№ 1699
гр. Варна, 15.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:Даниела Св. Христова
Светлана К. Цанкова
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Светлана К. Цанкова Въззивно гражданско
дело № 20213100501876 по описа за 2021 година
Производството е образувано по реда на чл.258 ГПк и е образувано по въззивна жалба
депозирана от Г. Р. Г., ЕГН ********** срещу решение № 261803/ 01. 06.2021 г.,постановено по
гр.д. № 15946/2020 г. по описа на Районен съд - Варна, 53 състав, с което се :
ОТХВЪРЛЯ предявените от Г. Р. Г., ЕГН **********, с адрес: град Варна, ул. ****,
срещу Североизточно държавно предприятие ДП - град Ш., ЕИК *********, с адрес: град Ш., ул.
****, обективно кумулативно съединени искове, както следва:
1. с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от Закона за защита от дискриминация за приемане
за установено в отношенията между страните, че по отношение на ищеца е осъществена
дискриминация от работодателя Североизточно държавно предприятие ДП - град Ш. по
признак „лично положение", изразяващ се в неосигуряване на равно възнаграждение за
еднакъв или равностоен труд на равностойния по длъжност на ищеца заместник - директор,
както и по признак „увреждане", изразяващ се в неравностойно третиране като ръководител
и заместник - директор на предприятието, пълната му изолация и постоянни проверки при
изпълнение на преките му задължения, с оглед на наложените на ищеца и отменени
дисциплинарни наказания;
2. с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 от Закона за защита от дискриминация за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от общо 8 757 лева, представляваща обезщетение
за претърпени от същия имуществени вреди, изразяващи се в:
2.1. разликата между полученото от ищеца основно трудово
възнаграждение /включващо основна заплата и процент прослужено време/ и основното
трудово възнаграждение на равностойния по длъжност колега на ищеца, както следва: 2.1.1. в
размер общо на 540 лева за месеците октомври, ноември и декември 2017 г., от която сума: общо
450 лева - разлика в основното възнаграждение и общо 90 лева разлика във възнаграждението за
процент прослужено време; 2.1.2. в размер общо на 1 260 лева за периода от 01.01.2018 г. до
31.07.2018 г., от която сума: общо 1 050 лева - разлика в основното възнаграждение и общо 210
1
лева -разлика във възнаграждението за процент прослужено време; 2.1.3. в размер общо на 907,50
лева за периода от 01.08.2018 г. до 31.12.2018 г., от която сума: общо 750 лева - разлика в
основното възнаграждение и общо 157,50 лева -разлика във възнаграждението за процент
прослужено време; 2.1.4. в размер общо на 2 964,50 лева за периода от 01.01.2019 г. до 31.07.2019
г., от която сума: общо 2 450 лева - разлика в основното възнаграждение и общо 514,50 лева -
разлика във възнаграждението за процент прослужено време; 2.1.5. в размер общо на 2 135 лева за
периода от 01.08.2019 г. до 31.12.2019 г., от която сума: общо 1 750 лева - разлика в основното
възнаграждение и общо 358 лева - разлика във възнаграждението за процент прослужено време;
2.1.6. в размер общо на 331 лева за периода от 01.01.2020 г. до 24.01.2020 г., от която сума: общо
270,46 лева - разлика в основното възнаграждение и общо 60,54 лева - разлика във
възнаграждението за процент прослужено време;
2. разликата в изплатеното на ищеца обезщетение за неспазено едномесечно предизвестие
и това, което би получил при основна заплата, равна на тази на равностойния му по
длъжност колега в размер общо на 427 лева, от която сума: 350 лева - разлика в основното
възнаграждение и 77 лева - разлика във възнаграждението за процент прослужено време;
3. разликата в изплатеното на ищеца обезщетение за неизползван платен годишен отпуск
и това, което би получил при основна заплата, равна на тази на равностойния му по
длъжност колега за 12 дни за 2019 г. и 2 дни за 2020 г., в размер общо на 192 лева, от
която сума: 150 лева - разлика в основното възнаграждение и 42 лева - разлика във
възнаграждението за процент прослужено време;
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване
на исковете - 11.12.2020 г. до окончателното изплащане на задължението;
3. с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 от Закона за защита от дискриминация за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 2 000 лева, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, потиснатост, чувство на
угнетеност, раздразнителност, нервност и комплекс за малоценност в резултат на
дискриминационното поведение на ответника в периода от края на 2017 г. до датата на
прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца - 24.01.2020 г.; ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковете - 11.12.2020 г. до
окончателното изплащане на задължението;
4. с правно основание чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата
от общо 1 478,42 лева, представляваща обезщетение за забава / описана в диспозитива
на решението /
ОСЪЖДА Г. Р. Г., ЕГН **********, с адрес: град Варна, ул. ****, ДА ЗАПЛАТИ на
Североизточно държавно предприятие ДП - град Ш., ЕИК *********, с адрес: град Ш., ул.
