О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 6510 05.07.2019 година град Пловдив
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в закрито заседание на пети юли две хиляди и деветнадесета година, като разгледа докладваното от съдията Точевски гражданско дело № 14469 по описа на съда за 2018 г., намира следното:
С определение № 2642/
07.03.2019 г. съдът е върнал исковата молба и е прекратил производството по
делото, като е обезсилил и заповедта за изпълнение.
Ищецът е подал частна
жалба против прекратителното определение, като с
определение № 1113/07.06.2019 г. Окръжен съд- Пловдив, IX състав, е отменил първоинстанционния
акт и върнал делото с указания за продължаване на действията по него.
В изпълнение на дадените
указания, съдът е оставил без движение исковата молба, като е указал на ищеца в
пет самостоятелни пункта в какво точно се състои нередовността и го е уведомил
за неблагоприятните последици от неизпълнението.
Ищецът е подал уточнителна молба от 03.07.2019 г., като е поискал
разглеждане на спора по същество и постановяване на решение за уважаване на
исковете.
Като разгледа подадената
исковата молба и уточнението към нея, съдът намира следното:
Настоящото производство
е такова по чл. 422 от ГПК, което изисква да има пълно съответствие между страни, основание и размер на
предявените искове и задълженията, за които е издадена заповед за изпълнение,
доколкото в исковия процес се установява дължимостта
именно на тези вземания, за които е образувано заповедното такова и за които е
издадена заповед за изпълнение.
Независимо от
направеното уточнение обаче, от една страна- указанията в своята цялост са
останали неизпълнение, а от друга- търсеното пълно съответствие липсва. При описаната
в исковата молба, както и в уточнението й, фактическа обстановка се налага
извод за пълно разминаване между основанията на вземането по издадената заповед
за изпълнение и тези, въз основа на които се претендира сумата в настоящото
производство.
На първо място- в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение е посочено, че договорът за
кредит е от дата 19.10.2010 г., в който смисъл се е произнесъл и заповедният
съд. В исковата молба е посочено, че договорът в същност е за револвиращ заем и той бил сключен на дата 18.10.2010 г., като
видно и от приложеното копие от договора към исковата молба, той действително е
с дата 18.10.2010 г., посочена в долната част на листа. В последващото
уточнение е записано, че датата била 19.10.2010 г., защото заемът бил реален
договор и това била датата, на която паричните средства били преведени на
длъжника, а предходната дата била тази, на която договорът бил подписан. Така направеното
от ищеца уточнение е единствено, за да се постигне съответствие между
посоченото в заявлението и дадените от съда указания. В хода на делото с изрична
молба от 22.01.2019 г. ищецът е поддържал исковата си молба, без да уточнява
корекцията в датата, а и приложения от него към исковата молба договор
достатъчно категорично посочва коя е датата на сключване на договора. Действително
всеки кредит е реален договор, защото изисква предаване на заемната сума, но
това е съществен елемент от договора, свързан с настъпване на правните
последици по сделката. Няма спор, като това се признава дори и в уточняващата
молба, че договорът е подписан от страните на различна дата от тази на
предаването на парите, но въпреки това остава несъответствието между посоченото
в заявлението и твърдяното в исковия процес. Дори и да се приеме, че е
допусната грешка относно датата, или, че се касае за непълно изясняване на
случая в заявлението, неблагоприятните последиците следва да се понесат от
заинтересованата страна, която не е очертала твърденията и исканията си ясно и
недвусмислено, съобразно действителното фактическо положение, а този пропуск не
може да бъде саниран за пръв път в настоящото
производство, което се явява продължение на заповедното дело.
На второ място, в
заповедното производство се претендира сумата от общо 12 806,11 лева,
която включвала главница в размер на 8 506, 86 лева и неустойка поради
прекратяване на договора в размер на 4 299, 25 лева. В исковата молба
липсва каквато и да е разбивка на тази сума, като е посочено единствено, че
общото задължение по договора възлизало на 8 998, 86 лева, включващо
преведена сума на длъжника от 3 000 лева. В уточняващата молба вече се
посочва, че главницата била 2 965, 04 лева (от отпуснатите 3 000 лева
имало платени 34, 92 лева), а договореното възнаграждение било с остатък от 5 541,
82 лева (от предварително уговореното такова от 5 998, 90 лева била
заплатена сумата от 457, 08 лева). При това положение, отново е налице пълно
несъответствие в търсените в двете производства суми, доколкото съществено се
разминават главницата по заявлението- 8 506, 86 лева и тази по уточнението
на исковата молба- 2 965, 04 лева. Явно главницата по заема се получава
при сбора на отпуснатата сума и договореното възнаграждение (или по- точно от
непогасения им остатък, доколкото се твърдят две плащания), което обаче е нещо
различно от посоченото в заявлението, където въобще не е записано, че има договорено
възнаграждение по кредита, което заедно с него формира размера на сумата,
записана като главница. За пръв път подобна претенция- договорено
възнаграждение по кредита се посочва в уточняващата молба към исковата молба, но
едва след дадени указания на съда за разбивка на сумите по пера. Налице е
различно основание за търсене на главницата, която се твърди да включва два
отделни и самостоятелни компонента- отпусната сума и възнаграждение по заема.
Съществуващото съвпадение само относно сумата обаче не може да санира допуснатите в заявлението пропуски по конкретизация
на претенцията, която не е възможно в последствие да бъде уточнявана чрез
добавяне и на допълнително основание като част от търсената главница.
В уточняващата молба
въобще не се излагат съображения по даденото от съда указание под точка 5- за
причините за настъпване на предсрочна изискуемост. В заявлението в т. 12 са
посочени обстоятелства в тази връзка, които по никакъв начин не са развити или
уточнени с исковата молба и допълнителната такава. При това положение, дори
само на това основание, е налице неизпълнение на дадените указания, което е
предпоставка за връщане на исковата молба.
Както вече се отбеляза,
при предявяване на предвидения от законодателя положителен установителен
иск по чл. 422 от ГПК е недопустимо кредиторът ищец да променя материалноправната характеристика на вземането. Той не би
могъл да въведе други различни или допълнителни правопораждащи
факти в сравнение с тези, посочени в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение.
Посочването на
обстоятелства, различни от твърдяното в заявлението, както и непосочването
въобще в исковото производство на обстоятелствата, въз основа на които е
издадена заповедта за изпълнение /съставляваща изпълнително основание по
смисъла на чл. 404 т. 1, предложение четири от ГПК/, обуславя недопустимостта
на установителния иск по чл. 415 ал. 1, вр. с чл. 422 ал. 1 от ГПК. За ищеца липсва правен интерес
от установяване на вземане по реда, предвиден в посочените разпоредби, което не
е било предмет на заповедно производство, с оглед естеството на тази защита.
Предвид горното,
съответствие между заповедното и настоящото производство не е налице, тъй като
има съществено разминаване между основанието и размера на претенцията с тези по
издадената заповед по чл. 410 от ГПК.
В този смисъл
претенцията е недопустима и на основание чл. 130 от ГПК, исковата молба следва
да бъде върната. Въззивната инстанция изрично е
посочила в мотивите към определението си, че няма пречка след дадените указания
районният съд да констатира отново несъответствие между основание и размер на
претенцията и да постанови пак същото прекратително
определение.
По отношение на
разноските по делото във връзка с прекратяване на производството, следва да се
посочи, че на основание чл. 78 ал. 4 от ГПК принципно разноски се дължат на ответниците, но в настоящия случай направените такива от
ищеца следва да останат за негова сметка, без да се присъждат разноски в полза
на ответниците, защото те не са направили разходи в
процеса.
С оглед мотивната част на т. 13 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, са налице условията за обезсилване на издадената заповед за изпълнение, поради обстоятелството, че в образувания настоящ процес по чл. 422 от ГПК не е установено с влязло в сила решение съществуването на вземането на заявителя по заповедта.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е
Л И :
ВРЪЩА искова молба с вх. № 53317/ 05.09.2018 г., подадена от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, против В.Г.Р., ЕГН: ********** и Г.Х.М., ЕГН: **********, поради недопустимост на иска.
ПРЕКРАТЯВА производството по гражданско дело № 14469 по описа за 2018 г. на Районен съд- Пловдив.
ОБЕЗСИЛВА заповед № 5242/ 06.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 7621/ 2018 г. на ПРС, II бр. с-в, в полза на заявителя „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е вх. В, представлявано от у. С.Н.Н., О.Л., Д.Х.и И.Х.Г., чрез пълномощника си ю. К.А., против В.Г.Р., ЕГН: **********, и Г.Х.М., ЕГН: **********, за солидарното им осъждане да заплатят следните суми: сумата от 8 506, 86 лева, представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит от 19.10.2010 г., сумата от 4299,25 лева- еднократно начислена неустойка, поради настъпило разваляне на договара за периода 08.12.2010 г.- 02.06.2011 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението в съда- 10.05.2018 г. до окончателното й заплащане, както и разноските по делото в размер на 257,22 лева- държавна такса и 50 лева- юрисконсултско възнаграждение.
Определението подлежи на обжалване от страните с частна жалба пред Окръжен съд- Пловдив в едноседмичен срок от връчването им.
СЪДИЯ :п
/ Александър Точевски /
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП