Р
Е Ш Е Н И Е №
гр.
София, 30.10.2020
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ТО, VI-16 състав, в открито съдебно заседание на шести октомври две хиляди и двадесета година, в
състав:
СЪДИЯ:
ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при
участието на секретар Диляна Цветкова, като разгледа търг. дело № 2684 по описа
за 2019
година, взе предвид следното.
Производството е по реда на чл. 365 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по искова молба на „С.“
ООД, ЕИК ********, със седалище *** и адрес на управление:***, представлявано
от Д.К., предявена срещу „М.К.“ ЕООД, ЕИК*********, със седалище *** и адрес на
управление:***, с предмет обективно, кумулативно, съединени осъдителни искове, с правна квалификация чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата 48808,86 лева, представляваща дължимо
възнаграждение за изпълнен договор за изработка, формирано от сумата 24404,46
лева – окончателно плащане на дължимото възнаграждение и сумата 24404,46 лева –
връщане на удържана като гаранция за изпълнение част от възнаграждението, както
и сумата 2342,76 лева – обезщетение за забава върху главницата за периода
01.02.2016 г. - 02.08.2019 г..
В исковата молба са изложени твърдения, че с договор за
изпълнение на строително-монтажни работи № С-301/22.07.2013 г. ответникът
възложил на „С.“ ООД изпълнението на всички СМР по отношение на
обект: „Изграждане на стадион „Христо Ботев“ и спортен комплекс в гр. Козлодуй,
общ. Козлодуй“, в съответствие с количествено-стойностна сметка, съставляваща
приложение № 1 към договора. Дължимото по договора възнаграждение възлизало на
сумата 507008,64 лева, с включен ДДС и било платимо съгласно уговорените условия,
като с последващи анекси на ищеца били възложени и допълнителни СМР, а други
отпаднали. Обектът бил изцяло изпълнен и въведен в експлоатация на 23.11.2015
г., като за дължимото възнаграждение в периода 08.01.2014 г. – 16.10.2015 г.
били издадени 30 броя фактури. В чл. 23, ал. 1 от договора страните
изразили съгласие възложителят да удържа по 5 (пет) % от стойността на
изпълнените СМР без ДДС като депозитна гаранция за изпълнение, която следвало
да се освободи след изтичане на 1 месец от издаване разрешението за ползване на
обекта. Ответникът обаче не възстановил удържаната гаранция в месечния срок,
включително не извършил и окончателното плащане в размер на 5 % от стойността
на всички изпълнени СМР на обекта. Задължението било изрично потвърдено в писмо
от 03.02.2016 г., като на 02.08.2019 г. ответникът заплатил 15000 лева, с които
било погасено частично дължимото обезщетение за забава, което възлизало на
сумата 17342,76 лева, но главницата от 48808,86 лева не била погасена, както и
остатъкът от мораторното обезщетение от 2342,76 лева, които суми претендира да
му се присъдят в настоящото производство.
Ответникът, „М.К.“
ЕООД, е депозирало отговор на исковата
молба в срок, с който оспорва исковете като неоснователни, като твърди, че с
извършеното на 02.08.2019 г. плащане е погасено задължението за възстановяване
на удържаната гаранция до сумата 9404,46 лева, което изрично било посочено и в
платежния документ. Възразява, че претендираните лихви за забава били погасени
по давност.
На следващо място прави възражение за прихващане с
вземания за мораторна неустойка в размер на 10 % от стойността на неизвършени в
срок СМР в общ размер от 24355,91 лева. Предявява и възражение за прихващане
със сумата 76297,96 лева без ДДС, представляваща 15,37 % от начислената на
ответника неустойка по договор № 135/29.05.2013 г., сключен между ДЗЗД
„Козлодуй 2013“ и община Козлодуй, съответно по сключения между консорциума и „М.К.“ ЕООД договор. Твърди също и ищецът да не е изпълнил качествено, но не сочи
нито вида на некачествено изпълнените работи, нито тяхната стойност, поради
което и възражение за прихващане с неконкретизирани вземания не е прието за
съвместно разглеждане в настоящото производство.
В допълнителна искова молба ищецът оспорва размера на
стойността на възложените му СМР, като база за изчисляване на претендираната от
ответника неустойка от 76297,96 лева без ДДС, като твърди, че стойността на
договора била 488088,97 лева без ДДС. Оспорва да е бил в забава по отношение
изпълнението на възложените му СМР, тъй като сроковете били продължавани,
основно поради забава на възложителя. Счита, че сроковете били продължени и с
периода на неосигурено финансиране и поради лоши климатични условия. Оспорва да
са налице некачествено изпълнени работи, а ако такива са констатирани, твърди
да са били поправени. Прави възражение за прихващане с мораторна неустойка,
което е изцяло недопустимо. Ищецът търси защита на свои субективни материални
права в производството и е недопустимо да въвежда възражение за прихващане
срещу вече направеното такова от страна на ответника. В този смисъл заявеното
прихващане с мораторна неустойка стои извън предмета на настоящото
производство.
В отговора на допълнителната искова молба, ответникът „М.К.“ ЕООД счита за недопустимо кумулирането на лихва за забава и мораторна
неустойка, но тъй като последната не е предмет на спора е безпредметно
обсъждането на доводите в тази насока.
Оспорва да са били налице неблагоприятни климатични
условия за извършване на строителството. Не били и подписани двустранни
протоколи за продължаване сроковете на изпълнение, нито актове за установяване
състоянието на строежа при спиране на строителството. Счита, че забавата на
ищеца е довела до забава в изпълнението на договора с община Козлодуй и
съответно понасянето на санкции от „М.К.“
ЕООД.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и
правна страна следното:
Страните не спорят и от представения договор за изпълнение
на строително-монтажни работи № С-301/22.07.2013 г., се установява, че същите постигнали
съгласие „С.“ ООД да изпълни по възлагане на „М.К.“ ЕООД всички СМР и други дейности, необходими за завършването на обект
„Изграждане на стадион „Христо Ботев“ и спортен комплекс в гр. Козлодуй, община
Козлодуй“, съгласно количествено-стойностна сметка и представен от възложителя
работен проект (чл. 1 и чл. 2 от договора). По отношение срока за изпълнение на
възложената работа волята на страните е непрецизно изразена в договора. От една
страна, в чл. 4, ал. 1, 1.1 от договора, срокът за изпълнение на СМР е до
20.12.2013 г. и започва да тече след подписване на договора, а от друга страна –
в чл. 4, ал. 1, 1.2 страните предвидили срокът да започва да тече от датата на подписване
на двустранно оформени протоколи за всеки подобект между възложителя и
изпълнителя за достъп до строителната площадка с осигурен фронт за започване на
работа, временно ел. захранване и водоснабдяване, както и охрана на
строителните обекти.
