РЕШЕНИЕ
гр. София, 03.10.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-А въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет
и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при
секретаря Цветелеина Добрева-Кочовски, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо
Попов ГД № 8750 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 90459 от 18.05.2020 г., постановено по ГД
№ 13831 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд (СРС), II ГО, 53 с-в, допълнено
в частта за разноските по реда на чл. 248 от ГПК с Определение № 108219/25.05.2020
г., e
признато за установено по предявените от М.
А. Д. срещу Д.А.ЗА Б. по реда на по чл. 422, ал. 1 от ГПК кумулативно
обективно съединени положителни установителни искове с правно основание по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че Д.А.ЗА Б. дължи
на М. А. Д. следните суми, а именно: сумата
от 245,00 лв., представляваща възнаграждение по договор № 017624/13.06.2014 г.;
сумата от 9406,25 лв., представляваща възнаграждение по договор № 017624/13.06.2014
г.; сумата от 99,10 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение
върху сумата от 245,00 лв. за периода от 22.08.2014 г. до 15.08.2018 г.; сумата
от 3689,33 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение върху сумата
от 9406,25 лв. за периода от 05.10.2014 г. до 15.08.2018 г., като искът е отхвърлен
за разликата над сумата от 3689,33 лв. до пълния предявен размер от 3722,64 лв.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение от 20.12.2018 г. по ЧГД № 54220
по описа за 2018 г. на СРС. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимите между страните разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, съразмерно с
уважената част от исковете.
Решението на СРС е обжалвано от ответника Д.А.ЗА Б..
Въззивникът поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно по съображения,
подробно изложени в жалбата. Излагат се оплаквания, че процесните договори за
превод не може да се определят просто като частни свидетелстващи документи, тъй
като същите следва да отговарят на определени нормативни изисквания. Сочи се,
че в представените бланки за месеците юни и юли не е посочено нито едно име на
лице, спрямо което е извършен превод от чужд език, а посочването на държавата и
имената на лицето, по отношение на което се извършва преводът, били
задължителни реквизити. Ето защо жалбоподателят не е съгласен с извода на
първата инстанция, че ответникът е приел изпълнението на възложената работа от
ищеца. Твърди се, че липсва фактическо получаване и признание, че изработеното
съответства на поръчаното, т. е. работата не е приета. Сочи се, че според чл.
2, ал. 2 от процесния договор, плащанията на изпълнителя се извършват в
30-дневен срок след представяне на отчет за извършен превод, а ищецът
представил бланката за месец юли през месец септември. Според жалбоподателя,
вземанията по процесния договор представляват периодични плащания, предвид
което спрямо тях се прилага тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. В тази
връзка жалбоподателят отправя искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна
на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което исковите
претенции да бъдат отхвърлени изцяло. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна М. А. Д., с който изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба по съображения, подробно изложени в
отговора. Моли решението на първата инстанция да бъде потвърдено. Претендират
се разноски.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните в жалбата въззивни основания.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато
и нарушение на императивни материални норми. Поради това, съдът дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във
въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл.
2 от ГПК.
В този смисъл
настоящата съдебна инстанция трябва да се произнесе само по релевираните във
въззивната жалба оплаквания, като в останалата част препраща към мотивите на
първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.
В мотивите на СРС
е възпроизведена фактическата обстановка. Във връзка с чл. 269 от ГПК
настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на
съдебното решение в обжалваната част, като такива пороци в случая не се
констатират. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените
във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в
хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация
на исковете.
Депозираната
въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу
подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално
легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.
Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна,
респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени по реда
на чл. 422, ал. 1 от ГПК кумулативно обективно съединени положителни установителни
искове с правно основание по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 266, ал. 1 от ЗЗД
и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел за безспорно, че на основание проведена
процедура по възлагане на обществена поръчка по ЗОП, считано от 13.06.2014 г. между
страните е било налице валидно облигационно отношение, по силата на сключен
между същите Договор № 01-7621/13.06.2014 г. с предмет извършване на писмени и
устни преводи от арабски или кюрдски език на български или от български на
арабски или кюрдски език. Съгласно предвиденото в договора за писмен превод се
дължи сумата от 15 лв. на страница, а за устен – 25 лв. на час, платими по
банков път в срок от 30 дни от представяне на отчет от изпълнителя за
извършения превод, като договорът е бил със срок за изпълнение 1 година и/или
достигане на законоустановения праг. Въз основа на приетите като писмени доказателства
– Договор № 01-7621/13.06.2014 г. с предмет извършване на писмени и устни преводи,
бланки за извършен устен и писмен превод, заключението на назначената по делото
съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ), е прието за установено, че в изпълнение на
договора ищецът е извършил писмен и устен превод за месеците юни и юли 2014 г.,
за което на същия се дължат съответно 245,00 лв. за извършените преводачески
услуги през месец юни и обезщетение за забавено изпълнение върху тази сума в
размер на 99,10 лв. за периода от 22.08.2014 г. до 15.08.2018 г. и 9406,25 лв.