****, сумата от 650 (шестстотин и петдесет) лева - разноски за адвокатско възнаграждение, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Твърди се в жалбата,че обжалваното решение е незаконосъобразно, по изложени в
жалбата подробни съображения и се претендира неговата отмяна,като се иска да бъде постановено
друго решение,с което предявения иск бъде уважен. Представена е писмена защита.
Въззиваемата страна е депозирала писмен отговор,в който изразява становище за
неоснователност на депозираната въззивна жалба.
Съдът, след преценка на събраните доказателства, касаещи предмета на спора,
по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното
производство, очертани с жалбата, намира, че жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от
ГПК, от легитимирано лице, съдържа необходимите реквизити, не страда от пороци, поради
което съдът я намира за допустима.
Съдът на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка, намира
обжалваното решение за валидно и допустимо.
2
Обжалваното решение подлежи на проверка за правилност по наведените в
жалбата оплаквания, поради което и за да се произнесе съдът взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от Г. Р. Г., ЕГН **********, срещу
Североизточно държавно предприятие ДП - град Ш., ЕИК *********, с адрес: град Ш., ул. ****,
обективно кумулативно съединени искове, както следва:
1. с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от Закона за защита от дискриминация за приемане
за установено в отношенията между страните, че по отношение на ищеца е осъществена
дискриминация от работодателя Североизточно държавно предприятие ДП - град Ш. по
признак „лично положение", изразяващ се в неосигуряване на равно възнаграждение за
еднакъв или равностоен труд на равностойния по длъжност на ищеца заместник - директор,
както и по признак „увреждане", изразяващ се в неравностойно третиране като ръководител
и заместник - директор на предприятието, пълната му изолация и постоянни проверки при
изпълнение на преките му задължения, с оглед на наложените на ищеца и отменени
дисциплинарни наказания;
2. с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 от Закона за защита от дискриминация за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от общо 8 757 лева, представляваща обезщетение
за претърпени от същия имуществени вреди, изразяващи се в:
1. разликата между полученото от ищеца основно трудово възнаграждение /включващо
основна заплата и процент прослужено време/ и основното трудово възнаграждение на
равностойния по длъжност колега на ищеца, за периоди и суми описани подробно в
исковата молба .
2. разликата в изплатеното на ищеца обезщетение за неспазено едномесечно предизвестие
и това, което би получил при основна заплата, равна на тази на равностойния му по
длъжност колега в размер общо на 427 лева, от която сума: 350 лева - разлика в основното
възнаграждение и 77 лева - разлика във възнаграждението за процент прослужено време;
3. разликата в изплатеното на ищеца обезщетение за неизползван платен годишен отпуск
и това, което би получил при основна заплата, равна на тази на равностойния му по
длъжност колега за 12 дни
за 2019 г. и 2 дни за 2020 г„ в размер общо на 192 лева, от която сума: 150 лева - разлика в
основното възнаграждение и 42 лева - разлика във възнаграждението за процент прослужено
време;
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване
на исковете - 11.12.2020 г. до окончателното изплащане на задължението;
3. с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 от Закона за защита от дискриминация за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 2 000 лева, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в стрес, потиснатост, чувство на
угнетеност, раздразнителност, нервност и комплекс за малоценност в резултат на
дискриминационното поведение на ответника в периода от края на 2017 г. до датата на
прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца - 24.01.2020 г.; ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковете - 11.12.2020 г. до
окончателното изплащане на задължението;
4. с правно основание чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата
от общо 1 478,42 лева, представляваща обезщетение за забава, описани по срокове и
суми подробно в исковата молба.
