О П Р Е
Д Е Л Е Н И Е № 431
гр. Шумен, 02 Юли 2019г.
Шуменски
окръжен съд, в закрито заседание на втори юли през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Маринов
ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Карагьозян
2. Р. Хаджииванова
като разгледа докладваното от окръжния съдия М. Маринов, в.ч.гр.д. № 219
по описа за 2019г. на ОС - Шумен, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.
Делото е
образувано по частна жалба с рег. № 9342/22.05.2019г. депозирана от „Банка ДСК“
ЕАД с ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. С., представлявана от
гл. изп. директор В.С. и изп. директор Д.М., действащи чрез пълномощника си
юрисконсулт Ж.Ж.срещу определение № 1412 от 10.05.2019г. по гр. д. № 2731/2018г.
по описа на РС – Ш., с което е допълнено определение № 2935/26.10.2018г. в частта за разноските и е осъден
жалбоподателя да заплати такива на длъжника Б.Д.Ш. в размер на 300.00лева, за
подадено от него възражение в хода на заповедното производство по ч.гр.д. №
1891/2016г. В жалбата се излагат
оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното определение,
тъй като в указания срок, са представени доказателства за предявен
установителен иск по чл. 422 от ГПК срещу длъжника Б.Ш., като исковата молба е
предявена от „ОТП Факторинг България“
ЕАД, поради това, че дружеството е частен правоприемник на „Банка ДСК“ ЕАД по силата на договор за цесия от 09.12.2016г. По така
депозираната искова молба е образувано гр.д. № 2731/2018г. на РС – Ш., по което
„Банка ДСК“ ЕАД не е страна. С определение № 2935/26.10.2018г. по същото дело искът по чл. 422
от ГПК е прекратен, като недопустим на общо основание и заповедтта за
изпълнение – обезсилена, а производството е продължило по евентуалния
осъдителен иск с пр. основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и същото е висящо. Твърди,
че неправилно „Банка ДСК“ ЕАД е осъдена за разноски в
заповедното производство, без да е окончателно решен спорът между страните в
исковия процес по гр. д. № 2731/2018г. с влязъл в сила съдебен акт. Алтернативно, прави
възражение на осн. чл. 78, ал. 5 от ГПК, за прекомерност на присъденото
адвокатско възнаграждение. Излага, че присъдения размер на възнаграждението не
отговарял на фактическата и правна сложност на извършените действия от страна
на адвоката на длъжника Б.Д.Ш., които се изчерпвали само с подаване на бланково
възражение – по образец и попълването му не изисквало специални знания и
усилия. При определяне на адв. хонорар за подаване на възражение по чл. 414 от ГПК, следвало да намери приложение разпоредбата на чл. 6, т. 3 и т. 5 от
Наредба №1 за минималните размери на адв. възнаграждения, а не на чл. 7, ал. 5, в който смисъл имало и
съдебна практика на АС – Варна. С оглед изложеното моли съда да отмени
определението и да постанови друго по същество. Иска се и присъждане на
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00лева.
Ответника
по жалбата, е депозирал отговор, с който моли съда да отхвърли жалбата и да
потвърди обжалваното определение, като правилно, както и да му бъдат присъдени
разноски за въззивното производството в размер на 300.00 лева – адв. хонорар. Сочи, че правилно и законосъобразно, съда е
определил размерът на направените разноски по заповедното производство.
Частната жалба е подадена в срока по чл.
275, ал. 1 от ГПК от надлежна страна, имаща интерес от обжалването, срещу
подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество
съдът я намира за частично основателна, поради следните съображения:
По ч.гр.д. № 1891/2016г. по описа на РС – Ш. по
подадено от заявителя „Банка ДСК“ ЕАД, заявление по чл. 417, т. 2 от ГПК, са
били издадени заповед за незабавно изпълнение № 1039/03.08.2016г. и
изпълнителен лист № 1994 от 03.08.2016г. за вземанията на банката към длъжника Б.Д.Ш.
