№ 653
гр. Плевен , 01.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на двадесет и четвърти юни, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Христо Ст. Томов
при участието на секретаря РУМЯНА ИЛК. КОНОВА
като разгледа докладваното от Христо Ст. Томов Гражданско дело №
20214430100778 по описа за 2021 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК.
Постъпила е искова молба от „***“ ЕООД *** против АЛ. ИВ. Г. от гр.
П.. В молбата се твърди, че ищцовото дружество е депозирало заявление по
чл. 410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение, като последната е била
връчена на длъжника при условията на чл. 47 ал. 5 от ГПК. Твърди се, че
обстоятелството, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение е
подписан договор за паричен заем № ***/ *** год. между „***“ АД като
заемодател и АЛ. ИВ. Г. като заемател, сключен при спазване на разпоредбите
на закона за потребителския кредит. Твърди се, че подписвайки договора за
заем заемателят е удостоверил, че е получил стандартен европейски
формуляр, посочващ индивидуалните условия по заема. Твърди се, че
основанието, на което заявлението и исковата молба се подават от името на
ищцовото дружество е сключен рамков договор за прехвърляне на парични
задьлжения (цесия) от *** год. на основание чл. 99 от ЗЗД и *** към него от
*** год. между „***“ АД и „***“ ООД, по силата на който вземането е
1
прехвърлено в полза на „***“ ЕООД изцяло с всички привилегии,
обезпечения и принадлежности. Твърди се, че съгласно сключения договор за
кредит кредиторът се е задължил да предостави на ответницата паричен заем
в размер на 1 500 лв., който е бил усвоен веднага след сключване на
процесния договор. Твърди се, че ответницата се е задължила да ползва и
върне заемната сума, като заплати сума в размер на 1 688, 27 лв., ведно с
договорната лихва, на 17 двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на
99, 31 лв. Твърди се, че по договора ответницата е извършила плащания в
общ размер на 606, 40 лв., като дължимата главница е в размер на 1 177, 10
лв., а начислената договорна лихва за периода 25. 02. 2019 год.- 07. 10. 2019
год. е в размер на 113, 93 лв. Твърди се, че поради непредставяне на
обезпечения, посочени изчерпателно в договора, ответницата дължи и
неустойка, която е в размер на 679, 77 лв. Твърди се, че в договора е
предвидено, че при забава на плащане на погасителна вноска с повече от 30
календарни дни се начисляват и разходи за събиране, представляващи такси и
разноски за напомнителни писма, електронни съобщения, телефонни
разговори и посещения на адрес в размер на по 9 лв., но не повече от 45 лв.
Твърди се, че отделно от това ответницата дължи обезщетение за забава
/мораторна лихва/ за периода от 08. 10. 2019 год. до 27. 08. 2020 год. в размер
на 85, 60 лв. В заключение ищцовото дружество моли съда да признае за
установено вземането му към ответницата за следните суми:
-сумата от 1 177, 10 лв., представляваща главница по договор за паричен
заем № ***/ *** год.;
-сумата от 113, 93 лв., представляваща договорна лихва за периода от
25. 02. 2019 год. до 07. 10. 2019 год.;
-сумата от 679, 77 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на
договорно задължение;
-сумата от 45, 00 лв., представляваща разходи и такси за извънсъдебно
събиране на просрочено задължение, и
-сумата от 85, 60 лв., представляваща мораторна лихва върху
непогасената главница за периода от 08. 10. 2019 год. до 27. 08. 2020 год.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
2
заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на сумата.
Претендира и присъждане на направените деловодни разноски.
Ответницата, чрез назначения й от съда особен представител, ангажира
становище, че исковата молба е неоснователна.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
следното:
Претенцията на ищеца намира своето правно основание в разпоредбата
на чл. 422 във вр. с чл. 415 ал. 1 от ГПК. Налице е спор между страните
относно дължимостта на вземането по издадена в полза на ищеца заповед за
изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № ***/ 2020 год. по описа на
П.ския районен съд. Предявеният иск е допустим, тъй като във всички случаи,
когато заповедта за изпълнение е издадена въз основа на предвиден в закона
несъдебен акт /несъдебно изпълнително основание/ и е постъпило възражение
от длъжника в установения двуседмичен срок, респ. заповедта за изпълнение
е връчена при условията на чл. 47 ал. 5 от ГПК, заявителят /кредиторът/
разполага с възможността да реализира правата си, предявявайки претенцията
по чл. 422 от ГПК.
