Р Е Ш Е Н И Е №
260 064
гр. П., 06.11.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
П.ският апелативен
съд, първи търговски състав, в публичното
заседание на седми октомври през две хиляди
и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА
ВАНЧЕВА
при участието на
секретаря Цветелина Диминова, като разгледа докладваното от съдия
Костадинова въззивно търг. дело № 711 по описа за
2019 год. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно - по чл.
258 и следващите от ГПК.
С решение №
288 от 07.07.2019 година, постановено по т. дело № 19/2016 година по описа на
Окръжен съд – Смолян, е отхвърлен иска по чл. 422 от ГПК, предявен от „У.Б.”
АД, ЕИК …, за признаване за установено по отношение на Д.М.Б., ЕГН
**********, М.В.Б., ЕГН ********** и „А. –Д.” ЕООД, ЕИК …, всички с адрес град
С., ул. „В.” № …,вх. …, ет. …, ап. … съществуването на солидарно задължение на
ответниците по заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК №
56/01.02.2016 година, издадена по ч.гр. дело № 55/2016 година на Районен съд –
Смолян, включващо 126322,18 лева главница по договор за кредит № …/…
година; 18442,95 лева дължими лихви по договора за кредит, от които 6456,55
лева договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 20.11.2014 година до
22.04.2015 година, 10828,44 лева лихви върху просрочена главница за периода от
20.10.2014 година до 28.02.2016 година, 1157,96 лева наказателни лихви за
просрочие за периода от 20.10.2014 година до 28.01.2016 година и законната
лихва върху главницата, считано от 29.01.2016 година до окончателното й
заплащане.
Със същото решение, в
което с решение № 374 от 17.09.2019 година е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка в диспозитива, е осъдена „У.Б.” АД да заплати на М.В.Б., ЕГН
********** и „А. –Д.” ЕООД, ЕИК …, представлявано от М.В. ***,
разноски по делото в размер на 4830 лева и на Д.М.Б., ЕГН **********, със същия
адрес, разноски по делото в размер на 4630 лева.
Така постановеното
решение е обжалвано с въззивна жалба от „У.Б.”АД с оплаквания за неправилност и
необоснованост. Твърди се, че изводът на съда за надвнесена сума за
периода от 07.08.2007 година до 22.04.2015 година в размер на 24904,95 лева не
кореспондирал със събраните доказателства, които сочели, че тази сума е
13439,27 лева. Решението не било съобразено и с задължителната за съдилищата
практика, съдържаща се в т. 9 от ТР № 4/2013 година от 18.06.2014
година на ОСГТК на ВКС, според която чл. 235 ал. 3 от ГПК намира
приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК с изключение на принудително събраните суми по издадения
въз основа на заповедта за изпълнение изпълнителен лист и че в хода на исковия
процес по чл. 422 от ГПК съществуването на вземането се установява към момента
на приключване на съдебното дирене, като се вземат предвид фактите, настъпили
след подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК и след предявяване на иска по
чл. 422 ал. 1 от ГПК. Решението на първоинстанционния съд не било съобразено и
с ТР № 8/2017 година на ОСГТК, според което при извод за ненастъпила
предсрочна изискуемост няма пречка съдът да уважи иска по чл. 422 от ГПК само
за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено
нещо. Съдът не съобразил обстоятелството, че за периода от 22.04.2015 година /
датата, на която банката обявила кредита за предсрочно изискуем/ до датата на
постановяване на първоинстанционното решение – 07.07.2019 година ответниците не
били направили никакви вноски по договора за кредит. През този период настъпил
падежът на 50 вноски, които не можели да бъдат покрити с
надвнесената сума от 13439,27 лева, поради което решението, с което
предявеният от банката иск не бил уважен за падежиралите вноски, било
неправилно. При тези оплаквания е формулирано искане за отмяна на
първоинстанционното решение и за постановяване на ново решение по същество, с
което да се уважи предявеният иск по чл. 422 от ГПК, като се признае за
установено по отношение на ответниците съществуването на вземането на банката
по издадената заповед за незабавно изпълнение.
