Решение по дело №8089/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 997
Дата: 1 март 2023 г. (в сила от 1 март 2023 г.)
Съдия: Божидар Иванов Стаевски
Дело: 20211100508089
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 25 юни 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 997
гр. София, 28.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян

Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Божидар Ив. Стаевски Въззивно гражданско
дело № 20211100508089 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20094260/13.04.2021 г. по гр. дело № 70568/2019 г., СРС,
ГО, 119 състав е признал за установено на основание чл. 422 от ГПК във вр. с
чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД, Столична община, ул. ****, представлявана от
кмета Й.Ф., че дължи на С. Ж. Г. сумата от 10 000 лева, представляваща
обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди в резултат от
нараняване причинено при стъпване в дупка на тротоара на дата 21.12.2016г.,
сумата от 916, 67 лв. обезщетение за забава от 21.12.2016 до 15.11.2017г.,
ведно със законната лихва, върху главницата считано от 17.11.2017г. до
окончателното изплащане на задължението, като е отхвърлил иска за
разликата над 10 000 лв. главница до пълния предявен размер от 12 000 лв. и
разликата над 916, 67 лв. до пълния предявен размер от 1102,20 лв.
мораторна лихва. разликата над лева до пълния предявен размер от 7000
лева, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
от 14.06.2018г. по ч.гр.д. 81408/2017г. на СРС . С решението
първоинстанционният съд е разпределил отговорността за разноски.
Срещу решението, в частта в която са уважени предявените искове е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответника Столична община. В жалбата са релевирани оплаквания за
неправилност на първоинстанционното решение. Процесуалният
представител на въззивника счита, че присъденият размер на обезщетението е
прекомерно завишен. Счита, че съдът неправилно не е взел предвид
1
направеното възражение за съпричиняване. Моли за отмяна на постановеното
решение в обжалваната част, евентуално за намаляване на размера на
присъденото обезщетение.
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба с
който е взето становище за нейната неоснователност. С. Ж. Г. счита, че
първоинстанционния съд правилно е определил размера за обезщетението за
неимуществени вреди, а досежно направеното възражение за съпричиняване
намира, че същото не следва да се разглежда тъй като е направено едва във
въззивното производство.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията насрещните страни, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 49 вр. с чл.
45, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди и обезщетение за
имуществени вреди.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 о т ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във
връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна
отговорност за чужди противоправни и виновни действия, като тази
отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. За да се ангажира
отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се установят
общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна
отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на
деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази
работа - виж Постановление № 7 от 29.XII.1958 г., Пленум на ВС,
Постановление № 17 от 18.XI.1963 г., Пленум на ВС, Постановление № 4 от
30.X.1975 г., Пленум на ВС и Постановление № 9 от 28.XII.1966 г., Пленум на
ВС. В ППВС № 9/1966 г. е прието, че в някои случаи се касае до неспазване
на правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до
невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането; за
възложителите бездействието е основание за отговорност за увреждането,
когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които произтичат от
закона, от техническите и други правила и от характера на възложената
работа.
Непозволеното увреждане - чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на
правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните
2
права, имуществото и телесната цялост на другите физически или
юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт,
елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/
противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината
се предполага до доказване на противното - чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Когато се твърди, че вредите са причинени от бездействие, за да е
противоправно бездействието, то на претендирания деликвент трябва да е
предписано нормативно задължение за действие. В този смисъл, за да е
противоправно бездействието на служители на Столична община, то трябва
да има правна норма, която да ги задължава да извършват дейност по ремонт
и поддържане на процесния общински пътен участък.
Не се спори във въззивното производство, че са налице всички
предпоставки за реализиране на отговорността на ответника в
производството.
Безспорно е между страните във въззивното производство, че на
процесната дата - 21.12.2016г. ищцата, прибирайки се към дома си в гр.
София, кв. „Хаджи Димитър“ минавайки по ул. **** стъпва в необозначена и
несигнализирана неравност, при което получила фрактура на стъпалото.
От представените по делото писмени доказателства – лист за преглед на
пациент УМБАЛСМ "Н. И. Пирогов" ЕАД, два броя амбулаторни листове и
болнични листове, че след инцидента ищцата посетила УМБАЛСМ "Н. И.
Пирогов" където и била извършена рентгенография на дясно стъпало и се
установило че вследствие на стъпването на криво ищцата претърпяла закрито
счуване на ходилна кост /метатарзална кост/ на дясно ходило. Във връзка с
фрактурата и била поставена гипсова лонгета. Поради фрактурата се
наложило ищцата да се придвижва с патерици.