В проведено на 14.05.2021 г. съдебно заседание е допуснато изменение в
размера на предявените искове, както следва: по иска с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 от
Закона за защита от дискриминация, като същият се счита предявен за сумата от общо 8 696,91
лева, вместо сумата от 8 757 лева; по иска с правно основание чл. 86 ЗЗД, като същият се счита
предявен за сумата от общо 1 370,18 лева, вместо 1 478,42 лева. В рамките на същото открито
съдебно заседание е прекратено производството по предявения иск с правно основание чл. 71, ал.
3
1, т. 3 от Закона за защита от дискриминация за осъждане на ответника да заплати на ищеца
обезщетение за претърпени от същия имуществени вреди, изразяващи се в разликата между
полученото от ищеца основно трудово възнаграждение /включващо основна заплата и процент
прослужено време/ и основното трудово възнаграждение на равностойния по длъжност колега на
ищеца за месец октомври 2017 г., както и по предявения иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за забава върху посочените разлики за
периода от 10.11.2017 г. до 10.12.2020 г., на основание чл. 232 ТПК.
Твърди, че на 08.01.2015 г. е сключил с ответника Трудов договор №
47/08.01.2015 г. за заемане на длъжността „заместник директор" в Централното ^правпен\ле на
Североизточно държавно предприятие ДП - град Ш.. Договорът съдържал клауза за изпитване,
определено основно трудово възнаграждение от 2 100 лева и допълнително възнаграждение за
прослужено време в размер на 17 %. На 24.01.2020 г. трудовото правоотношение между страните
било прекратено със Заповед № 64 от същата дата. С Допълнителни споразумения № 4/01.07.2016
г. и № 23/01.10.2017 г. било променяно основното трудово възнаграждение на ищеца, както и че
допълнителното трудово възнаграждение на последния било начислявано всяка година
автоматично. От четвърто тримесечие на 2017 г. до датата на прекратяване на трудовото
правоотношение на ищеца не е изплащано възнаграждение за допълнително материално
стимулиране.
Твърди, че на 01.06.2016 г. на равна по длъжност и с еднаква като ищцовата
длъжностна характеристика било назначено друго лице, като съгласно подписаното от последното
допълнително споразумение, основното му трудово възнаграждение било в еднакъв размер с това
на ищеца. На 01.07.2017 г. основните трудови възнаграждения и на двамата служители били
увеличени на 2 400 лева, като на 01.10.2017 г. това на ищеца било увеличено на 2 500 лева, а на
колегата му - на 2 650 лева, а считано от 01.01.2019 г. -било увеличено само основното трудово
възнаграждение на другото лице - на 2 850 лева.
Твърди, че притежава по-голям практически опит и по-висока квалификация от
тези на колегата му, заемащ същата длъжност, че на ищеца били наложени две дисциплинарни
наказания, отменени впоследствие от съда, както и че отношенията му с директора на ответното
дружество се влошили. Обосновава се наличието на осъществени актове на пряка дискриминация
по отношение на ищеца по признак „лично положение" и „увреждане", водещи до претърпени от
същия имуществени вреди, представляващи разликата в съответните трудови възнаграждения,
както и неимуществени такива, изразяващи се в чувство на раздразнителност, нервно напрежение
и комплекс за малоценност.