с ЕГН **********. На 18.07.2018г. е
депозирано възражение от длъжника, че не дължи сумите по издадената заповед, като
е направил и искане за присъждане на разноските направени от него за адвокат, в
размер на 680.00 лева, по представено пълномощно и договор за правна защита и
съдействие. Във връзка с възражението, на заявителя е указано да предяви иск за
вземането си. Депозирана е искова молба от „ОТП Факторинг България“ ЕАД, с
която се предявяват установителни искове за вземанията произтичащи от цитираните
заповед и изпълнителен лист и осъдитетелни такива, като ищеца се позовава на
частното си правоприемство по Договор за цесия от 09.12.2016г. въз основа на
която е образувано гр. д. № 2731/2018г. по описа на РС – Ш.. С определение № 2935
от 26.10.2018г. по същото дело, исковия съд е приел, че ищеца - цесионер не е
активно легитимиран да води установителен иск по издадената заповед за
изпълнение и прекратил частично производството по делото, само по отношение на
установителните искове, като за осъдителните съдопроизводствените действия
продължават и към момента делото е висящо пред РС – Ш.. Със същото определение е
обезсилил изцяло издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист, но е
пропуснал да се произнесе за разноските в заповедното производство, за което е
сезиран с молба с пр. основание чл. 248 от ГПК от длъжника Б.Д.Ш.. С
обжалваното пред настоящата инстанция определение, първоинстанционния съд е
приел, че искането е основателно, доколкото длъжникът не следва да носи
негативните последици за прекратяване на производството, като заявителят –
цедент следвало да понесе отговорност за направените от него разноски. Приел е
за основателно направеното от „Банка ДСК“ ЕАД възражение за прекомерност на
поисканите разноски, предвид липсата на фактическа и правно сложност за
подаване на възражение в заповедното производство и на осн. чл. 26 от Наредбата,
е присъдил минималното възнаграждение в размер на 300.00лева.
От приложеното заповедно производство по
ч.гр.дело № 1891/2016 г. на РС – Шумен е видно, че длъжника чрез процесуалният
си представител адв. Д. С. е подал възражение по чл. 414 от ГПК, в което е
направено и искане за присъждане на разноски. Присъждането на разноски по
правило е свързано със санкционирането на едната страна за неправомерното
въвличане на другата в съответното производство. В конкретния случай обезсилването
на издадената заповед за изпълнение очертава кредитора - заявител като
неизправна страна, която с действията си е довела до неоснователно въвличане на
длъжника в заповедното производство, поради което следва да понесе санкционните
последици на разноските. Длъжникът е взел участие в развилото се заповедно
производство, като е ангажирал процесуален представител, който е депозирал
възраженията по чл. 414 от ГПК и своевременно е заявил претенцията си за присъждане на направените
разноски, още с подаването на възражението, като са представени и доказателства
за извършването им. Ето защо е налице основание за присъждане на направените
разноски по силата на нормата на чл. 78,
ал.4 от ГПК, която е общо правило и намира приложение и в заповедното
производство, доколкото в същото не са предвидени специални правила в този
смисъл.
Съгласно чл. 78, ал.4 от ГПК, ответникът има
право на разноски при прекратяване на делото, като подлежат на присъждане
всички разноски, направени по повод водене на делото, за чието установяване са
представени надлежни доказателства. В случая е налице хипотеза на прекратяване
на производството, по причина, която не е пряко свързана с процесуалното
поведение на длъжника. Прекратяването на производството е направено по
инициатива на съда с влязло в сила определение № 2935/26.10.2018г. по гр. д. №
2731/2018г. по описа на РС – Ш., с което са били обезсилени и издадената
заповед за изпълнение и изпълнителен лист, поради което е неоснователно
възражението на жалбоподателя, че не следвало да се присъждат разноски за
заповедното производство, без окончателно да е решен спора между страните,
предвид висящността на производството по осъдителните искове, за същото
вземане. С обезсилването на издадената заповед за изпълнение и изпълнителен
лист се слага край на заповедното производство, поради което и по аргумент от
нормата на чл. 81 от ГПК, съдът дължи произнасяне по исканията на страните за
присъждане на разноски.
Възражението на жалбоподателя за
прекомерност на адвокатското възнаграждение е основателно, доколкото делото не
се отличава с особена фактическа или правна сложност. Преценката в подобни
случаи следва да бъде съобразена както с правната квалификация и извършените
процесуални действия по установяване на релевантните за делото факти и събиране
на доказателства, така и с настъпването на евентуални усложнения, свързани с
предмета на спора или със страните. Следва, разбира се да се отчете и
активността на процесуалния представител на страната - изготвяне и депозиране
на отговори, жалби, молби и изобщо всички действия, извършени по съответното
дело. Фактическата и правна сложност на делото в случая се явяват несъразмерни
на уговореното адвокатско възнаграждение, тъй като действията, извършени от
процесуалния представител на длъжника се изчерпват единствено с депозирането на
голословно възражение по чл. 414 от ГПК. По делото не са налице доказателства
преди подаване на възражението процесуалният представител да е извършвал
справки по него или да го е проучил по някакъв начин (липсват отбелязвания,
направени по корицата на заповедното дело, същото да е било предоставяно на
пълномощника на длъжниците). В конкретния случай релевантно за преценката за
размера на адвокатското възнаграждение е единствено изготвянето и депозираното
възражение по чл. 414 от ГПК. Вярно е, че Наредба № 1/2004 г. определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения за съответния вид услуга,
като максималния размер е въпрос на конкретно договаряне между страните, но
адвокатското възнаграждение трябва да бъде адекватно на фактическата и правна
сложност на делото. Действително адвокатът има право свободно да договаря
размера на възнаграждението, което да му бъде заплатено във връзка със
съответното представителство, но тази свобода не се простира и върху размера,
за който следва да отговаря насрещната страна, която предвид същността на този
вид сделка не участва в договарянето на сумата, поради което и не може да бъде
обвързана от размер, договорен от други лица. Обратното становище означава да
се допусне злоупотреба с процесуални права, най-вече по отношение на насрещната
страна.
Независимо от горното, необходимо е да се
отбележи, че процесуалното представителство за подаване на възражение по чл.
414 от ГПК от длъжник срещу издадена заповед за изпълнение не е сред изрично
предвидените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. случаи, поради което и на основание
§ 1 от ДР на наредбата, възнаграждението следва да се определи по аналогия. За
да се приложи по аналогия възнаграждението следва да се изходи от вида на
самото процесуално действие. За възражението е налице утвърден с Наредба № 6 от
20.02.2008 г. на Министъра на правосъдието образец. Според утвърдените образци
на заповед за изпълнение към заповедта винаги е приложена бланка за възражение,
която се връчва на длъжника и която съдържа указания за попълването и,
включително за необходимостта, когато част от вземането се признава, това да се
посочи изрично. В настоящия случай длъжника чрез процесуален представител е
подал бланкетно възражение в утвърдения образец срещу цялото вземане. Ето защо
и с оглед извършените от адвоката действия по изготвяне на възражението съдът
намира, че по аналогия следва да намери приложение разпоредбата на чл. 6, т. 5
от Наредба № 1 – възнаграждения за изготвяне на книжа и молби, чийто минимален
размер е 50 лева. Тези действия на адвоката са най-близко до действията му
свързани с подаване на възражение по чл. 414 от ГПК.
Предвид гореизложеното
съдът приема, че размера на адвокатското възнаграждение, което кредитора дължи
да репарира, като сторени разходи на длъжника, следва да се определи при
съобразяване на разпоредбата на чл. 6, т.5 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. на
Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения в
размер на 50 лева, поради което обжалваното определение следва да бъде отменено за присъдените разноски по реда на чл. 248 от ГПК
над този размер.
И двете страни са направили
искане за присъждане на разноски за настоящото производство, като при този
изход на спора, такива следва да им бъдат присъдени съразмерно с уважената,
респ. отхвърлената част от жалбата. На основание чл. 78, ал.8 от ГПК вр чл.
25а, ал. 2 от НЗПП на жалбоподателя от „Банка ДСК“ ЕАД
следва да бъде определено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева,
от което да му се присъдят деловодни разноски в размер на 83,33лева, а на ответника по
жалбата 50 лева съгл. 78, ал. 3 от ГПК.
Воден от горното,
съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ определение № 1412 от 10.05.2019г. по гр. д. № 2731/2018г. по описа на РС – Ш., в частта, с която „Банка ДСК“ ЕАД е осъдена да заплати разноски на длъжника Б.Д.Ш. с ЕГН **********, за адвокатско възнаграждение за
подаване на възражение по реда на чл. 414 от ГПК
за разликата над 50 лева /петдесет
лева/ до 300 лева /триста лева/.
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 1412 от 10.05.2019г. по гр. д. № 2731/2018г. по описа на РС – Ш., в частта, с която в полза на Б.Д.Ш. с ЕГН **********
е
присъдена сума за адвокатско възнаграждение за подаване на възражение по реда
на чл. 414 от ГПК
в размер на 50 лева. /петдесет лева/.
ОСЪЖДА Б.Д.Ш. с ЕГН ********** *** да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД с ЕИК ..., със седалище и
адрес на управление: гр. С. направените
разноски за настоящото производство в размер на 83,33 лева /осемдесет и три лева и тридесет и три стотинки/ представляващи
деловодни
разноски за настоящата инстанция, съразмерно
с уважената част от жалбата.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ ЕАД с ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. С. да заплати
на Б.Д.Ш. с ЕГН ********** *** сумата от 50 лева /петдесет лева/ представляващи деловодни разноски за
настоящата инстанция, съразмерно с отхвърлената
част от жалбата.
На осн. чл. 274, ал. 4 във вр. чл. 280, ал. 3, т. 1,
предл. второ от ГПК, определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.