№ 223
гр. София, 14.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО VIII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Мина Мумджиева
Членове:Кирил Г. Д.
Василена П. Мидова
при участието на секретаря Виктория Тр. Х.а
в присъствието на прокурора И. Г. Т.
като разгледа докладваното от Кирил Г. Д. Въззивно наказателно дело от общ
характер № 20241100608444 по описа за 2024 година
За да се произнесе, съдът взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХІ от НПК.
С присъда № 462 от 24.10.2023 г., постановена по НOХД № 14977/2021 г.
по описа на СРС, НО, 12-ти състав, подсъдимата П. Я. Л. е призната за
виновна в това, че за времето от 23:00 часа на 15.09.2017 г. до 02:50 часа на
16.09.2017 г, в гр. София, ж.к. „Овча купел“, в близост до детска градина
„Сребърни звънчета“, като непълнолетна, но могла да разбира свойството и
значението на извършеното и да ръководи постъпките си, в съучастие като
съизвършител с Д.Д.С. (извършител, спрямо когото производството е
приключило със споразумение) и С.В.И. (извършител, спрямо когото
производството е приключило със споразумение), отнела чужди движими
вещи - 1 (един) брой мъжка кожена чанта за носене през рамо, на стойност
31,50 лева, съдържаща: парична сума в размер на 350,00 лева, 1 (един) брой
мобилен телефон, марка „Нокиа“, на стойност 40,00 лева, 1 (един) брой
мобилен телефон, марка „Нокиа“, модел „1100“, на стойност 36,00 лева, 3
(три) броя чипове за достъп, всеки на стойност по 6,30 лева, 8 (осем) броя
1
секретни ключове, всеки на стойност по 2,10 лева, всичко на обща стойност
493,20 лева, от владението на Г.А.М. с намерение противозаконно да ги
присвои, като за осъществяване на деянието е употребена сила - нанасяне на
удари с ръце и крака по главата и тялото на Г.А.М. - престъпление по чл. 198,
ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 НК, като на основание чл.
55, ал. 1, т. 2, б. „б“, вр. чл. 42а, ал. 1, ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 4, вр. чл. 42б, ал. 1, ал.
2 и ал. 4 от НК й е наложено наказание „пробация“, включващо следните
пробационни мерки: „Задължителна регистрация по настоящ адрес“ за срок от
една година, изразяваща се в явяване и подписване на осъдения пред
пробационен служител или определено от него длъжностно лице два пъти
седмично; „Задължителни периодични срещи с пробационен служител“ за
срок от една година и „Включване в курсове за професионална квалификация,
програми за обществено въздействие“ за срок от една година. Подс. Л. е
призната за невиновна и е оправдана в това да е осъществила престъплението
в съучастие с Л. Д. Г.. С присъдата подсъдимата П. Я. Л. е осъдена да заплати
на СДВР сума в размер на 394.98 лв., представляваща направени разноски в
досъдебното производство, както и полза на СРС сума в размер на 180 лв.,
представляваща направени разноски в хода съдебното производство.
Със същата присъда подс. Л. Д. Г. е признат за невиновен в това, че за
времето от 23:00 часа на 15.09.2017 г. до 02:50 часа на 16.09.2017 г, в гр.
София, ж.к. „Овча купел“, в близост до детска градина „Сребърни звънчета“, в
съучастие като съизвършител с Д.Д.С. (извършител, спрямо когото
производството е приключило със споразумение), П. Я. Л. (извършител) и
С.В.И. (извършител, спрямо когото производството е приключило със
споразумение), отнел чужди движими вещи - 1 (един) брой мъжка кожена
чанта за носене през рамо, на стойност 31,50 лева, съдържаща: парична сума в
размер на 350,00 лева, 1 (един) брой мобилен телефон, марка „Нокиа”, на
стойност 40,00 лева, 1 (един) брой мобилен телефон, марка „Нокиа”, модел
„1100”, на стойност 36,00 лева, 3 (три) броя чипове за достъп, всеки на
стойност по 6,30 лева, 8 (осем) броя секретни ключове, всеки на стойност по
2,10 лева, всичко на обща стойност 493,20 лева, от владението на Г.А.М. с
намерение противозаконно да ги присвои, като за осъществяване на деянието
е употребена сила - нанасяне на удари с ръце и крака по главата и тялото на
Г.А.М. и е оправдан в извършване на вмененото му престъпление по чл. 198,
ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК.
2
Срещу присъдата в законоустановения срок е постъпил въззивен протест, с
който се иска нейната частична отмяна и изменение поради
незаконосъобразността й в съответните части. На първо място е изложено, че
атакуваната присъда е незаконосъобразна поради определяне на
несправедливо наказание на подс. Л. без да бъдат отчетени лошите й
характеристични данни, изразяващи се в прилагани множество възпитателни
мерки по ЗБППМН. Като отегчаващи отговорността обстоятелства са
посочени причиняването на лека телесна повреда на пострадалия, извършване
на престъплението от няколко съучастници в тъмната част на денонощието,
както и упражнената значителна принуда при сломяване съпротивата на
пострадалия с цел отнемане на инкриминираните движими вещи. В тази
връзка е посочено, че наказанието на подс. Л. е следвало да се определи при
превес на отегчаващите отговорността обстоятелства, а не както неправилно е
процедирал районният съд - в хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ НК. В този
смисъл във въззивния протест е посочено, че наложеното на подс. Л.
наказание е явно несправедливо. По отношение на подс. Л. Г. е посочено, че
атакуваната присъда се явява незаконосъобразна, доколкото възприетите от
първостепенния съд фактически положения не кореспондират със събраната
доказателствена съвкупност. В този смисъл е посочено, че от показанията на
пострадалия М. се установявало, че докато е бил удрян е усещал бъркане в
джобовете му, които действия са показателни за субективните намерения на
извършителите към отнемане на намиращите се в него вещи. Твърди се, че
показанията на пострадалия се подкрепят от показанията на полицейските
служители от 06 РУ-СДВР и на св. С.И., който е заявил, че подс. Г. е участвал
в нанасянето на удари на пострадалия М.. С оглед на изложеното, от въззивния
съд се иска да отмени първоинстанционната присъда в частта й, в която подс.
Л. Д. Г. е признат за невинен по повдигнатото му обвинение, като вместо това
се постанови нова присъда, с която бъде признат за виновен в извършването
на вмененото му престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК,
като му се наложи съответно наказание към минимума, предвиден в
посочената разпоредба. От въззивния съд се иска също така да отмени
присъдата в частта й, в която подс. Л. е призната за невинна по повдигнатото й
обвинение да е извършила престъплението в съучастие с подс. Л. Г., като бъде
призната за виновна й в тази част на първоначално повдигнатото й обвинение.
На последно място се иска изменение на първоинстанционната присъда в
3
частта й относно наложеното на подс. Л. наказание, като на същата се
определи наказание в хипотезата на чл. 54, ал. 1 НК, а именно „лишаване от
свобода“ към предвидения максимален размер, изпълнението на което да бъде
отложено по реда на чл. 69, ал. 1 НК.
Срещу присъдата в законоустановения срок е постъпила и въззивна жалба,
ведно с допълнение към нея, от служебния защитник на подсъдимата П. Л., с
която се иска отмяната й като незаконосъобразна и необоснована в частта, в
която последната е призната за виновна по повдигнатото й обвинение и й е
наложено съответно наказание. Релевирани са доводи, че събраните по делото
доказателства не формират категоричен извод за авторството на подс. Л. в
извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1 НК. В този смисъл, на първо
място, е посочено, че районният съд неправилно се е доверил безкритично на
показанията на св. А.Р., чийто показания са съмнителни и влизат в явна
конфронтация с други доказателствени източници по делото. Твърди се, че
показанията на посочения свидетел представляват оговор, като със същите
последният цели да избегне наказателно преследване спрямо себе си. На
следващо място е посочено, че показанията на св. А.Р. влизат в противоречие с
обективните показания на св. Г. М., С. П. и С.И.. В този смисъл св. Р. твърди,
че подс. Л. е отнела вещите от пострадалия в момента, в който другите са
нанасяли удари върху него, което категорично се отрича от самия пострадал в
дадените от него показания в хода на досъдебното производство, приобщени в
хода на съдебното следствие по реда на чл. 281 НПК. Посочено е, че св. С.И. е
категоричен, че подс. Л. е избягала в момента, в който е започнал побоят над
пострадалия. Твърди се, че показанията на св. Р., че пострадалият не е бягал,
противоречат на показанията на св. С.И. и С. П., които са категорични, че
пострадалият е бягал и е бил гонен от нападателите му. Релевирани са доводи,
че мотивите на районния съд, че от показанията на св. С.И. и св. Д.С. се
установявало, че подс. Л. се е опитала да дръпне чантичката на пострадалия,
след което е паднала на земята, не кореспондират с показанията на посочените
двама свидетели, вкл. и на пострадалия М.. Акцентирано е върху
противоречието в показанията на св. Р., който, от една страна, твърди, че си е
тръгнал веднага след започване на нападането, а от друга – че е възприел
случилите се събития след това, вкл. и поведението на подс. Л.. На следващо
място във въззивната жалба е посочено, че неправилно районният съд се е
позовал на протокола за извършения следствен експеримент, който следвало
4
да се изключи от доказателствената съвкупност по делото, доколкото не е
изготвен по реда на НПК, а именно провеждане на същия като способ за
проверка на дадени от Л. показания или сведения при проведен с нея разпит
или оперативна беседа. Посочено е, че освен това П. Л. е придобила
качеството на обвиняем след провеждане на следствения експеримент, поради
което последният е следвало да бъде изключен от доказателствената
съвкупност по делото. Акцентирано е и върху обстоятелството, че в протокола
за следствен експеримент не са положени подписи от всички лица, които са
участвали в извършването му, а именно от инспектор „ДПС“ към 06 РУ-СДВР.
С оглед на изложеното, от въззивния съд се иска да отмени атакуваната
присъда, като постанови нова такава, с която да оправдае подсъдимата по
повдигнатото й обвинение или да върне делото за ново разглеждане от друг
състав на първоинстанционния съд.
С определение в разпоредително заседание от 08.01.2025 г. въззивният съд
по реда на чл. 327 НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по
делото се налага допълнителен разпит на св. С. П., както и допускане до
разпит на допълнителни свидетели, вкл. събиране на писмени доказателства
касателно предмета на доказване по делото.
Въззивното производство по делото е разгледано в отсъствие на подс. П. Л.
на основание чл. 269, ал. 3, т. 4, б. „в“ НПК.
В съдебно заседание пред въззивния съд представителят на СГП поддържа
протеста на СРП, като, на първо място, намира, че първоинстанционният съд е
възприел правилна фактическа обстановка, но при формирани неверни правни
изводи въз основа на нея. В този смисъл е посочено, че първоинстанционният
съд неправилно е приел, че се касае за ексцес на умисъла при подс. Г. и че
осъдените И. и С., както и подс. Г., са упражнили сила по отношение на
пострадалия с цел лична саморазправа. Твърди се, че от факта, че
пострадалият е извадил портфейла си пред присъствалите на място
пълнолетни и непълнолетни лица, предоставил е парична сума на подс. Л., за
да купи бира, може да се изведе извод, че останалите лица са забелязали
паричните средства в портфейла на пострадалия. Изложено е, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че подс. Г. не е участвал в общността на
умисъла за извършване на съставното престъпление, тъй като последният е
успял да спре „отскубването“ на св. М., както е възприето и описано в
5
мотивите на районния съд вследствие на свидетелските показания на
пострадалия, след което подс. Л. е успяла да вземе чантата му. С оглед на
изложеното, от въззивния съд се иска първоинстанционната присъда да бъде
отменена като неправилна и незаконосъобразна, като признае подсъдимите Л.
и Г. за виновни по обвинението, което са имали на първа инстанция, като на
подс. Г. се наложи наказание в размер около 1 година, което да бъде отложено
при условията на чл. 66 НК за срок от 3 години. Представителят на СГП
напълно се солидаризира с мотивите на първоинстанционната присъда
относно определяне на вида и размера на наказанието на подсъдимата Л., като
не се поддържа протестът в частта му, в която се иска увеличаване
наказанието на подс. Л., тъй като са изминали почти 7 години и половина от
извършване на деянието.
Защитникът на подсъдимата Л. поддържа подадената въззивна жалба по
изложените в същата съображения. На първо място е посочено, че
първоинстанционният съд не е дал отговор на нито едно възражение,
направено в хода на съдебните прения по отношение на наличната
доказателствена съвкупност и противоречията в нея. На следващо място е
изложено, че показанията на св. Р. са абсолютно компрометирани, тъй като
последният е бил обвиняем в един етап на производството, спрямо него
производство е прекратено и след това е дал показания, които обслужват
тезата на държавното обвинение. Изложено е, че неговите показания
представляват типичен пример за оговор, тъй като по този начин същият цели
да осуети наказателното преследване срещу себе си. Твърди се, че освен това
показанията на св. Р. противоречат на показанията на пострадалия М., който е
категоричен, че при започване на побоя подсъдимата не е била около него.
Акцентирано е отново върху противоречието между показанията на св. Р. и
заявеното от свидетелите М., П. и И. относно това дали пострадалият е бягал
или не. Посочено е, че в нито едни от показанията на пострадалия не се
споменава подс. Л. да напада пострадалия и да се опитва да вземе вещите му.
По отношение на протокола за следствения експеримент, защитникът на
подсъдимата е посочил, че същият следва да бъде изключен от
доказателствената съвкупност, тъй като не са били налице процесуални
предпоставки за провеждане на такова процесуално-следствено действие, като
е налице типичен опит за заобикаляне на разпоредбите на закона, изразяващи
се в задължение на органите на реда да събират достоверни данни при
6
наличие на изрично предвидени от закона предпоставки. Отбелязано е, че в
хода на въззивното съдебно следствие е бил разпитан и един от синовете на
пострадалия, който е заявил, че баща му е споделил, че е бил нападнат и бит и
в този инцидент са участвали единствено лица от мъжки пол. Твърди се, че не
са за пренебрегване и показанията на свидетелите Д.С. и С.И., които са
сключили споразумение, в които също липсват каквито и да било данни за
съпричастност на П. Л. към това деяние. С оглед всичко изложено, от
въззивния съд се иска да преразгледа обжалваната присъда в частта относно
признаването на подс. Л. за виновна и същата да бъде призната за невиновна
по така повдигнатото й обвинение. Алтернативно, от съда се иска да върнете
делото за ново разглеждане на друг съдебен състав на първоинстанционния
съд, като в условията на евентуалност да потвърди присъдата на
първоинстанционния съд, тъй като наложеното на подс. Л. наказание е
адекватно и справедливо.
Защитникът на подс. Г. моли за оставяне без уважение протеста на СРП,
поддържан в хода на въззивното производство от представителя на СГП, и
потвърждаване на първоинстанционната присъда в частта й, в която подс. Г. е
признат за невиновен по повдигнатото му обвинение. В този смисъл се
твърди, че от събраните по делото доказателства не се установява подс. Л. Г.
да е отнемал описаните инкриминираните вещи на свидетеля М., като такова
обстоятелство не е заявено от разпитаните свидетели, нито по намерените
след това вещи е имало отпечатъци, ДНК или други следи, открити по тях. На
следващо място се твърди, че не е доказана целта на това престъпление, а
именно да бъдат присвоени от подс. Г. инкриминираните вещи, доколкото,
видно от протокола за претърсване и изземване, подс. Г. към момента на
задържането си е имал достатъчно пари както в брой, така и в карта.
Изложено е, че не са събрани доказателства подсъдимият да е употребил сила
за отнемане на инкриминираните вещи. Твърди се, че от внимателния анализ
на събраните гласни доказателства може да се направи категоричен извод, че
процесното престъпление е извършено именно от свидетелите С.И. и Д.С.,
които са сключили споразумение и са се признали за виновни по делото.
Релевирани са доводи, че при разглеждане на искането за вземане на
първоначална мярка за неотклонение на подс. Г., последният е бил със същите
дрехи, с които е бил през процесната вечер, като по същите неминуемо е
следвало да има следи от кръв от пострадалия, каквито в случая не са били
7
налични. На следващо място е посочено, че от показанията на св. И. Н. се
установява, че в полицейската кола е видял две момчета, които полицаите са
хванали и са ги довели, за да може пострадалият да разпознае извършителите.
Тези негови показания напълно съвпадат с показанията на свидетеля С.И.,
който заявява, че са били на място единствено със св. Д.С.. С оглед на
изложеното, се твърди, че обективният анализ на всички събрани
доказателства по делото обуславя извод, че присъдата на СРС е правилна,
поради което се иска да бъде потвърдена от въззивния съд.
Подсъдимият Л. Г. поддържа казаното от неговия защитник, като няма
какво да добави.
В предоставеното му право на последна дума, подсъдимият Г. иска
първоинстанционната присъда да бъде потвърдена.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите във въззивния протест и
въззивната жалба, както и тези, изложени в съдебно заседание‚ и след като в
съответствие с чл. 314 НПК провери изцяло правилността на атакуваната
присъда, констатира, че не са налице основания за нейната отмяна или
изменение. Съображенията за това са следните:
Въззивният съд счита, че възприетата от контролираната инстанция
фактическа обстановка следва да бъде частично изменена с оглед неправилен
анализ на част от събраните в хода на първоинстанционното производство
доказателствени източници, както и предвид събраните в хода на въззивното
съдебно следствие допълнителни доказателства.
Съобразно гореизложеното, въззивната инстанция приема следната
фактическа обстановка:
Подсъдимият Л. Д. Г. е роден на ******** г. в гр. София, българин, с
българско гражданство, неосъждан, без данни за извършени нарушения на
обществения ред, неженен, с висше образование, работи като електротехник в
„Шисел България“, с ЕГН **********.
Подсъдимата П. Я. Л. е родена на ******* г. в гр. Видин, българка, с
българско гражданство, неосъждана, неомъжена, с основно образование,
работи във „Фреш маркет“, с ЕГН **********.
Между подс. Г. и св. А.Р. съществувало дългогодишно познанство, като
двамата били съученици. На 15.09.2017 г. те решили да се съберат в квартала,
8
в който живеел подсъдимият Г., за да отпразнуват за последно 15 септември.
Двамата се срещнали в парк в квартал „Овча Купел 2“, намиращ се между
магазин за алкохол и пазар, с изоставени сергии, купили си бира и седнали на
една пейка.
На същия ден, около 22:00 часа св. Г.А.М. (починал на 24.03.2023 г.) се
прибирал от работа с градския транспорт и слязъл на спирка в ж.к. „Овча
купел 2“, след което се отбил в близкото магазинче, откъдето си закупил бира
и билети от националната лотария. Св. М. се насочил към намиращия се в
близост неработещ пазар с празни сергии, където седнал на една пейка и
започнал да пие бира. В себе си носел и кожена чанта, поставена през рамото,
в която имал парична сума в размер на 350 лева, два мобилни телефона марка
„Нокиа“, връзка с ключове и лични документи, в джоба на панталона си
държал и сумата от около 30 лева.
На съседната пейка били св. А.Р. и подс. Л. Г.. Св. М. се запознал с тях и
започнали да си говорят по общи теми.
Около 23:30 часа в парка дошъл и св. Д.С., който се познавал с подс. Г. и се
присъединил към тях. Малко по-късно към събралата се компания се
присъединили св. С.И. и подс. П. Л., които се познавали с подсъдимия Г. и св.
С., тъй като живеели в един квартал.
Подс. Л. видяла, че свидетелят М. пие бира и го помолили да ги почерпи.
Св. М. се съгласил и дал пари на подс. Л., с които да купи бира за събралата се
компания. В момента, в който св. М. извадил портмонето си, на подсъдимата
Л. й направило впечатление, че в него има пари.
Около 02:00 часа на 16.09.2017 г. св. М. споделил, че вече е изморен и
решил да се прибере, останалите го последвали и заедно се движили в посока
към ул. „Сребърни звънчета“. Св. М. бил видимо повлиян от употребения
алкохол. В непосредствена близост до него вървяла подсъдимата Л..
Приближавайки се до детска градина „Сребърни звънчета“, неочаквано
подсъдимата Л. се опитала да издърпа чантата на св. М., но се подхлъзнала и
паднала на земята. В този момент свидетелите С.И. и Д.С. се насочили
агресивно към пострадалия М., като започнали да му нанасят удари по тялото,
а подс. Л. се възползвала от ситуацията и успяла да грабне чантата на
свидетеля М. и да побегне. Св. М. бил паднал на земята по корем, като усещал
множество удари по лицето и тялото си, вкл. с палка. Докато лежал по корем,
9
св. М. не могъл да възприеме лицата на нападателите си, но различил два
силуета на лица от мъжки пол. Св. М. единствено успял да извика няколко
пъти за помощ.
Св. Р., като видял, че св. И. и св.С. нанасят удари на св. М., а подс. Л. му
дърпа чантата, се изплашил и побягнал в неустановена посока, а не след дълго
бил настигнат от подс. Л.. От своя страна св. Д.С. и св. С.И. преустановили
нанасянето на удари върху св. М. и побягнали в посока към блок 13 в ж.к.
„Овча Купел 2“.
Междувременно св. П., който в този момент пушел цигара на терасата на
апартамента си, находящ се в гр. София, ж.к. „******* чул виковете на св. М. и
забелязал три лица, които тичат от детската градина в посока към блок 33 в
ж.к. „Овча Купел“ и подал сигнал в Дирекция „Национална система 112“.
На подадения от св. П. сигнал се отзовал екип на 06 РУ-СДВР, в състав св.
М..М. и св. А.Р., които установили самоличността на св. П., а той им обяснил,
че трите лица, които видял да бягат, са се насочили към блок 33 в ж.к. „Овча
купел“. Св. М. и св. Р. се насочили със служебния си автомобил към блок 33. В
далечината видели три лица от мъжки пол и се приближили към тях, но
едното момче побягнало и св. М. тръгнал след него, а св. Р. останал при
другите две момчета. Св. М. не успял да настигне момчето и се върнал при
колегата си, който междувременно установил самоличността на двете лица
като С.В.И. и Д.Д.С.. Същите споделили, че другото момче се казва „Л.“.
Органите на реда патрулирали със служебния автомобил, когато видели и
третото лице, настигнали го и установили самоличността му като Л. Д. Г..
Свидетелите М. и Р. докладвали на оперативната дежурна част към 06 РУ-
СДВР за задържането на лицата, а координаторът им съобщил, че е подаден
сигнал от пострадалото лице и те се насочили към детска градина „Сребърни
звънчета“ до блок 13а. На място заварили св. М., който видимо имал нужда от
медицинска помощ. Органите на реда попитали св. М. дали познава някой от
задържаните лица и той споделил, че с едното момче е бил в парка преди 15
минути, но с него е имало и едно момче и едно момиче, за другите лица
обяснил, че не ги познава.
На място, в 02:48 часа на 16.09.2017 г., пристигнал екип на спешна
медицинска помощ, който след преглед на св. М. установил наранявания по
главата, лявото коляно, както и разкъсно-контузна рана в областта на носа,
10
които били описани във фиш за спешна медицинска помощ.