за преводачески услуги, извършени през месец юли 2014 г. и обезщетение за
забавено изпълнение върху тази сума в размер на 3689,33 лв. за периода от 05.10.2014
г. до 15.08.2018 г. Прието е още, че финансовия праг възлиза на 66000,00 лв. и
е достигнат на 10.10.2014 г., процесният договор за преводачески услуги
разкрива белезите на договор за изработка, изпълнителят е изправна страна –
изпълнил е съгласно уговореното, възложителят е приел без възражения
изпълнената работа, както и че процесният договор не се характеризира като
такъв с продължително или периодично изпълнение, поради което спрямо претендираните
вземания за извършени преводачески услуги се прилага общия 5-годишен давностен
срок. Въз основа на посочените доказателства се извършва преценката за реално извършени
преводачески услуги, изпълнението на които се счита прието като неоспорено от
възложителя, респективно възнаграждението за тях нито се твърди, нито е
установено да е платено. Изложените от първоинстанционния съд фактически
констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства,
въззивният съд споделя и на основание чл. 272 от ГПК, препраща към тях, без да
е необходимо да ги повтаря.
По оплакванията в жалбата настоящият въззивен състав
намира за необходимо да добави следното:
Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение №
3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС понятието
„периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ от Закона за задълженията и
договорите се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт,
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви.
За приложението на разпоредбата на чл. 110 ЗЗД или на
чл. 111, б. „в“ ЗЗД по отношение на вземане за възнаграждение по договор, за
който се прилагат правилата на изработката, от значение са уговорките между
страните относно правопорождащия факт на вземането, повтарящия се характер на
задължението и определените падежи. В
практиката си ВКС (например в Решение № 15 от 22.12.2016 г. по т. д. 2404/2014
г., ВКС, 1 ТО; Решение № 155 от 6.11.2012
г. по т. д. 744/2011 г., ВКС, 2 ТО), при определяне правата и задълженията на
страните по договори, следва да се възприеме действителната им изразена воля,
като се тълкува договора с оглед постигнатите в него уговорки.
Съгласно чл. 2, ал. 2 от процесния договор
възнаграждението за извършената преводаческа услуга следва да се заплати в срок
до 30 дни след представяне на отчет от ищеца за извършения превод. Съгласно чл.
7, ал. 3 от договора изпълнителят е длъжен в срок до 5-то число на месеца,
следващ месеца, в който е извършен превода, да представи в Дирекция „ФСД“ подписана
одобрена бланка за извършения превод, а според ал. 4 на същия член изпълнителят
има право да получи заплащане на цената за всеки извършен превод. От тези
уговорки следва, че е възможно да се стигне до ситуация, при която, при липса
на необходимост от извършване на преводачески услуги в периода на действие на
договора, нито една от страните да не се наложи да престира по него. Изпълнителят и ищец в производството действа ad hoc,
при възникване на необходимост от извършване на превод, предмет на възлагането,
която необходимост не е ритмична. Възнаграждението за изпълнителя е уговорено
за постигането на определен интелектуален трудов резултат. Изложеното дава
основание на въззивния съд да достигне до извод, че в случая е уговорено едно
общо крайно възнаграждение, чийто падеж, не е предварително определен, а само
определяем. При това положение вземането на ищеца, респ. задължението на
ответника в конкретния спор няма периодичен характер, не са налице повтарящи се
през определен период от време еднородни задължения с конкретно посочен падеж. В
този смисъл е и практиката на ВКС по идентичен казус (Определение № 60850/22.12.2021
г., по г. д. № 4150/2021 г., ВКС, 4 ГО). Ето защо спрямо процесните вземания приложение
намира общата петгодишна погасителна давност, която в случая не е изтекла, тъй
като тяхната изискуемост е настъпила съответно на 22.08.2014 г. и на 05.10.2014
г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение за същите вземания, с
което е прекъснато течението на давностния срок, е депозирано в съда на
15.08.2018 г. Казаното обуславя неоснователност на релевираните в тази насока
оплаквания от въззивника.
С нормата на чл. 264, ал. 1 от ЗЗД за поръчващия е
създадено законово задължение да приеме извършената съгласно договора работа.
