РЕШЕНИЕ
№ 484
гр. Враца, 12.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВРАЦА, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Калина Хр. Христова
при участието на секретаря Н. М. П.
като разгледа докладваното от Калина Хр. Христова Гражданско дело №
20221420100412 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба и уточнителна молба вх. №
2514/17.02.20212 г. от П. Л П., ЕГН **********, чрез адв. В.Н., против „Фератум България“
ЕООД, ЕИК *********.
В исковата се твърди, че на 16.06.2019 г. между ищеца като кредитополучател и
ответното дружество като заемодател бил сключен Договор за потребителски кредит №
769305, по силата на който на ищеца бил предоставен паричен заем в размер на 300 лева.
Уговорено било, че общата сума, която ищецът следва да върне на ответника, е 310,14 лева,
платима еднократно в срок до 30 дни, считано от датата на усвояване на заемната сума.
Уговорен бил фиксиран лихвен процент в размер на 3,38% или 10,14 лева, и годишен
процент на разходите 49,85%. Заявява, че за обезпечение на задълженията си към ответника,
на същата дата ищецът сключил с „Фератум Банк“ договор за гаранция, по който се
задължил да заплати възнаграждение в размер на 88,86 лева. Заявява, че е заплатил на
ответното дружество изцяло сумата по посочения договор в общ размер на 399 лева, от
които 300 лева главница, 10,14 лева възнаградителна лихва и 88,86 лева възнаграждение за
поръчител.
Твърди още, че на 24.05.2021 г. между страните били сключени договор за
потребителски кредит № 1021973 със същите параметри и условия, както и същият договор
за гаранция с „Фератум Банк“. Ищецът твърди, че и по този договор е заплатил на ответника
сума в общ размер на 399 лева, от които 300 лева главница, 10,14 лева възнаградителна
лихва и 88,86 лева възнаграждение за поръчител.
1
Ищецът счита, че описаните договори за кредит са нищожни, като излага следните
доводи:
- Не е спазена предвидената от закона форма при сключването им;
- Не е спазена процедурата по ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, тъй като „Фератум България“
ЕООД и „Фератум Банк“ не са предоставили на потребителя изискуемата преддоговорна
информация, не са получили неговото валидно съгласие за сключване на договорите, както
и за условията, при които може да се откаже от тях; освен това разменените електронни
съобщения не отговарят на изискванията на ЗЕДЕУУ, а електронните документи се явяват
неподписани такива, тъй като не е спазена процедурата по удостоверяване на техния
действителен автор /напр. да са подписани с квалифициран електронен подпис/;
- Нарушено е изискването договорите да са написани по ясен и разбираем начин, като
всички елементи да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по – малък
от 12 пункта, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора;
- Нарушен е чл. 11, ал. 1, т. 7 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е посочен общият размер на
кредита като съществен елемент от неговото съдържание; счита, че посочването на сумата
от 300 лева е формално, както и че липсва посочване на начина, по който ще бъде изплатена
сумата /в брой или по банкова сметка/ и в какъв срок;
- Нарушен е чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е посочен годишният
процент на разходите /ГПР/ по кредита като съществен елемент от неговото съдържание,
както и общо дължимата от потребителя сума по определения в приложение № 1 към ЗПК
начин;
- ГПР е посочен единствено като процент, без да са описани основните данни, които
са послужили за неговото изчисляване, като счита, че липсата на ясно разписана методика за
формиране на ГПР – кои компоненти са включени в него и как се формира определеният в
договора ГПР от 49,85%, е в пряко противоречие с императивните разпоредби на чл. 19, ал.