Междувременно св. Р. и подс. Л. вървели по малките улици в квартала.
Подс. Л. проверила съдържанието на отнетата от св. М. чанта, прибрала
сумата в размер на 350 лева, след което изхвърлила чантата в контейнер, а
личните документи, както и мобилните телефони на св. М., изхвърлила в
улични шахти. След това подс. Л. предупредила св. Р. да не казва на никого за
случилото се, за да не пострада, след което двамата тръгнали в различни
посоки.
Св. С., св. И. и подс. Г. били задържани със заповед за задържане за срок от
24 часа, като по случая било образувано бързо досъдебно производство, след
което спрямо същите били извършени и обиски.
С протокол за доброволно предаване св. М. предал дрехите, с които бил в
инкриминирания ден - един брой червена на цвят тениска и синьо на цвят
долнище на анцуг.
В хода на досъдебното производство била назначена и изготвена
съдебномедицинска експертиза, извършена след личен преглед на св. Г. М., в
заключението на която вещото лице приело, че са установени охлузвания на
челото вляво, с подлежащ оток, контузия на носа - оток и разкъсно-контузна
рана по гърба на носа, травматично кръвотечение от носните проходи,
кръвонасядане и оток на лявата предмишница, кръвонасядане на дясната
подбедрица и лявото коляно, охлузване на лявата подбедрица и старо
охлузване на лявата предмишница. Като вероятен механизъм за
реализирането им, вещото лице приело, че са причинени в резултат на
действието на твърди тъпи предмети, каквито може да са и нанесени удари с
части на човешкото тяло и предмет, тип „палка“. От своя страна травмата в
областта на носа на св. М. било прието, че му е причинила „временно
разстройство на здравето, неопасно за живота“, а останалите мекотъканни
увреждания са му причинили „болка и страдание“.
Спрямо подс. Л. била назначена и изготвена комплексна
съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, от заключението на която
се установява, че подсъдимата е психично здрава и към момента на деянието е
могла да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи
постъпките си. Вещите лица обосновали извод, че подсъдимата не е действала
поради лекомислие или увлечение, а е имала съзнателна представа за
11
противоправността на действията си.
По делото е назначена и изготвена и съдебно-оценителна експертиза, от
заключението на която е видно, че общата стойност на вещите, отнети от
владението на св. М., е 493,20 лева, при размер на минималната работна
заплата в страната за 2017 г. от 460 лева.
Образуваното наказателно производство било частично прекратено по
отношение на св. А.Р. с мотиви, че не са налице доказателства за
съпричастността му към извършване на деянието.
Така изложената фактическа обстановка се установява по безспорен и
непротиворечив начин от събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и доказателствени средства, включително
приобщените в хода на въззивното производство такива, а именно:
показанията на свидетелите Г.А.М. (приобщени по реда на чл. 281, ал. 1, т. 5 и
чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 5 НПК на л. 60-61 от том 1 от ДП и л. 36-38 от том 4
от ДП), С. Г. П. (вкл. приобщените по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2,
пр. 2 НПК на л. 76 от том 1 от ДП), М.К. М. (вкл. приобщените по реда на чл.
281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 от НПК на л. 78 от том 1 от ДП), А.Л. Р. (вкл.
приобщените по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 НПК на л. 79 от том
1 от ДП), С.В.И. (вкл. приобщените по реда на чл. 281, ал. 1, т. 2, пр. 2 на л.
100-102 от том 3 от ДП), А.Д. Р. (вкл. приобщените по реда на чл. 281, ал. 4,
вр. ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 НПК на л. 78 от том 2 от ДП и л. 105-106 от том 4 от
ДП), Д.Д.С., К. А. А. и И. Н. Н.; протокол за обиск и изземване (л. 63 от том 1
от ДП), протокол за обиск и изземване (л. 66 от том 1 от ДП), протокол за
обиск и изземване (л. 69 от том 1 от ДП), протокол за обиск и изземване (л. 72
от том 1 от ДП), фотоалбуми към протоколи за обиск и изземване, протокол за
доброволно предаване (л. 77 от том 1 от ДП), протокол за оглед на
местопроизшествие (л. 103-104 от том 1 от ДП), протокол за оглед на
местопроизшествие (л. 109-110 от том 1 от ДП), протокол за оглед на
местопроизшествие (л. 112-113 от том 1 от ДП), протокол за оглед на
веществени доказателства (л. 4 от том 3 от ДП), протокол за доброволно
предаване (л. 47 от том 4 от ДП), справка от Столична община, ведно със
схема за организация на движението на местопроизшествието (л. 88-90 от
въззивното производство); заключението на съдебномедицинска експертиза
(л. 99 от том 1 от ДП), заключението на комплексна съдебнопсихиатрична и
12
психологична експертиза (л. 50-55 от том 2 от ДП), заключението на съдебно-
оценителна експертиза (л. 25-27 от том 3 от ДП) и справки за съдимост на
подсъдимите.
На първо място въззивният съд счита, че следва да разгледа оплакването на
защитника на подсъдимата Л. относно наличието на допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила в хода на първоинстанционното
производство по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 НПК, доколкото
основателността на същото се явява преюдициален въпрос на произнасянето
по същество относно съпричастността на всеки един от подсъдимите към
вмененото му деяние. В случая въззивният съд не констатира пропуск от
страна на контролираната инстанция при обсъждане на събраните
доказателства, респ. липсата на отговор на релевираните от страните
възражения, в частност на тези на защитника на подс. Л.. Действително е
налице превратно тълкуване на част от доказателствените материали по
делото, което рефлектира върху правилността на възприетата от първата
инстанция фактическа обстановка, за което въззивният съд ще изложи мотиви
по-долу в решението си. Липсва обаче твърдяното от защитника на
подсъдимата противоречие в мотивите на атакувания съдебен акт, нито е
налице частична липса на такива по съществени въпроси, касаещи вината и
отговорността на подсъдимите лица. Районният съд е анализирал всички
събрани доказателства, вкл. и показанията на св. А.Р., като е изложил
подробни мотиви в кои части ги кредитира и в кои не, както и какви са
причините за това. Обсъдени са и възраженията на защитника относно
доказателствената стойност на протокола от проведения следствен
експеримент, като контролираната инстанция е изложила съображения, макар
и неправилни такива, защо е кредитирала същия. В тази връзка въззивният
съд счита, че не е налице визираната от защитника на подс. Л. частична липса
на мотиви или съществено противоречие в същите, с оглед на което не са
налице основания за отмяна на атакуваната присъда поради допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила, в частност такова по
смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 НПК.
Преди да направи анализ на събраните в хода на наказателното
производство доказателства, въззивният съд счита, че следва да отговори и на
конкретните възражения на защитника на подс. Л. касателно
доказателствената стойност на част от събраните по делото доказателства, в
13
частност на протокола за извършен следствен експеримент. Съдът намира
изясняването на посочения въпрос за преюдициален на доказателствения
анализ по същество с оглед преценка на обема на доказателствената
съвкупност, която следва да бъде обсъдена от въззивния съд при изграждане
на фактическите му изводи. В този смисъл, настоящият съдебен състав
споделя възражението на защитника на подсъдимата Л., че протоколът за
извършения следствен експеримент следва да бъде изключен от
доказателствената съвкупност по делото. Съгласно разпоредбата на чл. 166
НПК следственият експеримент е сред предвидените в НПК способи за
доказване, имащ за цел проверка на доказателствена информация, получена от
разпита на обвиняемия и свидетелите или друго действие по разследването
или съдебно-следствено действие. Безспорно посоченият способ за проверка
на доказателства предполага съществуването на доказателства, които трябва
да бъдат проверени или уточнени чрез провеждането му, но които са надлежно
събрани по предвидения в НПК ред. В настоящия случай следственият
експеримент е проведен във връзка с проверка на заявеното от подсъдимата П.
