№ 1673
гр. София, 21.12.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО VIII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито
заседание на двадесет и първи декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Мина Мумджиева
Членове:Костадинка Костадинова
Ирина Стоева
като разгледа докладваното от Ирина Стоева Въззивно частно наказателно
дело № 20211100604674 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 243, ал. 8 от НПК.
С Определение № 20193979 от 04.10.2021 г., постановено по НЧД №
10229 по описа за 2020 г. на СРС, НО, 4-ти състав, първоинстанционният съд
е отменил постановление от 07.05.2020 г., изготвено от прокурор при СРП (с
дата на извеждане от деловодството на СРП 11.05.2020 г.), с което е било
прекратено наказателното производство по досъдебно производство № 226
ЗМК 178/2019 г. по описа на 02 РУ-СДВР, прокурорска преписка №
1185/2019 г. по описа на СРП, разследването по което е започнало по данни за
осъществен състав на престъпление „кражба” по чл. 194, ал. 1 от НК,
преквалифицирано в престъпление по чл. 207, ал. 1 от НК, с пострадало лице
М.А.П.-Г., съответно е било реализирано произнасяне и по въпроса за
вещественото доказателство. С постановеното определение делото е върнато
на СРП.
Срещу определението на СРС е подаден частен протест, в който се иска
отмяна на съдебния като незаконосъобразен и неправилен. Посочва се, че
темпоралното противоречие между часа на последното ползване на процесния
телефон от пострадалото лице и момента на установяване на фактическата
власт върху него от свидетеля Р.Г.Д. съгласно съобщената справка от
мобилните оператори се дължи на избледняване на спомените на
пострадалата и изначално неясен спомен у същата. Сочи се, че нов разпит на
свидетелката не би променило установената фактическа обстановка.
Твърденията на пострадалата за извършено престъпление по чл. 194, ал. 1 от
НК, а не по чл. 207 от НК, не се подкрепяли от доказателсвтения материал по
делото. Поддържа се, че единственият доказателствен източник за
авторството и механизма на деянието са показанията на свидетеля Р.Г.Д., като
предвид разпоредбата на чл. 116, ал. 1 от НПК дори и същият да бъде
1
привлечен като обвиняем показанията му няма да могат да се ползват като
доказателствено средство, а справките от телефонните оператори се явявали
недопустими доказателствени източници за доказване на престъпления, които
не са тежки и не доказвали нищо, освен факта, че СИМ карта с титуляр
определено лице е поставена в определен мобилен телефон и самоличността
на това лице. Прави се искане за отмяна на протестирания съдебен акт.
Депозирано е възражение от пострадалото лице – М.А.П.-Г.. Във
възражението се излага несъгласие с посоченото в протеста, че показанията
на свидетеля Р.Г.Д. били единственият доказателствен източник, като се сочи,
че могат да се извършат и други действия – изземване на записите от
камерите в гарата. Твърди се, че прокуратурата неоснователно и
необосновано е преквалифицирала престъплението от кражба в такова по чл.
207, ал. 1 от НК, след което е счела, че не е налице престъпление, като е
приложила разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК. Инвокират се възражения
срещу кредитирането на показанията на Р.Г.Д. като свидетел и
непривличането му в качеството на обвиняем. Твърди се, че телефонът не е
бил изгубен в района на Централна гара, за да бъде той намерен от свидетеля
Р.Г.Д., а напротив – доколкото пострадалата не е усетила нищо, извършителят
е действал с ловкост и бързина. Прави се искане за потвърждаване на
първоинстанционното определение.
Софийски градски съд, като обсъди изложените в частния протест и
възражението доводи и се запозна с доказателствата по делото, намери за
установено следното:
Частният протест е подаден от легитимирано лице, предвид наличието
на правен интерес от обжалване на определението на СРС, в
законоустановения 7-дневен срок по чл. 243, ал. 7 от НПК, поради което е
процесуално допустим.
Разгледан по същество, протестът е неоснователен.