1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл.10а, ал. 2 и 4 ЗПК; не става ясно каква част от ГПР е фиксираният
лихвен процент от 3,380%; в съдържанието на ГПР не са включени всички останали
разходи, в това число и възнаграждението по сключения договор за поръчителство;
- Счита, че в договорите размерът на ГПР е грешно посочен, като действителният
размер от 396% е над максимално установения праг на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК;
- Сключените с „Фератум Банк“ договори за поръчителство излизат от присъщата
функция за обезпечение на заема и имат за цел единствено начисляване на допълнителни
разходи по кредита, предвид, че са сключени с дружество, избрано и посочено от
заемодателя, за което ищецът е заплатил такса, равняваща се на близо половината от
размера на отпуснатия кредит, без да е налице неизпълнение на задълженията по договора
от негова страна;
- Клаузата за обезпечаване на заема с поръчителство е в пряко противоречие с
преследваната от Директива 2008/48/ЕО, транспонирана в ЗПК, цел, тъй като дружеството –
заемодател не е изпълнило задължението си преди сключване на договора да извърши
2
оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването му, а вместо това му е вменило задължение да сключи договор за
поръчителство с точно определено лице, за което да заплаща възнаграждение, вследствие
което се е увеличил размерът на дълга му;
- Клаузата за обезпечаване на заема с поръчителство е нищожна и неравноправна по
смисъла на чл. 143 ЗЗП – не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
неравновесие в правата на страните; не е формулирана по ясен и недвусмислен начин, не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора,
както и не е индивидуално уговорена;
- Целта на сключване на договора за поръчителство с трето лице е заобикаляне на
изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 10а, ал. 2 ЗПК под предлог, че таксите се дължат на
трето лице, а не на кредитора, впоследствие обаче тези такси се заплащат именно на
заемодателя „Фератум България“ ЕООД;
- Не е предоставена възможност потребителят да посочи избран от него поръчител, а
сключването на договор с „Фератум Банк“ е абсолютна предпоставка потребителят да бъде
одобрен за получаване на кредита;
- Възнаграждението за поръчителя следва да е включено в ГПР, тъй като
представлява печалба за кредитора, който не е прехвърлил платената сума от 88,86 лева на
„Фератум Банк“;
- Ако тази сума бе включена в ГПР, последният щеше да възлиза на 396%;
- Освен това прилагането на друг размер на ГПР извън договорения между страните,
представлява „заблуждаваща търговска практика“;
- Клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите
нрави, като нищожността на тази уговорка води до нищожност на целия договор;
- Налице е несъответствие между посочения в преддоговорната информация
фиксиран годишен лихвен % и посочения в сключения договор;
- Не е посочено наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора,
срокът, в който това право може да бъде упражнено, условията за упражняването му;
- Нищожността на процесния договор за кредит води до нищожност и на свързания с
него договор за гаранция
Иска се постановяване на решение, с което ответното дружество „Фератум България“
ЕООД да бъде осъдено да заплати на ищеца П. Л. П. следните суми: сумата от 99 лева,
представляваща платена без основание сума по договор за потребителски кредит № 769305
от 19.06.2019 г. и съставляваща разликата между главницата по договора в размер на 300
лева и общо платената по договора сума 399 лева, както и сумата от 99 лева, представляваща
платена без основание сума по договор за потребителски кредит № 1021973 от 24.05.2021 г.
и съставляваща разликата между главницата по договора в размер на 300 лева и общо
платената по договора сума 399 лева, ведно със законната лихва върху сумите от датата на
депозиране на исковата молба - 03.02.2022 г. до окончателното изплащане на вземането.
3
Претендира присъждане на сторените в производството разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество
„Фератум България“ ЕООД, чрез адв. Е.Ц., с който предявените искове се оспорват като
неоснователни. Не оспорва, че с ответника са сключени двата договора за потребителски
кредит - № 769305/19.06.2019 г. и № 1021973/24.05.2021 г., по силата на които ответникът е
отпуснал кредит на ищеца, който се задължил да го върне ведно с лихвите, в сроковете по
всеки договор. Лихвата била уговорена в размер на 3,38%, а ГПР – 49,85%. Преди
сключването на договорите ищецът избрал да обезпечи задълженията си по договорите чрез
поръчителство от „Фератум Банк“ /Малта/.
Оспорва като неоснователни всички твърдения за нищожност на договорите поради
нарушения на ЗЕДЕУУ, ЗПФУР, ЗПК и други приложими нормативни актове.
На първо място твърди, че договорите са сключени при спазване на всички
изисквания на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Заявява, че сключването на договора е по искане на
потребителя, отправено под формата на електронен формуляр на интернет страницата на
ответното дружество, в който самият потребител попълва исканите параметри на кредита, в
това число и предпочитаното от него обезпечение – избран от него поръчител-физическо
лице или допълнителна услуга – гаранция, предоставяна от „Фератум Банк“. Сочи, че след
постъпване на искането за кредит, дружеството-заемател извършва оценка на
кредитоспособността на потребителя по чл. 16 ЗПК и в случай на одобрение изпраща на
електронната поща, посочена от потребителя, преддоговорна информация под формата на
СЕФ, както и проекти на документи за сключване на договор за кредит. Ако потребителят е
съгласен да сключи договора, потвърждава чрез съобщение по телефона (SMS). Заявява, че в
чл. 8 от договора страните са договорили, че електронният подпис на потребителя ще има
правната сила на саморъчен такъв. Счита, че с оглед на това са били сключени електронни
договори за кредит, подписани чрез електронен подпис, като писмената форма по смисъла
на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ е спазена и съгласието на потребителя за сключването им е валидно
дадено. Оспорва твърденията, че шрифтът на договора бил в по-малък размер от 12 пункта,
че договорите не са написани по ясен и разбираем начин, както и че не са съставени в по 2
екземпляра, доколкото се касае за електронни договори.
Твърди, че не са налице твърдяните от ищеца нарушения на разпоредбите на ЗПК.
