РЕШЕНИЕ
№ 13038
гр. София, 24.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20221110167456 по описа за 2022 година
Производство е образувано по искова молба, подадена от С. Д. Н. срещу „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А“ чрез БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. клон България“ КЧТ, с
която е предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 7 000
лева, представляваща платена без основание сума по Договор за потребителски кредит,
отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта
HOUS-11211985/23.03.2015 г., за която сума са издадени заповеди за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 23.05.2022 г. и от 08.09.2022 г. по ч.гр.д. 1681/2022 г. по
описа на СРС, 175-ти състав.
След обявяване на делото за решаване, на 06.06.2023г. е вписано прехвърляне на
търговското предприятие на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. клон България“ КЧТ на
приобретателя „Юробанк България“ АД, за което ответникът е уведомил съда с молба от
03.07.2023г.
В исковата молба се твърди, че 23.03.2015 г. между страните е сключен Договор за
потребителски кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване
на кредитна карта HOUS-11211985, по силата на който ответникът е предоставил в заем на
ищцата сумата от 19 600 лева, т.к. още при сключването на договора от уговорената
главница в размер на 20 000 лева, ответникът удържал 400,00 лева за „такса ангажимент“.
Излага, че договорът е сключен при следните условия: 58 погасителни вноски; 14,47 % ГПР;
12,90 % ГЛП; застрахователна премия 4 350 лева; размер на месечната погасителна вноска
540,22 лева; обща стойност на плащанията 31 332,60 лева. Сочи, че след сключване на
1
договора е заплащала регулярно месечните си вноски за периода от м. май 2015 г. до м.
август 2017 г., възлизащо общо на сумата от 14 607,50 лв. Поддържа, че се е ползвала от
правото си на пълно предсрочно погасяване на кредита, като на 12.08.2017 г. между
страните било сключено споразумение за пълно предсрочно погасяване, съгласно което
договорът бил изменен и ищцата следвало да заплати още 11 994,76 лева, която сума
твърди, че е заплатила. Сочи, че общата внесена сума от нея възлиза на 26 602,26 лева.
Счита, че неоснователно е заплатила сумата от 7 000 лева, т.к. договорът за кредит бил
недействителен. Като основания за недействителност на целия договор, ищцата сочи, че не
са спазени изискванията за размер на шрифта на договора; че договорът не е изготвен по
ясен и разбираем начин; че посоченият размер на ГПР не отговаря на действителния такъв,
т.к. в него не е включена сумата за застраховка и таксата ангажимент; че липсва подробен
погасителен план; че не е посочен лихвеният процент на ден. Евентуално излага, че са
недействителни клаузите, предвиждащи застраховка „защита на плащанията“, „такса
ангажимент“. Относно последната излага, че не е ясно каква услуга се предлага, нито дали
такава е предоставена. Счита, че таксата ангажимент и застраховката „защита на
плащанията“ представляват скрита лихва или допълнителни такси по усвояване и
управление на кредита. Излага, че отделянето им в самостоятелни уговорки представлява
заобикаляне на закона, както и че ако същите бяха включени в размера на ГПР, то същият е
щял да бъде в размер, различен от посочения в договора за кредит. При тези твърдения
ищцата счита, че дължи единствено чистата стойност на кредита /19 600 лв./. Моли съда да
уважи предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът излага,
че договорът е сключен с размер на шрифта съобразно нормативните изисквания, както и че
същият е ясен, четлив и разбираем. Оспорва твърдението на ищцата, че посоченият размер
на ГПР не е действително прилаганият, като сочи, че в него е включена „такса ангажимент“.