За изпълнение на възложените СМР
възложителят се задължил да заплати възнаграждение от 507008,64 лева с ДДС,
което страните дефинирали като крайна цена, която не подлежала на предоговаряне
– чл. 5 от договора. 5 % от така
уговореното крайно възнаграждение следвало да се заплати в срок до 30 дни от
датата на протокол образец 16, както и представяне на оригинална фактура от
изпълнителя – чл. 6, ал. 1, т. 3 от договора.
Съгласно чл. 23 от договора
гаранцията за изпълнение била определена от възложителя да възлиза на 5 % от
стойността на договорените СМР без ДДС и следвало да бъде освободена след
изтичане на 1 месец от получаването на разрешение за ползване на строежа, но не
по-късно от шест месеца от датата на протокол обр. 15 – чл. 25 от договора.
В анекс № 1, сключен на 13.10.2014
г., изпълнителят се съгласил да изпълни допълнителни СМР по изграждане на
покривната плоча и козирка на подобект „Административна сграда“ на стадион
„Христо Ботев“, гр. Козлодуй, в съответствие с приложение № 2 –
количествено-стойностна сметка, неразделна част от анекса. В чл. 2 от анекса
страните постигнали взаимно съгласие, без наличие на виновно поведение на
изпълнителя, от възложените с приложение № 1 към договора СМР да отпаднат
следните подобекти: тоалетни – 2 бр., трибуни, стълби и огради на стадиона, подпорни
стени при входове сектор „В“, подпорна стена пред трибуни сектор „В“. С анекса
страните предоговорили и сроковете за изпълнение на възложеното – срокът за
изпълнение на СМР, предвидени в приложение 1 на основния договор се продължавал
до 31.12.2014 г., а за изпълнение на допълнителните СМР по чл. 1 от анекса бил
определен срок от 20 дни, който да тече от по-късната от две дати: предаване на
изпълнителя на подпорното скеле или предаване на основата за подпорното скеле.
В рамките на 10 дни следвало изпълнителят да извърши декофраж от датата на
разрешение за декофраж на строителния надзор. Допълнително в анекса страните
предвидили отпадането и на СМР по позиции 48 и 55 от приложение № 1 към
договора.
С анекс № 2, сключен на 13 (18 или
19).10.2014 г. изпълнителят приел да извърши допълнителни СМР по приложение № 3
към анекса за срок от 120 календарни дни, срещу възнаграждение от 137947,91
лева без ДДС, крайна цена.
Видно от анекс № 4, сключен на
02.04.2015 г. на изпълнителя „С.“
ООД били възложени допълнителни СМР по приложение № 1 – „Административна сграда
– изграждане на сградно ВиК и сградна инсталация“; приложение № 2 – „Обществена
тоалетна – изграждане на ВиК“; приложение № 3 „Обект: Обществени тоалетни на
стадиона -архитектура“ и приложение № 4 „Тоалетни конструкция“, които
приложения съставлявали неразделна част от анекса, съответно със срок на
изпълнение 30.05.2015 г. и срещу възнаграждение в общ размер от 177445,56 лева
без ДДС.
В чл. 31 от договора страните уговорили, че при забава на
възложителя да заплати уговореното възнаграждение в срок, ще дължи неустойка в
размер на 0,5 % за всеки ден забава, но не повече от 10 % от дължимото плащане
(ал. 1), респ. за неизпълнени в срок СМР изпълнителят дължал мораторна
неустойка от 0,5 % от стойността на неизпълнените работи, но не повече от 10 %
от тази стойност (ал. 2).
В производството са представени 30 броя фактури, издадени
от изпълнителя на възложителя за изпълнени СМР, като само 4 от тях не носят
подпис на представител на дружеството-получател „М.К.“ ЕООД. Видно от
извлечение по разплащателна сметка № 98/05.08.2019 г. с титуляр „С.“ ООД, на
02.08.2019 г. е получена сума в размер на 15000 лева от „М.К.“ ЕООД с основание
на плащането: възстановени гаранции.
В писмо за потвърждение на вземания, ответното дружество
чрезД.Т. – счетоводител към 03.02.2016 г. признало дължимостта на сумата
48808,86 лева в полза на ищеца.
От страна на ответника „М.К.“ ЕООД са представени двустранно
подписани протоколи за приемане на извършени СМР, в които се съдържа
извънсъдебно признание на възложителя, че извършената работа съответства на
възложената с процесния договор, което е обусловило дължимостта на посочения в
протоколите размер на възнаграждението на изпълнителя.
За обекта е съставен констативен акт, обр. 15 за
установяване годността за приемане на строежа на 14.09.2015 г., като обектът е
въведен в експлоатация на 23.11.2015 г., видно от извадка от публичния регистър
на разрешенията за ползване, издадени от ДНСК.
Не е спорно, че между община Козлодуй и ДЗЗД „Козлодуй
2013“, след проведена открита процедура по възлагане на обществена поръчка, е сключен
договор с предмет „Извършване на СМР по две обособени позиции, едната от които
„Изграждане на стадион „Христо Ботев“ и спортен комплекс в гр. Козлодуй и
реконструкция и модернизация на спортен комплекс в с. Бутан, община Козлодуй“
срещу общо възнаграждение в размер на 4964082,97 лева без ДДС и срок на
изпълнение 14 месеца от подписване на протокол, обр. 2, като при забава на
изпълнителя, същият дължал неустойка в размер на 10 % от общата стойност на СМР.
Изпълнителят на обществената поръчка възложил
изпълнението на СМР, неин предмет на „М.К.“ ЕООД, което от своя страна
превъзложило част от тях на „С.“ ООД. Не е спорно, че възложителят по договора
за обществена поръчка - община Козлодуй наложил на ДЗЗД „Козлодуй 2013“
мораторна неустойка в максимален размер, която била прихваната към дължими на гражданското дружество плащания.