Заявява, че в договора е посочен общият размер на кредита по ясен и недвусмислен начин,
посочен е срокът за връщане на заема, както и размерът на възнаградителната лихва – като
процент и като стойност в лева, и на ГПР. Счита, че законът не изисква формулата за
изчисляване на ГПР да е описана в договора. Сочи, че съгласно § 1 от ДР на ЗПК
заемодателят не е имал право да включи в ГПР сумата, уговорена между потребителя и
трето лице в договора за поръчителство, като този разход не влиза в общия разход по
кредита, доколкото е извършен по договор с трето лице.
На следващо място заявява, че ищецът е имал право да избере да обезпечи
задълженията си по договорите с поръчителство от избрани от него физически лица, а
сключването на договор за поръчителство с „Фератум Банк“ не е условие за отпускането на
4
кредита. Сключването на договора за поръчителство с третото лице е по избор на
потребителя, извършен при сключването на договора за кредит.
Кредиторът сочи, че е предоставил на потребителя необходимата преддоговорна
информация, необходима за взимане на решението за сключване на договора, под формата
на СЕФ на посочената от потребителя електронна поща. След това разходите по кредита
съгласно СЕФ са включени в съдържанието на договора по ясен и разбираем начин – както
общата сума, така и по пера – главница и лихва. Заявява, че ГПР по договора от 49,85% е в
съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не е по-висок размер от пет пъти размера на
законната лихва. Заявява, че ищецът не е упражнил правото си да се откаже от договора в
14-дневен срок от сключването му.
Оспорва, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с
добрите нрави, като счита, че размерът й не е необосновано висок, а е съобразен с
обстоятелството, че се касае за малък по размер потребителски кредит, които в повечето
случаи биват предсрочно погасявани от заемополучателите, с оглед на което размерът на
възнаградителната лихва следва да бъде съобразен и с интереса на кредитора.
Заявява, че след като в случая е уговорено връщането на заема на една вноска, това
представлява и погасителният план по договора.
Твърди, че ответното дружество не се е обогатило с преведените от ищеца суми по
сключените от него с трето лице договори за гаранция, тъй като след получаването им от
ответника са преведени на правоимащото лице Фератум Банк.
Иска се постановяване на решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
Претендира се присъждането на разноски.
Съдът, като взе предвид становищата и доводите на страните и прецени
събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа следното:
От представените по делото доказателства се установява, че между „Фератум
България“ ЕООД като заемодател и ищеца П.П. като заемател са сключени два договора за
потребителски кредит, както следва
- Договор за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от разстояние №
769305/19.06.2019 г., по силата на който заемодателят предоставя на заемателя сумата от 300
лева за срок от 30 дни, която той се задължава да върне на една вноска с падежна дата
19.07.2019 г. Уговорено е, че кредитът се олихвява с лихвен процент в размер на 3,38% и
възнаградителната лихва, дължима от заемателя, е 10,14 лева. ГПР е 49,85%, общо дължима
сума за плащане 310,14 лева.
- Договор за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от разстояние №
1021973/24.05.2021 г., по силата на който заемодателят предоставя на заемателя сумата от
300 лева за срок от 30 дни, която той се задължава да върне на една вноска с падежна дата
23.06.2021 г. Уговорено е, че кредитът се олихвява с лихвен процент в размер на 3,38% и
възнаградителната лихва, дължима от заемателя, е 10,14 лева. ГПР е 49,85%, общо дължима
сума за плащане 310,14 лева.
5
Двата договора са кредит са с еднакво съдържание,
Съгласно чл. 5, страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с
поръчителство, предоставено от Фератум Банк в полза на заемодателя, като договорът за
поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден, в който е сключен заемът.
В чл. 7 от договорите кредитополучателят е дал изричното си съгласие Кодът за
потвърждение, предоставен му от кредитора, който е електронен подпис по смисъла на чл.
13, ал. 1 ЗЕДЕП във взаимоотношенията му с дружеството да има силата на негов
собственоръчен подпис.
В чл. 2 „Дефиниции“ от Общите условия се съдържа определение за „Код за
потвърждение“ – персонален код, предоставян на всеки заемател, който се използва в
отношенията му със заемодателя, в това число, но не само за сключване на договор за заем,
приемане и подписване на общите условия. Записано е, че кодът за потвърждение има
силата на електронен подпис на заемателя по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП и страните
заявяват изричното си съгласие да признават кода за потвърждение на заемателя за негов
саморъчен подпис във взаимоотношенията му с дружеството.
Договор за предоставяне на финансови услуги /заеми/ от разстояние №
769305/19.06.2019 г. е подписан с Код за потвърждение 8684, а Договор за предоставяне на
финансови услуги /заеми/ от разстояние № 1021973/24.05.2021 г., - с код 5491.
