№ 171
гр. Карнобат, 18.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРНОБАТ в публично заседание на осемнадесети
юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Тонка В. Мархолева
при участието на секретаря Веска Р. Христова
като разгледа докладваното от Тонка В. Мархолева Гражданско дело №
20222130100228 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба от „УниКредит Булбанк" АД, със
седалище и адрес на управление: гр. София, пл. „Св. Неделя“ № 7, регистрирано в
Търговския регистър при Агенция по вписванията с ЕИК *********, чрез пълномощник
адвокатско дружество „Б. и Стоянова“ чрез представляващия адвокат ИВ. Б., БАК с адрес на
кантората: гр. Бургас, ул. „Васил Левски“ №16, ет. 2, офис 206 против ЕЛФ. АНГ. ИЗ. с
ЕГН ********** и адрес в *****, *** чрез назначения особен процесуален представител адв.
К.Т., БАК с адрес на кантората в гр. Бургас, ул. „Охрид“ №5, партер с която се претендира
да бъде признато за установено спрямо ответника, че последният дължи на ищеца следните
суми по Договор за кредитна карта на физически лица №CCIR-420-00035-2016 от 19.04.2016
г.:
1. 441, 96 лв. главница;
2. 155, 13 лв. лихви за просрочена главница;
1. 72, 00 лв. разходи за уведомяване, ведно със законната лихва върху главницата от
28.05.2020 г. до окончателното изплащане на задължението;
Претендират се и разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в
настоящото производство, както и разноски по чгд №383/2020 г. на КРС в размер на 60 лв.
адвокатско възнаграждение и 25 лв. държавна такса.
Твърди се в исковата молба, че между ищецът и ответника е бил сключен Договор за
кредитна карта за физически лица №CCIR-420-00035-2016 от 19.04.2016г., съгласно който
„УниКредит Булбанк“ АД като кредитор е предоставила на ответницата, кредитен лимит в
размер на 500 лева. Сочи се, че усвоеният кредитен лимит, за да не бъде блокирана
кредитната карта, е следвало да бъде погасяван поне с минимална месечна вноска в размер
на 15 лв. от 1-во до 15-то число на месеца, следващ периода на клиентски плащания, след
която дата се начислявали лихви върху усвоената и непогасена сума по кредитния лимит. По
кредита не се е договарял погасителен план с установени месечни погасителни вноски, а
погасяването на дължимите суми се извършвало чрез внасяне на средства или осигуряване
на достатъчно салдо по картовата сметка (чл.8.5 от Договора), като банката имала право на
директен дебит. Уговорено било в случай, че не бъдат осигурени достатъчно средства по
1
картовата сметка, за да се погаси минималната вноска към 15-то число на месеца следвало
да се начислят лихви върху усвоената част от кредитния лимит. Ищецът изтъква, че
кредитополучателят не е изпълнил основното си задължение за осигуряване/внасяне на
достатъчно средства по картовата сметка за погасяване на усвоените суми, поради което към
дата 23.02.2018 г. поради липса на достатъчно салдо по картовата сметка на ответницата за
погасяване на минималните погасителни вноски за главница по усвоените суми от
кредитния лимит през месеците декември 2017 г., януари и февруари 2018г. на основание
чл.10.1.1 от Договора, усвоеният кредитен лимит е обявен за изцяло предсрочно изискуем,
считано от 23.02.2018г., като от същата дата банката е начислила и мораторни лихви по
чл.7.2 от договора, за които обстоятелства на ответницата е връчена Покана за доброволно
изпълнение с уведомление за обявената предсрочна изискуемост и дължимите суми с изх.
№303/24.01.2020г., получена на 28.01.2020 г. Сочи още, че до настоящия момент
задължението не е погасено, поради което пред КРС било образувано чгд №383 от 2020 г.,
както и настоящото дело. По така изложените съображения моли за уважаване на
предявените искове.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът Е.И. чрез
назначения й особен представител оспорва ищцовата претенция като неоснователна. Заявява
в отговора на исковата молба , че липсват доказателства по см. на раздел IV, т. 1.2 и т. 1.6
ответницата да е усвоила кредита или да е получила кредитната карта. Счита Договор за
кредитна карта за физически лица №CCIR-420-00035-2016 от 19.04.2016 г. за недействителен
на осн. чл. 22, ал. 1 вр. с чл. 11, ал. 2 от ЗПК, т.к. приложените към договора ОУ, неразделна
част от последния, не са подписани на всяка страница, каквото е изискването на чл. 11, ал. 2
от ЗПК. Релевира още едно основание за недействителност на процесния договор – чл. 11,
ал. 1, т. 9, т. 9а и т. 10, тъй като последният не съдържал ясно посочване на начина, по който
се формира лихвеният процент и условията за неговата промяна, съотв. индекс или
референтен лихвен процент, методиката за изчисляване на реф. лихвен процент съгл. чл.