В производството е прието основно,
включително с допълнение към него и допълнително заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, които съдът кредитира като съответни на
събраните по делото доказателства и въз основа на които приема за установено,
че въз основа на договора от 22.07.2013 г. и анексите към него, от изпълнителят
„С.“ ООД на ответника „М.К.“
ЕООД са издадени 32 броя фактури (две
от тях с предмет получен аванс в общ
размер 140000 лева с ДДС), на обща стойност 585707,23 лева с ДДС, като всяка от
фактурите е издадена въз основа на съответно изготвени и подписани протоколи
обр. 19 за извършени СМР. Заплатените аванси са приспадани на неясен принцип от
издаваните фактури за изпълнени СМР, подлежащи на разплащане.
Размерът на окончателното плащане по чл. 6 от договора
възлизал на сумата 24404,45 лева, съответно на гаранцията за изпълнение по чл.
23 от договора - на сума в същия размер, като по тези стойности вещото лице
приема, че от счетоводна гледна точка страните не спорят, дължимостта им е потвърдена
от ответника и задълженията са отразени в счетоводните му книги по сметка 404,
аналитична партида 404-1 „С.“ ООД, включително на 02.08.2019 г. е извършено
частично плащане на гаранцията в размер на 15000 лева. За така полученото плащане
ищецът не е издал документ, но е осчетоводил получената сума като приход от
лихви и с нея е намалил вземането си за мораторно обезщетение.
Всички процесни фактури са счетоводно отразени и от
ищеца, и от ответника, който ги включил в дневниците за покупките и в
подадените справки-декларации по ЗДДС и е ползвал данъчен кредит.
По отношение на определения размер на обезщетението за
забава, съдът не обсъжда заключението, тъй като изчисляването на законна лихва
не изисква специални знания, а от друга страна зависи от приетия за дължим
размер на главницата.
В производството е прието неоспорено заключение и на
съдебно-техническа експертиза, съгласно което се установява наличие на
незаявени като изпълнени СМР в съпоставка с уговорените по договора и анексите
към него. В тази част обаче заключението следва да се възприеме критично, тъй
като противоречи на изразената в анекс № 1 към договора обща воля на страните
да отпаднат за изпълнение конкретно посочени подобекти: тоалетни – 2 броя,
трибуни, стълби и огради на стадиона, подпорни стени при входове сектор „В“,
подпорна стена пред трибуни сектор „В“. Няма никакво съмнение, че тези СМР са
отпаднали от обема на възложената на „С.“ ООД работа, наред със СМР по позиции
48 и 55, последните на обща стойност 15227,20 лева без ДДС, (които в резултат
на неправилно тълкуване вещото лице приема за единствено отпаднали, а те следва
да се добавят към основно отпадналите дейности по чл. 3), като съгласно
приложение № 1 към договора за подобект: „Трибуни, стълби и огради на стадиона“
посочената в количествено-стойностната сметка стойност е 187964,65 лева без
ДДС. Останалите отпаднали по силата на чл. 3 от анекс № 1 позиции (тоалетни – 2
броя, подпорни стени при входове сектор „В“ и подпорна стена пред трибуни сектор
„В“) са с неустановима въз основа на приложение № 1 стойност, поради което
следва да се приеме, че от първоначално възложеното с договора са отпаднали СМР
на стойност поне 203191,85 лева без ДДС,
която не включва неостойностените отпаднали дейности. Ето защо посочената от
вещото лице обща стойност на неизпълнените по договора и анексите към него СМР
в размер на 264557,58 лева без ДДС следва да бъде намалена с поне 203191,85
лева без ДДС, което означава, че е налице неизпълнение на СМР на стойност
61365,73 лева без ДДС, което при наличие на технически неостойностени отпаднали
СМР, които включват тоалетни – 2 броя, подпорни стени при входове сектор „В“ и
подпорна стена пред трибуни сектор „В“, следва да се приеме, че не е налице
неизпълнение на възложени СМР от гледна точка стойност. Несъответствие от
гледна точна вид на изпълнените СМР не е установено, включително в съставените
протоколи за приемане на изпълнени СМР не е отразено след извършения преглед от
външна страна, да са налице несъответствия, включително в заповедната книга на
строежа не се съдържат констатации и разпореждания за отстраняването на
съществени строителни недостатъци. Вещото лице не е установило и да са
съставени актове, обр. 10 за установяване състоянието на строежа при спиране на
строителството, поради наличие на съществени строителни недостатъци.
Вещото лице сочи, че са налице проявени през гаранционния
период строителни дефекти, но тъй като ищецът е само подизпълнител на СМР за
обекта, представляващи част от цялостната технология на строителния процес, не
е еднозначно установимо неговото отношение към така констатираните дефекти.
По отношение срочното изпълнение на възложените с
основния договор СМР е налице забава от 37 дни, тъй като работите са приети с
протокол от 06.02.2015 г., при уговорен срок 31.12.2014 г.. Срокът на
изпълнение на възложените с анекс № 4 СМР е 30.05.2015 г., като част от тях,
приети на 14.07.2015 г. са изпълнени със забава от 45 дни, друга част, приети
на 17.09.2015 г. - със забава от 109 дни, съответно СМР, приети на 12.10.2015
г. са забавени със 134 дни.
Възложените на ищеца СМР основно попадали под характеристиката
груб строеж – направа на кофражи, армировки, доставка и полагане на бетони и
други съпътстващи дейности и изпълнението им предполагало предварително
осъществени трасировъчни работи, изкопни работи, уплътняване на земната основа,
дренажи и т.н., което е следвало да се извърши от други строители. Това
означава, че за изпълнението на възложените СМР, ищецът се е нуждаел от
съдействието на възложителя, който е следвало да координира отделните
подизпълнители при осъществяването на строителния процес.
Вещото лице счита, че за периода на извършване на
уговорените СМР не са били налице метеорологични условия, които да са
препятствали изпълнението.
Други доказателства от значение за
спора не са ангажирани.
По отношение осъдителния
иск с правна квалификация чл. 266, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Основателността на предявения иск се обуславя от
кумулативното наличие на предпоставките: валидно възникнало между страните
правоотношение, елемент от съдържанието, на което да е задължението за
заплащане на възнаграждение за изпълнена и приета работа; настъпила изискуемост
на задължението и релевирано неизпълнение от страна на задълженото лице.