Л. в проведена с нея оперативна беседа в качеството й на задържано лице, но
преди да бъде конституирана като обвиняем по делото. Според настоящия
съдебен състав, в какъвто смисъл е и константната съдебна практика в тази
насока, показанията на П. Л. не могат да бъдат ползвани като източник на
доказателства и съответно като основание за провеждане на процесния
следствен експеримент, тъй като не притежават доказателствена стойност
предвид промяната в процесуалното качество на Л. от свидетел в обвиняемо
лице (в този смисъл Решение № 27 от 26.08.2019 г. по н.д. № 1242/2018 г. по
описа на ВКС, III н.о.). С оглед на това, въззивният съд счита, че протоколът от
проведения следствен експеримент следва да бъде изключен от
доказателствената съвкупност по делото, като първоинстанционният съд
неправилно е кредитирал същия при формиране на фактическите си изводи по
делото.
По изложените по-горе съображения, въззивният съд счита, че следва да
бъдат изключени от доказателствената съвкупност по делото и показанията на
свидетелите Р.С.Б. и М.А.А., поемни лица, участвали при извършения
следствен експеримент. Действително, последните са били и поемни лица при
извършване на огледите на местопроизшествие, но показанията им са
информативни единствено относно действията, извършени по време на
14
следствения експеримент. Доколкото посоченото действие по разследване е
извършено в нарушение на правилата на НПК, за което бяха изложени
подробно съображения по-горе, е недопустимо да се установява съдържанието
на същото чрез разпит на поемните лица, участвали в извършването на
следствения експеримент, доколкото по този начин се заобикаля законът и
правилата на НПК, регламентиращи законосъобразното провеждане на
следствения експеримент като способ за проверка на доказателства.
Въззивният съдебен състав счита, че следва да бъдат изключени от
доказателствената съвкупност по делото и показанията на свидетелите А.Б.Р.,
Х.И.Т., Г. Ж.Ж. и М.С.С., доколкото последните са провели разузнавателни
беседи по смисъла на ЗМВР със задържаните лица, впоследствие привлечени
и в качеството на обвиняеми в хода на наказателното производство, като
съгласно разпоредбата на чл. 118, ал. 2 НПК разпитът им в качеството на
свидетели се явява недопустим.
В контекста на гореизложеното, съдът счита, че събраните по делото при
спазване на правилата на НПК гласни доказателства се явяват показанията на
свидетелите очевидци Г.А.М. (пострадал от престъплението и починал на
24.03.2023 г.), С.В.И. (спрямо когото наказателното производство е
приключило по реда на Глава 29 от НПК), Д.Д.С. (спрямо когото
наказателното производство е приключила по реда на Глава 29 от НПК), С. Г.
П. и А.Д. Р., както и показанията на полицейските служители А.Л. Р. и М.К.
М., и сина на пострадалия – св. И. Н. Н., които обаче не са очевидци на
извършеното деяние, като възпроизведеното от тях представлява производен
и косвен доказателствен източник относно главния факт на доказване по
делото. Следва да се отбележи, че показанията на разпитания в хода на
въззивното производство свидетел К. А. А., участвал като поемно лице в
извършените обиски на задържаните лица, не са особено информативни
относно предмета на доказване по делото, доколкото единствените спомени на
последния са, че е присъствал като поемно лице на извършени действия по
отношение на задържани лица, едното от които е неговият познат св. С.И..
При направения самостоятелен анализ на горепосочената доказателствена
съвкупност по делото, съдът счита, че безспорно пострадалият Г. М. е
незаинтересован от крайния изход на делото, макар и да се явява пострадал от
инкриминираното престъпление, като е бил добросъвестен при
15
възпроизвеждане на спомените му от процесната вечер. В случая, предвид
настъпилата на 24.03.2023 г. смърт на св. М., показанията му, дадени в хода на
досъдебното производство пред съдия (л. 36-38 от том 4 от ДП) и пред орган
на досъдебното производство (л. 60-61 от том 1 от ДП) са били приобщени по
реда на чл. 281, ал. 1, т. 4 НПК. Първите по време показания на пострадалия са
тези, депозирани на л. 60-61 от том 1 от ДП, като същите са дадени само
няколко часа след извършване на инкриминираното деяние, а тази пред съдия
по реда на чл. 223 НПК – на 16.01.2020 г. Въззивният съд констатира
наличието на съществени противоречия между заявеното от пострадалия в
така дадените от него показания в хода на досъдебното производство.
Показанията на св. М. са непротиворечиви единствено относно това, че на
инкриминираната дата около пазара на кв. „Овча Купел 2“ бил с две момчета и
едно момиче (подс. П. Л.), които почерпил с бира, след което тръгнал да се
прибира, а те го последвали, като непознати момчета са му нанесли побой,
при който му е била отнета чантичката с намиращите се в нея инкриминирани
вещи. В останалата част на възпроизведеното от св. М. в показанията му на л.
60-61 от том 1 от ДП и л. 36-38 от том 4 от ДП е налице съществено
противоречие. Така, от една страна, в първоначалните си показания, дадени
непосредствено след деянието, пострадалият е заявил, че двете момчета, с
които първоначално е пил бира, са го хванали за ръцете и са го повлекли в
друга посока, след което св. М. се отскубнал от тях и побягнал в обратна
посока, но бил настигнат от същите лица, които са го свалили на земята и в
този момент отнякъде се появили още три момчета, които започнали да го
ритат, след което му взели процесната черна чантичка с инкриминираните
вещи в нея. В дадените пред съдия показания на 16.01.2020 г. св. М. е заявил
съвсем различна фактическа обстановка, а именно, че двете момчета, с които
първоначално е пил бира, не са извършвали агресивни действия спрямо него, а
от близките храсти са излезли други две момчета, които са го съборили на
земята, като едното от тях го натискало, а другото го биело, усещайки в този
момент удари с палка, ръце и ритане, след което черната му чантичка е била
издърпана и започнали да му бъркат в джобовете. На първо място, следва да
се отбележи, че от показанията на разпитаните свидетели се установява, че св.
Г. М. е бил съществено повлиян от употребения алкохол, като в този смисъл са
показанията на св. А.Р. и И. Н., както и показанията на самия пострадал, който
не отрича, че е изпил няколко бири (3-4) и е бил повлиян от въздействието на
16
употребения алкохол. Нещо повече, св. Р. е категоричен, че пострадалият е
бил силно повлиян от употребения алкохол. Доколкото показанията на
пострадалия М., депозирани на л. 60-61 от том 1 от ДП, са дадени само 2-3
часа след извършване на деянието, то съдът счита, че макар и последният да е
бил със запазена свидетелска годност, е бил значително повлиян от
употребения алкохол към този момент, поради което и първоначално дадените
му показания следва да се преценяват с особено внимание, съпоставяйки ги с
останалите гласни доказателства по делото. Именно в този смисъл, съдът
намира за недостоверно възпроизведеното от него непосредствено след
деянието, че освен двете момчета и момичето, с които първоначално е пил
бира, са се появили още три момчета, които са започнали съвместно да го
удрят и ритат. Следва да се посочи, че от показанията на останалите преки
очевидци на случая се установява по несъмнен начин, че от началото до края
на процесния инцидент в района на същия освен пострадалия и подс. П. Л.,
която е била единственото момиче, са се намирали общо още четири лица от
мъжки пол – подс. Л. Г., св. А.Р., св. С.И. и св. Д.С.. С оглед на това,
възпроизведеното от св. Г. М. в показанията му, дадени на 16.09.2017 г., че е
бил нападнат от общо пет момчета очевидно не кореспондира с обективната
истина по делото. В показанията на нито един от останалите свидетели-
очевидци по делото не се съдържа информация за това св. М. да е бил хващан
и повличан от двете момчета, с които първоначално е пил бира заедно с подс.