В срока по чл. 131 ГПК , ответникът е депозирал отговор на исковата
молба, в който е изразено становище за неоснователност на исковите претенции. Оспорват се
твърденията за осъществени от ответника актове на дискриминация спрямо ищеца по признаци
„лично положение" и „увреждане". Твърди се, че формирането на работната заплата на
служителите в ответното дружество е въз основа на Вътрешни правила за организацията на
работната заплата в същото, на утвърдени от Управителния съвет на предприятието длъжностни
щатни разписания и съответните приложими нормативни актове. Сочи се, че съгласно посочените
вътрешни правила е възприет принципът на лично договаряне на основните месечни заплати
между работодателя и всеки служител, като през процесния период ищецът е бил с основна
заплата над минимума, определен за неговата длъжност, както и е получавал допълнително
възнаграждение /ДМС/. Ответникът заявява, че през процесния период задачите и функциите,
съответно отговорностите на ищеца и служителя, заемащ еднаква с него длъжност, са били
различни, поради което е не е било налице различно третиране на същите.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, приема за установено
следното от фактическа страна:
Установено е по делото, че страните са сключили Трудов договор № 47/08.01.2015 г.,
съгласно който ищецът е заемал длъжността „заместник -директор" в ответното дружество, както
и че на 24.01.2020 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено със Заповед № 64 от
4
същата дата,видно от приложените по делото писмени доказателства..
От приложените Допълнителни споразумения, се установява, че е променян размера
на основното месечно и на допълнителните трудови възнаграждения, получавани от ищеца и от
лицето Петър Г. Ганев за заеманата длъжност при ответното дружество.
Приложени са Длъжностна характеристика на длъжността „Заместник директор" в
Североизточно държавно предприятие ДП - град Ш., Вътрешни правила за работна заплата в
ответното дружество, в сила от 19.12.2012 г.; Длъжностни разписания, одобрени с протокол на УС
на същото, с посочени минимална и максимална основна заплата; заповеди за начисляване на
изравнителни доплащания и трудови възнаграждения на ищеца за процесния период, съгласно
Наредба № 22/14.12.2012 г. за условията и реда за определяне на средствата за работна заплата в
държавните предприятия по чл. 163 от Закона за горите и в техните териториални поделения;
Като писмени доказателства са приети Заповед № 310/07.10.2019 г. за командироване
на ищеца, заемащ длъжността Заместник-директор, и на лицето инж. Росен Колев - на длъжност
Експерт при ЦУ на ответното дружество, както и отчети от ищеца по повод на посочената
командировка; Заповед № 285/10.09.2019 г. за определяне на ищеца като лице, осъществяващо
цялостен контрол върху изпълнението на актовете, издавани във връзка с болестта „Африканска
чума по свинете"; писмо от Директора на ответното дружество до Директорите на териториални
поделения за изискване на информация относно изпълнение от ищеца на заповед за
командироване, ведно с доклади по същото; писмо от Директора на ответника до ищеца за
изискване на писмени обяснения по повод налагане на дисциплинарно наказание.
Представено по делото е влязло в сила Решение № 1218/25.03.2019 г. по гр.д. №
17891/2018 г. по описа на Районен съд - Варна, 24 състав, с което е отменена заповед на Директора
на ответното дружество за налагане на ищеца на дисциплинарно наказание „предупреждение за
уволнение", както и влязло в сила Решение от 18.02.2020 г. по гр.д. № 16335/2019 г. по описа на
Районен съд - Варна, 7 състав, с което е признато за незаконно и отменено наложеното на ищеца
със заповед на Директора на ответното дружество дисциплинарно наказание „забележка".
По делото е допусната и приета Съдебно-счетоводна експертиза, с която са изчислени
размерите на начисленото основно възнаграждение и клас на ищеца за процесния период,
допълнителното възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, ДМС, разликите между
основните възнаграждения и процент прослужено време на ищеца и на заемащия равна на него
длъжност, разликата в обезщетенията за неспазено предизвестие и за неползван платен годишен
отпуск, както и обезщетението за забава върху същите суми.
Пред ВРС са разпитани свидетели.
Въз основа на установената фактическа обстановка, съдът приема следните
правни изводи:
Законът за защита от дискриминация съдържа абсолютна забрана за дискриминация,
като чл. 4, ал. 1 очертава кръга от защитени признаци / Р. № 690 от 20.01.2021 г. по адм. д. №
10531 / 2020 на ВАС//,като посочва, че е забранена всяка пряка или непряка дискриминация,
основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство,
произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или
обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение,
имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен
договор, по който Република България е страна.
