебния акт е форма на авторитетно
тълкуване от постановилият решението съд. По тези
доводи поддържа съдебното решение от 28.11.2013г. на
Районен съд – Тел Авив да съдържа неяснота, която не
може да бъде отстранена от българския съд, който
предвид последната може единствено да отхвърли
исковата претенция. Жалбоподателят поддържа да не са
налице и предпоставките на чл. 117, т. 2 и т. 5 КМЧП, за
да бъде уважена сезиралата съда молба. Излага в
производството по издаване на процесното решение съдът
в Тел Авив да е нарушил основни принципи на
българското право, свързани със защитата на ответника.
Поддържа видно от процесното решение и решение от
18.09.2013г. съдът в Тел Авив да е приел, че ответникът е
редовно уведомен чрез връчване на исковата молба на
адресът на кантората на адвокат Е., която е използвана
от ответника като законен адрес за получаване на
съдебни документи в съответствие с Наредба 477 към
Гражданскопроцесуален кодекс на държавата Израел.
Сочи, макар връчването на съдебен адрес формално да
изпълнява изискванията за редовно призоваване и
съобразно българския закон, същото да не изпълнява
3
изискването за уведомяване на страната и за осигуряване
на правото и на защита. Поддържа в конкретния случай
видно от обсъдените обстоятелства във връзка с
представителната власт на адв. Е. с решението от
18.09.2013г. на съда в Тел Авив, последният адвокат да е
заявил да няма контакт с ответника от 2011г., посочил е
да е законен адрес за получаване на книжа, но е уточнил,
че последното не го задължава да представлява ответника
и че ще изготви молба за удължаване на срока за
изготвяне на защитна теза. Жалбоподателят излага тези
обстоятелства да сочат на извод на ответника да не е било
осигурено правото на защита срещу иска. Поддържа да не
е налице и предпоставката по чл. 117, т. 5 КМЧП за
признаване и допускане на изпълнение на процесното
решение предвид противоречието му на българския
обществен ред. Излага с нормата на чл. 404 ГПК да са
посочени изчерпателно актовете, които подлежат на
изпълнение, включително съдебно решение, което трябва
да има съдържанието по чл. 236 ГПК. Поддържа от
съдържанието на процесното решение да не може да се
установи, нито какво е постановил съда, нито какво е
съществото на спора – липсва посочване на
материалноправното основание, от което произтичат
правата на ищеца. Сочи дори да се приеме, че
основанието е твърдяното такова от ищеца по
споразумение от 24.03.2009г., то от съдебния акт да не
става ясно дали присъдената сума е за реално изпълнение
4
на целия договор или за конкретен период на действието
му. Поддържа решението да е неясно и в частта на
присъдената с него сума предвид следващият сумата
780 885 шекела запис: „придружена с разлика по
приравняване“ „с прикрепени лихви“ или „с разлика
валутен курс“. Излага неяснота да е налице и относно
началната дата, от която се присъждат лихви в размер на
4 % годишно, която дата не е изрично посочена в
съдебния акт. Предвид горецитираните недостатъци на
съдебния акт поддържа същият да е противен на
българския обществен ред и да не следва да бъде признат
и допуснат до изпълнение в Република България на
основание чл. 117, т. 5 КМЧП. По изложените доводи
моли обжалваното първоинстанционно решение да бъде
отменено и постановено друго, с което исковете да бъдат
отхвърлени. Претендира присъждане на разноски по
делото.
Ответникът по жалбата, „Класик еър репрезентейшънс“ ООД, оспорва жалбата като
неоснователна. Поддържа жалбата на ищеца да не съдържа обосновани доводи срещу
правилността на обжалвания съдебен акт, а фактически твърдения на страната във връзка
със събраните по делото писмени доказателства, които последната не е оспорила пред
първоинстанционния съд. Излага обжалваното решение да е правилно и обосновано от
всички събрани по делото доказателства, обсъдени от съда поотделно и в тяхната
съвкупност. Оспорва оплакванията на жалбоподателя да е налице основание за отхвърляне
на молбата му на основание чл. 117, т. 2 КМЧП като поддържа възраженията за процесуални
нарушения да са преклудирани на основание чл. 120, ал. 2 КМЧП предвид възможността
тези възражения да бъдат заявени пред съда в Тел Авив. Излага и да не е налице нарушение
на правата на ответника на защита по делото, доколкото същият е редовно уведомен и му е
връчен препис от исковата молба, а само негово право е да прецени дали да ангажира
процесуален представител по спора или не. Сочи и от представеното по делото решение от
18.09.2013г. да е видно, че кантората на адвокат Е. е предала на ответника информацията за
исковата молба и е депозирала молба за получаване на книжа от ответника, с което се
5
покриват изискванията за редовно връчване на исковата молба. Поддържа кантората на адв.
Е. да е регистрираният адрес за връчване на всякакви включително съдебни книжа в Израел,
предвид на което и ако не е била налице връзка между кантората и ответника, то ответникът
е имал задължение и възможност да посочи друг адрес за връчване на книжа в изпълнение
на задължението му по израелския Закон за лицензиране на авиационните услуги и като не е
сторил това не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение. Оспорва
като противни на закона и оплакванията на жалбоподателя, че признаването и допускането
на изпълнение на решението на Районен съд – Тел Авив би било в противоречие с
установения в страната правов ред, като поддържа решението да съдържа всички основни
реквизити на съдебен акт и съобразно българския процесуален закон – чл. 236 ГПК. Излага
диспозитивът на съдебното решение да съдържа ясно волята на съда, за това „какво
постановява съдът по съществото на спора“, а правното основание и фактическите и правни
изводи на съда да са в мотивите на съдебния акт по аргумент на чл. 236, ал. 2 ГПК.
Поддържа израелският съд да е посочил, че решението се взема след „изслушване на
обстоятелствата по делото“, а последните са известните и на двете страни по сключеното
споразумение за посредничество от 24.03.2009г., като ответникът и не оспорва страните да
нямат други отношения. Оспорва като необосновани и възраженията на ответника за
неяснота на диспозитива на съдебното решение като сочи с последния да са присъдени
конкретни парични суми и да е ясен. Излага да не е налице неяснота и по причина на
непосочен период, за който се присъжда сумата, като обоснованият извод, както е приел
СГС поддържа да е, че сумата е дължима за цялостното изпълнение на договора. Излага и
ясно да е посочена датата, от която се присъждат лихви върху главницата и същата да е
изводима от съдебния акт, а именно датата на подаване на молбата в съда – 27.05.2013г. По
изложените доводи поддържа да са налице всички предпоставки за уважаване на молбата му
за признаване и допускане изпълнение на решението на Районен съд – Тел Авив и моли
обжалваният съдебен акт, с който молбата е уважена, да бъде потвърден като правилен.
Претендира присъждане на разноски по представен списък по чл. 80 ГПК.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалвания съдебен акт за валиден.
Обжалваното решение е и допустимо, доколкото за спазени
процесуалните предпоставки на чл. 118 КМЧП и чл. 119 КМЧП за сезиране
на компетентния съд – Софийски градски съд.
Решението е правилно, а поддържаните в жалбата на ответника доводи
неоснователни, по следните мотиви:
Съдът е сезиран с искове по чл. 118, ал. 2 КМЧП и чл. 119, ал. 1 КМЧП
за признаване и допускане изпълнение на чуждестранно съдебно решение от
6
28.11.2013г., постановено от съдия при Районен съд – Тел Авив по дело №
51398-05-13.
Кодекса за международно частно право съдържа изчерпателно
изброяване на положителните и отрицателните предпоставки като обвързва
признаването и допускането до изпълнение на чуждестранните съдебни
решения с тяхното кумулативно наличие. Предвид нормата на чл. 120, ал. 1
КМЧП съдът проверява служебно условията по чл. 117 КМЧП, което
определя последната законова разпоредба като императивна
материалноправна норма, за спазването на която следи въззивния съд дори
във въззивната жалба да няма оплакване в тази насока.
Изискване за редовност на молбите по чл. 118, ал. 2 КМЧП и чл. 119, ал.
1 КМЧП е към същите да бъде приложен редовен от външна страна препис от
решението, заверен от съда, който го е постановил, и удостоверение от същия
съд, че решението е влязло в сила, за което съдът също следи служебно.
Видно от преписката пред СГС към исковата молба е приложен заверен
препис от съдебно решение от 28.11.2013г., постановено от съдия при
Районен съд – Тел Авив по дело № 51398-05-13, както и препис от решение на
Районен съд – Тел Авив по същото дело от 27.10.2016г., с което съдът е
потвърдил, че съдебното решение от 28.11.2013г. е окончателно, вече не може
да бъде обжалвано и може да бъде приложено в Израел. Документите са
четливи, редовни от външна страна и са представени в оригинален текст на
иврит със заверка и апостил по Хагската конвенция от 1961г., както и в
превод на български език, предвид на което съдът приема изискванията на чл.