Досъдебно производство е започнато и водено за това, че на 20.12.2018
г. в гр. София, в района на Централна железопътна гара, е била отнета чужда
движима вещ – мобилен телефон с марка „Kсиоми”, модел „Редми Ноут 5А” с
IMEI № 862111035559881, от владението на М.А.П.-Г., без нейното съгласие
и с намерението за противозаконно присвояване, срещу неизвестен
извършител - престъпление по чл.194, ал.1 от НК.
С Постановление от 07.05.2020 г. прокурорът е прекратил
наказателното производство като е приел, че деянието осъществявало състава
по чл. 207, ал.1 от НК, а не този по чл.194, ал.1 от НК. Прокуратурата е
приела, че Р.Г.Д. не бил прекъснал владението върху процесния телефон на
пострадалата, която всъщност е загубила телефона си и сама се е лишила от
фактическата власт върху него. Прокурорът е изложил съображения, че
случаят се характеризира с явно незначителна обществена опасност, защото
стойността на вещта била дори под една минимална работна заплата,
свидетелят Д. бил с чисто съдебно минало и нямало водени срещу него
наказателни производства, а мотивът му да се разпореди с телефона бил
липсата на средства, всичко от което характеризирало деянието като
малозначително. Предвид това и на основание по чл. 24, ал. 1, т. 1, предл. 2 и
чл. 243, ал. 1, т. 1 от НПК прокурорът извършил преквалифициране на
2
деянието от такова по чл. 194, ал. 1 от НК в такова по чл. 207, ал. 1 от НК и
прекратил наказателното производство.
За да постанови протестирания съдебен акт, първоинстанционният съд е
приел, че налице са противоречия в доказателствения материал, събран до
момента в производството. В мотивите на атакуваното определение СРС е
посочил, че в докладна записка на л. 82 от досъдебното производство е
извършен анализ на резултатите от приобщените справки от мобилни
оператори. Въз основа на това СРС е констатирал, че мобилният телефон,
предмет на деянието по разследването, е имал първа активация със СИМ-
карта на свидетеля Д. значително време преди посоченото от пострадалата в
показанията , а именно – на 20.12.2018 г. в 13.09 часа, чрез интернет връзка в
района на с. Янково, макар в показанията си пострадалата да е посочила, че
на 20.12.2018 г. след 14.00 часа последно е боравила с апарата. Предвид
посоченото, СРС е приел, че констатираните неясноти е следвало да се
отстранят чрез допълнителни следствени действия за изясняване на време,
място и механизъм на деяние.
Въззивният съд частично се съгласява с изложените от СРС мотиви за
постановяване на крайния му акт и дадените указания, както и изцяло с
крайната му преценка, че постановлението за прекратяването на
наказателното производство следва да бъде отменено и делото следва да бъде
върнато на прокуратурата за продължаване на разследването.
От приложените по делото материали се установява, че към момента са
проведени два разпита на пострадалата, един разпит на нейния съпруг –
свидетеля Г.И.Г., два разпита на свидетеля Р.Г. Д. и един разпит на свидетеля
Т.Х.Д., като от казаното от последния се установява, че изземването на
записите от камерите от местопроизшествието е невъзможно, тъй като макар
на място да има разположени устройства, записите се пазят няколко месеца.
По делото са приложени документи за закупуване на мобилния апарат, в
които е посочено, че същият е с IMEI 862111035559881. С отделни
разпореждания на съдия от районен съд е разрешено на телефонните
оператори предоставянето на данни касателно активирането със СИМ карта
на телефон с IMEI 862111035559881 и за предоставянето на разпечатка по
клетки на проведените разговори със СИМ картата, с която е бил активиран
процесният апарат, за периода от 13.00 часа на 20.12.2018 г. до 06.02.2019 г.
От оператора „А1 България” ЕАД е пристигнало писмо и справка, находящи
се на л. 18 и 19 по делото, от оператора „БТК” ЕАД е пристигнало писмо,
находящо се на л. 20 с приложение оптичен носител, а от оператора „Теленор
България” ЕАД е пристигнала справка на л. 21, в която е посочено, че
телефон с фабричен номер 862111035559880 не е регистриран в мрежата им.
