№ 6
гр. С., 13.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на дванадесети януари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Нина Б. Кънчева
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20212200500532 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №490/30.09.2021г. по гр.д.
№2159/2021г. на С.ски районен съд, с което е признато за установено на основание
чл.439, вр. чл.124, ал.1 от ГПК, че КР. Г. ИВ. не дължи на ДФ „Земеделие“, гр. София
сумата от 24446,00лв. – главница, ведно със законната лихва, считано от 29.03.2013г.
до окончателното й изплащане, сумата от 442,72лв. – лихва за забава за периода от
22.01.2013г. до 27.03.2013г., сумата от 497,78лв. разноски за държавна такса и сумата
от 938,92лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение, за които суми е издаден
изпълнителен лист от 01.04.2013г. по ч.гр.д. №1011/2013г. по описа на СлРС, по който
е образувано изп. дело №26/2014г. по описа на ЧСИ М.М., поради погасяване на
вземанията по давност. С решението са присъдени разноски на ищцата в размер от
2453,00лв.
Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното
производство ДФ „Земеделие“, гр. София и с нея се атакува решението изцяло.
В жалбата си, въззивникът ДФ „Земеделие“, гр. София чрез пълномощник
юриск. Д.М. твърди, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно,
поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. На първо
място посочва, че в проведеното открито съдебно заседание е поискал спиране на
1
производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.4 от ГПК, поради наличие на
преюдициално производство – тълкувателно дело №2/2021г. по описа на ВКС по
въпроса: „Прекъсва ли погасителната давност изпълнителното действие, извършено
след като е настъпила перемпция по изпълнителното дело?“. Този въпрос се
препокривал изцяло със спорния по делото въпрос. Излага съображения относно
наличието на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 от ГПК. Намира процедирането
на първоинстанционния съд, отказал спиране на производството за неправилно. На
следващо място излага съображения за материалната незаконосъобразност и
неправилност на обжалваното решение, като посочва, че съдът неправилно е ценил
събрания по делото доказателствен материал и е извел неправилни правни изводи.
Прави сравнителен анализ на погасителната давност и перемпцията. Посочва, че
перемпцията не изключва принудителното изпълнение, а предполага неудовлетворена
нужда от такова, но съдебният изпълнител следва да я зачете. В случая посочва, че в
периода от 2015г. до 2019г. не са изминали пет години, които да доведат до изтичане на
погасителната давност. На 21.05.2019г. с налагане на запор върху банковите сметки на
длъжника, давността е прекъсната и е започнал да тече нов петгодишен давностен
срок, който към датата на подаване на исковата молба не бил изтекъл. Счита, че когато
по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като е настъпила
перемпцията, съдебният изпълнител не може да откаже за изпълни искания способ –
той дължи подчинение на представения и все още намиращ се у него изпълнителен
лист. Без значение за изтичане на давността било дали изпълнителното дело е
перемирано и изпълнителният способ се явявал законосъобразно предприет и валиден.
С оглед изложеното, въззивникът моли въззивния съд да отмени атакуваното решение
на СлРС и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявените искове.
Претендира разноски. Прави в условията на евентуалност възражение за прекомерност
на адвокатския хонорар на пълномощника на насрещната страна.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна – ищеца в първоинстанционното производство КР. Г. ИВ..
В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.
С отговора на въззивната жалба въззиваемата К.И. чрез пълномощника адв. Е.М.
оспорва жалбата като неоснователна. Намира първоинстанционното решение за
правилно, законосъобразно и обосновано и моли за потвърждаването му. На първо
място посочва, че искането за спиране е неоснователно, като посоченото т.д. №2/2021г.
на ВКС разглеждало напълно различен въпрос. По въпроса за перемпцията и давността
посочва, че има задължително тълкуване, дадено с ТР №2/2015г. от 26.06.2015г. по т.д.
№2/2013г. на ВКС. Намира изложените в жалбата доводи за неправилни. Посочва, че
същински действия по принудително изпълнение са възможни само във висящ процес,
а когато настъпи перемпцията процесът вече не е висящ, тъй като тя настъпва по
2
силата на закона. Всяко действие извършено след като делото е прекратено, в т.ч. и
поради перемпция, е незаконосъобразно. Поради това сочените в жалбата действия на
взискателя не са процесуални, а части и не могат да прекъснат каквито и да било
законови срокове. Последното изпълнително действие било на 17.07.2015г. и две
години след тази дата е настъпила перемпцията. Искането на взискателя от 08.05.2019г.
било по вече прекратено изпълнително дело и като такова – невалидно. Пет години от
17.07.2015г. – на 17.07.2020г.изтекла погасителната давност на цялото задължение по
изпълнителния лист. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания за
въззивната фаза на производството.
С определението по чл.267 от ГПК съдът се е произнесъл по направеното във
въззивната жалба искане за спиране на производството на основание чл.229, ал.1, т.4 от
ГПК, поради наличие на образувано тълкувателно дело пред ВКС, като е оставил
същото без уважение.
В с.з. въззивникът ДФ „Земеделие“, гр. София, редовно призован, не се
представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител
по пълномощие юриск. М., която посочва, че поддържа подадената въззивна жалба и
моли за уважаването й. Счита, че решението на първоинстанционния съд е неправилно
и незаконосъобразно и като такова следва да се отмени. Посочва, че не е налице
изтекла в полза на длъжника погасителна давност, като наложеният запор на две
банкови сметки прекъсва давността. Претендира присъждане на направените по делото
разноски, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение на пълномощника на насрещната страна.
В с.з., въззиваемата К.И., редовно призована, не се явява. Представлява се от
процесуален представител по пълномощие адв. М., който оспорва въззивната жалба и
поддържа изложените в отговора съображения за нейната неоснователност. Моли съда
да потвърди решението на С.ски районен съд, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от
процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата
инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния
обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност
върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства,
3
намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва
да бъде потвърдено.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на
чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно и ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния
съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими
към настоящия спор. Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в
обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се
основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал
съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на
предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили
възражения.
Изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на атакуваното
решение са неоснователни.
С.ският районен съд е бил сезиран с предявен отрицателен установителен иск
по чл.439, ал.1, вр. с чл.124 от ГПК за установяване недължимост на вземания на
ответника ДФ „Земеделие“, гр. София, предмет на принудително изпълнение по изп.д.
№26/2014г. на ЧСИ М.М., рег.№768 и район на действие СлОС, предприето въз основа
на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист, издадени по ч.гр.д.
№1011/2013г. на СлРС.
Съгласно чл.439, ал.1 от ГПК, длъжникът може да оспорва чрез иск
изпълнението, т. е. чрез иск длъжникът оспорва вземането и материалната
незаконосъобразност на изпълнението. Според чл. 439, ал.2 от ГПК, искът на
длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
Наведеното от ищеца основание за недължимост на вземанията е погасяването им по
давност, т.е позовава се на правопогасяващи обстоятелства, настъпили след
стабилизиране на изпълнителното основание.
Възраженията на ответника са за прекъсване на погасителната давност с
предприемане на действия по принудително изпълнение.
Съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на
действия за принудително изпълнение на вземането. Прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
4
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не
прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на
покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на
длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.,
назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др.
В случая, давността е прекъсната с изтичане на срока за възражение след
връчване на заповедта за незабавно изпълнение от съдебния изпълнител /връчена
лично на длъжника на 06.02.2014г./, т.е. на 20.02.2014г., когато влиза в сила заповедта
за изпълнение /чл.416 от ГПК/ и започва да тече новата 5-годишна давност за
вземанията, установени със сила на пресъдено нещо.
На 06.02.2014г. се установи извършването на изпълнителни действия по
образуваното изпълнително дело – налагане запор на култиватор и запор на трудовото
възнаграждение на длъжника К.И.. Това са изпълнителни действия, който също водят
до прекъсване на давността.
В резултат на изпълнителното действие наложен запор на трудовото
възнаграждение на длъжника по делото постъпват суми до 17.07.2015г., когато е
постъпила последната удържана сума. От този момент нататък по изпълнителното
дело суми по наложения запор не постъпват, като работодателят на длъжника изрично
е уведомил ЧСИ М., че от м.август 2015г. спира удръжките от трудовото
възнаграждение на И..
За периода от 17.07.2015г. до 17.07.2017г. по делото не са извършвани никакви
изпълнителни действия, не е постъпвало искане от страна на взискателя за
предприемането на нови такива, нито дори за извършване на справки, с оглед
последващо предприемане на изпълнително действие.