От приетата по делото съдебно-медицинската експертиза /СМЕ/
установява, че фрактура е довела до трайно затруднение на движенията на
десен долен крайник за срок по-дълъг от 30 дни. Вещото лице е посочило, че
обичайният процес на възстановяване трае около 2 месеца. Според вещото
лице причинените болки и страдания от полученото травматично увреждане
са били най-интензивни непосредствено след травмата след поставяне на
имобилизация и в началото на раздвижването. В заключението се сочи, че не
са установени усложнения.
От приложените болнични листове се установява, че за периода
27.12.2016г. – 24.01.2017 ищцата е била е била под домашен-амбулаторен
режим на лечение поради счупване на метатарзалната кост /стъпалото/.
Спорните въпроси в настоящото производство са свързани с размера на
обезщетението и дали е налице съпричиняване.
По отношение на размера на дължимото обезщетение за неимуществени
вреди, следва да се посочи, че поначало, въпреки липсата на възможност за
съпоставяне между претърпените болки, страдания и психически затруднения
и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да
претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на
3
съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливия размер на
това обезщетение, което има компенсаторен характер. Понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне
размера на обезщетението /виж задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС/.
Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат
характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата,
при които е извършено, какви физически болки и други неудобства и
притеснения е претърпял увреденият, включително допълнителното
влошаване състоянието на здравето, козметични и друг външни дефекти,
силата, интензитета и продължителността на болковия синдром, отшумял ли е
той, продължителност на лечението и извършените медицински
манипулации, възможност на увреденото лице да продължи трудовата си
кариера и да се социализира. Във всички случаи като база за определяне на
паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат
стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за
доходи по време на възникване на увреждането и общоприетата оценка и
възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди,
като не се допуска размерът на обезщетението да бъде и източник на
обогатяване на пострадалия.
В разглеждания случай съобразявайки от една страна - вида и тежестта
увреждането, възрастта на пострадалата, която към момента на увреждането е
била на 39 години – активна възраст която предполага засилена физическа
активност; обстоятелството, че се касае за жена отглеждаща малолетно дете;
обстоятелствата, при които е настъпило увреждането; интензивността на
търпените болки и страдания от ищцата /физически и психически/, както и
тяхната продължителност, в т.ч. продължителността на възстановителния
период от около 29 дни, както и възможните остатъчни явления - болка при
натоварване на крака и промяна на времето; търпените неудобства в
ежедневието и бита /нужда от помощ при обслужване/, емоционален
дискомфорт от промяна начина на живот за периода на възстановяване, а от
друга страна - липсата на трайни последици за здравето, личното и
общественото благополучие на ищцата,сравнително краткия период на
възстановяване и възстановеното й състояние; съществуващите в страната
обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите
както и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към
аналогични случаи /виж ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 371 ОТ 12.05.2022 Г. ПО ГР. Д.
№ 38/2022 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС, РЕШЕНИЕ № 60292 ОТ 21.02.2022 Г.
ПО ГР. Д. № 3992/2020 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 78 ОТ
04.02.2021 Г. ПО ГР. Д. № 2353/2020 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС
ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 397 ОТ 25.06.2019 Г. ПО Т. Д. № 3111/2018 Г., Т. К., ІІ Т.
О. НА ВКС и др./, СГС намира, че сумата за тази травма в размер на 10 000
лв. е законосъобразна и този размер на обезщетението отговаря на критериите
за справедливост.
4
При съвпадение на изводите на двете инстанции първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
По отношение на възражението за съпричиняване настоящият състав
намира, че същото е преклудирано, тъй като е направено извън срока по чл.
133 от ГПК, а именно в срока за отговор. Същото е направено с въззивната
жалба, като не са посочени особени непредвидени обстоятелства на които се
дължи пропускът поради което не подлежи на разглеждане от съда.
При това положение ищецът има право на законната лихва върху сумата
от 10 000 лв. от датата на инцидента до датата на подаването на заявлението
по чл. 410 от ГПК – 16.11.2017г. Настоящият състав намира, че размерът на
законната лихва върху посочената сума възлиза на 919,45 лв. но доколкото
първоинстанционният съд е присъдил от 916,67 лв., а решението не е
обжалвано от ищеца в тази част същото следва да се потвърди.
По отношение на разноските.
При този изход на производството в полза на въззивника не следва да се
присъждат разноски, а въззиваемата не е направила искане за присъждане и
не е представила доказателства за направени такива.
На основание чл. 280, ал.3 от ГПК решението подлежи на касационно
обжалване.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20094260/13.04.2021 г. по гр. дело №
70568/2019 г., СРС, ГО, 119 състав в обжалваната му част.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването преписа на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5