Към момента на изготвяне на коментираната в мотивите на СРС докладна
записка, касаеща справката от „БТК” ЕАД, информацията от оптичния
носител не е била свалена или обективирана по какъвто и да е начин по
делото, а единствено е бил направен някакъв коментар на същата в
докладната записка. Отделно от това прави впечатление, че данните от
оператора „Теленор България” ЕАД и оператора „А1 България” ЕАД на л. 19
са касателно друг IMEI номер (862111035559880), а не този на процесния
телефон. В докладната записка се коментира, че апаратът с този IMEI е бил
активиран в 13:09 часа на 20.12.2018 г. със СИМ-карта, собственост на
3
свидетеля Д., и е бил активен до 18:24 часа на 30.12.2019 г. – т.е. с начален
момент, коментиран от СРС в мотивите.
Предвид изложеното, въззивният съд счита, че в разследването следва
да бъде отстранено констатираното противоречие касателно IMEI номер на
процесния телефон и да се изискат и приложат надлежно по делото, така че да
става ясно каква е информацията в тях, разрешените за предоставяне от
всички мобилните оператори данни именно за процесния мобилен апарат.
Възражението на прокуратурата касателно недопустимостта на
предоставяните данни за доказване на престъплението е неоснователно,
доколкото разпоредбата на чл. 159а, ал. 2 от НПК изрично допуска
събирането на такива данни, когато това се налага за разследването на тежки
умишлени престъпления, а досъдебното производство е било образувано
именно за такова престъпление – с правна квалификация по чл. 194, ал. 1 от
НК. Друг е въпросът, че с обжалваното пред СРС постановление прокурорът е
преквалифицирал деянието, преди да прекрати наказателното производство.
Именно във връзка с извършената преквалификация следва да бъде
споменато и постановеното в ППВС № 6 от 1971 г. В цитираното
постановление е прието, че вещи в превозно транспортно средство, в чакалня
или други обществени заведения не следва да се считат за загубени вещи,
защото в тези случаи лицето, което е забравило вещта, не е прекъснало
владението си, тъй като не е лишено от възможността да упражни фактическа
власт върху тях, като отнемането на такава вещ с намерение да бъде
присвоена, е кражба. В показанията си свидетелката М.А.П.-Г. посочва, че
последно е използвала процесния мобилен апарат около гишетата на
Централна железопътна гара в гр. София. Свидетелят Р.Г.Д. заявява, че
между гишетата за продажба на билети и пейките на гарата е намерил
мобилния телефон. Следователно може да се приеме, че процесният апарат е
изчезнал именно на обществено място по смисъла на горепосоченото
постановление. На тази плоскост изводите на СРП за наличие на състав по чл.
207, ал.1 от НК се явяват в разрез с посочената съдебна практика.
След собствен преглед на събрания до момента доказателствен
материал, въззивният съд счита, че не са извършени достатъчни следствени
действия за пълното изясняване на фактическата обстановка, а осъществените
са довели до противоречиви версии за процесния случай. На първо място,
съдът констатира противоречие в показанията на свидетелката М.А.П.-Г. и
свидетеля Р.Г.Д. в частта относно състоянието на телефона след изчезването
му, респ. намирането му. Свидетелката М.А.П.-Г. посочва, че веднага след
установяване на липсата му се е опитала да прозвани, за да го открие, но
същият е давал свободен сигнал, докато свидетелят Р.Г.Д. твърди, че
телефонът е бил изключен и не е работел. Възивният съд счита проведеният
втори поред разпит на свидетеля Д. за повърхностен и незадълбочен, като не е
направен опит за отстраняване на празнотите и противоречията по случая.
Макар разследващият орган да е имал възможност да зададе въпроси в тази
насока, неизяснени остават обстоятелствата около това дали свидетелят е
забелязвал на гарата лица с описанието на пострадалата, колко време след
като е намерил телефона се е качил на влака си за Силистра (тъй като
свидетелят твърди, че не е видял някой да търси телефона, за разлика от
твърдяното от пострадалата в показанията ), директно ли е отишъл в
Силистра или се е отбивал някъде, с кого е пътувал във влака до Силистра и
при кого е бил в този град. В разпита му липсват данни да е поискана
информация къде като адрес или за кой работодател свидетелят е работел с
въпросното лице „С.”, на което се твърди, че е продал телефона, което да
4
спомогне за установяването му и събиране чрез разпита на повече
информация. По делото е налице само една докладна записка (л. 84), в която е
посочено, че лице с такова малко име или прякор, работило на строеж в гр.