33А от ЗПК, ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като следвало да се посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение №1 начин. Релевира и
възражение за наличие на неравноправна клауза в договора за кредит на осн. чл. 143 от ЗЗП
– клаузите уреждащи лихвения процент и ГПР (чл. 2 от Договора) счита за неравноправни,
тъй като не ставало ясно как се формират и се определят едностранно от банката. В тази
връзка моли за изцяло отхвърляне на ищцовите претенции и присъждане на разноски.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
РС-Карнобат е сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно
съединяване установителни претенции с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал.1 ЗЗД – за признаване за установено съществуването на
вземания по договор за кредитна карта, за които е издадена заповед за изпълнение.
Производството е по реда на чл. 422 ГПК за установяване на вземанията, обективирани в
Заповед №212 от 29.05.2020 г. по ч. гр. д. № 383/2020 г. по описа на Районен съд –
Карнобат, както следва: за сумата от 441, 96 лв. главница; 155, 13 лв. лихви/неустойки за
периода от 23.02.2018 г. до 27.05.2020 г.; 72, 00 лв. разходи за уведомяване, ведно със
законната лихва от 28.05.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, както и за
разноски в размер на 60 лв. адвокатско възнаграждение и 25 лв. държавна такса. Издадена е
заповед №212 от 29.05.2020 г., както и ИЛ №250 от същата дата, по който е образувано изп.
дело№168 от 2020 г. при ЧСИ Делян Николов в гр. Бургас, в рамките на което е издадена
Покана за доброволно изпълнение, връчена на длъжника при усл. на чл. 47, ал. 1 от ГПК –
чрез залепване на уведомление на 02.09.2020 г. В законния двуседмичен срок длъжникът не
се е явил да получи книжата в кантората на ЧСИ, като съдът с определение №26 от
2
19.01.2022 г., получено на 08.02.2022 г., е указал на заявителя, че може да предяви иск
относно вземането си в едномесечен срок и на осн. чл. 415, ал. 2 от ГПК е спрял
производството по събиране на вземането по изп. дело№168 от 2020 г. Пред КРС в срок е
предявен иск по чл. 422 от ГПК, съдържащ обстоятелства и искане, съответни на заявеното
по реда на чл. 417 от ГПК в заповедното производство. Последното обуславя допустимостта
на настоящото производство.
По делото е представен Договор за кредитна карта за физически лица №CCIR-420-
00035-2016 от 19.04.2016г., сключен между „Уникредит Булбанк“ АД и ЕЛФ. АНГ. ИЗ. (л.
11-14 вкл.), носещ неоспорените подписи на страните. По силата на така възникналото
между страните правоотношение кредиторът е поел задължение да предостави на
потребителя кредитен лимит в размер на сумата от 500 лв. по картова сметка
№BG63UNCR70001522595132, по която има издаден и електронен платежен документ –
кредитна карта. Посочено е че предоставения кредит може да се ползва и по сметка, от която
банката има право на директен дебит №BG63UNCR70001522054869. Същият представлява
револвиращ потребителски кредит, който кредитополучателят усвоява посредством
всякакви транзакции – теглене в брой от банкомати АТМ, плащания, чрез терминални
устройства и др. Уговорен е и краен срок за възстановяване на кредита, а именно – т. 3.2., т.
3.4. т. 3.5 – 30.04.2018 г., но в т. 6.1. е предвидено в полза на банката автоматичното му
едностранно продължаване за срок от 24 м. при запазване на останалите условия по
договора, ако кредитополучателят изрично не поиска прекратяването му, за което
доказателства не са представени. Върху усвоената сума се начислявала месечна лихва
съгласно определения месечен лихвен процент. Съгл. т. 2.1. от договора месечният лихвен
процент за всеки отделен месец през срока му на действие е в размер на 1,35% върху
усвоената сума, т.е. ГЛП е 16,2 %. Видно от т. 2.2 е установен годишен процент на
разходите, който да се определя от и в рамките на лихвения процент на банката. Посочено е
в изр. 2 на т. 2.2, че таксите за обслужване и обработка на операции с картата се определят
въз основа отделен Договор за предоставяне на платежни услуги чрез използване на банкови
карти като ел. платежни инструменти, където се определя и размерът им съгл. Тарифа за ФЛ
на банката, според вида на ползваните услуги, за които се начисляват. С разпоредбата на т.
3.1 от Договора е установено, че минималната наличност, която следвало да се поддържа по
картовата сметка възлиза на 15 лв. Съгл. т. 3.1.2. погасяването на месечната дължима вноска
е следвало да се случва от първо до петнадесето число ежемесечно, като банката имала
право да блокира кредитния лимит по сметката на 31-вия ден от възникване на всяко
просрочие. Т. 7 е наименована „Лихви“, като т. 7.2. предвижда, че когато до и/или на датата
на издължаване кредитополучателят не е погасил в пълен размер ползваната част от
кредитния лимит през предходния период за клиентски плащания, той дължи на банката
лихва върху целия дълг: формиран от теглене на пари в брой; формиран от безкасови
плащания до датата на частично погасяване и лихва върху непогасената част от датата на
частичното погасяване до последния ден на периода за клиентски плащания.
По делото са приети като доказателство и Общите условия на банката, за банкови карти
за ФЛ и за предоставяне на платежни услуги чрез използване на банкови карти като
електронни платежни инструменти (л. 15-25 вкл.), които договорът обявява за неразделна
част от него. Общите условия не са подписани от кредитополучателя. В самия договор за
кредитна карта за ФЛ се съдържа изявление, че ответницата И. е запозната с ОУ, приела ги е
и ги подписва на всяка страница, без последното да е фактически сторено.
По делото е представена е приета и покана за доброволно изпълнение изх. № 303 от
24.01.2020 г. (л. 26), с която банката е поканила длъжника доброволно да заплати дължимите
суми в 14 дневен срок от получаването й, след безрезултатното изтичане на който е
съобщила, че ще прибегне до принудително изпълнение, обявила е, че счита кредита за
предсрочно изискуем от дата 23.02.2018 г. Поканата е придружена и от обратна разписка (л.
27), съдържаща описание на поканата и подпис, на длъжника Е.И., удостоверяващ личното й
3
получаване на 28.01.2020 г.
Прието като доказателство е и извлечението от счетоводните книги, което съдържа
подробно описание по дати на транзакциите и банковите операции (теглене, частично
погасяване, начислена лихва – л. 31-32).
От изслушаната в производството по делото и неоспорена от страните съдебно-
счетоводна експертиза се установява, че за периода от 22.04.2016 г. до 16.03.2018 г. е
усвоена сума в общ размер от 787, 17 лв., от която сумата от 694, 52 лв. – теглени суми в
брой, и сумата от 92, 65 лв. – начислени такси за плащания чрез терминални устройство.
Експертизата е установила, че върху сумите от усвоения кредитен лимит е начислена лихва
в размер от 155, 36 лв. от 23.02.2018 г. до 28.05.2020 г. Вещото лице е посочило, че за
периода от 22.04.2016 г. до 16.03.2018 от ответника са извършвани вноски в общ размер от
494, 92, с които е погасена главница от 345, 21 лв., лихва от 149, 71 лв. Вещото лице е дало
заключение, че непогасеният остатък от задълженията е за сумата от 441, 96 лв. за главница
и сумата от 155, 13 лв. лихви за просрочена главница от датата на твърдяното от банката
настъпване на предсрочна изискуемост на 23.02.2018 г. до 28.05.2020 г. Съдът цени
заключението на вещото лице като компетентно и безпристрастно изготвено, поради което
възприема фактическите (доказателствени) изводи, до които вещото лице е достигнало.
При така установените обстоятелства съдът приема, че между страните по делото е
сключен договор за издаване на кредитна карта, като чрез използването й картодържателят
усвоява отпуснатия от банката кредит в пределите на уговорения лимит. Този договор е
консенсуален, двустранен, възмезден и комутативен – правните последици настъпват при
съвпадане на волеизявленията на страните по него, като за тях се пораждат взаимни права и
задължения, чието предметно съдържание е известно на страните при сключването на
договора.
Приложима към процесното правоотношение е Наредба № 3/18.04.2018 г. за условията
и реда за откриване на платежни сметки, за изпълнение на платежни операции и за
използване на платежни инструменти, в която са уредени съществените характеристики на
договора за банкова карта, а също и редът за издаване и правилата за използване на
банковите карти. Съгласно чл. 26 от същата наредба, платежната карта е вид персонализиран
платежен инструмент (дебитна или кредитна карта), който се използва многократно за
идентификация на оправомощения ползвател на платежни услуги и за отдалечен достъп до
платежна сметка и/или до предварително договорен кредитен лимит и с който могат да се
извършват платежни и справочни операции. Установено е, че платежната карта е
собственост на доставчика на платежни услуги, издател на картата, като платежната карта се
издава за определен срок. Името на оправомощения ползвател се поставя върху лицевата й
страна. С разпоредбата на чл. 26, ал. 7 от Наредбата изрично е установено, че доставчикът
на платежни услуги, издател на платежната карта, я предоставя на разположение на
оправомощения ползвател на платежни услуги в срок не по-дълъг от 10 дни от сключването
на рамковия договор за платежна карта.
Следователно и при съобразяване на посочените разпоредби съдът намира, че
възникване на процесното вземане по договора за кредитна карта е обусловено от
установяване на правнорелевантното обстоятелство, че кредитната карта е била реално
предадена на оправомощения държател. Това е така, доколкото чрез използването на това
техническо средство – кредитната карта, картодържателят може да сключва сделки в
търговски обекти, които са технически оборудвани да приемат плащания посредством
картата, както и да тегли кредит в брой срещу задължение от негова страна да погасява на
месечни вноски предоставените му кредити и да заплаща такси.
С Решение № 10 от 19.07.2016 г. по т. д. № 3386/2014 г., т. к., І т. о. на ВКС,
постановено по реда на чл. 290 ГПК е дадено разяснение по въпроса относно правилата за
фактическо предаване на кредитна карта, който включва и въпросите относно
4
доказателствената сила и задължителното съдържание на протокола, удостоверяващ
предаването на кредитната карта. в посоченото решение касационната инстанция приема, че
независимо от липсата на изрична регламентация относно срока и реда за предаване на
банковата карта, безспорно едно от задълженията на издателя й е да я предаде на
картодържателя, за да може да бъде използвана за извършване на платежни операции. Няма
изрично изискване за предаването на банковата карта да бъде съставян протокол, но
доколкото предаването е съществено задължение по договора, то при спор между страните
относно изпълнението на договора в тежест на издателя е да докаже изпълнението на това
задължение. При липса на съставен протокол, няма пречка доказването да стане с всички
допустими доказателствени средства - други писмени документи, в които получаването на
картата е удостоверено от издателя, свидетелски показания и т. н.
В този смисъл и като съобрази посочената практика съдът намира, че предаването на
банковата карта може да бъде установено и с други писмени доказателства, а не само чрез
съставянето на протокол, в който смисъл са възраженията на особения представител на
ответника, релевирани в отговора на исковата молба, както и в писмената защита по делото.
Това правнорелевантно обстоятелство се установява от приетата по делото съдебно-
счетоводна експертиза, доколкото вещото лице е констатирало, че във връзка с
възникналото правоотношение кредитната карта е използвана, като начислените задължения
са били частично погасявани от ответната страна, вкл. чрез плащане на ПОС терминал. Ако
картата не е била предоставена на ответната страна, то не би било възможно да се
извършват погасявания по кредитната линия. Не би могло да се приеме, че приетите от
експертизата плащания на частични суми по дълга, отнесени последователно за погасяване
на главницата и лихвите по кредита, са били резултат от директен дебит от страна на
банката, тъй като в договора не е посочен, че такъв може да бъде извършван по картовата
сметка, а по друга такава под №BG63UNCR70001522054869. При все че извършените
частични погашения по картовата сметка представляват и извънсъдебно признание на дълга,
съотв. установяват личното ползване на кредитната карта, то възражението на особения
представител на ответника следва да бъде оставено без уважение.
По отношение на породеното между страните облигаторно правоотношение следва да
намерят приложение разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното
правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК. Съгласно посочената
разпоредба договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение
на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. В случая вземането по договора за издаване на кредитна карта, който
представлява револвиращ кредит, тъй като до размера на покритието (лимита)
кредитополучателят може да упражнява правата по договора за кредит, е разсрочено
доколкото страните са уговорили, че картодържателят може да върне в уговорения срок или
цялата усвоена сума или минималната месечна вноска, за продължаващото действие на
договора и за упражняване възможността за ползване на остатъка от отпуснатия кредитен
лимит.
В разпоредбите на договора е установено, че изискуемостта за заплащане на
задължението, което е в размер на поне минималната погасителна вноска от 15 лв., е на 1-во
до 15-то число на всеки месец. В случая от представените в производството по делото
доказателства (описание на банковите операции – л. 31, 32 по делото и приложената към
експертизата таблица по графа „Погасяване“) се установява, че от 07.11.2017 г. до 16.03.2018
г. погашения по картовата сметка не са били извършвани, съответно наличност по картата
не е поддържана, поради което на основание чл.10.1.1 от Договора, банката е предвидила в
5
счетоводството си, че започва да начислява лихва , считано от 23.02.2018 г., която лихва се
твърди в обстоятелствената част на исковата молба е била начислена съгл. т. 7.2 върху целия
размер на усвоения и непогасен кредитен лимит.
Заключението по съдебно-счетоводната експертиза е установило размера на усвоените
суми за изследвания период и осъществените плащания от страна на длъжника. От приетата
по делото СИЕ се установява, че кредитната карта е ползвана за периода от 22.04.2016 г. до
16.03.2018 г., включително, като е усвоен кредит в общ размер от 694,52 лв., от който е
останала непогасена главница от 441, 96 лв. Установено е, че последното плащане в размер
от 90 лв. е осъществено на 16.03.2018 г. Вещото лице е установило, че след приспадане на
така направените плащания е останала непогасена сумата от 441, 96 лв. за главница и сумата
от 155, 50 лв. за лихва за просрочена главница по т. 7.2 от договора за периода от 23.02.2018
г. до 28.05.2020 г.
По претендираната лихва от 23.02.2018 г. до 28.05.2020 г. с посочено основание в
обстоятелствената част на исковата молба т. 7.2 от договора следва да се има предвид
следното : Въпросната клауза, въпреки, че е наименована „Лихва“, няма възнаградителен, а
неустоечен, мораторен, санкционен характер, като в т. 7.2. дължимостта й е обвързана от
непогасяване от страна на длъжника в пълен размер на ползваната част от кредитния лимит
през конкретния отчетен период, като видно от приложените счетоводни извлечения (л. 30-
31) банката е счела, че е настъпило на 23.02.2018 г., когато кредитът бил станал предсрочно
изискуем. В Решение № 92/16.06.2009 г. по т. д. № 467/2008 г., II т. о., и Решение №
58/15.04.2009 г. по т. д. № 584/2008 г., II т. о., ВКС приема, че уговорената в договор за
кредит предсрочна изискуемост на задължението не настъпва автоматично с факта на
неплащане на вноски с настъпил падеж, а с упражняване на правомощието на банката да
направи кредита предсрочно изискуем. С Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.
д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в т. 18 бе прието, че вземането, произтичащо от договор за
банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на
определен брой вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането
си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, но и след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. С оглед на така
дадените разрешения моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е
датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е
достигнало до длъжника – кредитополучател, и то ако към този момент са били налице
обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. В този момент целият
или неплатеният остатък по кредита е изискуем по отношение на кредитополучателя.
Волеизявлението на банката – кредитор следва да е обективирано в писмен документ и да
съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл. 60, ал. 2 на Закона за
кредитните институции или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на
кредитора да упражни правото да обяви предсрочна изискуемост на кредита. В писмения
документ кредиторът може да определи и срок за изпълнение на задължението от длъжника,
но във всички случаи волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост следва да
е изрично и недвусмислено. Предсрочната изискуемост на вземането настъпва от датата на
връчване на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този
момент са били налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта.
В конкретния случай следва да се приеме, че уведомлението за обявяване на
предсрочна изискуемост на сумите по договора за кредитна карта е получено на 28.01.2020
г., до която дата следва да бъде начислена и „лихвата“ по т. 7.2. от договора. Не може да се
приеме, че след тази дата продължава да се дължи лихвата, предвидена в договора, който е
продължил действието си, въпреки че в поканата за доброволно изпълнение, съдържаща
уведомлението за настъпване на предсрочна изискуемост и предупреждение, че след 14 дн.
срок ще се пристъпи към принудително изпълнение, няма изрично изявление за
6
прекратяване на последния. Като се имат предвид и разпоредбите на т. 10.3.5, т. 11, т. 11.1. 2
от договора, както и че последното би било изключително във вреда на потребителя, не би
могло да се приеме за установено, че и след настъпване на предсрочната изискуемост, се
дължи лихвата по т. 7.2. Съгл. ТР№3 от 2017 г. по т.д. №3/17 г. на ВКС размерът на
вземането при предсрочна изискуемост по договор за кредит следва да се определи в размер
само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и
законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на
плащането. За периода до настъпване на предсрочна изискуемост размерът на вземането се
определя по действащите до този момент договорни условия. Следователно от 28.01.2020 г.
до 28.05.2020 г. дължимата лихва за просрочена главница би следвало да се изчисли на база
законната лихва. На осн. чл. 162 от ГПК дължимата лихва от 23.02.2018 г. до 28.01.2020 г.
следва да бъде изчислена върху просрочената главница от 441, 96 лв. при годишен лихвен
процент 16,2 % на база 360 дни, наброяващи общо 704 дена на 136, 02 лв. Останалата част
от дължимата лихва следва да е в размер на законната такава, която се изчислява за
периодите 06.04.2020 до 14.05.2020 г. и между 14.05.2020 г. и 28.05.2020 г. в размер на 6, 51
лв. Предвид гореизложеното дължимата лихва по т. 7.2 от договора преди срока на
предсрочната изискуемост и лихвата за забава до датата на подаване на заявлението по чл.
410 от ГПК, следва да бъде уважена до установения размер от 142, 53 лв. (136, 02 лв. + 6, 51
лв.), като до претендирания размер от 155, 50 лв. искът следва да бъде отхвърлен.
Имайки предвид гореизложеното, по несъмнен начин в процеса на доказване в
настоящото исково производство е установен правнорелевантният факт, че ищецът е
изпълнил своето основно договорно задължение за предоставяне (отпускане) на ответника
на кредит при кредитен лимит от 500 лв., поради което е възникнало насрещното правно
задължение картодържателят да върне на кредитната институция усвоения кредит от
уговорения кредитен лимит, поради което в полза на кредитора ищец е възникнало вземане
за непогасения остатък от усвоения кредитен лимит от 441, 96 лв.
Що се отнася до релевираните от особения представител на ответната страна
възражения за неравноправни клаузи, съдържащи се в процесния договор за кредитна карта,
следва да се има предвид следното:
Конкретният договор за кредит е сключен при действието на Закона за потребителския
кредит, обн. ДВ, бр. 18/05.03.2010 г., в редакцията му от 29.07.2016 г.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Анализирано съдържанието на договора отговаря на изискванията на чл. 11, ал., т. 1 –
10 и т. 20 ЗПК, тъй като съдържа дата и място на сключването, вид на предоставения
кредит, индивидуализация на страните, срок на договора, общия размер на кредита и начин
на усвояването му, размер на ГЛП и ГПР, фиксиран от и в рамките на ГЛП, информация
относно размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както
и информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за
кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на
договора, извлечение по сметка за извършените и предстоящите плащания, като е уредена и
възможността за упражняване на отказ от договора.
Безспорно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК налага императивното изискване
ДПК да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В конкретния случай обаче, доколкото за целия срок на договора е договорен
фиксиран лихвен процент, липсва задължение погасителния план да съдържа информация за
7
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. С
договора е установен фиксиран лихвен процент, поради което не е необходимо да се
съдържа и методика за изчисляване на референтен процент, съгласно чл. 33а от ЗПК /чл. 11,
ал. 1, т. 9а/.
В случая разпоредбите на чл. 12 от ЗПК са неприложими към настоящия договор,
доколкото кредитът не е предоставен под формата на овърдрафт.
Предвид спецификата на револвиращия кредит, за него не се изготвя и погасителен
план, тъй като не е известно какъв ще бъде размера на сумата, която ще бъде усвоявана и
съответно ще се прави частично или цялостно плащане, вкл. и датата, на която ще се бъдат
теглени сумите, както и датата на погасяване.
Действително съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от ЗПК, Общите условия са
неразделна част от договора за потребителски кредит, като всяка страните се подписва от
страните по него, но доколкото ДПК съдържа достатъчно изчерпателно предвиденото от
закона задължително съдържание, липсата на ОУ не обосновава недействителността му.
Следователно, процесният договор е действителен по аргумент на противното
основание, съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.
По претенцията за присъждане на 72 лв. за разходи за уведомяване следва да се има
предвид следното:
Съдът намира, че липсват данни за предприети от ищеца действия по събиране на
процесното вземане, освен изпратената покана за доброволно изпълнение по пощата, /напр.
изпращане на други напомнителни писма, електронни съобщения, провеждането на
телефонни разговори, посещения на адрес и др./, които предполагат извършване на
претендирания вид разходи. Освен това не са представени никакви доказателства за
основанието на тази разходи (напр. Тарифа на „Уникредит Булбанк“ АД), нито за реалното
им осъществяване. Същевременно съобразно императивното правило на чл. 33, ал. 1 от ЗПК
при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата, каквато в случая е претендирана наред с вземането за
главницата и таксата за уведомяване. Така с претендирането на таксата, на практика се
постига заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК и се въвеждат допълнителни
плащания, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. С
оглед изложеното съдът приема, че подобна клауза би противоречала на чл. 33 от ЗПК, тъй
като преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава.
Освен това разходите на кредитодателя за извънсъдебно събиране по естеството си са
такива по управление на кредита. Поради това заплащането им от потребителя, съответно
претендирането им със заявлението, колидира и със забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК,
съобразно която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. По изложените съображения и на
основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК подобна клауза би била нищожна, респективно негодна да
породи права и задължения за страните по договора за кредит. Ето защо настоящият състав
намира, че не се доказаха исковете за установяване на вземания на ищеца от ответника за
такса разходи за уведомяване, поради което същите следва да бъдат отхвърлени изцяло.
Следователно и предвид настъпилата изискуемост на задълженията по договора за
кредит с обявяването й на длъжника, в полза на ищеца е възникнало претендираното
субективно материално право за връщане на заемната сума по договора за кредит.
Съдът намира, че е възникнало и задължение за заплащане на лихва в размер на 142, 53
лв. за периода от 23.02.2018 г. до 28.05.2020 г.
В производството по делото не са изложени твърдения за осъществено от страна на
ответника – длъжник заплащане на задължението по процесния договор, нито са
представени доказателства, съотв. направени доказателствени искания за установяване на
8
това обстоятелство. Следователно предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК следва да бъдат уважен изцяло, претенцията за лихва
следва да бъде уважена до размера от 142, 53 лв., като до претендирания размер от 155, 50
лв. искът следва да бъде отхвърлен, а претенцията за разходи за уведомяване следва да бъде
отхвърлена изцяло, като бъде присъдена и законна лихва върху главницата от 28.05.2020 г.
до окончателното изплащане на вземането.
С оглед изхода на правния спор в полза на ищеца, съобразно уважената част от иска, и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъдат присъдени пропорционално сторените, както
в настоящото съдебно производство разноски, така и тези в заповедното производство по ч.
гр. д. № 383/2020 г. по описа на Районен съд – Карнобат – арг. т. 12 от Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че с
решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за
заповедното производство – относно размера им, както и разпределя отговорността за
заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. В
заповедното производство ищецът е доказал сторени разноски в размер на 85 лв. ( 25 лв.
държавна такса и 60 лв. адв. възнаграждение). В исковото производство ищецът е доказал
заплащането на държавна такса в размер от 25 лв., адвокатски хонорар с ДДС 360 лв.,
депозит за особен представител 300 лв., депозит за вещо лице в размер на 250 лв. Разноските
му следва да бъдат присъдени, съразмерно с уважената част от претенциите. От своя страна
особеният представител на ответника в последното по делото ОСЗ е направил искане също
за присъждане на ДДС върху определеното му възнаграждение, тъй като е регистриран по
ЗДДС като физическо лице, което предпоставя данъкът в размер на 60 лв. да бъде поет и
заплатен от него. Моли да бъде задължен ищеца да довнесе сумата от 60 лв. ДДС, дължима
върху данъчната основа от 300 лв.
Предвид направеното искане и като се има предвид публичния регистър VIES,
съдържащ пълна информация за регистрираните по ЗДДС, настоящият състав установи, че
действително особеният представител на ответницата разполага с такава регистрация. Съгл.
разпоредбата на §2а от ДР на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения за нерегистрираните по ЗДДС адвокати размерът на
възнагражденията по тази наредба е без включен в тях ДДС, а за регистрираните дължимият
ДДС се начислява върху начисленията по тази наредба и се счита за неразделна част от
дължимото от клиента адвокатско възнаграждение. Това означава, че определените въз
основа на правилата на Наредба № 1/2004 г. адвокатски възнаграждения винаги са без
включен в тях ДДС, който се начислява отделно върху вече определеното по реда на
Наредбата възнаграждение. В случаите, когато съдът определя възнаграждение на особения
представител по реда на Наредба № 1/2004 г., то е без включен в него ДДС. В случаите,
когато назначеният от съда особен представител е регистриран по ЗДДС, същият ще дължи
данъка върху определеното му от съда адвокатско възнаграждение. Поради това, при
наличието на доказателства за такава регистрация и доколкото ДДС поначало се дължи от
клиента (крайния потребител), съдът следва да задължи представляваното лице да внесе
освен възнаграждението на особения представител и сума, равняваща се на дължимия се
ДДС върху това възнаграждение. В случая разпоредбата на чл. 67, ал. 2 от ЗДДС е
неприложима, доколкото същата намира приложение само при договаряне между клиента и
доставчика на услугата, т.е. ако при договор за правна помощ бъде посочен размера на
адвокатското възнаграждение и между клиента и адвоката възникне спор дали тази сума
включва и ДДС, това ще се преценява с оглед установената в чл. 67, ал. 2 от ЗДДС
презумпция. При назначаването на особен представител по реда на ГПК и определянето на
размера на възнаграждението на този представител не възникват такива преки договорни
отношения, доколкото представителната власт възниква от акта на съда за определяне и
назначаване на особения представител, а размерът на възнаграждението се определя
директно от съда, без участието на страните по представителното правоотношение. В
9
конкретния случай съдът е определил размера на възнаграждението за особен представител
в рамките на минималния размер по Наредба № 1/2004 г., което с оглед §2а от ДР на същата
означава, че то е без включен в него ДДС. Последното е било определено по този начин,
доколкото към момента на осъществяваната преценка съдът не разполага с данни дали
съответния адвокат е регистриран или не по ЗДДС. В случаите, когато такива данни бъдат
установени впоследствие, последните следва да бъдат съобразени и да се задължи
съответното лице допълнително да внесе дължимата се за ДДС сума. С оглед на това, съдът
намира, че доколкото в случая са налице доказателства за това, че адв. Т. е регистриран като
задължено лице по ЗДДС, то на същия му се дължи и сумата от 60,00 лв., която
представлява размера на ДДС, който е 20% от определеното от съда възнаграждение в
размер на 300,00 лв. Следователно ищецът следва да бъде осъден да му ги заплати.