Представени са Общи условия, уреждащи отношенията между „Фератум България“
ЕООД и неговите клиенти по повод предоставяните от дружеството финансови услуги
/заеми/ от разстояние и 2 броя СЕФ.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, в
което вещото лице е установило, че по договор № 769305 на 26.08.2019 г. ищецът е погасил
сумите, като е платил 399 лева, както следва: 300 лева главница, 10,14 лева –
възнаградителна лихва, 88,86 лева – възнаграждение за гаранция. Ответното дружество не е
задържало сумата в размер на 88,86 лева, дължима за допълнително избрана услуга към
„Фератум Банк“.
По договор № 1021973г. на 16.06.2021 г. ищецът е погасил сумите, като е платил 399
лева, както следва: 300 лева главница, 10,14 лева – възнаградителна лихва, 88,86 лева –
възнаграждение за гаранция. Ответното дружество не е задържало сумата в размер на 88,86
лева, дължима за допълнително избрана услуга към „Фератум Банк“.
Вещото лице е установило, че при дължими суми 300 лева – главница, 10,14 лева –
възнаградителна лихва и 88,86 лева – възнаграждение за гаранция, ГПР по двата договора е
в размер на 396%.
Вещото лице е приело, че по двата кредитни договора сумата в размер на 88,86 лева,
представляваща цената на допълнителната възмездна услуга /разходи по кредита/, е
изплатена от ищеца, но същата не е задържана от „Фератум България“ ЕООД, а е
предоставена на „Фератум Банк“.
Приети са и заключения на компютърно-техническа експертиза, по която вещото
6
лице е посочило, че при кандидатстване за процесните договори за кредит „Фератум
България“ ЕООД е предоставило на ищеца преддоговорна информация /СЕФ/, договор за
потребителски кредит и общи условия. Получаването на документите е потвърдено от
ищеца. Размерът на шрифта на предоставените документи и в частност договорите за
потребителски кредит, не е по-малък от 12 пункта.
В съдебно заседание вещото лице заяви, че процедурата в общите условия е спазена,
като дружеството е предоставило на ищеца цифров код за достъп до документите. Този код
му е бил изпратен като смс на телефона и с този код той има достъп до всички документи в
сайта на заемодателя, като само и единствено той може да вижда прикачените в профила му
документи, като може да ги отвори директно и на телефона си. Сключването на договора
става чрез натискане на бутон в електронната страница на дружеството. Сключването на
договора се случва в интернет пространството, в реално време, в рамките на 24 часа.
Потребителят избира и начина на обезпечение, чрез поставяне на отметка в определено за
целта квадратче – дали избира поръчител-физическо лице или посочен от „Фератум
България“ ЕООД гарант.
Страните не са оспорили заключенията на вещите лица, същите са приети и съдът ги
кредитира като правилни, обективни и пълни.
Други относими доказателства в производството не са ангажирани.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Предявени са два кумулативно обективно съединени осъдителни иска с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за връщане на платени без основание суми в
размер на 99 лева по Договор за потребителски кредит № 769305/19.06.2019 г. и 99 лева по
Договор за потребителски кредит № 1021973/24.05.2021 г., ведно със законната лихва от
предявяване на исковата молба – 03.02.2022 г. до окончателното им погасяване. С оглед
обстоятелството, че двата договора за кредит са с абсолютно идентично съдържание и
параметри, то по двата иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД мотивите ще
бъдат изложени общо.
За основателността на исковете в тежест на ищеца е да докаже факта на плащане на
сумите в размер на 99 лева по всеки от двата договора в полза на ответника, като част от
общо платените суми от по 399 лева по двата договора, а в тежест на ответното дружество е
да докаже наличието на основание за плащане на сумите, а именно: 1. че между страните са
били налице облигационни правоотношения по валидно сключени Договор за
потребителски кредит № 769305 от 19.06.2019 г. и Договор за потребителски кредит №
1021973 от 24.05.2021 г.; 2. че договорите са сключени при спазване разпоредбите на
ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, включително че страните са придали на обикновения електронен подпис
силата на квалифициран такъв, както и при спазване изискванията на ЗПК и ЗЗП; 3. реално
предоставяне на ищеца на заемната сума по сключените договори в твърдяния размер; както
и 4. че частта от исковите суми, представляваща възнаграждение по договори за
поръчителство, е платена от ответника в полза на третото за спора лице „Фератум Банк“.
7
Между страните не се спори, а и от доказателствата се установява, че между тях са
били сключени два договора за кредит - Договор № 769305 от 19.06.2019 г. и Договор №
1021973 от 24.05.2021 г., по които ответното дружество е предоставило на ищеца сумата в
размер на 300 лева по всеки от договорите, като ищецът е изпълнил задължението си да
върне дължимите по договорите суми в полза на ответника.