С ТР №2/2013 от 26 юни 2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в
т.10 е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на
основание чл.433, ал.1, т. 8 от ГПК и това прекратяване на изпълнителното
производство, поради т. нар. "перемпция", настъпва по силата на закона, а съдебният
изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване,
когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно
значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на
изпълнителното производство става по право.
5
Поради това, въззивният състав приема, че изпълнителното производство по
изп.д. №26/2014г. по описа на ЧСИ М.М. е прекратено по право, по силата на закона –
чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК на 17.07.2017г., независимо, че нарочно постановление по
делото не е издадено и същото не е архивирано. Всички извършени след
прекратяването действия са неправомерни, незаконосъобразни и подлежат на
отмяна. Следователно действията, на които ответника – въззивник се позовава като
прекъсващи погасителната давност – молбата за налагане на запор на банковите сметки
на длъжника и налагането на такъв в две банки от 08.05.2019г. са незаконосъобразни,
извършени от ЧСИ М. по прекратено изпълнително дело, нямат характера на валидни
изпълнителни действия, пораждащи целения от кредитора ефект – прекъсване на
погасителната давност на вземанията му спрямо К.И. по издадения по ч.гр.д.
№1011/2013г. на СлРС изпълнителен лист. За да имат характера на изпълнителни
действия и да прекъснат погасителната давност те следва да са предприети по висящо,
непрекратено изпълнително дело, каквото в случая не е налице. Действията на
съдебния изпълнител по налагане на запора са неправомерни и незаконосъобразни, тъй
като към момента на извършването им не е било налице висящо изпълнително дело.
Кредиторът не е подал молба за образуване на ново изпълнително производство, по
което валидно да се предприемат въпросните изпълнителни действия. Както бе
посочено, извършването им при прекратено изпълнително производство не им дава
характера на изпълнителни действия, те подлежат на отмяна и не водят до прекъсване
на погасителната давност.
Новата 5-годишна погасителна давност е започнала да тече от предприемането
на последното по време валидно изпълнително действие и то е последната удръжка от
наложения запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, т.е. от 17.07.2015г. и е
изтекла на 17.07.2020г. Към момента на изтичането на погасителната давност няма
доказано предприемането на валидни изпълнителни действия, водещи до прекъсването
й по смисъла на чл.116, б.“в“ от ЗЗД, нито са доказани други действия, респ.
правнорелевантни факти, прекъсващи давността, съгласно чл.116, б. „а“ и „б“ от ЗЗД,
настъпили в периода 17.07.2015г. – 17.07.2020г.
Поради това съдът приема, че вземанията на ответника - въззивник ДФ
„Земеделие“, гр. София по изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д.№1011/2013г. на СлРС
са погасени по давност. Предявеният против него отрицателен установителен иск по
чл.439, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК е основателен.
Щом като правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се
явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като
правилен и законосъобразен.
С оглед изхода на спора, правилно и законосъобразно районният съд е присъдил
на ищцата направените от нея в първоинстанционното производство разноски в пълния
6
доказан размер.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, на въззивника не се следват
разноски.
Въззиваемата е претендирала присъждане на разноски и такива следва да й се
присъдят в размер от 1500лв. за адвокатско възнаграждение. В тази насока е направено
възражение за прекомерност, което съдът намира за неоснователно. С оглед цената на
исковите претенции /за недължимост на главница и мораторна лихва/, съгласно
правилата по чл.7, ал.2, т.4 /за главницата/ и чл.7, ал.1, т.1 /за мораторната лихва/, вр. с
чл.2, ал.5 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, минималния размер на адвокатското възнаграждение възлиза на
сумата от 1563,38лв. /1263,30лв. за главния иск и 300лв. за акцесорния иск/. Поради
това договореният и реално заплатен размер на адвокатското възнаграждение на
пълномощника на въззиваемата страна не е прекомерен.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №490/30.09.2021г.,
постановено по гр.д.№2159/2021г. по описа на С.ски районен съд.
ОСЪЖДА Държавен фонд „Земеделие“, Булстат: ***, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цар Борис ІІІ“ №136 да заплати на КР. Г. ИВ. с ЕГН
********** от гр. С., бул. „Х.Д.*** сумата от 1500 лева, представляваща направени
пред въззивната инстанция разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7