Срещу въззивната
жалба е подаден писмен отговор от ответниците Д.Б., М.Б. и „А.-Д.” ЕООД с
изразено становище за нейната неоснователност. В писмения отговор се поддържа,
че искането за уважаване на иска за падежиралите вноски до
приключване на съдебното дирене е преклудирано. Твърди се, че изводът на съда,
че към датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК не е настъпила
предсрочната изискуемост на кредита, е правилен. Заключението на вещото лице
досежно размера на надвнесената от ответниците сума не било оспорено от
жалбоподателя своевременно, а и неговите
твърдения почивали само на ориентировъчни изчисления, не
били подкрепени с доказателства и се дължали на счетоводните записвания на
банката, направени въз основа на едностранно увеличение на лихвите,
несъобразено с размера на базисния лихвен процент – едномесечния SOFIBOR и на
повишаване на премията като част от базовия лихвен процент без
разбираема причина, както и на начисляване на наказателни лихви.
Искането е за потвърждаване на първоинстанционното решение и за присъждане на
разноски на ответниците за въззивната инстанция.
Пред въззивната
инстанция са допуснати и изслушани допълнителни съдебно-икономически
експертизи, които съдът ще обсъди подробно с мотивите на съдебния си акт.
Апелативният съд
намира, че въззивната жалба е процесуално допустима, подадени е от
лице, имащо право на въззивно обжалване, а именно от ищеца срещу решението, с
което е отхвърлен предявения от него иск в предвидения за това в чл. 259 ал. 1
от ГПК преклузивен срок.
С оглед
правомощията си по чл. 269 от ГПК въззивният съд намира,
че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо.
Пред Окръжен съд –
С.по т. дело № 19/2016 година е предявен установителен иск с правно основание
чл. 422 от ГПК. От исковата молба и уточненията в нея, направени пред първата
инстанция, както и от уточнението, направено пред въззивната инстанция след
оставянето й без движение е видно, че искът е предявен от „У.Б.” АД срещу
тримата ответници – Д.Б. в качеството му на кредитополучател и М.Б. и „А.– Д.”
ЕООД в качеството на солидарни длъжници, за приемане за установено,
че ответниците дължат солидарно на ищеца сумите по заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 от ГПК № 56/01.02.2016 година, издадена по ч.гр.
дело № 55/2016 година на Районен съд – Смолян, включващо 126322,18
лева главница по договор за кредит № …/… година; 18442,95 лева дължими лихви по
договора за кредит, от които 6456,55 лева договорна /възнаградителна/ лихва за
периода от 20.11.2014 година до 22.04.2015 година, 10828,44 лева лихви върху
просрочена главница за периода от 20.10.2014 година до 28.01.2016 година,
1157,96 лева наказателни лихви за периода от 20.10.2014 година до 28.01.2016
година и законната лихва върху главницата, считано от 29.01.2016 година до
окончателното й заплащане.
Обстоятелствата, на
които се основава предявеният от банката иск, са свързани с
неизпълнение на договорното задължение на ответниците, първият от
които - Д.Б. е кредитополучател, а останалите двама – солидарни
длъжници, за погасяване на дължимите месечни анюитетни вноски по договора за
кредит № …/… година с настъпил падеж след 20.10.2014 година.
Поради неплащане на дължимите вноски, формирани от главница и
възнаградителна лихва от 20.10.2014 година до 20.04.2015 година –
общо седем на брой, ищецът обявил кредита за изцяло предсрочно изискуем на
22.04.2015 година, за което уведомил ответниците с нотариални покани, връчени
им на 17.12.2015 година.
От събраните по
делото доказателства, по-конкретно от приложеното ч.гр. дело № 55/2016 година
на РС –Смолян, образувано въз основа на подадено заявление по чл.
417 от ГПК от 29.01.2016 година е видно, че банката-ищец е поискала и й е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ал. 1 т. 2
от ГПК въз основа на извлечение от счетоводните й книги. В
извлечението е посочено, че към датата на съставянето му – 29.01.2016 година
задълженията по процесния договор за кредит – главница,
възнаградителна лихва, лихви върху просрочена главница и наказателни
лихви са в размерите и периодите, конкретизирани от ищеца в
исковата молба по предявения след подаването на възражение по чл. 414 от ГПК от ответниците иск по чл. 422 от ГПК.