Липсата на една от предпоставките води до неоснователност на претенцията за
реално изпълнение, предвидена в чл. 266, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
С оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК
доказателствената тежест за установяване на фактите, съставляващи основание на
иска и имащи характер на положителни такива, се носи от ищеца, който трябва да
проведе пълно и главно доказване. По отношение на неизпълнението, което като
отрицателен факт от действителността – а именно неосъществяване на дължимо
престиране на съответната парична сума (48808,86 лева), е достатъчно
твърдението на ищеца, като ответната страна носи доказателствената тежест да
установи положителния факт, който го изключва – точно изпълнение. В случая,
ответникът твърди да е заплатил част от претендираното възнаграждание в размер
на 15000 лева, което изпълнение ищецът неоснователно прихванал към натрупаните
мораторни лихви.
Сключеният на 22.07.2013 г. договор е формална (по волята на страните
съгласието е обективирано в документ), консенсуална и кумутативна правна
сделка, с предметно съдържание, съответно на уредения в р. VІІІ от Особената
част на ЗЗД договор за изработка. Предметът на задължението на страната,
дължаща характерната престация - изпълнителя, е извършване на конкретни
фактически действия – строителни и монтажни работи за постигане на възложения в
раздел І от договора резултат – изграждане на обект „Стадион „Христо Ботев“ и
спортен комплекс в гр. Козлодуй”. Посоченият договор е юридическият факт
породил облигационно отношение между страните, със съдържание задължението на
изпълнителя да изпълни СМР и съответстващото задължение на възложителя да
престира възнаграждение, за приетите като съответни на възложеното СМР.
Възнаграждението, следващо се за извършена възложена
работа по правилото на чл. 266, ал. 1 ЗЗД е изискуемо от приемане й. Приемането
на извършена работа, възложена с договор за изработка, обхваща два момента: 1).
фактическото получаване на изработеното от поръчващия (овеществен резултат на
СМР) и 2). признанието, че изработеното съответства на възложеното.
Следователно, приемане има само когато реалното получаване на изработеното се
придружава от изрично или мълчаливо изразено волеизявление на поръчващия
(възложителя), че счита работата за съответна на договора.
Въз основа на кредитираното заключение на съдебно-счетоводната
експертиза, се установи, че всички издадени 30 фактури за дължимо
възнаграждение по процесния договор са основани на двустранно подписани
протоколи обр. 19 за установяване на извършени СМР, като всички фактури са
отразени в дневниците за покупките на „М.К.“ ЕООД и в подадените справки-декларации
по ЗДДС, като възложителят е усвоил данъчния кредит.
С оглед обстоятелството, че за дължимото на изпълнителя „С.“
ООД възнаграждение са издадени данъчни фактури, които са отразени в
счетоводството на „М.К.“ ЕООД, то е налице признание на извършената от ищеца
материална престация и съответствието й с възложеното, което признание изрично
е обективирано и в протоколите образец 19..
Съгласно уеднаквената практика, формирана по реда на чл.
290 ГПК, която макар по действащата уредба да няма задължителен характер, но се
съобразява от настоящия състав, изразена в решение № 23 от 07.02.2011 г. по т.
д. № 588/2010 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, решение № 166/26.10.2010 г. по т. д.
№ 991/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 96 от 26.11.2009 г. по т. д. №
380/2008 на ВКС, І т.о. и решение № 46 от 27.03.2009 г. по т. д. № 546/2008 г.
на ВКС, ІІ т.о., както и решение № 42 от 19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г.
на ВКС, ІІ т.о., фактурата може да се приеме като доказателство за възникнало
договорно правоотношение по договор за изработка между страните, доколкото в
самата фактура се съдържа описание на изработеното по вид, стойност, начин на
плащане, наименованията на страните и време и място на издаване. Само по себе
си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника, включването й в
дневника за продажбите по ЗДДС и ползването на данъчен кредит по нея
представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване (така
изрично решение № 42 от 19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.).
Предвид обстоятелството, че всички издадени на „М.К.“
ЕООД фактури са осчетоводени, ответникът е признал получаването на изработеното,
включително като съответно на възложеното, т. е. без недостатъци, забележими
при обикновен преглед (чл. 264, ал. 2 ЗЗД).
Страните не спорят, че 5 % от дължимото възнаграждение за
приетите без възражения СМР, е задържана от възложителя като гаранция за
изпълнение, която задържана част от възнаграждението страните се съгласили да подлежи
на плащане (освобождаване) в 1 месечен срок от издаване на разрешение за
ползване на строежа. Такова е издадено на 23.11.2015 г., съответно на
23.12.2015 г. е настъпил падежът на задължението за заплащане на гаранционната
част от възнаграждението, като не се
твърди от възложителя същата да е била усвоена преди този момент, поради
релевирана форма на неизпълнение от страна на изпълнителя.
Това задължение „М.К.“ ЕООД твърди частично да е погасило
чрез плащането на сумата 15000 лева по платежна сметка на изпълнителя. В
платежното нареждане няма спор, че волята на наредителя е със сумата да бъде
погасена част от главницата. Ищецът „С.“ ООД отнесъл плащането (прихванал
изпълнението) към дължимите мораторни лихви.
Съгласно разясненията, дадени в ТР № 3/27.03.2019 г. на
ОСГТК на ВКС, условията и поредността за погасяване на задълженията по чл. 76,
ал. 1 и по чл. 76, ал. 2 ЗЗД се прилагат, ако липсва уговорка между страните,
която да определя други условия и ред за прихващане на изпълнението. При
предложено от длъжника и прието от кредитора изпълнение по условия и ред,
различни от определените в договора или от закона, нормите на чл. 76 ЗЗД не се
прилагат.
При липса на уговорка между страните за реда на
погасяване на задълженията, както в настоящия случай, и ако са налице условията
по чл. 76, ал. 1 ЗЗД, изборът на длъжника кое от няколкото еднородни задължения
погасява обвързва кредитора. В случай, че длъжникът не е направил избор,
погасяването задължително се извършва по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 2 или изр.
3 ЗЗД. Правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД е установено в интерес на длъжника. По
този ред се погасяват еднородните задължения, включително паричните.
С частичното изпълнение, длъжникът изрично е заявил, че
погасява главницата, представляваща част от възнаграждението, задържано като гаранция
за изпълнение, поради което този негов избор е обвързващ кредитора, включително
последният не е имал основание да отнася частичното погасително плащане към
дължимото мораторно обезщетение. Следователно, от дължимата престация по чл. 23
от договора в размер на 24404,46 лева, с извършеното на 02.08.2019 г. плащане, е погасена част в
размер на 15000 лева и към приключване на устните състезания е дължим остатък
от 9404,46 лева.