София, не е установено, но не става ясно какви са били извършените
издирвателните действия, довели до това заключение. Това налага
извършването на допълнителен разпит на свидетеля Р.Г.Д. за изясняване на
горепосочените обстоятелства. За установяване на самоличността на лицето с
име/прякор „С.“ следва да се изиска справка за трудовите правоотношения на
свидетеля Д. за периода от процесното деяние до момента на справката за
установяване на евентуалния работодател на свидетеля, при който той и
лицето с име „С.“ са работели.
Прави впечатление, че по делото има данни да са били правени опити за
извършването на очна ставка между свидетеля Р.Г.Д. и пострадалата, но
такава не е била проведена. Въззивният съд счита, че поради противоречия в
съществени моменти от показанията на двамата свидетели касателно времето
и механизма на изчезване на телефона, както и за състоянието му след това,
следва да бъде осъществена очна ставка между свидетелите. Контролната
инстанция счита, че не са били положени достатъчно усилия в тази насока от
разследващите, доколкото в констативен протокол, находящ се на л. 80 от
преписката, са обективирани само два опита в тази насока, но направени в два
последователни дни за уговарянето на очна ставка, която да се проведе в един
и същи предложен ден и с минимална разлика в часовете. Неоснователно е
оплакването в протеста касателно недалновидността на нов разпит на вече
разпитаните предвид изминалото време, доколкото прокуратурата следва да
проведе пълно и всестранно разследване, а липсата на спомен у свидетелите
или непълноценното възприятие на дадени моменти от свидетелите не следва
да се предполага предварително.
От постъпилата и приложена на л.19 писмена справка от мобилния
оператор „А1 България” ЕАД се установява също така, че на 31.12.2018 г. в
12:49.39 часа мобилно устройство с IMEI 862111035559880 е било активирано
в мрежата на този оператор с текстово съобщение - SMS, изпратено от
телефонен номер 4915129948473 до телефонен номер 00491805014391. Видно
от справката клетката, обслужила тази телекомуникация, се е намирала в гр.
Разград, хотел „Разград”, като текстовата комуникация е продължила и на
01.01.2019 г. с обслужваща клетка в с. Лудогорци, Стопански двор –
зърносушилня. Ако това е IMEI номерът на процесното устройство, от
проведените по делото разпити или други следствени действия не се
установява да са положени усилия за изясняване дали пострадалата или
свидетелят Д. е ползвател на някой от горепосочените телефонни номера,
дали в посочения период е посещавал горепосочените места, кой е титулярът
на номерата, като получаването на подобна информация има значение за
установяване на местонахождението на инкриминирания телефон, вкл. и на
лица, участвали при евентуалното му отнемане. Тук следва да се отбележи, че
наказателното производство вече веднъж е било прекратявано от
прокуратурата, като постановлението е било отменено, а делото върнато на
прокурора. По делото се намира първоинстанционното определение в този
смисъл, както и въззивният съдебен акт, потвърждаващ го. Във въпросното
първоинстанционно определение районният съдия е стигнал също до
посочените празноти в доказателствената маса, но указанията му не са били
изпълнени до произнасянето на СРС с текущото контролирано определение.
Настоящата въззивна инстанция счита, че за изясняването на горепосочените
обстоятелства е от значение за провеждането на описаните допълнителни
следствени действия.
5
Предвид гореизложеното въззивният съд счита, че СРС правилно е
отменил прокурорското постановление за прекратяване на наказателното
производство и е върнал делото на прокурора – изводите на прокурора се
явяват в противоречие с материалния закон, като същите са и необосновани и
незаконосъобразни с оглед събрания доказателствен материал. С оглед на
това протестираното определение следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, Софийски градски съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 20193979 от 04.10.2021 г.,
постановено по НЧД № 10229 по описа за 2020 г. на СРС, НО, 4-ти състав.
Настоящото определение е окончателно и не подлежи на обжалване и
протестиране.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6