Разгледан по същество, искът е частично основателен. Вземането на
„***“ ЕООД *** произтича от договор за паричен заем № ***/ *** год.,
рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от *** год. и
*** към договора от *** год. По силата на цитирания по- горе договор за
заем, сключен с „***“ АД, ответницата АЛ. ИВ. Г. като заемател е получила
заем в размер на 1 500 лв., който се е задължила да върне на 17 двуседмични
погасителни вноски. От заключението на вещото лице Т.И. се установява, че
е останало непогасено задължение по договора за заем за следните суми:
1 117, 10 лв. главница, 113, 93 лв. договорна лихва, 679, 44 лв. неустойка, 45,
00 лв. разходи за събиране на вземането и 106, 26 лв. мораторна лихва. Това
вземане е било прехвърлено изцяло с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности на ищцовото дружество с последващото подписано
приложение към рамковия договор за цесия. В това приложение подробно са
описани всички индивидуализиращи елементи на прехвърленото вземане:
3
дата на сключване на договора за кредит, номер на същия, име и ЕГН на
кредитополучателя, размер на сумите за главница, лихви, такси и разходи и т.
н. В този смисъл неоснователно е твърдението на особения представител на
ответницата, че не се установявали по категоричен начин договорните
отношения, произтичащи от цесията, и оттам активната материалноправна
легитимация на ищеца. Ирелевантно за предмета на спора е обстоятелството
дали уведомлението за извършената цесия на вземането е било връчено на
ответницата. Длъжникът може да възрази за липса на уведомяване само ако
едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на
овластено от последния лице, но настоящият случай не е такъв. Тук е мястото
да се отбележи, че няма пречка уведомяването за извършена цесия да бъде
направено и чрез връчване на препис от искова молба, към която е приложено
уведомлението от стария кредитор. Тъй като този факт е от значение за
спорното право, той следва да се съобрази като факт, настъпил в хода на
процеса по реда на чл. 235 ал. 3 от ГПК. Длъжникът се счита за уведомен и
когато цесията е съобщена на особения му представител, назначен по реда на
чл. 47 ал. 6 от ГПК, в потвърждение на което са и разясненията, дадени в
решение № 198- 2019- I т. о.: връчването на всички книжа по делото на
ответника е надлежно, ако е направено на особения представител, и от този
момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици.
Процесният договор за паричен заем отговаря на изискванията на чл. 10
ал. 1 от ЗПК относно форма и съдържание, поради което доводите в обратна
насока са неоснователни.
Следващото възражение, намерило отражение в отговора на исковата
молба, е за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор за заем,
които са нищожни и рефлектират при определянето на размера на
задължението на ответницата. Съдът счита, че това възражение е основателно
по отношение на задълженията на ответницата за неустойка и разходи и такси
за извънсъдебно събиране на просрочено задължение. Процесната неустойка
по чл. 4 ал. 2 от договора за паричен заем е предвидена за неизпълнение на
задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчители или
банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок за представяне на
тези обезпечения- 3-дневен от сключване на договора, както и са въведени
редица сложни условия, на които да отговарят поръчителите, в голямата си
4
част несъобразени с конкретния размер на предоставения заем. При
съобразяване на тези характеристики следва, че неустойката очевидно не
съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и
санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. На първо
място горното следва от това, че на заемателя е отпуснат кредит в размер на 1
500 лв., а уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на 888, 93 лв., т. е. в
размер повече от половината от главницата по заема. Освен това неустойката
се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично задължение
/компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за забава за
неизпълнение на вноските по кредита и за периода на неизпълнението, поради
което е изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде висок в
сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на периода
на неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка би се
дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за
внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по
договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем
парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и
съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната
неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с
неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и
обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури
длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на
договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на
потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на
кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да
изисква и събира информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да
прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за
представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил
предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си
клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците
от неизпълнението на това свое задължение. Не може да се приеме, че
изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на
кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е
5
определено като предварително условие за сключване на договора, а
регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като
утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално
изпълнение е невъзможно в предвидения 3- дневен срок от подписване на
договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните
вноски е включена част от нея – т. е. води до оскъпяване на кредита.
Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на
задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от
която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо
за договора за кредит задължение на длъжника, което не е свързано с
изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква
впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство. Претендираната
неустойка противоречи и на чл. 143 ал. 2 т. 5 от ЗЗП, който предвижда
забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение
на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. По тези съображения съдът приема, че посочената клауза на чл. 4
ал. 2 от процесния договор за заем, на която ищецът основава претенцията си
за неустойка, се явява нищожна и като такава не поражда права и задължения
за страните по заемното правоотношение. Аналогично е положението и със
задължението за заплащане на разходи за събиране на вземането. С
уговарянето на тези разходи на практика се постига заобикаляне на
ограничението на чл. 33 от ЗПК и се въвежда допълнително плащане, чиято
дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Освен това
изброените в исковата молба дейности /изпращане на напомнителни писма,
електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични
посещения и др./ по естеството си представляват разходи по управление на
кредита. Поради това претендирането им от потребителя противоречи и на
забраната на чл. 10а ал. 2 от ЗПК, според която кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия за управление на
кредита.
В заключение може да се обобщи, че предявеният от „***“ ЕООД ***
против АЛ. ИВ. Г. от гр. П. положителен установителен иск по чл. 422 във вр.
6
с чл. 415 от ГПК следва да бъде уважен за сумата от 1 376, 63 лв., от която 1
177, 10 лв. представляващи главница, 113, 93 лв. представляващи договорна
лихва и 85, 60 лв. представляващи мораторна лихва. В останалата част- за
разликата до 2 101, 40 лв., представляваща неустойка и разходи и такси за
извънсъдебно събиране- предявеният иск следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК
ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищцовото дружество
направените в заповедното производство деловодни разноски в размер на 60,
29 лв. съобразно признатата част от вземането, както и направените в
исковото производство деловодни разноски в размер на 566, 64 лв. съобразно
уважената част от иска.
По изложените съображения Плевенският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответницата АЛ.
ИВ. Г. от гр. П., ЕГН **********, че същата дължи на ищеца „***” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, ***,
представлявано от Я. Б. Я., сумата от 1 177, 10 лв., представляваща главница
по договор за паричен заем № ***/ *** год., ведно със законната лихва,
считано от 31. 08. 2020 год. до окончателното изплащане на сумата, сумата
от 113, 93 лв., представляваща договорна лихва за периода от 25. 02. 2019
год. до 07. 10. 2019 год., и сумата от 85, 60 лв., представляваща мораторна
лихва за периода от 08. 10. 2019 год. до 27. 08. 2020 год.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск като неоснователен за разликата до
претендираните 2 101, 40 лв., включваща сумата от 679, 77 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение, и
сумата от 45, 00 лв., представляваща разходи и такси за извънсъдебно
събиране на просрочено задължение.
ОСЪЖДА АЛ. ИВ. Г. от гр. П., ЕГН **********, да заплати на „***”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, ***,
представлявано от Я. Б. Я., сумата от 60, 29 лв., представляваща деловодни
7
разноски в заповедното производство съобразно признатата част от
вземането.
ОСЪЖДА АЛ. ИВ. Г. от гр. П., ЕГН **********, да заплати на „***”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, ***,
представлявано от Я. Б. Я., сумата от 566, 64 лв., представляваща деловодни
разноски в исковото производство съобразно уважената част от иска.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Плевенския
окръжен съд в 14- дневен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8