Между страните е налице спор относно действителността на двата договора, както и
на сключените между ищеца и трето за спора лице – „Фератум Банк“ 2 бр. договори за
гаранция, обезпечаващи взаменията по договорите за кредит.
Ищецът е физическо лице и при сключване на двата процесни договора за кредит не е
действал в рамките на своята професионална и търговска дейност, предвид което същата
има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ответникът е търговец по
смисъла на §13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Взаимоотношенията им се основават на сключени
договори за кредит, по които на ищеца е предоставена финансова услуга по смисъла на § 13,
т. 12 от ДР на ЗЗП.
След като процесните договори за кредит са с характер на потребителски
договори, то и на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП)
следва, че освен правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит
и уреждат императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи,
приложими са и правилата на ЗЗП.
Сключените между страните Договор за потребителски кредит № 769305 от
19.06.2019 г. и Договор за потребителски кредит № 1021973 от 24.05.2021 г. имат правната
характеристика на договори, сключени от разстояние по смисъла на ЗПФУР, поради което
тяхната действителност следва да се съобрази с изискванията на специалния закон. Съгласно
легалната дефиниция в чл. 6 ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Разпоредбата на чл.
18, ал. 1 ЗПФУР регламентира подлежащите на доказване факти и обстоятелства във връзка
със сключването на договор за предоставяне на кредит от разстояние, като
доказателствената тежест е възложена на доставчика на услугата.
Съдът намира, че с оглед изявлението на потребителя в договорите, че същият дава
изричното си съгласие Кодът за потвърждение, предоставен му от кредитора, който е
електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП, във взаимоотношенията му с
дружеството да има силата на негов собственоръчен подпис, то процесните два договора за
кредит са подписани от ищеца с електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП във
връзка с чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския Парламент и на Съвета от
23.07.2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при
електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО. Същите
8
съдържат данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма
или са логически свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис използва, за да се
подписва – три имена, ЕГН, номер и дата на лична карта, настоящ адрес, електронна поща,
телефон за връзка и други, до които само титулярят би следвало да има достъп. Правната
сила на електронния подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това е
уговорено между страните, какъвто е настоящият случай.
Самото оспорване на съществуването на договорите от страна на ищеца с твърдения,
че същите се явяват неподписани и неотговарящи на изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕП, в
случая има характер на злоупотреба с права. По делото не се спори – самият ищец признава,
а и се установява от събраните доказателства, че ищецът е получил сумите по договорите за
кредит, както и че е заплатил дължимите по тях погасителни вноски, от което може да се
направи извод, че не е оспорвал действителността на изявленията си за сключването им. При
това положение същият не може да се позовава на евентуалната им нищожност поради
несключването им в предвидената форма или неподписването им с електронен подпис.
Предвид гореизложеното, следва да бъдат разгледани доводите на ищеца за
нищожност на договора поради неспазване на императивни разпоредби на ЗПК и
направените от ответника възражения в тази насока. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Договорите за кредит са сключени в писмена форма и съдържанието им е
представено на еднакъв шрифт с размер 12 пункта съгласно заключението на съдебно-
техническата експертиза, с което е изпълнено изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Възражението на ищеца, че не са сключени в два екземпляра, е несъстоятелно с
оглед, че се касае за договори, сключени от разстояние и в електронна форма, при които
всяка от страните разполага с електронно копие, което може да размножи на хартиен
носител без ограничение.
Съдът счита, че са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 11 и
12, а т. 8 и т. 9а, както и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, са неприложими към вида на договорите.
Посочен е общият размер на кредита, уговорен е фиксиран лихвен процент за срока на
договора, и тъй като се касае до връщането му на една погасителна вноска с посочена
падежна дата, е изпълнено и изискването да съдържа погасителен план. Действително, в
договора не се съдържат условията за усвояването на кредитите, но предвид, че ищецът
признава, че е получил заемните суми по двата договора /усвоил ги е/ и след това ги е
погасил, то това възражение е несъстоятелно и ирелевантно за спора.
Спазено е и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, като в чл. 12 от общите условия е
уредено правото на потребителя да се откаже от договора, както и срока и другите условия
за упражняването му, включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата, както и за размера на лихвения процент на ден.
Основателни са възраженията на ищеца относно неспазване на разпоредбата на чл.
9
11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита
за потребителя. Легалната дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“
се съдържа в §1, т. 1 от ДР на ЗПК и включва всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит и застрахователни премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо и
задължително, защото предоставя на потребителя възможността да съобрази реалната цена
на финансовата услуга, както и да съобрази икономическите последици от сключване на
договора и по този начин да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи или не.