Л., като едва след това да е бил нападнат от тях, респ. от още три момчета,
появили се от друга посока. С оглед на това съдът намира, че и тази част от
първоначално дадените от пострадалия показания не кореспондира с
обективната истина по делото. Следва да се отбележи, че самите показания на
пострадалия М., дадени непосредствено след извършване на престъплението,
са непълни и непоследователни. Така при възпроизвеждане на същите, св. М.
не е бил достатъчно конкретен относно посоки на движение, като самият той
заявява, че „отнякъде“ са се появили другите три момчета, които са му
нанесли побоя, в който момент са му били отнети и инкриминираните вещи. С
оглед на всичко изложено, съдът счита, че макар и показанията на св. М. от
16.01.2020 г. по чл. 223 НПК да са дадени повече от две години след
процесния инцидент, същите са значително по-достоверни от първоначално
възпроизведеното от него. Недостоверността на горепосочените части от
първоначално дадените от св. М. показания може да се обясни с особеното му
17
психофизическо и емоционално състояние към момента на депозирането им, а
именно силен стрес и превъзбуда от нанесения му непосредствено пред това
побой, съчетано с алкохолното му опиянение вследствие на употребеното
количество алкохол.
Поради изложеното въззивният съд счита, че следва да кредитира
показанията на св. М., дадени в хода на досъдебното производство пред съдия,
в които последният е заявил, че двете момчета и момичето, с които
първоначално е пил бира, са били на известно разстояние след него, като не са
участвали в нанесения му побой, а такъв е бил осъществен от появилите се от
съседните храсти две момчета, едното от които го затиснало, а другото го
удряло с палка и ритници, в който момент е била взета и чантичката му. Тук е
моментът да се посочи, в контекста на възражението на защитника на
подсъдимата, че макар и св. М. да заявява, че не е възприел подс. Л. да е била
до него при започване на нападението му, това не изключва показанията на св.
А.Р. последната след това да се е намесила и да е взела чантичката на
пострадалия. Показателно в тази насока е заявеното от св. М., че не е виждал
какво се случва и кои са нападателите му след като е бил повален на земята –
„Не виждах хората, които ме удрят. Бях паднал по очи и не се обърнах…
Предполагам, че единият ме натискаше отгоре…така го усещах“. В този
смисъл, макар и описвайки малко по-различно разположение на тялото си, са
и първоначалните показания на св. М., който заявява, че след като е бил свален
на земята се е свил на кълбо. Тоест, показанията на св. М., дадени пред съдия в
хода на досъдебното производство, следва да се кредитират в частта им, в
която последният заявява, че други две момчета, а не първоначалните две, с
които е пил бира, са го нападнали и са го повалили на земята, както и че е
усетил в един последващ момент отнемане на чантичката му, но без да може
да посочи кое лице точно е взело същата. Не на последно място следва да се
посочи, че св. М. е заявил, че след връщането му на място със сина му – св. И.
Н., полицейските служители са задържали в полицейския автомобил две лица,
като разпознал само едното от тях.
Следва да се посочи, че така възпроизведената от св. М. фактическа
обстановка в разпита му пред съдия в хода на досъдебното производство се
потвърждава и от показанията на сина му И. Н. Н., разпитан в хода на
въззивното съдебно следствие. Последният е категоричен, че процесната
вечер баща му го е събудил и цялото му лице и дрехи били в кръв, като
18
заявил, че две момчета и момиче са го набили и са му взели чантата с вещите в
нея, като е разпознал две момчета, които били задържани в полицейския
автомобил. Действително, в случая е налице известно разминаване между
показанията на св. М., дадени пред съдия в хода на досъдебното производство,
и възпроизведено от него процесната вечер пред сина му относно това кои
точно лица са го нападнали, както и в броя на разпознатите лица в
полицейския автомобил. Но в случая същественото за предмета на доказване
по делото е, че както в своите повторни показания в хода на досъдебното
производство, така и във възпроизведеното от него пред сина му,
пострадалият е категоричен, че е имало задържани само две лица в
полицейския автомобил, които е разпознавал на място, като твърди, че е
разпознал само едното от тях, макар и синът му да твърди, че е посочил и
двете момчета като негови нападатели, както и че нападателите му са били
само две момчета. Доколкото показанията на св. Н. се явяват производен
доказателствен източник, то в случая съдът счита, че следва да кредитира
именно заявеното от св. М., че е бил сигурен в извършеното на място
неформално разпознаване за съпричастността само на едното от двете
задържани лица. Въззивният съд счита, че показанията на св. И. Н. следва да
бъдат кредитирани като обективни и добросъвестни, като бъде отчетено
горепосоченото уточнение относно техния производен характер и частичното
им несъответствие с първоизточника на възпроизведената информация – св.
М..
В контекста на гореизложеното, въззивният съд счита, че следва да бъдат
кредитирани в цялост показанията на свидетелите М.К. М. и А.Л. Р.,
служители на 06 РУ-СДВР, които в прочетените им показания, дадени в хода
на досъдебното производство, са посочили, че по подадения от св. П. сигнал са
отишли в района на местопрестъплението, като са установили три момчета,
едното от които побягнало, като са успели да задържат само две от тях –
свидетелите С.И. и Д.С.. По данни на последните, трето момче с тях било
подс. Л. Г., който е задържан впоследствие в района на кв. „Овча купел 2“.
Макар и полицейските служители да заявяват, че пострадалият е разпознал
горепосочените три лица като нападателите му, следва да се посочи, че така
заявеното от св. М. пред полицейските служители противоречи на заявеното
от самия него в дадените му показания в хода на досъдебното производство,
както и същата вечер пред сина му И. Н., а именно, че нападателите му са
19
били две момчета. С оглед на това, съдът счита, че макар и показанията на
полицейските служители да са обективни, изявлението на самия пострадал, че
и трите задържани лица са били неговите нападатели, се явява недостоверно и
не следва да бъде кредитирано. Тази недостоверност на заявеното от св. М.
пред полицейските служители може да се обясни с динамиката на действията
при извършване на престъплението, фактът, че последният не е успял да
огледа добре нападателите си, както и психофизическото му състояние към
този момент предвид факта, че последният е употребил алкохол и
непосредствено преди това му е бил нанесен тежък побой. Съпоставяйки
показанията на полицейските служители, които твърдят, че първоначално са
задържали свидетелите С.И. и Д.С., а едва по-късно подс. Л. Г., със заявеното
от самия пострадал и сина му, че в полицейския автомобил е имало задържани
само две лица, като св. М. е разпознал само едно от тях като нападателя си
(според самия пострадал) или двете (според сина му), то може да се направи
обоснован извод, че в случая св. М. е видял в полицейския автомобил само
първоначално задържаните лица – св. С.И. и св. Д.С., единият от които
пострадалият е разпознал като негов нападател. В този смисъл са и
показанията на самия С.И., който заявява, че докато са били с Д.С. в
полицейския автомобил, пострадалият ги видял и ги разпознал. Тук е
моментът да се посочат значителните пропуски в работата на органите на
разследването, които не са разпитали на място нито сина на пострадалия, нито
е извършено разпознаване по реда на НПК на задържаните лица от страна на
св. М.. Предвид на това и с оглед на настъпилата смърт на пострадалото лице,
то и към настоящия момент не може да бъде извършено разпознаване от
страна на пострадалия с оглед установяване на конкретните извършители на
нападението срещу него.
Обобщавайки гореизложеното във връзка с анализа на показанията на
пострадалия М. и контролните факти, съдържащи се в показанията на сина му
и полицейските служители, може да се приеме за безспорно установено от
възпроизведеното от последния, че процесната вечер е бил нападнат от две
момчета, бил е повален на земята по корем, като, докато е бит, му е била
отнета от неустановено лице черната чанта, съдържаща инкриминираните
движими вещи, като впоследствие на място е успял да разпознае само едното
от задържаните лица като свой нападател. В този смисъл показанията на св.