По отношение на окончателното плащане, предвидено в чл.
6, т. 3 от договора в размер на 5 % от стойността на изпълнените СМР,
изискуемостта му също е настъпила, тъй като фактически съвпада с изискуемостта
на задържаната част от възнаграждението като гаранция. По отношение на тази
главница не се твърди и установява изпълнение от страна на „М.К.“ ЕООД. Това
означава, че предявеният иск с правна квалификация чл. 266, ал. 1 ЗЗД е
основателен за сумата от 33808,86 лева, като за разликата до предявения размер
от 48808,86 лева следва да се отхвърли като погасен чрез плащане, извършено на
02.08.2019 г. (преди образуването на настоящото производство).
По отношение на
акцесорния иск, с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
На първо място е необходимо да се направи уточнението, че
ищецът претендира обезщетение за забавеното изпълнение на възложителя да му
заплати окончателния размер на възнаграждението за извършените СМР и
задържаната като гаранция сума от същото, в размер на законната лихва, като в договора
страните изрично са предвидили забавеното изпълнение да поражда задължение за
престиране на мораторна неустойка от 0,5 % на ден, но не повече от 10 % от
дължимото плащане (чл. 31, ал. 1 от договора). Това налага да се изясни
допустимостта на претенцията за законна лихва при наличие на уговорка в
договора за заплащане на мораторна неустойка. Този правен въпрос е разяснен в
решение № 68 от 09.07.2012 г. по т. д. № 450/2011 г., Т. К., І Т. О. на ВКС по
следния начин:
Разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД определя функциите на
неустойката като обезпечаваща изпълнението на задължението и обезщетяваща
вредите от неизпълнението. Правилото на чл. 92 ЗЗД е диспозитивно и при липса
на противна уговорка между страните обезщетителната функция на неустойката се
проявява чрез освобождаване на изправната страна от необходимостта да доказва
вредите от неизпълнението, но чрез уговорката за неустойката не се ограничава
размерът на обезвредата на кредитора. Вредата на кредитора при неизпълнение на
парично задължение е предположена от законодателя предвид на естеството на
паричното задължение - чл. 81, ал. 2 ЗЗД, по отношение на което не може да
настъпи невъзможност за неизпълнение и се проявява само със забава на длъжника.
Законовата регламентация, че при забава в изпълнението на парично задължение се
дължи законната лихва, има за цел обезщетяване на вредите от неплащане на
паричната сума, независимо от начина на евентуалното й оползотворяване.
Уговорената неустойка за забава при неизпълнение на парично задължение се
подчинява на режима на чл. 92 ЗЗД и отговорността на длъжника не следва да се
счита за ограничена до размера на неустойката.
При неустойката настъпването на вредата е предположено, а
размерът е определен от страните в договора. При обезщетението по чл. 86, ал.
1, изр. 1 ЗЗД вредата също е предположена, а размерът е определен от
законодателя. Правото на обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната
лихва произтича от закона, поради което кредиторът разполага с избор дали да
претендира договорената мораторна неустойка или обезщетение в размер на
законната лихва. След като уговорката в договора за неустойка, не ограничава по
размер обезщетяването на вредите, то с претенцията за законна лихва по реда на
чл. 86, ал. 1 ЗЗД не следва да се счита, че се дерогират договорните клаузи
или, че кредиторът предварително е упражнил избор. Правото на избор е
предопределено от вредите и следователно може да се реализира при настъпило
неизпълнение, включително и чрез претенция за неустойка и за обезщетение за
вредите, над размера на уговорената неустойка. Този избор не може да бъде
контролиран служебно от съда.
Законодателното разрешение отговорността при неизпълнение
да не е ограничена до размера на уговорената неустойка, а кредиторът да има
право да претендира и обезщетение за по-големи вреди, обуславя извод, че
уговорената в договора неустойка за забава принципно не изключва възможността
на кредитора да претендира обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на
законната лихва вместо договорната неустойка или над нейния размер. Единствено
е недопустимо да се претендират както обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в
размер на неустойката, така и договорната мораторна неустойка за едно и също
неизпълнение.
Ако страните единствено са включили клауза за неустойка в
договора, но без допълнителни уговорки, от които да може да се направи извод за
съотношението между неустойката и обезщетението за вреди, то последиците от
неизпълнението се уреждат съобразно със законовите норми. По правилата на чл.
92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е недопустимо кумулирането на неустойка за забава за
неизпълнение на парично задължение с обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер
на законна лихва за същото неизпълнение.
Обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължи и при наличието
на клауза за неустойка в договора между страните, ако претенция за неустойката
не е предявена и длъжникът не е заплатил уговорената неустойка, каквато е
настоящата хипотеза. В тази хипотеза кредиторът е упражнил право на избор и
договорната неустойка не му се дължи, но съдът е длъжен да разгледа претенцията
за мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Вземането за законна лихва възниква от фактически състав,
включващ елементите: главно парично задължение, настъпила негова изискуемост и
неизпълнение на същото, като предметът на това вземане е обезщетение за
вредите, които неизпълнението обективно и закономерно причинява. Вземането за
лихва е акцесорно, но има известна самостоятелност спрямо главното, като
провопораждащият го състав включва релевиране на неизпълнение – липса на
дължимо поведение по отношение на главното задължение.
В случая, съдът прие дължимост на главното вземане за
възнаграждение за извършена работа, което парично задължение е изискуемо,
считано от 23.12.2015 г..
В производството страните изрично са постигнали съгласие
в какъв срок следва да се заплати възнаграждението (окончателна престация и
освободена гаранция), поради което считано от 24.12.2015 г. възложителят е
изпаднал в забава и дължи заплащане на обезщетение в размер на законната лихва.
Носителят на вземането обаче претендира то да е дължимо за период с начална
дата 01.02.2016 г..
Съгласно решение № 89 от 30.06.2010 г. по т. д. №
985/2009 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК и
посочените в същото решение № 178/21.10.2009 г. по т. д. № 192/2009 г. и
решение № 29/07.05.2009 г. по т. д. № 535/2008 г. на ВКС, ТК., представляващи
уеднаквена практика за съдилищата, неизпълнението на едно парично задължение е
винаги забавено, като кредиторът би могъл да търси от длъжника мораторно
обезщетение. Съгласно общото правило на чл. 86, ал. 1 ЗЗД длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Когато
задължението е срочно, длъжникът изпада в забава след изтичане на срока, а
когато няма ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, когато бъде поканен
от кредитора, съобразно нормата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В случая, покана не е
била необходима, тъй като главното задължение (в двата си компонента) е срочно.