Според постоянната практика на ВКС фактическият състав на дискриминацията
включва белези на конкретното лице, които съответстват на някой от изчерпателно изброените в
чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр признаци, неблагоприятно третиране или нежелано поведение и причинна
връзка между тях. В съдебната практика обаче не всяко неравно третиране представлява
дискриминация, а само това, което се основава на поне един от посочените признаци. Когато по
делото не е установено жалбоподателят да отговаря на такъв признак, който да го отличава от
останалите лица, третирани по -благоприятно, не би могла да бъде установена причинна връзка
5
между сочените в жалбата действия спрямо жалбоподателя и признак по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр.
Съдът приема, че дори да са съществували, тези действия не представляват дискриминация по
смисъла на закона.
Законът за защита от дискриминация цели установяване и санкциониране на всяко
поставяне в неравностойно положение въз основа на признаците, изброени в чл. 4, ал. 1 от закона.
При всички случаи, санкционираният от закона вредоносен резултат се изразява в поставянето на
отделни лица или категория лица в по-неблагоприятно положение от други при сравними сходни
белези, като неравното третиране според нормата на § 1, т. 7 от ДР от ЗЗДискр. е всеки акт,
действие или бездействие, което пряко или непряко засяга права или законни интереси.
Пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на
признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при
сравними сходни обстоятелства. Пряката дискриминация представлява обективно състояние,
независещо от намеренията на субекта, тоест не се обуславя от наличието на вина.
Непряка дискриминация е поставяне на лице на основата на признаците по ал. 1 в по-
неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба,
критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдан/а
с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.
Поставянето в неблагоприятно положение се изразява в еднакво третиране, но при
несъобразяване с различия, произтичащи от естеството на забранения признак. Забраната при този
вид неравностойно третиране е относителна и допуска злепоставянето да бъде оправдано при
наличието на определени предпоставки. Различното по-неблагоприятно третиране или положение
към дадено лице или група лица трябва да е обусловено от признак по чл. 4 от закона. Ето защо, не
е достатъчно да се установи неблагоприятно третиране на определено лице в конкретен
случай, а е необходимо да се докаже, че то е извършено заради някой от обсъжданите
признаци, като следва да е налице и пряка причинно-следствена връзка между
неблагоприятното отношение и причината за него. Тоест, за да е налице нарушение по Закона
за защита от дискриминация, следва да се установи не какво да е по-неблагоприятно третиране на
лице или група от лица, а по-неблагоприятно третиране въз основа на критерий, изрично
формулиран в закона, в друг закон или международен договор, по който държавата е страна.
Съгласно чл. 9 от Закона за защита от дискриминация, доказателствената тежест в
процеса е възложена на ищеца, като същата се обръща едва тогава, когато страната, която твърди,
че е жертва на дискриминация, докаже факти, от които може да се направи извод, че е налице
дискриминация. Следователно, трябва да има съмнение за дискриминация, за да се прехвърли
тежестта на доказване върху ответната страна.
В този смисъл, ищецът следва да проведе доказване на фактите, въз основа на които
може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Само в този случай
законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно - че
правото на равно третиране на ищеца не е нарушено/в този смисъл Решение № 511 от 27.07.2010 г.
по гр. д. № 587/2009 г. по описа на ВКС, III ГО/.
В случая, съдът е възложил в тежест на ищеца да докаже, че работодателят е проявил
твърдяното дискриминационно отношение спрямо него; че в резултат от това отношение е
претърпял сочените имуществени и неимуществени вреди; размер на претендираните обезщетения
за имуществени и неимуществени вреди; изпадане в забава на ответника и размер на
претендираното обезщетение за забава.
Твърденията на ищеца в производството са, че същият е дискриминиран на основата
на признаците „лично положение" и „увреждане".
За разлика от други защитени признаци по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр -пол, раса,
увреждане, възраст, семейно положение, които са иманентно присъщи на човека, защитеният
признак "лично положение" няма еднозначно, изначално прието и обективно съдържание. Това
налага за всеки случай установяване и доказване на значим, обективен за личността белег, който
позволява да бъде прилаган еднакво и който отчита универсалния обхват на закона и абсолютната
6
забрана за дискриминация. Ищецът следва да посочи онази характеристика на личността му,
поради която се твърди, че е неблагоприятно третиран, както и пряка причинна връзка
между действията и защитения признак.
За да е налице нарушение на изискването за равенство в заплащането от работодателя
по см. на чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр.,какъвто е основния спор в настоящия казус, е необходимо да се
установи, че неблагоприятното третиране на служителя, изразяващо се в получаване на по-ниско
възнаграждение за еднакъв труд, сравнение с други служители в сходно положение, е в причинна
връзка с някои от защитените признаци - а именно, неговото лично положение. Извеждането на
защитата при упражняване на правото на труд в самостоятелен раздел в Закона за защита от
дискриминация е с оглед значимостта на обществените отношения, свързани с правото на труд на
гражданите и свързаните с тях специфики, но във всички случаи разглеждането на нарушаване
правото на труд като проява на дискриминация следва да е основано на защитен признак по чл. 4,
ал. 1 ЗЗДискр. Във всички останали случаи на неблагоприятно третиране, защита следва да се
осъществява по общия ред, със съответните процесуални способи
Нормата на чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр регламентира основен принцип на
антидискриминационното право в областта на труда, като задължава работодателя да осигури
равно възнаграждение за еднакъв и равностоен труд. Под еднакъв труд следва да се разбира този,
полаган от различни лица, но с една и съща по качество работна сила (квалификация, умения,
сръчност и др.), а равностоен труд е този, който е полаган от различни лица, които имат различна
по характеристика и квалификация работа, но трудът им има равна ценност и полезност (СЕО,
дело ВгипппоТет, решение от 26.06.2001 г.)
Правилно ВРС е приел, че ответната страна не е нарушила чл. 14, ал. 1 от
ЗЗДискриминация по признак „лично положение" по отношение на ищеца.
Разликата в заплащането за едни същи длъжности се дължи на различните трудови
функции и интензитета на работата . При обстойния анализ на релевантните факти, решаващият
съд е достигнал до правилния извод, че полагането на труд въз основа на еднакви длъжностни
характеристики и еднакво работно време не го прави еднакъв или равностоен. Различията се
основават на разликата в качеството и интензитета на положения труд, а не на основата на
критериите „лично положение" на отделните служители
От една страна, от приобщените по делото като относими към твърденията за
възнагражденията на ищеца писмени доказателства, а именно Допълнителни споразумения, с
които е променян размерът на основното месечно и на допълнителните трудови възнаграждения,
получавани от ищеца и от лицето Петър Г. Ганев за заеманата длъжност при ответното дружество,
се установи, че на същите през няколко месеца в рамките на процесния период са били определяни
все по-високи основни месечни трудови възнаграждения и допълнителни такива за продължителна
работа, които след определен момент са с различен размер.
От друга страна, съгласно чл. 4 от Вътрешните правила за работна заплата в ответното
дружество, в сила от 19.12.2012 г., средствата за работна заплата за съответен период включват
основна месечна заплата по трудов договор, допълнителни възнаграждения за по-висока
квалификация и за постигнати резултати, други допълнителни възнаграждения и изравнителни
доплащания на тримесечие. Съгласно чл. 8, ал. 1 от правилата, индивидуалните основни месечни
заплати на работещите по трудово правоотношение се договарят между тях и работодателя или
упълномощено от него длъжностно лице, а видно от ал. 3 на същия текст - работодателят има
право да определя персонална заплата на работниците и служителите по своя преценка.
Залегналото в последната посочена разпоредба положение се установява и от представените
Длъжностни разписания, одобрени с протокол на УС на същото, съдържащи посочени минимална
и максимална основна заплата. Видно от приобщените заповеди за начисляване на изравнителни
доплащания и трудови възнаграждения е също така, че на ищеца са били начислявани такива за
процесния период.