Първият въпрос,
очертан като спорен между страните с въззивната жалба и писмения отговор на
ответниците, на който въззивният съд следва да отговори, е за наличието
на обективните предпоставки, предвидени в сключения между страните
договор, за обявяване на неговата предсрочна изискуемост, респ. има ли
надвнесени суми и в какъв размер към релевантите за спора моменти – датата
22.04.2015 година, когато банката е обявила кредита за предсрочно изискуем,
17.12.2015 година – датата, на която изявлението на банката е достигнало
до ответниците, 29.01.2016 година – датата на подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК, както и към момента на обявяване на устните състезания
за приключени пред въззивната инстанция / 07.10.2020 година/.
От събраните по
делото доказателства се установява следната фактическа обстановка:
На 07.08.2007 година
между страните е сключен договор за универсален банков кредит – ремонт и
покупка на МПС в размер на 149 000 лева. Кредитополучател по този договор е
Д.М.Б., на когото, видно от раздел Първи от договора е предоставена
сумата по кредита, а останалите двама ответници М.Б. и „А.-Д.” ЕООД
са го подписали в качеството си на солидарни длъжници. Като обезпечение на
задълженията по договора е предвидено учредяване на договорна ипотека върху
описан в чл.8.1. недвижим имот, както и залог върху паричните
средства за салдо по сметка и/или вземания от 07.08.2007 година –
чл. 8.2. Крайният срок на договора е 07.08.2027 година / чл.7/.
С договора е
предвидено, че погасяването на задълженията по него ще става чрез анюитетни /
равни всеки месец/ месечни погасителни вноски – чл. 12.2.1., съгласно
погасителен план, който е неразделна част от него. Видно от погасителния план
падежът на анюитетните вноски е 20-то число на съответния месец, като първата
дължима вноска е на 20.09.2007 година. Размерът на анюитетните
вноски, видно от погасителния план, е еднакъв за целия период на действие на
договора – 1262,10 лева и 1262,11 лева с изключение на вноските през месец
август на съответната година, когато към анюитетната вноска е предвидено да се
дължи и такса в посочен размер. Дължимостта на таксата е уредена в чл. 5 от
договора, в който е предвидено, че освен еднократната комисионна / чл.5.1./ се
дължат и такса за управление и такса за ангажимент за всяка следваща година в
размер на съответно 0,25% и 1% на годишна база / чл. 5.1.2 и чл.
5.2. от договора/.
Лихвите
по договора за кредит са уредени в чл. 4. Годишната възнаградителна
лихва по договора за кредит съгласно чл. 4.1.а. включва базисен лихвен процент
по т.10.3. и 10.4. от Условията по кредити на физически лица, определени
съгласно т.11.1.1. при подписване на договора, както и надбавка. Като базов
лихвен процент при сключване на договора е посочен 1 месечния SOFIBOR с размер
4,493 пункта. Надбавката е фиксирана на 3,677 пункта, или общият размер на годишния
лихвен процент е 8,17%. В чл.4.2. е предвидена надбавка върху
лихвата за редовен дълг при просрочие на лихва по т.11.2.2. или на главница по
т.11.2.1.1. от договора – 5 пункта.В чл.4.3. е договорена и надбавка
от 2 пункта върху лихвата за просрочена главница по т.11.2.1.2. при просрочие
на главницата по т.11.2.1. и/или лихва и главница по т.11.2.3.
Условията за
изменение на така уговорените с договора лихвени проценти се съдържат в чл.
11.1.3. от договора. Тази клауза дава възможност за едностранна промяна
на годишния лихвен процент, фиксиран в чл.4.1.а. от договора,
когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с
един пункт. Посочено е, че кредитополучателят е съгласен с такава едностранна
промяна на годишния лихвен процент, съответно и на анюитетната вноска, без да е
необходимо подписване на допълнително споразумение между страните, при
нарастване на БЛП с повече от един пункта от размера, определен от кредитора в
деня на сключване на договора или от размера, определен след промяна по
описания ред в чл.11.1.3., като за кредитора е установено задължение да уведоми
кредитополучателя в едноседмичен срок. В чл.11.1.2. от договора е предвидено
приетите от Управителния съвет на банката размери на базисния лихвен процент да
стават задължителни за страните автоматично, като кредиторът има само
задължение за уведомяване на кредитополучателя за настъпилите
изменения, което се смята за изпълнено с регистриране на уведомлението в
изходящия дневник на банката, с поставяне на уведомлението в досието на
кредитополучателя и/или в поддържаната от него касета за получаване на банкова
поща при банката или с изпращането му на посочения в договора адрес за
кореспонденция.