Съгласно разпоредбата на чл. 264, ал. 3 от ЗЗД ако възложителят не направи
възраженията по ал. 2 на същия член за неправилно изпълнение (т. е.
изработеното да страда от недостатъци или същото да е в отклонение от
възложеното), работата се счита приета. Не съществува спор в съдебната практика
и правна доктрина, че в същината си приемането на извършената работа обхваща
както едно фактическо действие – разместване на фактическата власт върху
изработеното, чрез реалното му получаване от възложителя, така и правно
действие – признание, че то напълно съответства на възложеното с договора,
което всъщност е израз на одобряването му. Следователно релевантно за
приемането по см. на чл. 264, ал. 1 ЗЗД е или онова изрично изявление на
възложителя, придружаващо реалното предаване на готовия трудов резултат, че
счита същия за съобразен с договора, или онези конклудентни действия,
придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които недвусмислено
следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от последния за такова
одобрение (така Решение № 231 от 13.07.2011 г. по търг. д. № 1056/2009 г. на
ВКС; Решение № 1661 от 06.12.1999 г. по гр. д. № 972/1999 г., V г. о. на ВКС;
Решение № 121 от 27.09.2013 г. по търг. д. № 621/2012 г. на ВКС).
В случая от представените съгласно процесния договор
отчети – Бланки за извършен устен и писмен превод, се установява, че
извършването на всеки превод е удостоверено самостоятелно с подпис на служител
на ответника, а отделно от това е извършена и обща заверка на целия отчет с
подпис на началник отдел. От приетата по делото като писмено доказателство Заповед
№ 03-556/18.06.2014 г. от Председателя на Д.А.ЗА Б. при Министерски съвет се
установява още, че при възникване на основателни съмнения относно достоверността
на вписаната в отчетите информация за извършените преводи, се изготвя мотивиран
доклад. От формираната по делото доказателствена съвкупност не се установява да
е проведена такава процедура, а и не се твърдят от ответника такива
обстоятелства. Предвид изложеното настоящият въззивен състав приема, че след
извършена процедура по анализ и контрол на извършената работа ответникът не е
релевирал своевременно възраженията по чл. 264, ал. 2 от ЗЗД, от което следва
извод, че същият е проверил/ прегледал работата и я е приел с конклудентни
действия без възражения, т. е. приложение следва да намери презумпцията по чл.
264, ал. 3 от ЗЗД. Изложеното обуславя извод за неоснователност и на тези доводи
в жалбата.
За пълнота следва да се отбележи, че възражението за
формалните дефицити на представените отчети – липса на реквизити относно държавата
и лицето, по отношение на което е извършен превода, също са неоснователни. При
положение, че отчетите са преминали следващата се верификация, удостоверена с
подписите на служители на ответника, тези липси са несъществени и не са в
състояние да обосноват извод за неприета работа, респ. недължимост на договореното
за изпълнителя ищец възнаграждение. Същото се отнася и за обстоятелството, че
отчетът за извършените преводи през месец юли е представен в началото на месец
септември. Представянето на отчета със закъснение също не представлява
основание, годно да освободи ответника възложител от задължението да заплати
възнаграждение за извършената работа, още повече, че самите страни не са
уговорили санкция при неспазване на този срок.
Доколкото крайните изводи на двете инстанции по
релевантните за делото въпроси съвпадат, първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено.
По отношение
на разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено
въззиваемият ищец. Същият обаче не е сторил такива.
За предоставената от адв. Е.П. безплатна адвокатска помощ
и съдействие във въззивното производство на основание чл. 38, ал. 2 от Закона
за адвокатурата (ЗАдв), вр. с чл. 36, ал. 2 от ЗАдв, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4
от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения въззивният съд определя
на адв. П. възнаграждение в размер на 933,19 лв.
С оглед цената на иска на основание чл. 280, ал. 3, т.
1, предл. второ ГПК настоящото решение може да бъде обжалвано при условията на
чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 90459 от 18.05.2020 г., постановено по ГД №
13831 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, II ГО, 53 с-в, допълнено в
частта за разноските по реда на чл. 248 от ГПК с Определение №
108219/25.05.2020 г., в обжалваната част.
ОСЪЖДА Д.А.ЗА
Б., ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „********* да заплати на адв.
Е.Е.П., адвокат от Софийска адвокатска
колегия, с адрес: гр. София, ул. „*********на основание чл. 38, ал. 2,
вр. ал. 1, т. 2 от ЗАдв сумата от 933,19 лв. за оказаната от нея безплатна
адвокатска помощ и съдействие на ищеца във въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Върховния касационен съд в едномесечен
срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.