Р Е Ш Е Н И Е
№261845
29.12.2020 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД-
ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XV- ти състав, в публично съдебно заседание
на двадесет и шести октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при
участието на секретаря: Катя Янева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 17867 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по повод на искова
молба, подадена от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********, срещу
Р.Х.И., ЕГН: **********, с която са предявени обективно, кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал. 1 ЗЗД,
чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД и с които се
моли да бъде признато в отношенията между страните, че ответницата дължи на
ищеца следните суми: 890,12 лева – главница по договор за паричен заем № ***/***
г.; 130.15 лева, представляваща договорна лихва за периода 14.04.2017 г. –
09.01.2019 г.; 45 лева, представляваща такса разходи за събиране на просрочени вземания;
740,25 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорни задължения за
периода 14.05.2017 г. – 09.01.2018 г., и 66.16 лева, представляваща обезщетение
за забава от 15.04.2017 г. до датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК
в съда.
Ищецът твърди, че между „Изи Асет Мениджъмънт“
АД и Р.И. е сключен договор за паричен заем № ***/*** г. за сумата от 1100 лева,
представляваща главница по договора. По силата на посочения договор, заемателят
се е задължил да върне на заемодателя сумата от 1319.52 лева в срок до
09.01.2018 г. на дванадесет месечни вноски в размер на 109.96 лева всяка, като първата
вноска била с падеж *** г. Било договорено, че заемателят забави плащането на погасителните
вноски повече от 30 календарни дни, дължи такси за събиране на просрочени в вземания
в размер на 9.00 лева месечно, като предвид неизпълнение на посоченото задължение,
заемодателят начислил сума в размер на 45.00 лева. Между страните по договора за
заем били уговорени и изисквания, които заемателят следвало да изпълни в тридневен
срок от сключване на договора, като при неизпълнение същият дължал неустойка в размер
на 987.00 лева. Р.И. не изпълнила посоченото задължение, предвид на което и била
начислена посочената сума, като било договорено и разсрочено плащане на 12 равни
вноски, всяка в размер на 82.25 лева, което било прибавено към месечната вноска
и по този начин същата възлизала на 192.21 лева. Била начислена и лихва за забава
в размер на 66.66 лева за периода 15.04.2014 г. до датата на депозиране на заявлението
по чл. 410 ГПК в съда.
Излагат се твърдения, че длъжникът е заплатил
сумата в размер на 546.00 лева, от които 246.75 лева неустойка за неизпълнение,
89.37 лева лихва и 209,88 лева главница. Посочва, че на *** г. е подписано Приложение
* към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от *** г., сключен между
„Изи Асет Мениджъмнт“ и ищцовото дружество, по силата на което било прехвърлено
и посоченото вземане, а последният бил упълномощен да съобщи на ответника за извършената
цесия. Ищецът посочва, че с исковата молба уведомява ответника за извършеното прехвърляне
на вземането. За посочените суми било депозирано Заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК.
В срока за отговор по чл. 131 ГПК е постъпил
отговор от Р.И., чрез назначения в настоящото производство ***. В същия се възразява,
че процесният договор се явява недействителен, доколкото не е посочен лихвеният
процент и условията за прилагането му, размерът на възнаградителната лихва. Възразява
се, че уговорката за възнаградителна лихва в размер на 35 % е нищожна поради противоречие
с добрите нрави. Посочва се, че към договорът липсва погасителен план. Възразява
се и за нищожност на уговорената неустойка. Посочва се, че са налице данни, че ответницата
е починала.
След извършена служебна проверка е установено,
че Р.Х.И. е починала на 23.03.2019 г. – след датата на депозиране на Заявлението
по чл. 410 ГПК в съда. Поради изложеното и на основание чл. 227 ГПК, с
Определение № **/ *** / л. 74/ са конституирани
като ответници нейните наследници по
закон – Н.З., Т.И. и Б.А..
От ответницата Н.З. е депозиран отговор на
исковата молба. В същия се посочва, че договорът за цесия не е съобщен на ответника,
доколкото това е следвало да бъде извършено от прехвърлителя на вземането. Възразява
се че процесният договор е недействителен, доколкото не отговаря на изискванията
на чл. 22 ЗПК. Посочва, че не е приложен погасителен план. Възразява се срещу размерът
на всяка една погасителна вноска, доколкото същата се формира и въз основа на причислена
към нея неустойка. Възразява се, че договорът е нищожен на основание чл. 10 ЗПК
и чл. 26 ал.1 ЗЗД, както и че неустойката за непредставяне на гаранция представлява
скрита възнаградителна лихва. Досежно неустойката се навеждат три основания за нейната
нищожност при условията на евентуалност – поради заобикаляне на разпоредбата на
чл. 19 ал.4 ЗПК, поради противоречие с нормата на чл. 33 ЗПК и като противоречаща
на добрите нрави. Посочва се, че не се дължи и такса разходи поради нищожност на
същите основания. Изрично се прави възражение за прихващане.
Определеният за особен представител на Р.И.,
е назначен за *** на ответниците Т.И. и Б.А.. В срока по чл. 131 ГПК от същите не
е депозиран отговор на исковата молба.
След
преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:
От приобщените по делото доказателствени
материали се изяснява, че между „Изи Асет Мениджмънт” АД и Р.Х.И. / починала в
хода на процеса на ***/ е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор
за паричен заем № *** от **, по силата на който на последната е предоставена
сума в размер от 1100 лв. /л. 5- 8/. Отразеният в договора годишен фиксиран
лихвен процент е 35, 00%, годишният процент на разходите е 41. 09%, а
задължението следва да се погаси на дванадесет месечни вноски. Клаузите на чл.
3, ал. 1 и ал. 2 от Договора повеляват, че чрез предоставения по процесния
договор паричен заем се погасява задължението на И. по Договор за паричен заем
№ *** в размер от 601, 74 лв., като остатъчната сума се изплаща на заемодателя.
Договорът има силата и предназначението на разписка за предоставената и
съответно усвоена сума. Клаузата на чл. 4, ал. 1 от сключения договор
установява задължение за заемателя да осигури в тридневен срок от сключването на
договора едно от следните обезпечения: 1)
две физически лица поръчители, всяко от които следва да отговаря кумулативно на
следните условия: да получава нетно трудово възнаграждение в размер от 1000
лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по
друг договор за паричен заем, сключен със заемодателя, да няма неплатени
осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови или
финансови институции или ако такива са налице, то кредитната му история в ЦКР към
БНБ за една година назад да е със статус не по- лош от 401 „редовен”; или 2) да
представи банкова гаранция с бенефициер „заемодателя” за сумата от 1319, 52
лв., която да е валидна 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
договора за кредит. По силата на сключения договор, на длъжника И. е предаден
погасителен план, както и копие от общите условия, приложими към договора за
кредит.
От представения по делото Договор за
продажба и прехвърляне на вземания от *** / л. 11- 14/ и Приложение № */ ***. /
л. 16- 18/ се установява, че вземането по процесния договор е цедирано от „Изи
Асет Мениджмънт” АД на „Агенция за събиране на вземания” ООД / вземането
фигурира под № *** в Приложението/.
От приетото по делото заключение по
изготвената съдебно – счетоводна експертиза / л. 153- 158/ се изяснява, че при
формиране на ГПР, посочен в процесния договор, е включен само лихвеният процент
по договорната лихва, без други такси, застраховки или комисионни. Отразено е,
че при включване на неустойката, разписана в чл. 4, ал. 2 от Договора, кредитът
се оскъпява с 89, 73%. В заключението е посочено, че длъжникът е заплатил сума
в размер от 546 лв., като кредиторът я е насочил за погашение на кредита, както
следва: главница- 209, 88лв., договорна лихва- 89, 37, неустойка- 246, 75 лв.
Съдът кредитира заключението на вещото
лице в цялост, доколкото същото е обективно обосновано и съответно на
останалия, приобщен по делото доказателствен материал.
По
правните аспекти на спора:
За да бъдат уважени предявените
обективно, кумулативно съединени искове, дружеството – ищец следва да установи вземането
си на претендираното договорно основание /договор за цесия/ и в заявения размер,
че ответникът е уведомен за извършената цесия, както и изправността на цедента –
наличието на сключен договор за паричен заем, по който е била предоставена и усвоена
твърдяната парична сума. Ищецът следва да докаже и че е уговорена договорна лихва,
като следва да установи размера и периода на претенцията за договорна лихва. Ищецът
следва да докаже и че са налице предпоставките за възникване на неустойка за неизпълнение
на договорно задължение, конкретния и размер и период, за който се претендира, както
и че е възникнало задължението за заплащане на сумата, представляваща разходи за
събиране на просрочени задължения. В тежест на ответника е да проведе насрещно
доказване по тези обстоятелства, както и да обоснове наличието на твърдените
пороци на процесния договор, водещи до неговата недействителност.
На първо място следва да се посочи, че
липсва пречка от процесуално или материалноправно естество, длъжникът / в
случая длъжниците в качеството им на наследници по закон на починалата И./, да
бъде уведомен за осъщественото прехвърляне на вземането с исковата молба. Към
същата са приложени, както договора за цесия, така и потвърждение от кредитора
за нейното осъществяване. С факта на връчване на препис от исковата молба и
приложенията й на ответниците, то последните са узнали за осъщественото
цедиране на вземането и че именно ищецът е легитимиран да търси изпълнение на
вземането по договора за кредит. В тази връзка, то уведомяването следва да се
отчете на основание чл. 235, ал. 3 ГПК като релевантен факт, настъпил в хода на
процеса.
По
същество- съобразно изложеното от фактическа
страна, то не е налице съмнение, че между "Изи Асет Мениджмънт" АД като
заемодател и починалата Р.Х.И. е възникнало правоотношение по повод
предоставянето на паричен заем в размер от 1100лв. Заемодателят е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика
и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
За настоящия съдебен
състав не съществува и съмнение, че размерът на договорения между страните
финансов ресурс е изцяло усвоен от длъжника. В тази връзка, от фактическа
страна вече бе посочено, че с част от процесната сума е погасено предходно
задължение на И. към кредитора в размер на 601, 74 лв., а оставащата сума й е
била предадена ( чл. 3, ал. 1 и ал. 2 от Договора).
Съгласно чл. 22 от ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т.
20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане
единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи ( арг. чл. 23 ЗПК).
В процесния случай,
твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с
чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, заявени изрично от ответника Н.З., следва да бъдат
разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 4 от
Договора. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да
осигури в тридневен срок от сключването му
да осигури едно измежду следните обезпечения: две физически лица- поръчители или банкова гаранция. Прочитът на
съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения
договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя
представлява скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил,
обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които посочената клауза от
договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено
предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък
размер ( 1100лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е
да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури
банкова гаранция в размер от 1100лв. ( за което съответната банкова институция
ще изисква също заплащане) или две лица- поръчители, които да отговарят на
многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са
отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от
него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му
е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са
красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор в чл. 4, ал. 2 от
Договора включва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” при
формирането на анюитетната вноска, като добавя сумата от 82, 25 лв. В тази
връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие
изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то
съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито
възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в
годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен,
ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен
в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 41, 09 %, но от съдържанието на договора
не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин
е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките,
при които става изискуема разписаната в чл. 4 от Договора „неустойка”, то тя е
с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при
формирането на ГПР. Впрочем, съобразно заключението на вещото лице, ако
„неустойката” бъде включена в ГПР, размерът му нараства с още 89, 73%. В
случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се
възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов
ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (
чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил
договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума
в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с
чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено
на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.
19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата
на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично,
и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено
съществено предвид обстоятелството, че в чл. 2, т. 7 от Договора като обща сума
за заплащане от потребителя е посочена 1319, 52лв. В тази величина обаче, не е
включена дължимата по чл. 4 от Договора „неустойка” в размер от 987 лв. Чрез
прибавянето на последната, общата сума, която следва да заплати потребителят
възлиза на 2 306, 52лв., което е повече от два пъти над размера на стойността
на получения от длъжника финансов ресурс. Тоест, налице е и пълно разминаване
между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително
дължимата величина в края на заемния период.
С оглед приетите по-горе постановки и
доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между
действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва
да се приеме, че договор за паричен заем № ***от *** е недействителен на
основание чл. 22
ЗПК,
вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 23 ЗПК,
когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следва
да се посочи, че цитираният текст не съставлява самостоятелен иск, който следва
да бъде предявен в отделно производство, а по- скоро е предвидена последица от
прогласяването на недействителността на правоотношението, по която съдът следва
да се произнесе в същото производство. В тази връзка, то законодателят е
предвидил, че длъжникът ще следва да върне само чистата стойност на получения
финансов ресурс ( доколкото в противен случай би се стигнало до неоснователно
обогатяване на длъжника).
В конкретния казус, то починалата И. е
оставила трима наследници- ответниците Н.З., Т.И. и Б.А., които съобразно
наследствените си права следва да отговарят разделно за по 1/3 от дълга.
Стойността на предоставения финансов ресурс по силата на процесния договор е
1100 лв., като от нея е погасена сума от 209, 88лв. Тоест, неизплатеният
остатък възлиза на 890, 12 лв., за която величина именно е предявен и искът за
главница. Тази сума следва да се разпредели измежду ответниците съобразно
наследствената им квота- тоест, спрямо всеки един от тях следва да бъде
установено, че дължи на ищеца сума в размер от по 296, 71лв.
За яснота и пълнота на изложението,
съдът счита за нужно да посочи, че с изрично Протоколно определение от *** / л.
149 гръб/ не е приел за съвместно разглеждане в производството релевираното от
процесуалния представител на ответницата З. възражение за прихващане. Предвид
това, то не следва да се обсъжда налице ли са предпоставките за осъществяване
на компенсация между сумата, дължима за главница и платеното по
недействителното договорно правоотношение.
По
отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца, съобразно
уважената част от иска. Предвид сторените разноски съобразно представения
списък на разноските / л. 135/, то ответниците следва да бъдат осъдени да
заплатят на ищцовата страна сума в размер от 523, 61лв. ( в посочената величина
се включват съобразно уважената част от иска и разноските в заповедното
производство).
Съобразно изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ответницата Н.З.,
съобразно отхвърлената част от иска. Предвид сторените разноски съобразно
представения списък на разноските / л. 139/, то ищцовата страна следва да бъде
осъдена да заплати на З. сума в размер от 314, 66лв.
Ответниците Т.И. и Б.А. не са
представили доказателства, оправдаващи сторени разходи във връзка с
производството.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че всеки един от ответниците- Н.М.З.,
ЕГН **********, Т.М.И., ЕГН ********** и Б.М.А., ЕГН ********** ( в качеството
им на наследници по закон на Р.Х.И., ЕГН **********, при наследствени квоти от
по 1/3 идеална част) дължи на ищеца
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, на основание чл. 422, ал.
1 ГПК, вр. чл. 23 ЗПК сума в размер от по 296, 71 лв., представляваща по 1/3
част от претендираната главница в общ размер от 890, 12 лв., като ОТХВЪРЛЯ предявените искове от „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* срещу Н.М.З., ЕГН **********, Т.М.И.,
ЕГН ********** и Б.М.А., ЕГН ********** ( в качеството им на наследници по закон
на Р.Х.И., ЕГН **********), с които се претендира да бъде признато за
установено в отношенията между страните, че ответниците дължат на ищеца на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 2, вр. чл.
86, ал. 1 и чл. 92, ал. 1 ЗЗД по 1/3 от следните суми: 130, 15 лв., представляваща договорна лихва за периода 14.04.2017г.
до 09.01.2018г.; сумата от 45 лв.,
представляваща такса разходи за събиране на просрочени вземания; сумата от 740, 25 лв., представляваща
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода 14.05.2017г. до
09.01.2018г.; сумата от 66, 16 лв.,
представляваща мораторна лихва, дължима за периода 15.04.2017г. до 04.06.2018г.
/ датата на подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за парично
задължение по чл. 410 ГПК/, за които суми е издадена Заповед № ***/***г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. № ***/ ***г., по
описа на РС-Пловдив, IV-
ти гр. с-в.
ОСЪЖДА
на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК Н.М.З.,
ЕГН **********, Т.М.И., ЕГН ********** и Б.М.А., ЕГН ********** ( в качеството
им на наследници по закон на Р.Х.И., ЕГН **********), ДА ЗАПЛАТЯТ на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********
сума в размер на 523, 61 лв. / петстотин двадесет и три лева и шестдесет и една
стотинки /, представляваща сторени разноски в рамките на исковото и заповедното
производство.
ОСЪЖДА
на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ на Н.М.З., ЕГН ********** сума в размер на 314, 66 лв. /
триста и четиринадесет лева и шестдесет и шест стотинки /, представляваща
сторени разноски в рамките на настоящото производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок, считано от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:п/Н.Голчев
Вярно
с оригинала.
М.К.