Нарушение е налице, тъй като в процесните договори кредиторът се е задоволил
единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР. Липсва обаче ясно разписана
методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно
са включени в него и как се формира същият от 49,85 %/. Посочената фиксирана лихва от
3,38% не е ясно как точно се съдържа в ГПР и как е изчислена по отношение на общия ГПР.
По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е
процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Годишният процент на
разходите представлява величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен
от законовия, е недопустимо.
Такава методика не се съдържа и в общите условия. В чл. 8.5 от ОУ е указано, че ГПР
на заема и общата дължима от заемателя сума към момента на сключване на договора за
заем /т.е. информацията по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК/ се посочва в договора. Нито в договора,
нито в ОУ се съдържат данни за параметрите на формиране на ГПР. При липсата на данни
за наличие на други разходи по кредита, освен възнаградителна лихва, не става ясно как е
формиран ГПР от 49,85% и какви други компоненти са включени в ГПР извън фиксирания
10
годишен лихвен процент.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Ето защо в договора трябва да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да
преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в
ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно практиката на СЕС, за съда съществува задължение да провери дали
посоченият в договора размер на ГПР е изчислен правилно, съобразно императивното
правило, предвиждащо единна математическа формула за изчисление на размера на ГПР,
залегнала и в самата директива. Това е така, защото неправилното изчисляване и посочване
на ГПР е самостоятелно основание за недействителност на договора. Приема се още, че
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е нарушено, ако ГПР е посочен като процент, но не са
посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Много често се
получава така, че неправилното изчисление има за цел и да заобиколи изискването на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, поради което на това основание така формулираната клауза също би била
нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК – всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Посочвайки
ГПР само като абсолютна стойност, за съда е невъзможно да изпълни тази си задача.
С оглед изложеното, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, поради което двата договора за потребителски кредит са недействителни съгласно
чл. 22 ЗПК, като в този случай съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на
кредита е главницата – заемната сума, отпусната и усвоена от потребителя въз основа на
договора.
В допълнение следва да се посочи, че от приетото по делото заключение на съдебно-
счетоводната експертиза може да се направи извод, че в посочения в договора за
потребителски кредит ГПР от 49,85% не е включена сумата, представляваща
възнаграждение за поръчителство по договора за гаранция (поръчителство), сключен с
„Фератум банк“, доколкото вещото лице е посочило, че с тази сума кредитът се оскъпява. С
тази допълнителна такса се покриват разходи, които са свързани с договора за заем и са били
предварително известни на кредитора, най-малкото защото сключването на договора за
гаранция (поръчителство) е регламентирано в клаузата на чл. 5 от договора за предоставяне
на потребителски кредит. От приетото по делото заключение по съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че стойността на тази такса е следвало да бъде включена в ГПР по
11
кредита съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 във връзка с чл. 19, ал. 1 от ЗПК и ако е била включена,
то ГПР се равнява на 396%. Реално таксата за поръчителство оскъпява кредита, което води
до заобикаляне на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния размер
на ГПР по потребителски кредити, който в случая надхвърля допустимия петкратен размер
на законната лихва. Посочването в договора за заем на стойност на ГПР и обща дължима
сума, които не отговарят на действителните такива, а са по-ниски, представлява невярна
информация, която следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП.
Гореизложеното обуславя извода, че клаузата за размера на ГПР е и неравноправна по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, за което съдът следи служебно. По делото липсват
данни, а и не са налице твърдения от страните в насока същата да е индивидуално
уговорена. Ето защо и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП клаузата, сочеща ГПР, е нищожна.
Следва да се споделят и доводите на ищеца, че неравноправна и поради това
нищожна е и клаузата за обезпечение чрез сключване на договор за поръчителство с избрано
от ответника-заемодателя дружество „Фератум Банк“. Съгласно чл. 16 - чл. 18 ЗПК, преди
сключване на договор за кредит кредиторът е длъжен да оцени кредитоспособността на
потребителя въз основа на достатъчно информация, в т.ч. информация, получена от
потребителя, и ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в
друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на
потребителите. Същото задължение за кредитора се съдържа и в общите му условия.
Извършвайки нужното проучване на имущественото състояние и кредитната история
на потребителя, търговецът е в състояние да оцени риска при сключването на договора и в
случай че този риск е завишен и непропорционален на печалбата, която би реализирал от
договора, има право да откаже сключването му. Неизпълнявайки това свое задължение и
сключване на договор с некредитоспособно лице, прехвърля риска върху потребителя.
Видно е, че в случая кредитодателят е целил да елиминира или поне минимализира този
риск чрез обезпечаването му с поръчителството на избрано от него търговско дружество.