При тези клаузи на
сключения между страните договор е установено по делото с
приетите пред първата инстанция съдебно-икономически експертизи –
първоначална и допълнителни, че банката в качеството си на кредитор е изменяла
едностранно уговорения в чл.4.1.а. от договора годишен лихвен процент.
Във връзка с
тези едностранни и автоматично прилагани в отношенията между страните изменения
на лихвения процент самият ищец е представил протокол от заседание на УС на
„У.Б.” АД, проведено на 14.10.2008 година с взето решение базовия
лихвен процент като единия от компонентите на лихвите по договорите
за кредит да включва освен договорения лихвен индекс, в случая SOFIBOR и премия от
нула до плюс 200 базови пункта, определяна по размер от ГОД според стойността
на кредитния ресурс на кредитните пазари. Съгласно т.3.3. от това решение определения
по описания начин базов лихвен процент и премия към приложимия лихвен индекс се
обявяват на гишетата на банката и с извлеченията от счетоводните
операции по кредита. С последващи решения на УС на банката от
01.04.2009 година, 05.06.2009 година и 26.02.2009 година е извършвана промяна –
повишаване в цената на кредитите чрез промяна на премията като част от базовия
лихвен процент.
В т. 4 от
първоначалната съдебно-икономическа експертиза, приета пред първата инстанция,
е посочено, че според счетоводните данни в банката, размерите на
паричните й вземания към датата на заявлението по чл. 417 от ГПК –
29.01.2016 година, съвпадат с тези по издадената въз основа на него
заповед за изпълнение на парични задължения. В т. 5 от това заключение са посочени
извършените едностранно от банката промени в размера на базовия лихвен процент,
като вещото лице е отразило, че е налице и несъответствие между стойностите на
едномесечния SOFIBOR по справка от
БНБ и начислявания такъв по договора. В т. 6 от заключението и таблицата към
нея вещото лице е извършило съпоставка между дължимите суми по
договора за кредит - ежемесечните вноски през периода от 20.09.2007
година до 22.04.2015 година / датата, посочена от банката като такава за
предсрочната изискуемост на задълженията/ при съобразяване на първоначалния
лихвен процент по чл. 4.1.а. и лихвените проценти след едностранната им промяна
от банката. Посочено е, че според счетоводните отразявания в банката
с променения лихвен процент общият размер на вноските за този период е
123594,64 лева, а според първоначалния договор – 110155,37
лева. Вещото лице е посочило, че разликата е 24904,95
лева. Заради оспорването на този
размер и с оглед на установеното в чл. 162 от ГПК правомощие на съда за назначаване на вещо лице при липса на
достатъчно данни за размера на иска, когато той е установен по своето
основание, въззивният съд е допуснал и изслушал пред себе си СИЕ за отговор на
въпросите каква е разликата между дължимите суми по първоначалния
договор и след едностранното изменение на лихвените проценти от банката, както
и има ли просрочие на задълженията при съобразяване на направените от
ответниците вноски и клаузите на чл. 4 от първоначалния договор, без
последващите изменения на лихвените проценти.
Преди произнасяне
по въпроса за размерите и периодите на дължимите суми, следва да
бъдат обсъдени поддържаните от ответниците възражения за наличие
на неравноправни клаузи в сключения от тях договор
и за тяхното отражение върху размерите на задълженията по него,
както и възражението на ищеца, че ответникът „А. –Д.”
ЕООД в качеството си на търговец – юридическо лице не се ползва с
потребителска защита и не може да се позовава на наличието
на неравноправни клаузи.
Физическото
лице – кредитополучател Д.М.Б. безспорно има качеството на
потребител по смисъла на § 13 от Закона за защита на потребителите
и се ползват с потребителската защита.
В § 13а, т.
9 от ДР на ЗЗП изрично е посочено, че със ЗЗП са въведени в
националното ни законодателство разпоредбите на Директива 93/1З/ЕИО на Съвета
относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Във връзка с
преюдициални запитвания по приложението чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13 е
формирана практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/. Разпоредбата дефинира
понятието „потребител“ като всяко физическо лице, което в качеството си на
страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са
извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. При
транспониране на директивата в националното ни законодателство е даденото
сходно определение на същото понятие в § 13 от ДР на ЗЗП. Според него,
потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки и ползва услуги, които
не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и
всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност.
По описаните по-горе
критерии качеството на потребител има и ответникът М.Б., подписал договора на
солидарен длъжник № 1.
Що се отнася до
втория солидарен длъжник – търговското дружество „А.– Д.” ЕООД, съдът намира
следното:
В сключения между
страните договор клаузите, които уреждат отговорността на солидарните длъжници
№ 1 и № 2 са в чл. 14. В чл. 14.1. е посочено общо, че те се задължават на
основание чл. 121 и следващите от ЗЗД да отговарят солидарно с
кредитополучателя за изпълнение на задълженията му за погасяване на кредита,
включително лихви, такси, комисионни и разноски съгласно договорените условия и
до окончателното погасяване на всички суми по договора, като вземанията на
кредитора по отношение на кредитополучателя, поръчителите и солридарните
длъжници са неделими и се събират от всеки от тях при условията на солидарност
и всеки отговаря за изпълнението на цялото
задължение. Според формулировката на посочената клауза от договора
следва да се приеме, че поемането на солидарните задължения от втория и третия
ответник има обезпечителен характер и се отнася до изпълнението на
задължението на кредитополучателя за погасяване на кредита, а не става дума
за възникване и съществуване на самостоятелен
дълг на солидарните длъжници
към банката. Т.е. отговорността на солидарния длъжник –
търговско дружество, е в рамките на задълженията, които има кредитополучателят
към банката. Ако наличието на неравноправни клаузи в договора, които
са нищожни по смисъла на чл. 146 от ЗЗП, се отразява на размера на задълженията
на кредитополучателя, солидарният длъжник, макар и неползващ се от
потребителска защита като търговско дружество, не може да носи отговорност за
задължения в по-големи размери от тези на кредитополучателя.
Размерите на
задълженията на кредитополучателя, респ. на отговорността на
ответниците към банката по процесния договор следва да бъдат
съобразени с качеството на кредитополучателя на потребител по
смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП и с обстоятелството, че той
се ползва с потребителската защита по Глава Шеста от ЗЗП, поради което съдът
следва да се произнесе по въпроса за наличие на неравноправни клаузи в договора
за кредит.
Обсъдените по-горе
клаузи на договора, предвиждащи възможност за банката едностранно да променя
базовия лихвен процент и то само в посока увеличение, като
промените се отразяват незабавно върху размера на лихвите
и анюитетните погасителни вноски по договора и автоматично стават задължителни
и липсата на ясно формулирани критерии за увеличение на лихвените проценти,
са неравноправни.
Императивната
разпоредба на чл. 143 от Закона за защита на потребителите урежда общата клауза
за неравноправност на уговорките в потребителските договори. Неравноправна е
всяка неиндивидуално уговорена клауза, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143 от ЗЗП са
посочени отделни хипотези на неравноправни клаузи, сред които и правото на
търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание, респ. без ясно и точно посочени в договора
обективни предпоставки за това / чл. 143 ал. 2 т. 11 от ЗЗП/.
По делото не се
твърди и не е установено от банката –ищец да става дума за индивидуално
уговорени клаузи. С оглед на това съдът приема, че посочените
клаузи са неравноправни.
Съобразявайки неравноправния характер
на клаузите, предвиждащи възможност за банката едностранно да променя
уговорените в чл. 4 от договора лихвени проценти и събраните доказателства, че
такива промени са извършвани и в резултат на тях се е стигнало до увеличаване
на първоначално уговорените лихви и на анюитетните вноски, съдът следва да се
произнесе по предявения иск, съобразявайки първоначалните клаузи на договора.
Последващите едностранни промени не обвързват ответниците, доколкото са
направени от банката въз основа на нищожни по смисъла на чл. 146 от ЗЗП клаузи
на договора.