119, ал. 2 и ал. 3 КМЧП да са спазени.
Ответникът в срока за депозиране на писмен отговор е оспорил
верността на превода от иврит на част от диспозитива на съдебното решение
от 28.11.2013г. При спазване на закона – чл. 185 ГПК, и предвид
необходимите му специални знания първоинстанционният съд е назначил по
делото Съдебно - преводаческа експертиза, заключението по която е прието
от съда без възражения от страните. В този смисъл и оплакванията на
жалбоподателя за неправилност на съдебния акт по причина на допуснати
нарушения във връзка с оспорването на превода на приложените по делото
книжа са неоснователни.
7
Съдът е възприел именно даденият със заключението на вещото лице
превод на диспозитива на съдебното решение от 28.11.2013г., включително в
спорната част „заедно с прикрепените лихви/разлика в индекс валутен курс“,
която липсва в искането на ищеца до съда.
Предвид установения в гражданския процесуален закон принцип на
диспозитивното начало – чл. 6, ал. 2 ГПК, предметът на делото и търсената от
съда защита и съдействие се определят от страните. Ищецът е заявил до съда
искане за признаване и допускане изпълнение на решението на съда в Тел
Авив в останалата му част, но не и за присъдената му „разлика в индекс
валутен курс“ върху главницата, предвид на което и правилно
първоинстанционният съд е приел да не следва да извършва проверка на
чуждестранното решение в тази му част, респективно да се произнася за
признаване и допускане на изпълнение на решението в тази му част.
Произнасяне за последното не се съдържа в диспозитива на обжалваното
първоинстанционно решение и не е предмет на въззивен контрол по
депозираната жалба срещу решението от ответника. В този смисъл и
оплакванията по жалбата на ответника за липса на яснота във волята на
Районен съд – Тел Авив в тази част на съдебния му акт, респективно
неизпълнение от ищеца на указанията на съда да представи доказателства за
волята на съда по присъдената валутна разлика, както и за липсата на
дължимото автентично тълкуване от постановилият съдебния акт съд, са
такива които стоят извън предмета на делото по горните мотиви на съда и не
следва да бъдат обсъждани от въззивната инстанция.
Следва да бъде добавено, че настоящият състав на съда споделя извода
на първоинстанционния съд, че се касае за кумулативно произнасяне на
Районен съд – Тел Авив, като съдът наред и независимо от присъдената сума
от 780 885 шекела и годишни лихви върху последната в размер на 4% за
периода от внасяне на молбата в съда до фактическото и плащане и на
разноски 3 000 шекела и 37,548 – такса адвокат, е присъдил и спорната
престация за „разлика в индекс валутен курс“. Последният извод следва
недвусмислено от използвания израз „заедно с“ и не изисква тълкуване на
съдебния акт. Именно предвид кумулативността на престациите само в
правната сфера на ищеца е да прецени дали ще сезира съда с искане по чл.
118 и чл. 119 КМЧП за признаване и допускане на изпълнение на решението в
8
тази му част и липсата на искане по отношение на присъдената с решението
като допълнително вземане „разлика в индекс валутен курс“ не прави
молбата на ищеца нередовна или недопустима, както и няма за правна
последица, твърдяната с жалбата на ответника такава, по отхвърляне на
сезиралите съда искове за признаване и допускане изпълнение на решението
на съда в Тел Авив в останалата му част.
Според настоящия състав на съда са налице и очертаните в нормата на
чл. 117 КМЧП предпоставки, за да бъде признато и допуснато изпълнение на
решението в заявената с исковата молба част.
Ответникът не поддържа с въззивната си жалба заявеното с писмения
отговор възражение да не е налице положителната предпоставка по чл. 117, т.
1 КМЧП, а именно чуждестранният съд да е бил компетентен според
разпоредбите на българското право, но доколкото по вече изложените мотиви
съдът следи служебно за предпоставките по чл. 117 КМЧП следва да бъде
добавено, че видно от представеното по делото решение от 18.09.2013г. по
процесното дело № 51398- 05-13 по описа на Районен съд – Тел Авив, по
процесуалния въпрос за представителството на ответника, неоспорено
досежно фактическите констатации на съда в същото, делото е образувано по
молба на ищеца „Класик еър репрезентешънс“ ООД срещу „Би ейч еър“ ООД
за реално изпълнение на споразумение, сключено от страните на 24.03.2009г.
Споразумението е представено по делото и не е оспорено от ответника
като видно от постигнатото в чл. 6 от същото съгласие при възникнали
спорове по изпълнение на споразумението приложим за същите е израелският
материален закон, а споровете са подсъдни на съда в Тел Авив, Израел.
Предвид разпоредбата на чл. 23, ал. 1 КМЧП, когато предмет на делото
е имуществено право и спорът не е от изключителната компетентност на
българските съдилища, то може да бъде възложено на чуждестранен съд с
писмено споразумение между страните. Предявеният иск пред съда в Тел
Авив е за присъждане на дължимо по горецитираното споразумение
възнаграждение, предвид на което следва да бъде дефиниран като такъв за
имуществено право и доколкото липсва в КМЧП определена изключителна
подсъдност за същия пред българските съдилища – чл. 22 КМЧП,
договорената със споразумението подсъдност пред съд в Тел Авив, Израел, е
9
обвързваща за страните и последният съд следва да бъде определен като
компетентен по правилата на българския закон да разгледа спора.
Противно оплакванията по жалбата на ответника съдът приема по
делото да се установяват предпоставките по чл. 117, т. 2 КМЧП, а именно на
ответника е бил връчен препис от исковата молба, страните са били редовно
призовани и не са били нарушени основни принципи на българското право,
свързани с тяхната защита.
Както сам признава с въззивната си жалба ответникът, препис от
исковата молба е връчен и ответникът е призован за водения срещу него
съдебен спор пред съда в Тел Авив чрез адвокат в адвокатска кантора „Е.“,
която е посочена от ищеца в изпълнение на задължението му по Закон за
управление на въздушните услуги от 1963 г. за представител в Израел,
комуто да бъдат връчвани книжа включително съдебни такива във връзка с
осъществяваната от дружеството дейност по въздушни услуги. За последното
по делото са представени писмени доказателства, неоспорени от страните,
като в тази насока са и неоспорените констатации на съда в Тел Авив по
приложеното решение от 18.09.2013г. по процесното дело № 51398-05-13.
Ответникът не оспорва и останалите констатации на съда по последното
решение, с което съдът в Тел Авив се е произнесъл по процесуалния въпрос
за редовното призоваване на ответника по спора и за представляването му от
адвокат Е.. В мотивите на същото решение съдът е посочил да е получил
уверения от адвокат Е., че кантората му е „законен адрес за получаване на
съдебни документи“ за ответника, „без това да ги задължава го
представляват“, както и че е „предал основаните обвинения от исковата
молба на ответника“ и ще подготви „писмена молба за удължаване срока за
представяне на защитна теза“. В решението е отразено и изявление на адв. Е.
последният му контакт с ответника да е бил през м. април 2011г., без да има
оттегляне или адвокатът да се е отказал от това да е адресат на съобщения.
Съдът в Тел Авив с решението си от 18.09.2013г. е приел, че са налице
предпоставките на Наредба 477 от Гражданскопроцесуалния кодекс от 1984г.
и че адвокат Е. е упълномощен да получава книжа по спора от името на
ответника „Би ейч еър“ ООД.
Установената фактическа обстановка, която не се оспорва с въззивната
10
жалба на ответника, сочи на връчване на препис от исковата молба на
ответника чрез посочен от него съдебен адресат, което връчване на молбата е
прието за редовно съобразно приложимия процесуален закон от
разглеждащия съдебния спор съд. Връчването е редовно и предвид
процесуалната норма на чл. 39 от българският ГПК, съобразно която, когато
страната е посочила в седалището на съда лице, на което да се връчват
съобщения – съдебен адресат, връчването се извършва на това лице.
При доказателствена тежест за въвелият възраженията ответника не се
опровергава и изрично удостовереното изявление на съдебния му адресат
пред съда в Тел Авив, че му е предал информацията по връчените книжа за
процесния спор, като дори липсва нарочно оспорване от ответника на
удостовереното в съдебното решение на съда в Тел Авив изявление на
адвокат Е. в последния смисъл. Предвид на което и настоящият състав на съда
приема ответникът да е редовно призован и редовно да са му връчени
преписи исковата молба и книжата по делото, както и да му е предоставена с
последното възможност да ангажира и осъществи защита по спора.