Задължение на кредитора, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е
длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, се извежда и от член 8,
пар. 1 от Директива 2008/48. В този смисъл в съображение 26 се посочва, че в условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин и да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение. Преддоговорното задължение на кредитора да направи
оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на
целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в
предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна
хармонизация в областта, за да се осигури на всички потребители в ЕС високо и
равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на
12
добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити /в този смисъл пар. 40-43 от
Решение от 27.03.2014 г. по дело С-565/12 на СЕС/. В този смисъл клаузата за обезпечаване
на задълженията по договорите чрез поръчителството на посочено и одобрено от търговеца
дружество, за което се дължи отделно възнаграждение, е в пряко противоречие с целта на
Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията
на финансовата институция за предварителна оценка на кредитоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задължението му.
На длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение чрез заплащане на
допълнително възнаграждение за тази „услуга“ и то на конкретно посочено от кредитора
трето лице, като в действителност договорът за обезпечение се сключва след сключване на
договора за кредит /макар и в същия ден/, а целта на Директивата е, ако има съмнение в
платежоспособността на потребителя, първо да се поиска обезпечение и едва след
представянето му да се отпусне кредитът, а при неосигуряването му и ако кредиторът не
желае да поеме риска, следва да откаже сключването на договора.
Ето защо клаузата за обезпечаване на заема е в пряко противоречие с преследваната
от Директива 2008/48/ЕО, транспонирана в ЗПК, цел, тъй като дружеството – заемодател не
е изпълнило задължението си преди сключване на договора да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването му, а
вместо това му е вменило на практика задължение да сключи допълнителен договор с
избрано от кредитора трето лице, на което следва да заплати възнаграждение.
Съдът е в невъзможност да прецени възраженията на ищеца за недействителност на
договорите за гаранция, сключени с трето за спора лице „Фератум Банк“ за обезпечение на
задълженията по кредитните договори, тъй като по делото не са представени такива
договори. С оглед липсата на самите договори съдът няма как да прецени тяхната
действителност и дали клаузите на същите отговарят на изискванията на закона, добрите
нрави и т.н. Самият ответник не оспорва, че такива договори са сключени, както и че е
платена някаква сума по тях, представляваща възнаграждение за поръчителя, но това не е
достатъчно, за да се приеме, че такива договори действително съществуват, a още по-малко
тяхното конкретно съдържание – клауза по клауза и най-вече техния предмет и размера на
уговореното възнаграждение. В самите договори за кредит също е упоменато, че заемите се
обезпечават с поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“ в полза на заемодателя, като
договорът за поръчителство се сключва не по – късно от края на работния ден, в който е
сключен договорът за заем. И тук обаче не са възпроизведени останалите клаузи на
договора за поръчителство, поради което не може да се преценява неговата действителност,
респ. недействителност поради противоречие със закона или неравноправност.
Съдът не може да прецени налице ли е свързаност между ответника по делото
„Фератум България“ ЕООД и третото за спора лице „Фератум Банк“, доколкото последното
дружество е чуждестранно юридическо лице и в Търговския регистър не се съдържат данни,
от които да може да се заключи, че съществува търговска, икономическа или др. връзка
между двете дружества извън частичното съвпадение в наименованията им.
13
Ответното дружество не се е обогатило със сумите от по 88,86 лева по всеки от
двата договора за кредит, тъй като както се установява от заключението по ССчЕ, тези суми
не са задържани от ответното дружество, а са преведени в полза на правоимащото лице –
„Фератум Банк“. Това означава, че ответното дружество не само не се е обогатило за сметка
на ищеца, а че е изпълнило уговореното в чл. 16.2, б. „а“ от Общите условия, където се сочи,
че в случай че получи плащане от заемателя, което не е предназначено за кредитора, и в
случай че идентифицира за кого е предназначено това плащане, следва да преведе директно
сумата на получателя, като уведоми заемателя. Със сключването на договора за заем,
заемателят дава изричното си съгласие за извършване на тези действия от кредитора.
За основателността на исковете в тежест на ищеца беше да докаже, че е платил
исковата сума в полза на ответника и в твърдяния от него размер. На първо място, ищецът
не представи доказателства за извършените от него плащания, от които да е видно
основанието за всяка сума. След справка при ответника вещото лице е установило, че с
постъпилите суми са погасени главницата и възнаградителната лихва по двата договора, а
останалата част е преведена на правоимащото лице –– „Фератум Банк“. Просто с факта на
постъпването на сумата по сметката на ответното дружество не обуславя автоматично
основателността на иска по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, тъй като ищецът не твърди, че е
платил сумата поради липса на основание, изразяващо се в липса на сключен договор, а
напротив – твърди, че я е платил именно на основание договор за гаранция, сключен с
„Фератум Банк“, за който твърди, че е нищожен, откъдето извлича извод, че е налице липса
на основание. Наличието на липса на основание поради сключен нищожен договор не е
равнозначно на липса на основание поради изначална липса на сключен договор. И след
като такъв договор не е представен по делото и не би могло да се провери неговата
действителност с оглед твърденията на ищеца, то искът за връщане на сумата е
неоснователен.