Подробно излага, че застрахователната премия не е разход по кредита и в тази връзка сочи,
че същата е дължима по застрахователно правоотношение, възникнало между ищцата и
„Кардиф животозастраховане, клон България“ КЧТ. Сочи, че плащането на
застрахователната премия, заедно с месечната вноска, е предвидено с цел улеснение на
потребителя. Аргументира, че сключването на застраховка, не е условие за отпускане на
кредита. Поддържа, че след получаване на месечната погасителна вноска, частта
предназначена за погасяване на задължението по застрахователната премия, е превеждана
своевременно на застрахователите. Излага, че с окончателното плащане /извършено след
сключване на Споразумението за предсрочно погасяване/ не е погасявана застрахователна
премия. Сочи, че по застраховката са извършени 30 бр. плащания х 75 лв. или в общ размер
на 2 325 лв., които суми твърди, че са преведени на застрахователите, поради което и счита
претенцията за недопустима в тази част, с оглед липса на пасивна процесуална легитимация.
Излага, че договорът е сключен при фиксиран ГЛП, при която хипотези поддържа, че е
достатъчно в договора да се съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на всяка вноска, без да се уточнява разпределението на вноските. Сочи, че
договорът съдържа погасителен план, който отговаря на нормативните изисквания. Твърди,
2
че в договора е посочен лихвеният процент на ден. Излага, че срещу заплащане на „такса
ангажимент“, кредиторът сключва договора при фиксиран ГЛП. Сочи, че тази такса е разход
по кредита, включен в размера на ГПР, която се заплаща при усвояване на кредита и се
удържа от общия размер на кредита. Твърди, че таксата в размер на 400,00 лева е удържана
на 23.03.2015 г., поради което прави възражение за давност. Излага, че доколкото в случая
са налице периодични плащания, то претенцията на ищцата е погасена по давност, при
условията на евентуалност твърди, че е изтекла общата петгодишна погасителна давност.
Сочи също, че от представени разписки от КешТерминал не се установява плащанията в
размер на 50 лв. и 1 030 лв. да са извършени от ищцата, т.к. липсвали данни за наредителя.
Моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Исковата молба е редовна, а предявеният с нея иск е процесуално допустим.
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже факта на плащане на процесната сума на
ответника. С оглед релевираното възражение за изтекла погасителна давност, в тежест на
ищеца е да докаже и наличието на обстоятелства, водещи до спиране и/или прекъсване на
давността.
В доказателствена тежест на ответника е да установи, че е налице основание за
получаването на сумата, което включва наличието на валидно правоотношение по договор
за потребителски кредит, размера и изискуемостта на вземанията по него, наличието на
валидна клауза, предвиждаща заплащането на „такса ангажимент“ и на клауза,
предвиждаща сключването на застрахователен договор, респ. заплащане на застрахователни
премии по него, както и че клаузите, от които произтичат процесните вземания, са
индивидуално уговорени.
Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК обстоятелствата,
че между страните е сключен Договор за потребителски кредит, отпускане на револвиращ
потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта HOUS-11211985 от 23.03.2015
г. със соченото в исковата молба съдържание, както и че ищецът е направил в полза на
ответника плащания по процесния договор за кредит, чийто общ размер възлиза на сумата
от 26 602,26 лева.
Видно от приетия договор, същият е сключен на 23.03.2015г. за главница в размер на
20 000 лева, при фиксиран лихвен процент от 12,90% и ГПР от 14,47%, такса ангажимент в
размер на 400 лева и застрахователна премия в размер на 4350 лева. Кредитът е платим на
58 равни месечни погасителни вноски, всяка в размер на 540,22 лева, с краен срок на
плащане 05.02.2020г. Съгласно т. 2 от условията по договора, размерът на предоставения с
този договор заем е равен на сумата, посочена в поле „Общ размер на кредита“. Размерът на
кредита за покупка на застраховка „Защита на плащанията“ ще бъде платен директно на
застрахователния агент „Директ Сървисис“ ЕАД /в настоящия случай следва да се отбележи,
3
че застрахователната премия не е кредитирана от ответника, поради което не е включена в
общия размер на кредита, но се дължи ежемесечно като част от месечната погасителна
вноска/. Посочената сума в поле „Застрахователна премия“ е разделена на равен брой
вноски, съответстващи на посочения брой вноски в поле „Брой погасителни вноски“ и е
част от всяка месечна погасителна вноска, посочена в поле „Месечна погасителна вноска“.
Кредитополучателят заплаща и такса ангажимент, посочена в съответното поле, срещу
което кредиторът фиксира лихвения процент за срока на договора, при съдържащите се в
този документ условия, размери и срокове. Таксата се заплаща от кредитополучателя при
усвояване на кредита, като кредиторът удържа сумата посочена в поле „Такса ангажимент“
от общия размер на кредита.
Също така няма спор и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че
заедно с договора за кредит, ищцата е сключила с „Кардиф Животозастраховане, Клон
България“ договор за застраховка „Защита на плащанията“ съгласно Сертификат № HOUS-
11211985 от 23.03.2015г. за срок от деня на усвояване на сумата по договора за кредит до
датата на последната погасителна вноска по него, със застрахователна сума, съответстваща
на дължимите месечни погасителни вноски или баланса по кредита, с ползващо се лице
„БНП Париба Пърсънъл Файнанс“ ЕАД /чийто правоприемник е ответникът/ и
застрахователна премия в размер на процент от финансираната сума по договора за кредит.
Няма спор и от представеното с исковата молба Споразумение за предсрочно погасяване
на Договор за потребителски кредит № HOUS-11211985 от 12.08.2017г. се установява, че на
посочената дата страните са се договорили, че остатъчната дължима по кредита сума се
равнява на 11 994,76 лева, която сума е била погасена към 17.08.2017г., видно от
представеното удостоверение за изплатен кредит.
Спорът в настоящото производство се концентрира върху валидността на процесния
договор за кредит съобразно наведените с исковата молба възражения. В тази насока, съдът
намира следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребитеския кредит "договорът за
потребителски кредит" е писмен договор с конкретни реквизити, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, отсрочено или разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по договор за
потребителски кредит и не действа в рамките на своята професионална или търговска
дейност, а "кредитор" е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя
потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност.
От съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и съдържанието на
правата и задълженията, се установява, че същият представлява договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Кредитополучателката е физическо лице, на което по
силата на процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за
извършването на търговска или професионална дейност, поради което същата има
4
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно банката е
търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Съдържанието на договора сочи на
съглашение, по силата на което кредиторът се задължава да предостави на потребителя –
физическо лице, кредит за общо ползване, като не са налице изключенията по чл. 4 от ЗПК.
При така възприето съдът приема, че за валидността на този договор са приложими
разпоредбите на Закона за потребителския кредит, които имат императивен характер.
Неоснователно е оплакването на ищцата за сключване на договора в нарушение на чл.
10, ал. 1 ЗПК. Процесният договор за кредит е съставен в еднакъв вид, формат и размер на
шрифта и неговото съдържание е написано на разбираем език. Що се отнася до
застрахователния сертификат, същият не попада в приложното поле на чл. 10, ал. 1 ЗПК. По
отношение на него се прилагат изискванията на чл. 345, ал. 5 КЗ, които в настоящия случай
са спазени и които не поставят условие за вида и размера на шрифта.
Неоснователни са и оплакванията за нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК. В договора се
съдържа погасителен план, включващ размера и падежа на погасителната вноска, както и
размера на остатъчната главница. С оглед обстоятелството, че възнаградителната лихва е с
фиксиран размер – 12,90% за целия срок на договора – отделно посочване на размера на
лихвата не е необходимо.
Основателен, обаче, е доводът на ищцата за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради
невключване на застрахователната премия в годишния процент на разходите /ГПР/ по
кредита. Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съдържанието на термина „общ разход по кредита
за потребителя“ е изяснено с пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
От така изложените императивни норми следва изводът, че застрахователните премии
представляват общ разход по кредита за потребителя, който следва да бъде включен в
състава на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, в случаите, в които
сключването на застрахователния договор е задължително условие за получаване на кредита
или задължително условие за ползване на кредита при конкретните параметри /напр. срок на
договора, размер на възнаградителната лихва и на допълнителните разходи и пр./. Също
така следва изводът, че при наличие на посочените от закона условия, застрахователната
5
премия представлява разход по кредита за потребителя независимо от това, дали тя се
заплаща пряко от потребителя на застрахователя, дали се заплаща от потребителя на
търговеца-кредитор и последният я превежда в полза на застрахователя по тяхно
съглашение /какъвто е настоящият случай/ или в договора е уговорено потребителят да бъде
кредитиран с размера на премията, като същата бъде заплатена от търговеца-кредитор за
сметка на потребителя. Законът не провежда разграничение между тези хипотези, защото
във всички тях плащането на премията е за сметка на потребителя и оскъпява размера на
получения от него кредит чрез извършване на допълнителни разходи.
Въпросът, дали сключването на застрахователния договор /респ. присъединяването на
потребителя към съществуваща застрахователна програма/ е необходима предпоставка за
отпускане на кредита изобщо или за отпускането му при предоставените с договора условия,
подлежи на изследване въз основа на всички обстоятелства по сключването на процесния
договор, а не само въз основа на съдържанието на предварително изготвените от търговеца
клаузи. Ето защо за този извод е ирелевантно обстоятелството, дали договорът и общите
условия определят застраховката като допълнителна незадължителна услуга. Подобни
клаузи представляват част от предварително изготвения от кредитора текст на договора,
върху който потребителят не е имал възможност да влияе, и имат изцяло декларативен
характер, който не обвързва съда.
В настоящата хипотеза съдът приема, че сключването на договора за застраховка
представлява условие за отпускане на процесния кредит при договорените в него параметри.
От една страна това е така, защото видно от описаното по-горе съдържание на договора за
кредит и условията към него, размерът на застрахователната премия е предварително
определен в договора за кредит към датата на неговото сключване и е включен в
погасителния план. От друга страна видно от представения застрахователен сертификат,
неговата единствена цел е да покрие риска, който търговецът-кредитор носи от
неизпълнение по кредитното правоотношение, без да обезщетява евентуалните вреди, които
биха възникнали за самия застрахован потребител /респ. неговите наследници/ от
настъпилото застрахователно събитие – смърт, трайна неработоспособност, временна
неработоспособност, безработица. Застрахователната сума е приравнена на баланса по
кредита към датата на настъпване на застрахователното събитие, което изключва каквито и
да било плащания на застрахователно обезщетение към потребителя и неговите наследници
и приравнява застахователното правоотношение на обезпечение по кредита. Следователно
още към датата на сключване на договора за кредит, към който момент са определени
неговите параметри – размер на отпуснатата сума и срок за погасяване, размер на лихвата и
нейният фиксиран характер – кредиторът е определил тези параметри не само въз основа на
имущественото проучване на длъжника-потребител, но и на наличието на застрахователно
правоотношение за сметка на длъжника, гарантиращо изплащане на кредита при настъпване
на описаните в застрахователния сертификат събития. Ето защо съдът намира, че в случая
застрахователното правоотношение се явява необходима предпоставка за отпускане на
кредита при съдържащите се в него условия, и разходът за него, в размер на дължимата
застрахователна премия, представлява „общ разход по кредита“ по смисъла на пар. 1, т. 1 от
6
ДР на ЗПК.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките съдът
намира, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11,
ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 –
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази
част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на
уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора
за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената
сделка. Съгласно чл. 23 ЗПК, в тази хипотеза потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Както беше посочено, главницата по кредита е 20 000 лева, от която сума /в
съответствие с т. 2 от условията по кредита/ ответникът е удържал при сключване на
договора таксата за ангажимент в размер на 400 лева, т.е. чистата стойност на кредита се
равнява на 19 600 лева. По делото е безспорно обстоятелството, че по силата на платените
към 12.08.2017г. погасителни вноски и окончателното предсрочно погашение, извършено по
силата на сключеното споразумение, ищцата е платила на ответника общо 26 602,26 лева,
което надхвърля чистата стойност на кредита с 7002,26 лева. Възражението на ответника, че
не бил пасивно материалноправно легитимиран по претенцията за връщане на
застрахователната премия, тъй като я бил превел по сметка на застрахователя, е
неоснователно. Както беше посочено, клаузата на т. 2 от условията към договора за кредит
предвижда задължение на потребителя да плаща процесната сума на ответника заедно с
погасителните вноски и същата представлява общ разход по кредита за потребителя. С
оглед на това, легитимирана по иска за връщане на сумата е именно страната по кредитното
правоотношение, в чиято полза тя е платена, а вътрешните й отношения със застрахователя
са без значение за отговорността му по чл. 23 ЗПК, респ. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане
на платената по недействителен договор разлика над чистата стойност на кредита.
При така установеното плащане и същевременно при липсата на основание за
задържането му от ответника съобразно нормата на чл. 23 ЗПК, се налага изводът, че
предявеният кондикционен иск за връщане на сумата от 7000 лева е доказан по основание и
размер.
По релевираното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, съдът
намира следното.
Както е прието с т. 7 от ППВС № 1/1979г., в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
погасителната давност за вземането за връщане на недължимо платеното е петгодишна и
7
започва да тече от момента на имущественото разместване – от датата на плащането.
Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени с Решение на Съда (четвърти
състав) от 16 юли 2020 година по съединени дела C-224/19 и C-259/19, член 6, параграф 1 и
член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат
предявяването на иск относно реституционните последици от установяването на нищожност
на неравноправна договорна клауза да бъде обвързано с давностен срок, при условие, че
началният момент на този срок, както и неговата продължителност не правят практически
невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правото на потребителя да иска
връщане. Както е уточнено в пар. 87 и сл. от мотивите на решението, следва да се приеме, че
давностен срок от пет години, приложим към иска относно реституционните последици от
установяването на нищожност на неравноправна клауза, по принцип не изглежда, че може
да направи на практика невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата,
предоставени с Директива 93/13, като това следва да се провери от запитващата
юрисдикция. Следва да се провери още, дали началната дата на срока не прави
упражняването на тези права невъзможно или прекомерно трудно.
Съдът не намира причина да приеме, че петгодишният давностен срок, течащ от датата
на плащането, може да бъде преценен като препятстващ или ограничаващ правата на
потребителя. С оглед всички обстоятелства по сключването и изпълнението на договорите
за потребителски кредит, обичайния срок на действие на този вид договори /между 3 месеца
и 5 години/, наличието на изрична правна уредба на основанията за нищожност в
действащия ЗПК от 2010г. и формираната по нея съдебна практика, както и свободния
достъп на потребителите до адвокатска защита /включително безплатна, какъвто е
настоящият случай/, следва да се приеме, че давностният срок от 5 години считано от датата
на съответното плащане предоставя на потребителя достатъчно дълъг период от време да
извърши необходимите му фактически действия /включително правни консултации/, за да
узнае за нищожността, да прецени своето поведение и да предприеме съответните правни
действия за връщане на платеното.
В настоящия случай процесната претенция е предявена 13.01.2022г. /датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК/, поради което и при
съобразяване на спирането на давността за период от 2 месеца и 7 дни считано от
13.03.2020г. до 20.05.2020г. на основание чл. 3, т. 2 ЗМДВИП, следва изводът, че вземането
за връщане на всички суми, платени преди 06.11.2016г., е погасено по давност. Това
обхваща вземането за връщане на удържаната при сключване на договора такса ангажимент,
както и частта от всички платени погасителни вноски към тази дата, която не е отишла за
погасяване на главницата по кредита. Видно от погасителния план по договора и
представените доказателства за плащане, към посочената дата 06.11.2016г. са били платени
19 погасителни вноски по 540,22 лева всяка, или общо 10264,18 лева. Вследствие на това,
неплатената главница по погасителен план след 19-та вноска /с падеж 04.11.2016г./ е
останала в размер на 14 756,55 лева. Следователно с така извършените плащания, от
главницата са били платени 5243,45 лева, а остатъкът от 5020,73 лева е отнесен в погашение
на останалите вземания за лихви, такси и застраховка, съставляващи недължима разлика,
8
предмет на настоящия иск.
Ето защо предявеният иск следва да бъде уважен до размера от 1979,27 лева /7000-
5020,73/, а за разликата до пълния претендиран размер от 7000 лева, искът следва да бъде
отхвърлен поради изтекла погасителна давност.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищцата съобразно
уважената част от иска. Съгласно постановките на цитираното по-горе Решение на Съда
(четвърти състав) от 16 юли 2020 година по съединени дела C-224/19 и C-259/19, член 6,
параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност
трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от
процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на
недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на
нищожност на договорна клауза поради неравноправния й характер, като се има предвид, че
подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да
упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху
евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. Това разрешение е
възпроизведено и в Определение № 50466 от 30.11.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 2049/2022 г.,
I т. о., ТК. В случая по делото е установено, че процесните суми подлежат на връщане като
недължимо платени по недействителен потребителски договор, а частичното отхвърляне се
дължи на изтекла погасителна давност, а не на липса на порок на правоотношението. Ето
защо ответникът няма право на разноски съобразно отхвърлената част от иска.
В заповедното производство ищцата е сторила разноски за държавна такса /вкл. за
обжалване с частна жалба/ в размер на 155 лева, а в исковото производство – в размер на
140 лева. С оглед уважената част от иска, на ищцата следва да бъдат присъдени разноски в
заповедното производство в размер на 43,83 лева, а в исковото – в размер на 39,58 лева.
В заповедното производство ищцата е била защитавана безплатно от адв. Красимира
Игнатова Билева, на която се дължи адвокатско възнаграждение съобразно приложимата към
този момент отменена редакция на чл. 7, ал. 7, вр. ал. 2, т. 2 НМРАВ в размер на 475 лева. С
оглед уважената част от иска, на адв. Билева следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в размер на 134,31 лева. В исковото производство ищцата е била
защитавана безплатно от адв. Н. И. И., на когото се дължи адвокатско възнаграждение в
размер на 1000 лева съгласно приложимата към датата на договора /06.12.2022г/ актуална
редакция на чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ. С оглед уважената част от иска, на адв. И. следва да
бъде присъдено възнаграждение в размер на 282,75 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с
9
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ чрез
„БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. клон България“ КЧТ, с ЕИК: , със седалище и адрес
на управление: гр. С, ж.к. „М “, Бизнес парк София, бл. с правоприемник по силата на
вписано на 06.06.2023г. прехвърляне на търговското предприятие – „Юробанк България“
АД, с ЕИК: /, дължи на С. Д. Н., с ЕГН: **********, с адрес: гр. С, ул. „Б“ № , ет. , ап. ,
сумата от 1979,27 лева, представляваща платена без основание сума по Договор за
потребителски кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване
на кредитна карта HOUS-11211985/23.03.2015 г., за която сума са издадени заповеди за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 23.05.2022 г. и от 08.09.2022 г. по
ч.гр.д. 1681/2022 г. по описа на СРС, 175-ти състав, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за
разликата над 1979,27 лева до пълния претендиран размер от 7000 лева.
ОСЪЖДА „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ чрез „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А. клон България“ КЧТ/с правоприемник „Юробанк България“ АД/ да заплати на
С. Д. Н. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 43,83 лева, представляваща разноски в
заповедното производство и сумата от 39,58 лева, представляваща разноски в исковото
производство.
ОСЪЖДА „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ чрез „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А. клон България“ КЧТ/с правоприемник „Юробанк България“ АД/ да заплати на
адв. Красимира Игнатова Билева, РАК, с ЕГН: **********, с адрес на упражняване на
дейността: гр. София, ул. „Г“ № , офис-партер, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от
134,31 лева, представляваща възнаграждение за безплатно представителство на С. Д. Н. в
заповедното производство.
ОСЪЖДА „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ чрез „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А. клон България“ КЧТ/с правоприемник „Юробанк България“ АД/ да заплати на
адв. Н. И. И., САК, с ЕГН: **********, с адрес на упражняване на дейността: гр. Софи, ул.
„Г“ № , офис-партер, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 282,75 лева, представляваща
възнаграждение за безплатно представителство на С. Д. Н. в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10