М. следва да се кредитират и относно съдържанието на отнетата му чантичка,
20
като по отношение на вида на инкриминираните вещи показанията му се
явяват непротиворечиви и кореспондиращи със заявеното от сина му И. Н..
Съдът кредитира и показанията на св. С. П., който от терасата на
апартамента си в бл. 13 в кв. „Овча купел 2“ в гр. София е възприел частично
процесната ситуация. Посоченият свидетел е разпитван общо три пъти – в
хода на досъдебното производство, в хода на първоинстанционното съдебно
следствие и пред въззивния съд. Във всичките си разпити същият е
категоричен, че е чул викове за помощ, като при излизането на терасата си е
видял няколко лица, повече от две, които са гонили пострадалото лице по
улицата, находяща се между неговия блок и детска градина „Сребърни
звънчета“. Следва да се отбележи, че в показанията си в хода на досъдебното
производство св. П. е заявил категорично, че лицата, които са вървели след
пострадалия са били три, а в хода на първоинстанционното и въззивното
съдебно следствие - повече от две. С оглед на това и предвид даване на
първоначалните му показания непосредствено след инцидента, въззивният съд
намира за безспорно установено, че св. П. е възприел именно три лица, които
са гонили пострадалия. В случая следва обаче да се отбележи, че в
показанията си, вкл. и на изрично зададен въпрос в хода на въззивното
съдебно следствие от защитата на подсъдимите, св. П. посочи, че от
разстоянието, от което е наблюдавал лицата и частичната осветеност на
улицата, не може да прецени дали лицата, които са гонили пострадалия са
били мъже или жени. Въпреки това, съпоставяйки показанията на св. П. с тези
на пострадалия М. и сина му, които твърдят, че след пострадалия са вървели
двете момчета с подс. П. Л., а други две лица са излезли отстрани от храсти, то
следва да се заключи, че посочените три лица са били св. А.Р., подс. Л. Г. и
подс. П. Л., доколкото се установява, че свидетелите С.И. и Д.С. са двете лица,
които са нападнали малко по-късно пострадалия, но са дошли от друга посока.
Следва да се посочи, че св. П. е възприел само част от ситуацията, а именно
придвижването на пострадалия към ъгловото кръстовище на ул. „Сребърни
звънчета“ с детска градина „Сребърни звънчета“, като не е възприел самото
нападение на последния, както и къде точно е станало и от колкото лица е
било осъществено същото.
По отношение на обстоятелството кои точно лица са участвали в
нанасянето на побоя на пострадалия и отнемане на процесната чантичка съдът
21
съобрази като пряк доказателствен източник показанията на свидетелите С.И.,
Д.С. и А.Р.. Съдът счита, че от посочените показания тези на св. А.Р. са най-
пълни, последователни и логични, поради което следва да се кредитират.
Посоченият свидетел е категоричен, че са вървели зад пострадалия, като в
един момент подс. П. Л. се опитала да вземе чантата му, но се спънала и
паднала, удряйки коленете си, в който момент се намесили свидетелите С.И. и
Д.С., които нанесли побой над пострадалия, вкл. удряйки го с палка. Св. Р. е
категоричен и че е видял как подс. П. Л. взема чантата на пострадалия, след
което заедно са избягали, при което подс. Л. извадила от същата паричната
сума, която взела за себе си, а останалите вещи изхвърлила в различни шахти
по улицата. Нещо повече, св. Р. е категоричен, че подс. П. Л. е взела
процесната чантичка от владението на пострадалия едва след като свидетелите
С.И. и Д.С. са започнали да го бият. Доколкото самият пострадал твърди, че
след като е бил свален на земята „по очи“ изобщо не е видял кой и колко
човека му нанасят удари, а чантата му е била взета по време на нанасяне на
ударите, то това обстоятелство логично обяснява заявеното от св. М., че не е
възприел момичето (подс. Л.) да е била до него в момента на побоя му. Това е
така, доколкото свидетелите С.И. и Д.С. са нападнали пострадалия, поваляйки
го на земята, като в момент, в който последният е лежал с лице към земята, се
е приближила подс. Л. и е взела чантичката от неговото владение. При това
разположение на пострадалия и динамиката на събития очевидно последният
не е имал обективна възможност да възприеме подс. Л. в момента на отнемане
на чантичката му. В този смисъл и възражението на защитника на подсъдимия
в тази насока за оборване на показанията на св. Р. от тези на пострадалото
лице, се явява неоснователно. Неоснователно е и твърдението на защитника за
вътрешно противоречие и нелогичност в показанията на св. Р., доколкото
последният твърдял, че след нападението на пострадалия е избягал, но
същевременно с това е видял какво се случва при нанасянето на побоя над
последния, вкл. отнемане на вещите му. Действително, в първоначалните си
показания св. Р. твърди, че „веднага“ си е тръгнал след като е започнал побоят
над пострадалия, но в хода на първоинстанционното съдебно следствие
пояснява, че е избягал „още преди другите да спрат да го бият“. Тоест,
последният е тръгнал от мястото на побоя над пострадалия след като
последният вече е бил започнал и е успял да възприеме участниците в
нанасянето на ударите на пострадалото лице, както и вземането на чантата му
22
от подс. П. Л.. Показанията на св. Р. относно това, че подс. Л. е взела
чантичката на пострадалия, след което е изхвърлила част от вещите му в
улични шахти, се подкрепя и от протоколите за оглед на местопроизшествие,
от които се установява, че действително части от отнетите вещи на
пострадалия са били намерени в две улични шахти и тревна площ до бл. 42 в
кв. „Овча купел 2“. В този смисъл въззивният съд счита, че контролираната
инстанция правилно е кредитирала показанията на св. А.Р. в посочените части.
Следва да се акцентира и върху обстоятелството, че св. Р. е категоричен
при всичките си разпити, че подс. Л. Г., макар и да е бил около свидетелите
С.И. и Д.С., не е участвал в нанасянето на удари на последния, нито в
отнемането на инкриминираните движими вещи. Въззивният съд счита, че
показанията на св. Р. следва да бъдат кредитирани и в тази им част, като
кореспондират с показанията на св. Д.С..
Въззивният съд намира за неоснователни останалите възражения на
защитника във връзка с твърденията за компрометираност и недостоверност
на възпроизведеното от св. А.Р.. На първо място, действително наказателното
производство по отношение на св. Р. е приключило с постановление за
частично прекратяване на наказателното производство от 16.10.2020 г., след
което последният е разпитан в качеството на свидетел. Не може в случая обаче
да се приеме, че показанията на св. Р. са необективни и са дадени единствено с
цел последният да избегне наказателна отговорност. На първо място, към
момента на даване на посочените показания, наказателното производство
срещу А.Р. вече е било прекратено със съответно постановление на СРП, като
доказателствено необезпечени са твърденията на защитника на подсъдимата,
че последният е бил сугестиран по какъвто и да е начин, вкл. от органите на
досъдебното производство, за да даде показания, обслужващи обвинителната
теза. Още повече, че и останалите свидетели-очевидци на деянието и
участници в същото, спрямо които наказателното производство е приключило
с одобрено от съда споразумение – С.И. и Д.С., са категорични, че непознатото
за тях момче (св. Р.), не е имало каквото и да е участие в нанасяне на побоя
над пострадалия. Тоест, очевидно показанията на св. Р. не са депозирани с цел
избягване от последния на наказателна отговорност. Не може да бъде
споделен и доводът, че показанията на св. Р. по отношение на обстоятелството
дали пострадалият е бягал или не, се оборват от заявеното от свидетелите П. и
С.И.. На първо място, св. П. не е заявявал, че пострадалият е бягал, а че е
23
вървял забързано, като освен това не е категоричен в тази насока. На
следващо място, самият Р. заявява в показанията си, дадени в хода на
досъдебното производство, че пострадалият е бягал, макар и след прочитането
им да е заявил, че е преувеличено това обстоятелство. Освен това, съдът
намира, че посоченият факт не се явява основен за предмета на доказване по
делото, като сам по себе си не може да обуслови цялостна недостоверност на
показанията на св. Р..