От всичко гореизложено следва, че всеки от исковете с правно основание чл. 55, ал.
1, предл. първо ЗЗД е основателен за сумата от 10,14 лева, а за разликата над тази сума до
пълния предявен размер от 99 лева следва да бъдат отхвърлени. Сумите подлежат на
връщане, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба 03.02.2022 г. до
окончателното им погасяване.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски възниква за двете страни.
Ищецът претендира такива съгласно списък по чл. 80 ГПК, а именно 100 лева –
държавна такса, 300 лева – възнаграждение за вещо лице и адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв посочено в размер на 300 лева.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответното дружество следва да заплати на ищеца
сторените разноски за държавна такса и депозит за вещо лице съразмерно с уважената част
на исковете в размер на общо 40,97 лева.
Видно от представения договор № 836759/15.02.2022 г. за правна защита и
14
съдействие, упълномощеният от ищеца адвокат И. Н. е предоставил безплатна адвокатска
помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Ето защо дължимото се адвокатско
възнаграждение на процесуалния представител на ищеца следва да бъде заплатено на адв.
Н. от ответното дружество съразмерно с уважената част на исковете. Същото се определя в
минималния предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв., съдът определя
възнаграждението на адвоката, предоставил безплатно адвокатска помощ и съдействие
съгласно ал. 1, в размер не по-нисък от предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 г. и осъжда
другата страна да го заплати.
За настоящата съдебна инстанция предвид материалния интерес следва да бъде
определено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1/09.07.2004 г., от който съразмерно с уважената част на исковете на адв.
Николов следва да се присъди сумата от 30,73 лева съразмерно с уважената част на
исковете.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски възниква и за ответното
дружество съразмерно с отхвърлената част на исковете. Същите се претендират съгласно
списък по чл. 80 ГПК, а именно: 380 лева – платени депозити за вещи лица и 400 лева –
адвокатски хонорар, който видно от представените фактура и платежно нареждане са
заплатени на Адвокатско дружество „Минов и Петров“. Възражението на ищеца за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника е неоснователно, доколкото
същото е в близък до минималния размер, а делото се характеризира с правна и фактическа
сложност предвид че се касае за два договора за кредит и предвид многобройните
възражения на ищеца срещу тяхната действителност. Ищецът следва да бъде осъден да
заплати на ответника разноски в размер на 700,11 лева съразмерно с отхвърлената част на
исковете.
На основание чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК съдът посочва, че плащането на сумите,
признати за недължимо платени, следва да се извърши по следната посочена от ищеца
банкова сметка: IBAN: **** **** **** **** **** **; BIC: ********, с титуляр: „Хай Скуул
Ентъртейнмънт“ ООД.
Разноските за адвокатски хонорар в полза на адв. Н. следва да се извърши по
следната посочена от него банкова сметка: IBAN: **** **** **** **** **** **; BIC:
*********, титуляр: И. Н..
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Младост 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, бл. 0, вх. А, ет.
9, офис 20, ДА ЗАПЛАТИ на П. Л. П., ЕГН **********, с адрес: гр. *****, на основание чл.
55, ал. 1, предл. първо ЗЗД следните суми: сумата от 10,14 лева /десет лева и четиринадесет
15
стотинки/, представляваща платена без основание сума по Договор за потребителски кредит
№ 769305/19.06.2019 г., и сумата от 10,14 лева /десет лева и четиринадесет стотинки/,
представляваща платена без основание сума по Договор за потребителски кредит №
1021973/24.05.2021 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на
депозиране на исковата молба – 03.02.2022 г. до окончателното погасяване на вземането,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 40,97 лева /четиридесет лева и деветдесет
и седем стотинки/, представляваща разноски в съразмерно с уважената част на исковете,
като ОТХВЪРЛЯ двата иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за
разликата над уважените размери от 10,14 лева до пълните предявени размери от 99 лева
като неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата
„Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж.к. „Младост 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20, ДА
ЗАПЛАТИ на адв. И. Н., с адрес: гр. С*****, сумата от 30,73 лева /тридесет лева и
седемдесет и три стотинки /, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ, съразмерно с уважената част на исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК П. Л. П., ЕГН **********, с адрес: гр.
*****, ДА ЗАПЛАТИ на „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ж.к. „Младост 3“, бул. „Александър Малинов“ № 51, бл. 0, вх. А,
ет. 9, офис 20, сумата от 700,11 лева /седемстотин лева и единадесет стотинки/,
представляваща разноски в съразмерно с отхвърлената част на исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – гр. Враца в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Враца: _______________________
16