Размерът на законната лихва е нормативно определен, на
основание чл. 86 ал. 2 ЗЗД - основният лихвен процент на Българската народна
банка за периода, увеличен с 10 пункта (Постановление № 426 на МС от 18.12.2014
г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения в
сила от 01.01.2015 г.), затова обезщетението за забава върху главницата от 48808,86
лева от 01.02.2016 г. до частичното й погасяване на 02.08.2019 г., която дата
ищецът посочва като крайна за дължимостта на акцесорното вземане, възлиза на
сумата 17329,21 лева. Ищецът претендира сумата 2342,76 лева, поради което в
приложение на диспозитивното начало акцесорният иск може да бъде уважен само до
този размер.
При извод за основателност на акцесорната претенция,
съдът дължи да разгледа възражението на „М.К.“ ЕООД същата да е погасена по
давност. Възражението е неоснователно по следните съображения.
Погасителната давност е фактически състав, включващ период от време,
през който носителят на едно субективно материално право бездейства, който
състав поражда правото на задълженото лице да се позове на давността (давността
не се прилага служебно) и да откаже изпълнение.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал.
1 и ал. 2 ЗЗД давността започва да тече от момента, в който вземането е станало
изискуемо, респ. от деня, в който е възникнало. Вземането за обезщетение за
забава е възникнало от забавата при изпълнение на главното задължение,
настъпила от 24.12.2015 г. (респ. с оглед твърденията на ищеца началният момент
на забавата е 01.02.2016 г., но това не съответства на осъществените факти и
може да се преценява само в приложение на диспозитивното начало, но не и с
оглед продължаване на давностния срок, чрез изместване на началото му), поради
което погасени в резултат на изтекла тригодишна давност, по аргумент от чл.
111, б. „б“ ЗЗД, са всички натрупани лихви, изтекли до 13.12.2018 г. – три
години назад от предявяването на исковата молба. Главницата, която ги поражда
обаче и след изтичането на давността, запазва лихвоносния си характер, тъй като
продължава да бъде забавена, затова върху сумата 48808,86 лева за периода от 13.12.2018
г. до 02.08.2019 г. се дължи обезщетение от 3145,46 лева, което е непогасено по
давност. Затова акцесорният иск следва да бъде уважен до пълния му предявен
размер от 2342,76 лева, но за периода 13.12.2018 г. – 02.08.2019 г..
При извод за частична основателност на
главния иск и основателност на акцесорния до размера от общо 36151,62 лева,
следва да бъде разгледано възражението за прихващане, предявено от ответника „М.К.“
ЕООД с вземания за сумата 24355,91 лева -
мораторна неустойка в максимален размер от 10 % върху стойността на
забавени СМР и за сумата 76297,96 лева без ДДС, представляваща обезщетение за
причинени вреди над размера на неустойката, представляващи заплатена от „М.К.“
ЕООД неустойка по договор № 135/29.05.2013 г., сключен между трети лица, по
отношение на който договор ответникът има качеството подизпълнител.
Неустойката е акцесорно съглашение, с
предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да престира
определена (глобално или в процент) парична сума, като обезщетение за вредите
от неизпълнението на породено главно задължение, без да е необходимо същите да
бъдат доказвани. Следователно, за да възникне вземането е необходимо да са
осъществени предпоставките: наличие на валидно главно задължение, договорено
акцесорно задължение за неустойка, което е действително и неизпълнение на
главното задължение.
Страните не спорят, че в сключения
договор е предвидено забавеното изпълнение на възложените за изпълнение СМР от
страна на изпълнителя да е източник на акцесорно задължение за престиране на
мораторна неустойка в размер на 0,5 % от
стойността им за всеки ден забава, но не повече от 10 % от общата стойност на
забавените работи.
Съдебно предявеното вземане за сумата
24355,91 лева – мораторна неустойка предполага да е налице валидна
(действителна) клауза, която да поражда задължение за престирането й и да е
налице виновно неизпълнение от страна на задълженото лице на обезпеченото с
неустойката главно задължение.
В решение № 228 от 21.01.2013 г. по т.
д. № 995/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е
прието, че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и
наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния
длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на
неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на
императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като
неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност
в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или с
добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1,
пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за
неустойка.
Предпоставките и случаите, при които
уговорената в договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави,
са изяснени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009
г. на ОСТК на ВКС. Според дадените с решението указания, преценката дали една
неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора, като клаузата за
неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) във
всички случаи, когато е уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1 ЗЗД са неписани морални норми с правно значение, нарушаването на които
има същата правна последица като противоречието със закона - нищожност на
договора, поради което при предявен иск за присъждане на неустойка съдът следи
служебно за съответствието на уговорката за неустойка с добрите нрави като
абсолютна предпоставка за нейната действителност.
В изпълнение на служебното задължение
за изследване валидността на уговорената клауза за неустойка, преценена към
пораждане на задължението, съдът намира, че същата не противоречи на закона,
нито на добрите нрави, тъй като уговореният размер от 0,5 % от стойността на неизпълнените
СМР за всеки ден забава, но не повече от 10 % от общата им стойност, не
нарушава принципа на справедливост – в съдебната практика размер на мораторната
неустойка от 0,5 % на ден, уговорена между търговци, а страните са сключили
договора именно в търговското си качество, се счита, че не обуславя нищожност
на клаузата – в този смисъл изрично решение № 4 от 25.02.2009 г. по т. д. №
395/2008 г., Т. К., І Т. О. на ВКС. Нарастването на размера на неустоечното
задължение е обусловено единствено от продължителността на неизпълнението на
длъжника, което зависи от неговата воля, но не е относимо към валидността на
клаузата, преценявана към сключването на договора. От друга страна, страните са
уговорили краен предел на неустойката от 10%. Налага се извод, че неустоечната
клауза е изцяло действителна и поражда целените от страните правни последици.
Правопораждащ акцесорното задължение
за заплащане на мораторна неустойка факт е неизпълнението на задължението на изпълнителя
да престрира в уговореното време, което означава задължението му да е с
настъпил падеж, защото само в този случай може да се говори за неточно във
времево отношение изпълнение, което влече задължение за престиране на неустойка.
Страните уговорили срок за изпълнение
на възложените с договора СМР първоначално до 20.12.2013 г., но с анекс № 1,
сключен след изтичането му, срокът е продължен до 31.12.2014 г., при запазване
действието на всички останали клаузи от договора, което означава, че по
отношение срока за изпълнение приложима е клаузата на чл. 4, ал. 1, т. 1.2 от договора, която
изисква за поставяне на началото му да е налице двустранно подписан протокол за
всеки подобект за достъп до строителната площадка с осигурен фронт за започване
на работа. Такива протоколи не са представени в производството, като е
безспорно, че изпълнението на възложената работа е изисквало съдействието на
кредитора, без което длъжникът не е бил в състояние да престира точно, което
изрично се сочи в заключението на съдебно-техническата експертиза. Няма
съмнение, че забавата на кредитора не освобождава длъжника от задължението да
изпълни възложеното, то продължава да обременява правната му сфера, но
същественото е, че при липса на доказателства кредиторът да е изпълнил
задължението си за оказване на съдействие (определено в договора общо като
осигуряване на достъп до строителната площадка и фронт за работа), същият е в
забава, която освобождава длъжника от последиците на собствената му забава да изпълни
в договорения срок – чл. 96, ал. 1 ЗЗД. Това означава, че длъжникът не отговаря
за мораторните вреди от забавеното си изпълнение, т. е. не дължи заплащане на
уговорената мораторна неустойка в размер на 0,5 % от стойността на забавените
СМР, но не повече от 10%, тъй като не е доказано срочното изпълнение на
задължението за съдействие, което тежи върху кредитора.
По същият начин се поставя въпросът и
със забавеното изпълнение на възложените с анексите СМР. В анекс № 1 срокът за
изпълнение на допълнителните СМР тече от доставка и предаване на подпорно скеле,
евентуално от предаване на основата за подпорното скеле от страна на
възложителя, за което е следвало да бъде съставен приемателно-предавателен
протокол. Такъв не е представен, а това сочи означава, че не е доказано в кой
момент е поставено началото на срока за изпълнение на възложеното с анекс № 1,
затова и престираното от „С.“ ООД не може да се счита за забавено.
В анекс № 2 срокът за изпълнение е
предвиден да е 120 дни от подписването му, но изрично е уговорено, че срокът се
продължава при забава на възложителя за монтиране на дограмите,
електро-монтажните работи, сградните ВиК и други, които са от съществено
значение за спазване срока от изпълнителя. Ищецът се позовава именно на неизпълнение
на тези обуславящи собственото му изпълнение строително-монтажни дейности,
които възложителят е следвало да осъществи, като доказателства те да са били
изпълнени към подписване на анекса, за да започне да тече срокът по отношение „С.“
ООД, не са представени, включително не е представен изисквания от чл. 4 на
договора двустранен протокол за осигурен фронт на работа за конкретния
подобект. Това дисквалифицира изпълнението на „С.“ ООД като забавено.
Последният сключен между страните
анекс № 4 предвижда краен срок за изпълнение - 30.05.2015 г., който започва да
тече от подписването му и който не е спазен от страна на „С.“ ООД. За
възложените с анекса подобекти обаче не са представени подписани двустранни протоколи за осигурен
фронт за работа, изисквани от чл. 4 на договора. От друга страна в приложенията
към анекса са предвидени определени монтажни работи, изпълнението на които
предполага доставка на съответните елементи, подлежащи на монтаж (мивки, писоари,
смесителни батерии и т.н.), което изисква съдействието на възложителя, затова
за тези подобекти също е следвало да бъдат подписани протоколи за осигуряване
фронт за работа и което съдействие на възложителя не се установява да е било
предоставено.
В обобщение – за спазване на договорените
срокове, ищецът се е нуждаел от съдействието на възложителя и то не се
установява да е своевременно дадено. Самият възложител до образуване на
настоящото производство, включително при приемане на извършената работа не е
възразявал за неспазване на уговорените срокове, нито е прихващал от дължимото
възнаграждение евентуално дължима му мораторна неустойка, включително е признал
дължимостта на удържаната като гаранция за изпълнение част от възнаграждението
и дължимото окончателно плащане от 5 %, като
е изпълнил частично задължението да освободи гаранцията (до размера от 15000
лева). В рамките на производството възражението на изпълнителя за неизпълнен от
страна на „М.К.“ ЕООД договор, поради забавено плащане на дължимото
възнаграждение по издадените фактури, основани на подписани протоколи образец
19, не е оспорено.
При тези факти се налага извод, че не
е доказано неспазването на договорените срокове да се дължи на противоправно и
виновно поведение на длъжника, за което да бъде ангажирана отговорността му за
престиране на мораторна неустойка, тъй като от страна на възложителя не е
осигурено нужното съдействие за срочното изпълнение на СМР. Това налага
възражението за прихващане със сумата 24355,91 лева – мораторна неустойка да
бъде прието за неоснователно. (В становището по същество ответникът поддържа
мораторната неустойка да е в размер на 26455,75 лева, което не съответства на
първоначално предявения размер, съответно изменение на размера не е допускано,
поради което и съдът дължи произнасяне, ограничено до предявения с отговора на
исковата молба размер).
Неоснователно и възражението за прихващане със
сумата 76297,96 лева, без ДДС – обезщетение за вреди над размера на дължимата
неустойка, представляващи заплатена мораторна неустойка по договор, сключен с
третото лице община Козлодуй. В становището по същество се поддържа по-нисък
размер на това вземане, но съдът дължи произнасяне по размера на вземането, така
както е предявено.
Възражението за прихващане е
неоснователно.
Няма пречка кредиторът да претендира
обезщетяване на вредите над размера на договорената неустойка, но същите следва
да бъдат доказани. В решение № 193 от 27.06.2012 г. по гр. д. № 1259/2011 г.,
Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, е прието, че облигацията е средство за задоволяване на
един подлежащ на правна защита интерес на кредитора, с оглед на който възниква
облигационно право - право на кредитора да очаква един обещан от длъжника
облигационен резултат, чието съдържание при отношения, произтичащи от договор
се определя от страните. Предмет на облигационното отношение е онова, за което
длъжникът се е задължил. При неизпълнение на обещания облигационен резултат,
възниква гражданска отговорност за длъжника да обезщети кредитора за
претърпените от него вреди. Когато кредиторът търпи неблагоприятни имуществени
последици, може да претендира обезщетение за имуществени вреди, дефинирани в
разпоредбата на чл. 82 ЗЗД като "претърпяна загуба" - фактическо
влошаване състоянието на засегнатото имущество и "пропуснати ползи" -
неосъществено сигурно увеличаване на имуществото, пропусната печалба.