Приемайки нищожност
на клаузите, въз основа на които банката е начислявала лихви и анюитетни вноски
в по-висок размер от предвидените в договора и погасителния план към него,
съдът намира за неоснователно направеното от ответниците пред първата инстанция
с писмения отговор на исковата молба процесуално възражение за
прихващане със сумата от 18200 лева, представляваща недължимо платени вноски
през периода от 01.06.2011 година до 15.06.2016 година. Обстоятелствата, на
които се основава това възражение, са свързани с едностранно
извършеното от банката увеличение на месечните вноски въз основа на нищожните
договорни клаузи, което според ответниците е довело до неоснователното й
обогатяване съгласно чл. 55 ал. 1 от ЗЗД. Въпросите, свързани с
недължимост на сумите, представляващи разликата между
вноските по първоначалния договор и едностранно увеличените такива
от страна на банката касаят основателността на предявения иск по чл. 422 от ГПК, с който е сезиран съда и размерите, до които същият ще бъде уважен, поради
което възражението за прихващане, чийто предмет е идентичен с предмета на
предявения иск не може да бъде уважено. Противното би довело до двукратно
реализиране на правата на ответниците, свързани с надплатените вноски въз
основа на неравноравните клаузи – веднъж като защита по предявения срещу тях
установителен иск по чл. 422 от ГПК и втори път – по възражението за
прихващане.
От приетите пред
въззивната инстанция допълнителни съдебно-икономически експертизи се
установява, че последното извършено плащане на вноски по процесния кредит е от
дата 14.08.2015 година. След тази дата до настоящия момент не са извършвани
плащания за погасяване на задълженията по договора.
Според заключението
на вещото лице Т. към датата 22.04.2015 година, на която банката е обявила
кредита за предсрочно изискуем, има надплатени суми в размер на 25104,86
лева от кредитополучателя. Този размер на надплатените
суми е изчислен според първоначално уговорения в чл. 4.1.а. от
договора лихвен процент, а именно 1 месечния SOFIBOR плюс фиксирана надбавка от 3,677
пункта, без съобразяване на последващите изменения от страна на банката. Съдът
възприема този размер, доколкото заключението на вещото лице Т. не е оспорено
от страните, докато приетото от първата инстанция заключение, според
което надвнесена сума е 24904,95 лева, е оспорено изрично във
въззивната жалба. Установявайки наличието на надвнесени суми, вещото лице е
посочило, че към датата 22.04.2015 година – обявяване на предсрочната
изискуемост, както и към датите 17.12.2015 година – връчването на
изявлението на банката за предсрочна изискуемост на ответниците и 29.01.2016
година – подаване на заявлението по чл.417 от ГПК няма просрочени задължения по
договора за главница, лихви – възнаградителни и наказателни и такси, като този
извод касае и дължимите вноски през фиксирания от ищеца период от 20.10.2014
година до 20.04.2015 година. При това положение следва да се приеме, че към
22.04.2015 година, както и към датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК не са били налице предвидените в договора обективни предпоставки
за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Съгласно чл. 16
от договора кредиторът може да обяви кредита за изцяло или частично предсрочно
изискуем при допуснато просрочие на анюитетна вноска, съответно погасителна
вноска по кредита и/или съответните лихви за всеки един от договорените падежи
по т. 12 или когато не се платят своевременно други задължения,
когато те станат изискуеми. По изложените до тук съображения съдът приема, че
условията за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита от страна на
банката не са настъпили.
При извод за
ненастъпила предсрочна изискуемост, според задължителната съдебна практика – т.
1 от ТР № 8 от 02.04.2019 година по т.д. 8/2017 година на
ОСГТК на ВКС е допустимо по предявен иск с правно
основание чл. 422 ал. 1 от ГПК искът да бъде уважен само за вноските с настъпил
падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, каквото искане изрично
се поддържа във въззивната жалба по настоящото дело. Съдът намира, че
разрешението, дадено с ТР № 8 от 02.04.2019 година следва да бъде приложено по
настоящия спор. Вярно е, че с него е разгледана хипотеза
на необявяване на предсрочната изискуемост на кредита на длъжника преди
подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК, а по настоящото
дело не са настъпили обективните обстоятелства за обявяването на предсрочната
изискуемост. И в двете хипотези обаче става дума за
ненастъпила изискуемост на вземането, произтичащо от договора за
кредит към датата на заявлението по чл. 417 от ГПК. В
тази хипотеза уважаването на установителния иск по чл. 422 от ГПК за падежиралите вноски към момента на приключването
на устните състезания е мотивирано с това, че те са част от вземането,
предмет на извлечението от счетоводните книги на банката,
произтичащо от договора за кредит, чийто размер и изискуемост са определени от
страните при сключването му. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване
на предсрочната изискуемост не са се осъществили преди подаване на заявлението
по чл. 417 от ГПК, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е
възникнало на предявеното основание. Между страните обаче продължава да
съществува валидна облигационна връзка по договора за кредит при условията,
уговорени с него, включително размера и падежа на вноските. В рамките на
исковото производство по чл. 422 от ГПК следва да бъде съобразено договореното
по актуалния погасителен план – главница и лихви, дори да не е настъпила
предсрочната изискуемост на цялото задължение по договора за кредит.
Ответниците дължат изпълнение на вече падежиралите вноски, за които вземането
на банката съществува, поради което установителният иск по чл. 422 от ГПК не
може да бъде отхвърлен в тази му част. Съгласно т. 9 от ТР № 4 от 18.06.2014
година от ТР 4/2013 година на ОСГТК на ВКС съществуването на
вземането по предявен иск по чл. 422 от ГПК се установява към момента на
приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство
нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК намира приложение по отношение на фактите,
настъпили след подаване на заявлението, сред които е и настъпването на
изискуемостта на съответните вноски съобразно погасителния план.
Съобразявайки
приетата пред въззивната инстанция СИЕ, съдът намира, че следва да приеме за
установено по отношение на банката съществуването на вземането й за
падежиралите вноски за главницата по договора за банков кредит за
периода от 20.11.2016 година до 20.09.2020 година в общ размер на 28821,98
лева. Началният момент на дължимост на падежиралите вноски, а именно 20.11.2016
година е съобразен с приетото заключение, че задължението за
падежирали до този момент вноски за главницата е погасено
с извършеното плащане от страна на кредитополучателя Д.Б.,
включително с надплатените от него суми поради едностранното увеличение на
лихвите, респ. на анюитетните вноски от страна на банката. Първоинстанционното
решение, с което е отхвърлен иска по чл. 422 от ГПК за
претендираната главница до размера на 28821,98 лева следва да бъде отменено и
следва да се постанови ново по същество, с което да се признае съществуването
на вземането на банката до този размер.
В останалата част
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, както по отношение на
главницата, доколкото не е настъпил падежа на останалите вноски до приключване
на устните състезания пред въззивната инстанция, така и по отношение
на претендираните лихви.
Съдът в
производството по чл. 422 от ГПК е обвързан от посочения в петитума на исковата
молба размер и период на претенциите за главница и лихви. Със заявлението по
чл. 417 от ГПК са претендирани следните лихви по вид, размер и периоди на
дължимост: 6456,55 лева договорна /възнаградителна/ лихва за периода от
20.11.2014 година до 22.04.2015 година, 10828,44 лева лихви върху просрочена
главница за периода от 20.10.2014 година до 28.01.2016 година, 1157,96 лева
наказателни лихви за периода от 20.10.2014 година до 28.01.2016 година. От
приетата пред въззивната инстанция СИЕ се установява, че всички
задължения за лихви по договора за кредит, изчислени съобразно
уговорките с договора, за периодите, предмет на предявения иск, са погасени
чрез плащане от кредитополучателя. В експертизата е посочено, че
договорните лихви по кредита се дължат за периода след 20.11.2016 година, като
размерът им до 20.09.2020 година е 29907,02 лева. Този период обаче е
извън предмета на предявения иск, поради което сумата не
може да бъде присъдена с настоящото решение. Непогасени задължения
за лихви върху просрочена главница и наказателните лихви за периода
от 20.10.2014 година до 28.01.2016 година според вещото лице в приетата пред
въззивната инстанция СИЕ не съществуват, а дължимите наказателни
лихви след 28.01.2016 година, към 07.10.2020
година, изчислени от вещото лице в размер на 2101,50 лева
са извън предмета на иска, респ. на фиксирания с исковата молба период.
Съобразявайки изхода
на спора и исканията на страните за разноски, съдът намира, че следва да отмени
първоинстанционното решение в частта, с която банката – ищец е осъдена да заплати
на М.Б. и „А.-Д.” ЕООД разноски в размера над 3868,37 лева до 4830 лева и на
Д.Б. – разноски в размера над 3708,19 лева до 4630 лева.
За въззивната
инстанция са претендирани от ответниците разноски в
размер на общо 4560 лева, включващи адвокатско възнаграждение от 4410 лева и
възнаграждение за вещо лице 150 лева. Видно от договорите за правна защита и
съдействие те са заплатени само от единия от ответниците – Д.Б., поради което
следва да бъдат присъдени само на него. Останалите ответници не са установили
да са направили разноски по делото. Направеното възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на
Д.Б. е неоснователно. При обща цена на иска 144765,13 лева, минималното
адвокатско възнаграждение съгласно чл. 7 ал. 2 т. 5 от Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения е 4425,30 лева / 3530 лева
плюс 2% за горницата над 100 000 лева/. Претендираното адвокатско
възнаграждение е под този размер. Съобразно изхода на спора пред въззивната инстанция
„У.Б.” АД следва да бъде осъдена да заплати на Д.Б. разноски в размер на
3652,13 лева за въззивната инстанция.
Съобразно уважената
част от иска, ответниците Д.Б., М.Б. и „А.- Д.” ЕООД следва да бъдат
осъдени да заплатят на „У.Б.” АД разноски за заповедното производство в размер
на 1221,86 лева/ при общ размер на направените разноски 6137,08
лева/; разноски за първоинстанционното производство в размер на
1841,96 лева / при общ размер от 9251,70 лева/ и разноски за въззивното
производство в размер на 675,99 лева / при общ размер на направените такива от
3395,30 лева/. Или общият размер на разноските, които ответниците дължат на
„У.Б.” АД е 3739,81 лева.
По изложените
съображения П.ският апелативен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
288 от 07.07.2019 година, постановено по т. дело № 19/2016 година по описа на
Окръжен съд – Смолян, В ЧАСТИТЕ, С КОИТО:
-е отхвърлен
иска по чл. 422 от ГПК, предявен от „У.Б.” АД, ЕИК …, за признаване за
установено по отношение на Д.М.Б., ЕГН **********, М.В.Б., ЕГН
********** и „А. –Д.” ЕООД, ЕИК …, всички с адрес град Смолян, ул. „В.” № …,вх.
…, ет. …, ап. …, съществуването на солидарно задължение на ответниците по
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 56/01.02.2016
година, издадена по ч.гр. дело № 55/2016 година на Районен съд – Смолян, до
размера на 28821,98 лева, която сума представлява падежиралите през
периода от 20.11.2016 година до 20.09.2020 година вноски по главницата по
договор за кредит № …/… година;
-е осъдена „У.Б.” АД,
ЕИК …, да заплати на М.В.Б., ЕГН ********** и „А. –Д.” ЕООД, ЕИК …,
представлявано от М.В.Б., двамата с адрес ***, разноски по делото в
размера над 3868,37 лева до 4830 лева;
- е осъдена „У.Б.”
АД, ЕИК …, да заплати на Д.М.Б., ЕГН **********, с адрес ***,
разноски по делото в размера над 3708,19 лева до 4630 лева, ВМЕСТО
КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
По иска на „У.Б.” АД,
ЕИК …, с правно основание чл. 422 от ГПК срещу Д.М.Б.,
ЕГН **********, М.В.Б., ЕГН ********** и „А. –Д.” ЕООД, ЕИК …, всички с адрес
град С., ул. „В.” № …,вх. …, ет. …, ап. … признава за
установено съществуването на вземането на ищеца „У.Б.”АД солидарно по
отношение на тримата ответници Д.М.Б., М.В.Б. и „А.- Д.” ЕООД по
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 56/01.02.2016
година, издадена по ч.гр. дело № 55/2016 година на Районен съд – Смолян, в
размера на 28821,98 лева, която сума представлява падежирали през
периода от 20.11.2016 година до 20.09.2020 година вноски по главницата по
договор за кредит № …/… година.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
288 от 07.07.2019 година, постановено по т. дело № 19/2016 година по описа на
Окръжен съд – С.В ОСТАНАЛИТЕ ЧАСТИ.
ОСЪЖДА Д.М.Б., ЕГН
**********, М.В.Б., ЕГН ********** и „А. –Д.” ЕООД, ЕИК …, всички с адрес град
С., ул. „В.” № …,вх. …, ет. …, ап. … да заплатят на „У.Б.” АД,
ЕИК … разноски за производството по делото съобразно уважената част
от иска в общ размер на 3739,81 лева, от които 1221,86 лева разноски за
заповедното производство, 1841,96 лева разноски за производството пред първата
инстанция и 675,99 лева разноски за производството пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „У.Б.” АД, ЕИК
…, да заплати на Д.М.Б., ЕГН
**********, с адрес ***, разноски за въззивната инстанция съобразно
отхвърлената част от иска в размер на 3652,13 лева.
Решението подлежи на
обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.