Посоченото обуславя извод, че в случая липсва неблагоприятно третиране на ищеца
на основа на признака „лично положение", доколкото безспорно се установи по делото, че
индивидуалните основни месечни заплати на работещите по трудово правоотношение в ответното
7
дружество са предмет на договаряне между тях и работодателя, че същите варират в определени
граници, включително по отношение на служители, заемащи еднакви длъжности, като в рамките
на няколко месеца основното месечно трудово възнаграждение на ищеца е било увеличавано
неколкократно и през процесния период на същия са начислявани изравнителни доплащания и
допълнителни възнаграждения.
В случая ищецът твърди, че различното му третиране е обусловено от признака
„лично положение" . Липсват доказателства, за особено „ лично положение" на ищеца. За да е
налице дискриминация по признак „ лично положение", различното третиране трябва да е свързано
с притежавани или придобити качества на личността или вътрешноприсъщи признаци, за да
се приеме, че се включва в законово защитения признак "лично положение", които позволяват да
бъдат прилагани еднакво и които отчитат универсалния
(материален и персонален) обхват на закона и абсолютната забрана за пряка дискриминация..
Причинната връзка между защитения признак и относителното ощетяване е необходим елемент от
фактическия състав на пряката дискриминация .
В настоящия случай липсва доказателства за притежавани или придобити качества на
личността на ищеца, които да го различават от другите служители на ответника.
Напротив, видно от показанията на разпитания свидетел Я.Я. - дългогодишен
Ръководител на „Финансов отдел" в ответното дружество, е че договарянето на индивидуалната
заплата в последното става между Директора и всеки служител, като през годините е имало
няколко равностойни длъжности, част от които са били с по-ниски индивуални възнагаждения от
останалите. Свидетелят сочи, че освен ищеца и други служители не са получавали изравнително
доплащане в определени периоди от време, както и че в ответното дружество има извършени два
одита от Министерство на земеделието и горите, в рамките на които не са констатирани пропуски
при определяне и заплащане на възнагражденията на служителите.
Неоснователно е твърдението на ищеца, извличащо се от твърденията в исковата
молба.че личното му положение е поради възникнали конфликти с работодателя . Конфликти
могат да възникнат по най-различни поводи, но за да е налице дискриминация в основата на
конфликта и последвалите действия следва да е налице защитен признак или в случая с оглед
твърденията на ищеца , конфликтът следва да е свързан с негово лично положение като защитен
признак. Конфликтът следва да произтича от защитения признак или в случая от твърдяното, но
неопределено и неустановено "лично положение" на лицето, а не самото противопоставяне между
служител и работодател да се квалифицира като защитен признак. По делото липсват каквито и да
било доказателства, установяващи, че неувеличаването на трудовото възнаграждение на ищеца е
свързано с някакъв белег, качество или признак, присъщи на личността му и включващи се в
признака „лично положение", които го различават от останалите служители на длъжност
зам.директор. Няма каквито и да било данни действията на работодателя да са продиктувано от
някакви личностни качества на ищеца свързани със защитен признак. Съдът приема, че поради
липса на легална дефиниция за "лично положение" е необходимо страната да установи в
конкретния случай наличието на значим, обективен, същностен за личността белег, който
позволява да бъде прилаган еднакво и който отчита универсалния обхват на закона и абсолютната
забрана за пряка дискриминация и че това доказване не е осъществено в настоящия процес
„Личното положение „ ,като признак предполага наличието на обективни белези,
характеризиращи конкретно определена личност, която твърди, че е жертва на дискриминация,
този признак се отнася до индивидуалните черти на съответната личност, които я отличават от
останалите субекти на правото, т. е. това е индивидуализиращо качество, присъщо само за
конкретната личност, определяща личното му положение. В настоящия случай не е доказано какво
е личното положение на ищеца, като траен негов признак на личността му. Характеровите
особености на личността, вкл. отношението и поведението към останалите хора в обществото, не
представляват „лично положение" в контекста на ЗЗДискр. Защитеният признак „лично
положение" предполага и налага установяване и доказване на значим, обективен, същностен за
личността белег, който да е обусловил нежеланото поведение. „Специфичните лични качества" и
„недостатъци" не представляват „лично положение", обект на защита по смисъла на чл. 4 от
8
ЗЗДискр. Трудовата функция, т.е. длъжността, която се заема от лицето по съответното
правоотношение също не се включва в понятието „защитен признак" лично положение
Липсата на причинна връзка между спорното лошо третиране и определен защитен
признак изключва приложимостта на ЗЗДискр., доколкото законът не е приложим към всяка
неприятност, без оглед дали тя се дължи на признаци като пол, увреждане, сексуална ориентация,
лично положение и т.н.