Удостовереното изявление на адв. Е., че последният му контакт с
представител на ответника е бил през 2011г., не оборва другото изрично
изявление на адвоката, че е предал на ответника съдържанието на връчената
му като адресат искова молба, както и че ще се иска продължаване на срок за
представяне на защита по делото, които изрично сочат на обективна
възможност за ответника да осъществи защитата си срещу предявените
искове, а непредставянето на становище по делото от ответника е резултат
само на субективното му решение в тази насока. Българският процесуален
закон, респективно императивните правила на установеният в страната
правов ред, поставят изискване за осигуряване на възможност на страните да
реализират защитата си по съдебни спорове, като реалните действия по
осъществяване на последната са предоставени на факултативната воля на
страните, предвид на което и липсата на реализирана защита от ответника по
спора пред съда в Тел Авив само по себе си не може да бъде квалифицирано
като нарушение на българското право свързано със защитата на ответника.
Ответникът поддържа горните си оплаквания и като такива,
представляващи процесуална пречка по чл. 117, т. 5 КМЧП - че признаването
и изпълнението на арбитражното решение са противни на обществения ред на
11
Република България, включително принципа за състезателен процес,
принципа за справедлив процес и търсене на истината.
Нормативната уредба, вкл. тази по чл. 117 КМЧП, не съдържа легално
определение на понятието „обществен ред”, като тълкувана във връзка с
общия смисъл на нормативния акт настоящият състав на съда приема да се
касае за тези повелителни норми, които са основата на правопорядъка на
държавата, където се иска признаване и допускане изпълнение на
чуждестранното арбитражно решение. Понятието не обхваща всички норми
от установения в страната правов ред, дори и не всички императивни норми, а
само тези, с които се цели охрана на основните ценности и принципи, както
на материалноправно, така и на процесуално ниво.
Поддържаното възражение от ответника за постановяване на
арбитражното решение в нарушение на основни принципи на гражданския
процес – състезателно начало, равенство на страните в процеса, независимост
на съда, решаване на делата по вътрешно убеждение и търсене на обективната
истина, е основано на твърденията му за лишаването му от право на защита в
процеса и нередовното му призоваване, които по вече изложените доводи на
съда не се установяват по делото. Ответникът е редовно уведомен с връчен
препис на исковата молба чрез връчване на съдебните книжа на посочен от
самата страна по седалището на съда съдебен адресат, което връчване е
прието за редовно съобразно приложимия израелски процесуален закон.
Същото връчване на книжа се признава за редовно и от българския
процесуален закон, с което на ответника е дадена възможност при условията
на състезателен процес и при равенство на страните да осъществи защитата
си по делото. Предвид пасивното поведение на ответника на 18.07.2013г.
ищецът е подал искане за постановяване на решение, „поради липса на
защита“. Липсата на своевременно реализирана защита от страна на
ответника не се оспорва от жалбоподателя, предвид на което и в съответствие
с приложимия процесуален закон от съда в Тел Авив и при необорен извод за
безпристрастен и справедлив съд молбата е уважена и е постановено решение
при липса на защита на 28.11.2013г. Следва да бъде добавено, че и
българският процесуален закон – чл. 239 ГПК, също предвижда възможност
при липса на защита от ответника да бъде преминато към облечена процедура
за постановяване на съдебно решение - неприсъствено решение, което не се
12
мотивира по същество като е достатъчно съдът да укаже, че се основава на
предпоставките за постановяване на неприсъствено решение. В този смисъл и
постановеното решение при липса на защита от съда в Тел Авив без същото
да съдържа подробни мотиви за основателност на иска не е противно на
установеният и в Република България ред за постановяване на решения при
неосъществена защита от ответника.
Настоящият състав на съда намира за неоснователно и последното
поддържано от ответника възражение във връзка със съдържанието на
съдебното решение, което ответникът твърди да е противно на установения в
страната обществен ред. На първо място, както вече бе посочено
общественият ред е понятие, което не включва всички императивни правни
норми, а само онези, с които се цели охрана на основните ценности и
принципи, както на материалноправно, така и на процесуално ниво. В този
смисъл и позоваването от ответника на нормата на чл. 236 от българският
процесуален закон досежно изискуемите реквизити на съдебно решение не
отговаря на заложеното от законодателя разбиране за обществен ред, още
повече, че и българският процесуален закон и съдебната практика не
признават твърдения от ответника правен резултат да бъде определено като
невалидно съдебно решение по причина на липса на който и де е от
реквизитите, очертани в нормата на чл. 236 ГПК. Само за пълнота следва да
бъде добавено, че приложеното по делото съдебно решение от 28.11.2013г.
съдържа всички реквизити по чл. 236 ГПК, включително какво се постановява
от съда по съществото на спора, като съдът е осъдил ответника „Би ейч еър“
ООД да заплати на ищеца „Класик еър репрезентейшънс“ ООД сумата
780 885 шевела заедно с годишна лихва върху сумата от 4 % за периода от
внасяне на иска до момента на фактическото плащане, постановил е и в
тежест на кого се възлагат разноските. Друго изискване към съдържанието на
съдебното решение, разбираемо като диспозитив – ТР 1/2000г. на ОСГК на
ВКС, законът не поставя, като както сочи ищецът исканията на страните,
включително фактическото и правно основание на иска се съдържат в
мотивите към съдебното решение – чл. 236, ал. 2 ГПК. По вече изложените
доводи на съда процесното решение е постановено при липса на защита от
страна на ответника, по която причина аналогично на уреденото в
българският процесуален закон неприсъствено решение мотиви по
13
съществото на спора не се излагат, което е търпимо от правовия ред в
Република България. Невярно е и оплакването по жалбата на ответника, че
съдебният акт е напълно неясен, като волята на съда какъв е изхода от спора –
за осъждане на ответника да заплати на ищеца претендираната сума, заедно с
лихви и разноски, е ясна. Отделно от това, от представеното по делото
предхождащо постановяването на процесното решение от 28.11.2013г. друго
решение от 18.09.2013г. може да бъде извлечена ясно формираната воля на
съда, както досежно датата, на която е депозирана сезиралата съда искова
молба по дело № 51398-05-13 – на 27.05.2013г. и от която дата се присъждат
лихви със съдебния акт, така и за предмета на делото – иск за реално
изпълнение на задължението на ответника за заплащане на възнаграждение по
сключено между страните споразумение от 24.03.2009г., като искът не е
заведен като частичен или за определен период от изпълнението на договора.
Изводимо от представените съдебни актове същите са изискуеми такива и
последователно постановени в спорния процес пред съда в Тел Авив, предвид
на което и при зачитане на чуждия процесуален закон, приложим към
производството пред съда в Тел Авив, който и не е оспорен като нарушен от
ответника, съдът приема за ясна в изискуемата степен, за да може да бъде
изпълнена, волята на Районен съд – Тел Авив по решението от 28.11.2013г. по
дело № 51398-05-13, а оплакването на ответника в обратен смисъл е
неоснователно.
В предмета на делото не са въведени оплаквания за пречки от
фактическия състав на разпоредбите на т. 3 и т. 4 от чл. 117 КМЧП, предвид
на което и съдът приема такива да не са налице.
Пред въззивния съд не се поддържат доводи за неправилност на
изводите на първоинстанционния съд по поддържаното пред първата
инстанция по реда на чл. 121, ал. 2 КМЧП възражение за погасеност на
вземанията по съдебния акт по причина на изтекъл давностен срок, като
следва да бъде добавено само, че първоинстанционния съд правилно с
решението си е приложил императивните норми на закона, като на основание
чл. 93 КМЧП е зачел избора на страните по отношение на процесния договор
да се прилага правото на Израел, включително относно давността – чл. 63
КМЧП. Последното право е установено по уредения в чл. 43 КМЧП ред с
приетото правно становище на адвокат Ш. К., неоспорено от ответника, като
14
съобразно същото вземанията, установени с влязло в сила решение се
погасяват с 25 - годишен давностен срок, който не е изтекъл броен от датата
на процесното решение от 28.11.2013г.
По горните доводи и като намира да са налице положителните
предпоставки по чл. 119, ал. 2 КМЧП и чл. 117 КМЧП, както и да не са
налице пречките по последната норма, настоящият състав на съда приема
правилно с обжалваното решение да са уважени предявените искове по чл.
118, ал. 2 КМЧП и чл. 119, ал. 1 КМЧП за признаване и изпълнение на
приложеното към молбата решение от 28.11.2013г. на Районен съд – Тел Авив
по дело № 51398-05-13 и решението следва да бъде потвърдено на основание
чл. 272 ГПК.
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна.
Доказва извършването на такива за заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на сумата 2 855,51 лв., които ще и бъдат присъдени с настоящото
решение.
Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260632 от 30.12.2020г. по гр.д.
1743/2019г. по описа на СГС, ТО, VI – 13 с-в.
ОСЪЖДА „Би ейч еър” ООД, ЕИК *********, ДА ЗАПЛАТИ НА
„Класик еър репрезентейшънс” ООД, регистрирано в Израел с фирмен №
*********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 2 855,51 лв. – разноски по
делото пред САС.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15
16