Поправянето на вредите в областта на договорната отговорност е уредено с
разпоредбата на чл. 79 ЗЗД. Ако престацията е още възможна и длъжникът е в
забава - липсва изпълнение в надлежното време, кредиторът може да иска
изпълнение заедно с обезщетение за вредите от забавата (мораторни вреди) или да
иска обезщетение вместо изпълнение (компенсаторни вреди).
В случая се твърди изпълнението да е
забавено, в резултат на което са претърпени и вредите от начислена на ответника
мораторна неустойка. Претърпените вреди ответното дружество основава на
забавеното изпълнение на „С.“ ООД, а такова съдът прие да не е доказано в
производството. От друга страна, съгласно заключението ищецът е бил един от
подизпълнителите на обекта, поради което няма как да се приеме, че допуснатата
от „М.К.“ ЕООД забава по отношение на изпълнението на договор, сключен с трето
лице, стои в пряка причинно-следствена връзка с именно с поведението на „С.“
ООД и последното следва да носи отговорност за наложената от община Козлодуй
санкция на изпълнителя на обществената поръчка – ДЗЗД „Козлодуй 2013“, в което
гражданско дружество участва „М.К.“ ЕООД. Съвсем отделен е въпросът, че след
изтичане на срока за изпълнение на обществената поръчка -05.09.2014 г. (видно
от писмото за начисляване на неустойката), ответникът-възложител изразил воля
да продължи срока за изпълнение на договора, сключен с ищеца до 31.12.2014 г.,
т. е. след определения краен срок на договора за обществена поръчка, което
изключва евентуална забава на изпълнителя да стои в причинно-следствена връзка
с дължимостта на неустойката по договора за обществена поръчка.
В решение № 3/27.04.2016 г. по гр. д.
№ 3999/2015 г. на ВКС, II
ГО, е прието, че въведените от ответника
възражения за прихващане или право на задържане, са защитни средства срещу
първоначалния иск и макар че съгласно чл. 298, ал. 4 ГПК също се ползват със
сила на пресъдено нещо, нямат самостоятелен характер, за разлика от насрещния
иск. Тъй като възражението за
прихващане във всички случаи е единствено защитно процесуално средство на
ответника срещу иска (чл. 298, ал. 4 от ГПК, т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 г. на
ОСГТК на ВКС, т. 6 и т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС), то когато
съдът намери за основателно възражението, постановява отхвърлителен диспозитив
по иска – за неоснователност изцяло или частично на същия, като погасен чрез
прихващането; респ. – уважава иска само за разликата, останала след
прихващането, ако има такава. Ако възражението не е уважено по
съображения, изложени в мотивите на съдебния акт, за да се приеме, че вземането
не може да се предяви отново, то в диспозитива следва изрично да е посочено, че
възражението относно конкретното вземане се отхвърля. С оглед разясненията на
ВКС и при приетия извод за неоснователност на предявеното възражение за
прихващане, се налага да бъде постановен изричен диспозитив за отхвърлянето му.
При този изход на спора, право на присъждане
на разноските за съдебното производство се поражда за всяка от страните,
пропорционално на уважената, респ. отхвърлена част от предявените искове.
Ищецът доказва извършени разноски в размер на 6983,06 лева, от които има право
на присъждане на сумата 4935,31 лева, съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК. Ответникът „М.К.“
ЕООД доказва извършени разноски от 4160 лева, от които има право на сумата 1219,90
лева.
Така мотивиран, СЪДЪТ,
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА
„М.К.“ ЕООД, ЕИК*********, със седалище *** и адрес на управление:***, да
заплати на „С.“ ООД, ЕИК ********, със седалище *** и адрес на управление:***,
представлявано от Д.К., на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, сумата 24404,46 лева
(двадесет и четири хиляди четиристотин и четири лева и четиридесет и шест
стотинки) – окончателно плащане на дължимо възнаграждение по договор за
изпълнение на строително-монтажни работи № С-301/22.07.2013 г. и сумата 9404,46
лева (девет хиляди четиристотин и четири лева и четиридесет и шест стотинки) – част
от възнаграждението, удържана като гаранция за изпълнение, ведно със законната
лихва върху всяка сума, считано от предявяването на исковата молба - 13.12.2019
г. до окончателното й погасяване, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата
2342,76 лева (две хиляди триста четиридесет и два лева и седемдесет и шест
стотинки) – обезщетение за забава върху общия размер на главницата за периода 13.12.2018
г. - 02.08.2019 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 4935,31 лева
(четири хиляди деветстотин тридесет и пет лева и тридесет и една стотинки) –
разноски за производството, като ОТХВЪРЛЯ иска за заплащане на сума над размера
от 9404,46 лева до предявения размер от 24404,46 лева, представляваща част от
възнаграждението, удържана като гаранция за изпълнение.
ОТХВЪРЛЯ
възражението за прихващане на „М.К.“ ЕООД, ЕИК*********, със седалище *** и
адрес на управление:***, предявено срещу „С.“ ООД, ЕИК ********, със седалище ***
и адрес на управление:***, представлявано от Д.К., с вземания за сумата
24355,91 лева - мораторна неустойка в максимален размер от 10 % върху
стойността на забавени СМР по договор за изпълнение на строително-монтажни
работи № С-301/22.07.2013 г. и за сумата 76297,96 лева без ДДС, представляваща
обезщетение за причинени вреди над размера на неустойката, представляващи
заплатена от „М.К.“ ЕООД неустойка по договор № 135/29.05.2013 г., сключен
между община Козлодуй и ДЗЗД „Козлодуй 2013“, в което дружеството участва.
ОСЪЖДА
„С.“ ООД, ЕИК ********, със седалище *** и адрес на управление:***,
представлявано от Д.К., да заплати на „М.К.“ ЕООД, ЕИК*********, със седалище ***
и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 1219,90 лева
(хиляда двеста и деветнадесет лева и деветдесет стотинки) – разноски за
производството.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: