Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София,………..
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-В
състав в публично съдебно заседание на четиринадесети октомври през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
МЛ. СЪДИЯ БЕТИНА БОШНАКОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия
Бошнакова в. гр. дело № 10363 по
описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
Срещу първоинстанционния съдебен акт е подадена въззивна жалба от „З.А.“
АД, в която са наведени доводи, че решението е постановено в нарушение на
материалния закон и съдопроизводствените правила, както и че същото е
необосновано, доколкото от събраните по делото доказателства не се установява,
че линейката е била в специален режим на движение (с включени едновременно
звуков и светлинен сигнали), нито че е превозвала пациент при условията на
спешност. Евентуално поддържа, че е налице съпричиняване, тъй като другият
участник в ПТП не е изпълнил задължението си да управлява линейката и да се
движи по безопасен начин, поради което поведението му е в пряка
причинно-следствена връзка с настъпването на събитието. Оценява приноса на
водача на увреденото МПС за осъщественото ПТП на 50 %, като сочи, че останалата
част от стойността на ремонта е била платена преди датата на завеждане на
исковата молба, поради което счита, че вредите за напълно репарирани. Моли въззивната
инстанция да отмени постановеното решение и да постанови друго, с което да отхвърли
изцяло предявените срещу ответника искове. Претендира се сторените по делото
разноски.
Въззиваемата страна-ищец З. „Б.В.И.Г.“ АД оспорва жалбата по съображения, изложени в
депозирания по делото писмен отговор. Претендират
се направените пред въззивния съд разноски.
Софийски градски съд, след като съобрази доводите
на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена от активно
легитимирана страна в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради
е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността му
е ограничен
до изложените във въззивната жалба доводи, като може да приложи и императивна
правна норма (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Настоящият съдебен състав намира, че
обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му
не е допуснато нарушение на императивни правни норми. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно правилата на чл. 154 ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в разпоредбата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят така
приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. Ето защо втората
инстанция следва да разгледа доводите на въззивника-ответник във връзка с правилността
на обжалваното решение.
Разгледана по
същество, въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Предпоставките
за възникване на регресното право на застрахователя по имуществено застраховане
срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“
на причинителя на имуществени вреди (делинквента) изисква кумулативното
осъществяване на следните предпоставки: 1) наличие на действително
застрахователно правоотношение между увредения и ищеца по имуществена
застраховка; 2) за увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно
основание срещу причинителя на вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т.е. вредите
да са причинени от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение;
3) застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил застрахователно
обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ и 4) към момента на
настъпване на застрахователното събитие (ПТП) между делинквента и
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ да е съществувало
действително правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност”.
С доклада по делото като ненуждаещи се от доказване са
отделени следните факти: съществуването към датата на процесното ПТП на валиден
договор за имуществена застраховка „Автокаско“, сключен между ищеца и
собственика на увреденото МПС, наличието към този момент и на валиден договор
за задължителна застраховка „Гражданска отговорност за автомобилистите“, сключен между
ответника и водача на увреждащия автомобил; плащането от страна на ищеца на
застрахователното обезщетение в размер
на 14093,04 лева.
Страните не спорят, че с обща регресна покана №
02255/25.04.2018 г., ведно с конкретна покана и щетата в оригинал, З. „Б.В.И.Г.“ АД е поканило „З.А.“ АД да плати сумата от
14244,04 лева, представляваща сбор от платеното застрахователно обезщетение в
размер 14093,04 лева, платеното обезщетение, покриваща транспортна услуга (репатрак) от фирма „В.А.Д.С.Б.“ ЕООД, в размер на 126 лева, както и
обичайните разноски за определяне на размера на обезщетението в размер на 25 лева. На 27.04.2018 г. поканата е получена
от въззивника-ответник, който е признал претенцията за частично основателна до сумата от 6859,60
лева, представляваща ликвидационните разноски в размер на 25 лева и част от
застрахователното обезщетение. На 23.07.2018 г. „З.А.“ АД е извършило
извънсъдебно прихващане за сумата от 6859,60 лева, като не е платило
претендираният остатък в размер на 7384,44 лева.
В настоящото производството спорен
се явява въпроса относно механизма на настъпване на ПТП, респ. да е налице
съпричиняване на вредоносния резултат. Следва да се отбележи, че първата
инстанция неправилно е приела, че с решение от 15.01.2018 г., постановено по
НАХД № 479/2017 г. по описа РС – гр. Айтос, е преклудиран спора пред
гражданския съд относно деянието, неговата противоправност и виновността на
дееца. Същото няма обвързваща първостепенния съд доказателствена сила. Понятието
„присъда“, употребено в чл. 83, ал. 1, т. 4 и чл. 300 ГПК, следва да се тълкува
като съдебния акт, с който по надлежен ред едно лице е признато за виновно в
извършването на престъпно деяние (вж. т. 15 от ТР № 6/06.11.2013 г.
по т. дело № 6/2012 г. на ОСГТК, ВКС). Според практиката на ВКС приравнено
по значение на влязла в сила присъда има решението по чл. 78а НК и определението
по чл. 378, ал. 4 НПК (в този смисъл Решение № 47/23.02.2012 г. по т. дело №
340/2011 г. на ВКС, ТК, I TO).
Към тази
категория актове не попадат решенията, поставени в производства по ЗАНН.
Решението по едно административно-наказателно дело няма обвързващ характер и на
общо основание сезираният с иск за последиците от деянието съд може да
преценява самостоятелно извършил ли е деецът противоправно деяние и виновно ли
е поведението му (така Решение № 187/21.05.2013 г. по гр. дело № 1137/2012
г. на ВКС, ГК, IV ГО). От друга страна, по
делото са събрани достатъчно по обем доказателства, наред с изготвеното
експертно заключение по извършената съдебно-автотехническа експертиза, които
установяват механизма на ПТП и настъпилите имуществени вреди. Съгласно съставения
двустранен констативен протокол от 25.08.2017 г. водачът на лек автомобил марка „Опел“, модел
„Астра“ с рег. № ******е навлязъл в кръстовището при зелен сигнал на
светофарната уредба без да прецени, че няма да може да премине безпрепятствено и
блъска движещият се в права посока на включена звукова и светлинна сигнализация
специален автомобил
марка „Ситроен“, модел „Джъмпер“ с рег. № ******линейка). Според практиката на
ВКС, обективирана в Определение № 467/29.07.2009 г. по т. дело № 424/2009 г. на
ВКС, ТК, II ТО, ако протоколът за
ПТП е подписан от участниците в ПТП (какъвто е и настоящият случай), същият се
ползва с материална доказателствена сила за неизгодните факти, чието настъпване
е удостоверено с подписа на страните, поради което доказателствена тежест за
установяване, че механизмът на ПТП е различен от удостоверения в протокола, се
носи от ответника по иска, който в случая е ангажирал единствено гласни
доказателствени средства – показанията на водача на увреждащия лек автомобил. В
разпита си пред СРС свидетелят К., който е управлявал товарният автомобил марка
„Ситроен“, модел „Джъмпер“ с рег. № ******линейка), заявява, че се е движел с включена светлинна и
звукова сигнализация, тъй като е следвало да транспортира бременна жена в
спешно състояние до лечебното заведение. Тези твърдения кореспондират с данните
от приетото по делото като писмено доказателство заверено копие от Мисия №
36654/25.08.2017 г., както и с показанията на свидетеля В.С.. Доколкото посочените гласни доказателствени
средства са последователни, логични, вътрешно
непротиворечиви и кореспондиращи с останалия по делото доказателствен материал,
за втората инстанция не възниква съмнение, че са депозирани обективно,
безпристрастно и добросъвестно, поради което им се доверява за установяване на
релевантните за предмета на делото обстоятелства. Извън доказателствената съвкупност следва
да останат показанията на свидетеля Стиван Стаменов (водача на лек автомобил
марка „Опел“, модел „Астра“ с рег. № *******). Въззивният съд, подобно на
първостепенния, не им се доверява относно липсата на включени светлинните и/или
звуковите сигнали на другия автомобил, тъй като се явяват изолирани на фона на
останалата доказателствена маса и се опровергават от кредитираните от съда като
достоверни доказателствени източници. Втората инстанция намира за изяснен
механизма на настъпване на ПТП. Ударът между процесните МПС е реализиран в
резултат на противоправното поведение на водача на лекия автомобил с рег. № *******,
който при движение в посочения по-горе участник е нарушил правилата на
разпоредбата на чл. 50а ЗДвП, установяваща забрана за навлизане в кръстовище
дори и при разрешаващ сигнал на светофара, ако обстановката в кръстовището ще
принуди водачът да спре в кръстовището или да възпрепятства напречното
движение. На следващо място, в заключението на вещото лице по САТЕ изрично е
посочено, че нанесените щети по товарния автомобил са причинени вследствие на
реализираното ПТП, т.е. налице е причинно-следствена връзка между поведението
на водача на лекия автомобил и настъпилите вреди. Стойността, необходима за
възстановяване на процесното МПС с рег. №*******, възлиза на 15872,56 лева (чийто размер
надхвърля платените от ищеца 14244,04 лева, т.е. претендираното вземане от
7384,44 лева се явява доказано по размер).
По
отношение на субективната страна от фактическия състав на деликта нормата на
чл. 45, ал. 2 ЗЗД установява оборима презумпция за вина във всички случаи на
непозволено увреждане, която в случая не е оборена от въззивника-ответник. По
делото не са събрани достатъчно по обем доказателства, въз основа на които да
се обоснове извод за принос от страна на водача на товарния автомобил (линейка)
за настъпване на имуществени вреди. Според заключението на вещото лице от
наличните по делото материали не е възможно да се определи скоростта на
движение на двете МПС преди и в момента на удара. Ето защо съдът приема за
недоказано възражението за съпричиняване на вредоносния резултат, доколкото по
делото страната, носеща доказателствена тежест, не е ангажирала убедителни
доказателства, установяващи, че водачът на товарния автомобил се е движел с превишена
или несъобразена скорост. За доказване на приноса на водача на увреденото МПС са
събрани единствено гласни доказателствена средства – показанията на виновния
водач, според който другият участник в ПТП се е движел с „висока, даже много
висока скорост“, чиято доказателствената стойност съдът вече обсъди.
Предвид
гореизложените съображения настоящият съдебен
състав намира,
че предявените искове се явяват доказани по
основание и размер, поради което счита обжалваното
решение за
правилно и като такова следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба –
отхвърлена поради нейната основателност.
По разноските:
С оглед
изхода на делото право на разноски има въззиваемата страна-ищец, която
своевременно и ги е претендирала. Съгласно
практиката на ВКС условие за присъждането им е страната да е представила пред
съда пълномощно и документ, удостоверяващ действителното плащане на
адвокатското възнаграждение (вж.
Определение № 49 от 16.01.2021 г. на ВКС по гр. Д. № 1028/2011 г., III г. о., ГК, т.1
от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). Видно от представеното по делото пълномощно, в
производството пред Софийски градски съд въззиваемата страна е била
представлявана от адвокат с надлежно учредена представителна власт. На следващо
място, претенцията на страната за присъждането на разноски - адвокатско
възнаграждение, се явява доказателствено обезпечена предвид представената по
делото фактура № 00000011127/10.09.2020 г. и извлечение от електронно
банкиране, от съдържанието на които се установява, че „З. „Б.В.И.Г.“ АД е платило на адв. А.Д.С.
адвокатско възнаграждение в размер на 1782 лева с ДДС, от които 948 лева за
изготвяне на отговор на въззивна жалба и осъществено процесуално
представителство пред настоящата инстанция. Предвид изложените съображения
съдебният състав счита, че по делото има надлежни доказателствени средства,
установяващи кога, какво, на какво основание и между кого е извършено плащането
на сторените от въззиваемата страна разноски, поради което направеното от
същата искане за присъждане на разноски се явява основателно. В тази връзка
следва да бъде разгледано направеното от
насрещната страна в открито съдебно заседание, проведено на 14.10.2021 г.,
възражение за прекомерност на адвокатския хонорар по чл. 78, ал. 5 ГПК. Разпоредбата
на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет (в редакция,
относима към спора, до изм. с ДВ, бр. 88 от 04.11.2022 г.) предвижда, че
адвокатското възнаграждение се определя съобразно вида и броя на предявените
искове, за всеки един от тях поотделно. В случая са предявените два обективно
кумулативно съединени иска с правна квалификация по чл. 411, ал. 1 КЗ и по чл.
86 ЗЗД, като обжалваният интерес на първия е в размер на 7384,44 лева, а на
втория – 349, 39 лева. Претендираното от
въззиваемата страна адвокатско възнаграждение в размер на 790 лева (без ДДС)
съответства на минималния такъв, установен в чл. 7, ал. 2, т. 1 и т. 2
от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
издадена от Висшия адвокатски съвет (в редакция, относима към спора, до изм. с
ДВ, бр. 88 от 04.11.2022 г.), а съгласно §2а от Наредбата за регистрираните по
Закона за данъка върху добавената стойност адвокати дължимият данък върху
добавената стойност се начислява върху възнаграждението и се счита за
неразделна част от същото. Ето защо съдът намира възражението за прекомерност
за неоснователно.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 142576/07.07.2020 г., постановено по
гр. дело № 72647/2018 г. по описа на СРС.
ОСЪЖДА „З.А.“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:*** ДА ЗАПЛАТИ на З. „Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, пл. „*********сумата в размер на 948 (деветстотин четиридесет и
осем) лева, представляваща сторените пред
въззивната инстанция разноски.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
2.