Предвид гореизложеното и на основание чл. 78, ал. 1 вр. с ал. 3 от ГПК от общият
размер на сторените от ищеца разноски в исковото производство (1 080 лв, вкл. присъденото
със настоящото решение ДДС върху възнаграждението на особения представител) на ищеца
следва да бъдат присъдени разноски в размер от 941, 89 лв. На основание чл. 78, ал. 3 от
ГПК ответникът също има право на разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска,
равняващи се на 31, 76 лв.
Така мотивиран, Районен съд Карнобат
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал.1 ЗЗД, че ЕЛФ. АНГ. ИЗ. с ЕГН ********** и
адрес в *****, *** чрез назначения особен процесуален представител адв. К.Т., БАК с адрес
на кантората в гр. Бургас, ул. „Охрид“ №5 дължи на „УниКредит Булбанк" АД, със
седалище и адрес на управление: гр. София, пл. „Св. Неделя“ № 7, регистрирано в
Търговския регистър при Агенция по вписванията с ЕИК *********, чрез пълномощник
адвокатско дружество „Б. и Стоянова“ чрез представляващия адвокат ИВ. Б., БАК с адрес на
кантората: гр. Бургас, ул. „Васил Левски“ №16, ет. 2, офис 206 сумата от 441, 96 лв.
главница; дължима по договор за кредитна карта за физическо лице от 19.04.2016 г. сумата
от 142, 53 лв. – лихва за просрочена главница, ведно със законна лихва върху главницата от
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 28.05.2020 г., до
окончателното й изплащане, за които е издадена Заповед № заповед №212 от 29.05.2020 г.
по ч. гр. д. № 383/2020 г. по описа на Районен съд – Карнобат, КАТО ОТХВЪРЛЯ ИСКА
за вземането за лихва за просрочена главница до претендирания размер от 155, 50 лв. и за
вземането за разходи за уведомяване в размер от 72 лв.
ОСЪЖДА ЕЛФ. АНГ. ИЗ. да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „УниКредит
Булбанк" АД сумата от 85 лв. – разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 383/2020
г. по описа на Районен съд – Карнобат и сумата от 856, 89 лв. – разноски в исковото
производство по гр. д. № 228/2022 г. на Районен съд – Карнобат, съразмерно с уважената
част от исковете.
ОСЪЖДА „УниКредит Булбанк" АД да заплати на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на
ЕЛФ. АНГ. ИЗ. сумата от 31, 76 лв., представляваща разноски в исковото производство,
дължими съразмерно с отхвърлената част от иска.
ОПРЕДЕЛЯ допълнително възнаграждение за особения представител на ответника
10
ЕЛФ. АНГ. ИЗ. - адв. К.Т. в производството по делото, в размер на 60 лв., представляващи
дължимия данък добавена стойност върху определеното възнаграждение на назначения
особен представител в размер на 300,00 лв., изчислено по реда на Наредба № 1/09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
ЗАДЪЛЖАВА ищеца „УниКредит Булбанк" АД в 1-седмичен срок от получаване на
съобщението да представи доказателства, че по сметка на Карнобатски районен съд е
довнесена така определената сума от 60,00 лв., като
УКАЗВА на ищеца „УниКредит Булбанк" АД, че ако в определения 1-седмичен срок от
получаване на съобщението не извърши доброволно плащане на сумата от 60,00 лв., ще
бъде постановено определение по чл. 77 от ГПК за принудително събиране на тази сума.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Бургас в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Карнобат: _______________________
11