Настоящият въззивен състав приема, че ищецът не доказа при условията на пълно и
главно доказване проявено от работодателя дискриминационно отношение спрямо него на
заявения признак „лично положение", изразяващо се в неосигуряване на равно възнаграждение за
еднакъв или равностоен труд на равностойния по длъжност на ищеца Заместник - директор.
Неоснователна претенцията на ищеца и по отношение на заявения признак
„увреждане", изразяващ се в неравностойно третиране на ищеца като ръководител и Заместник-
директор на предприятието, пълната му изолация и постоянни проверки при изпълнение на
преките му задължения, с оглед на наложените на същия и отменени дисциплинарни наказания.
Обстоятелството, че между ищеца и ответното дружество са налице правни
спорове,приключили с влезли в сила решения, с което са отменени наложени на ищеца от
Директора на ответното дружество дисциплинарни наказания, не обуславя извод за неравностойно
третиране на ищеца като ръководител и Заместник - директор на предприятието.
За да се обоснове извод за наличие на дискриминация по някой от признаците, както
бе описано и по горе трябва да се направи сравнение между начина, по който лицето, което
твърди, че е жертва на дискриминация е третирано и начина на третиране на други лица, които са
в същото или сходно положение, т. е. по отношение на които са налице сравними сходни
обстоятелства. Както е изяснено в съдебната практика, от значение за установяване на
дискриминация е наличието на обективно съществуващ недопустим правен резултат при
упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на по - неблагоприятно
третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните
нормативни изисквания.
От събраните по делото доказателства съдът приема, че не е доказано различно
третиране на ищеца, обосновано от признаците,посочени в Закона за дискриминация,независимо,
че на ищеца ищеца са налагани дисциплинарни наказания, отменени с влезли в сила решения, тъй
като налагането на наказание и неговото отменяне не са свързани с признаците, посочени от
Закона за дискриминация.
Настоящият въззивен състав изцяло възприема изводите на ВРс, че начина на
заплащане на труда на ищеца, начина на изпълнение на трудовите му функции, условията за
команидироване, не представляват нарушения на Закона за защита от дискриминация, поради
липсата на защитен признак, обосноваващ неравното третиране, и на пряка причинна
връзка между посочените обстоятелства и признак по чл. 4 от закона.
С оглед на изложените съображения, съдът намира, че ищецът не проведе доказване на
фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че същият е жертва на
дискриминация. Поради това, предявеният иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от Закона за
защита от дискриминация се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Доколкото уважаването на останалите предявени в производството искове е
обусловено от основателност на посочения иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от Закона за
защита от дискриминация, то същите подлежат на отхвърляне
като неоснователни.
В обобщение, решението на ВРС като правилно и законосъобразно следва да се
потвърди.
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответника следва
да бъдат присъдени сторените в производството разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 325 лева.
9
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261803/ 01.06.2021 г.,постановено по гр.д. №
15946/2020 г. по описа на Районен съд - Варна
ОСЪЖДА Г. Р. Г., ЕГН **********, с адрес: град Варна, ул. ****, ДА ЗАПЛАТИ на
Североизточно държавно предприятие ДП - град Ш., ЕИК *********, с адрес: град Ш., ул. ****,
сумата от 325 лева-разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10