Показанията на св. Д.С., макар и да не са изключително подробни, също
подкрепят заявеното от св. Р., а именно, че той и св. С.И. са били пострадалия,
като подс. Л. Г. не е участвал в нападението му. Нещо повече, св. С. е
категоричен, че когато са започнали със св. С.И. да бият пострадалия, подс. П.
Л. е била до него, като или тя, или св. С.И. са дали предложението да бият
човека. С оглед на това, съдът кредитира изцяло показанията на св. Д.С. като
кореспондиращи с показанията на св. А.Р. и частично с тези на св. С.И..
Съдът счита, че следва да кредитира частично показанията на св. С.И. в
частта им, в която последният заявява, че подс. П. Л. е била паднала около
пострадалия, като той и св. Д.С. са нанесли побой на последния, а подс. Л. е
избягала с непознатото момче (св. А.Р.). В тази част показанията на св. С.И.
кореспондират с показанията на свидетелите А.Р. и Д.С., както и на самия
пострадал, който твърди, че е бил нападнат от две момчета. В този смисъл
частично правилен е извършеният доказателствен анализ от страна на
първостепенния съд, в който последният е приел, че показанията на св. С.И.
следва да се кредитират в посочените части. Неправилно обаче
контролираната инстанция е стигнала до извод, че показанията на св. С.И.
следва да се кредитират изцяло като достоверни и подкрепящи се от
показанията на свидетелите Р. и С.. В този смисъл не кореспондира с
останалите доказателства по делото твърдението на св. С.И., че в побоя над св.
М. е участвал и подс. Л. Г., който не само е нанасял удари на пострадалия, но и
го е душил с ръцете си. На първо място, свидетелите А.Р. и Д.С. са
категорични, че в побоя над пострадалия не е участвал подс. Г., а единствено
свидетелите С.И. и Д.С.. В този смисъл са и показанията на самия пострадал,
дадени пред съдия в хода на досъдебното производство, който е категоричен,
че нападението му е било осъществено от допълнително появили се две
момчета, различни от двете момчета и момиче, с които първоначално е пил
24
бира. Св. М. е категоричен, че нападателите му са били двама, поради което и
предвид самопризнанието на свидетелите С.И. и Д.С., че са нападнали
пострадалия и са му нанесли побой, в контекста на твърдението на св. Р. и св.
С., че подс. Л. Г. не е участвал в побоя над последния, то следва да се приеме,
че показанията на св. С.И. в тази им част не кореспондират с обективната
истина по делото. Не кореспондира с показанията на св. А.Р. и твърдението на
първоинстанционния съд, че последният е заявил, подкрепяйки показанията на
св. С.И., че подс. Л. Г. е участвал в побоя над пострадалия, като го съборил на
земята. Св. Р. е разпитван общо три пъти – два пъти в хода на досъдебното
производство, и един път в хода на първоинстанционнотто съдебно следствие,
като в нито един от разпитите си не е заявявал, че подс. Л. Г. е нанасял удари
на пострадалия, респ. че е го е гонил и го е съборил на земята. Така в
първоначално възпроизведеното в хода на досъдебното производство, св. Р. е
заявил, че свидетелите С.И. и Д.С. са гонили пострадалия, настигнали са го и
последният е паднал. При последващия си разпит на досъдебната фаза, св. Р. е
посочил, че същите двама свидетели са „скочили“ на бой на пострадалия, като
е категоричен, че не е забелязал подс. Л. Г. да нанася удари на пострадалото
лице. По идентичен начин и в разпита си в хода на първоинстанционното
съдебно следствие, св. Р. е посочил, че подс. Г. не е предприемал никакви
действия по отношение на пострадалия, докато е бил там. В този смисъл
въззивният съд намира за напълно необоснован доказателственият извод на
контролираната инстанция, че показанията на св. С.И., че подс. Г. е участвал в
побоя над пострадалия, се подкрепят от показанията на св. Р.. Такива факти не
се съдържат и в показанията на св. Д.С., който също отрича подс. Г. да е имал
каквото и да е участие в нанесения побой над подсъдимия. С оглед на това
показанията на св. С.И. в посочената част се явяват изолирани, поради което
не следва да бъдат кредитирани, което обуславя и частично изменение на
възприетата от контролираната инстанция фактическа обстановка относно
възприетото участие от страна на подс. Л. Г. в нанасянето на удари на
пострадалото лице.
На следващо място следва да се посочи, че единствено в показанията на св.
С.И. се съдържа твърдение, че подс. Л. Г. е душил св. М., като самият
пострадал отрича такъв факт, твърдейки, че единствено е бил удрян с палка,
ръце и крака, докато е бил с лице към земята. Нещо повече, основателно е
възражението на защитника на подс. Г., че ако действително последният е
25
душил пострадалия, то неминуемо по дрехите и тялото на подсъдимия е
следвало да има следи от кръв, каквито не са били констатирани от
свидетелите по делото, вкл. и полицейските служители. В този смисъл следва
да се отбележи, че св. И. Н. е посочил, че след прибирането на баща му в дома
им, пострадалият е бил целия в кръв – цялото лице и дрехите му били напоени
с кръв, която се стичала по него. При това положение, действително, ако
показанията на св. С.И., че подс. Г. е хванал и душил с ръцете си пострадалия,
са верни, то по ръцете и дрехите на последния неминуемо е следвало да има
обилно количество кръв от пострадалия, което е нямало как да не направи
впечатление на останалите свидетели и най-вече на полицейските служители
при задържането му. Нещо повече, вещото лице, изготвило
съдебномедицинската експертиза по делото, отрича някое от нараняванията на
пострадалия да е получено вследствие на душене с ръце, което в допълнителна
степен дискредитира показанията на св. С.И. в посочената им част. С оглед на
това, въззивният съд счита, че показанията на св. С.И. не следва да се
кредитират в посочените им части.
Въззивният съдебен състав се солидаризира с изводите на първостепенния
съд относно кредитиране на заключенията на изготвените в хода на
досъдебното производство експертизи, като от заключението на
съдебномедицинската експертиза се установява по несъмнен начин, че на
пострадалия М. са нанесени различни по вид и характер телесни увреждания,
реализирали медико-биологичния признак „временно разстройство на
здравето, неопасно за живота“. От заключението на същата експертиза се
установява и механогенезата на получаването на констатираните травматични
увреждания, като вещото лице е категорично, че същите могат да бъдат
получени вследствие на удари с юмруци и ритници, вкл. и удари с палка,
което подкрепя показанията на пострадалия, както и на свидетелите очевидци.
От заключението на изготвената комплексна съдебнопсихиатрична и
психологична експертиза по отношение на подс. Л. се установява, че
последната е могла да разбира свойството и значението на извършеното и да
ръководи постъпките си, като не е извършила деянието поради увлечение или
лекомислие въпреки непълнолетието си.
Въз основа на заключението на съдебно-оценителната експертиза, което
съдът кредитира изцяло, се установява стойността на инкриминираните
26
движими вещи, а именно 493.20 лева.
Следва да се кредитират и приобщените по реда на чл. 283 НПК писмени
доказателства и писмени доказателствени средства, вкл. и приложените
такива в хода на въззивното съдебно следствие.
При така установената фактическа обстановка, въззивната инстанция се
солидаризира с крайните правни изводи на районния съд, макар и по различни
от възприетите от него съображения по отношение оправдаването на подс. Г..
На първо място, правилно първостепенният съд е приел, че подс. Л. Г. не е
извършил вмененото му престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. ал. 20, ал. 2, вр. ал.
1 НК. В случая обаче въззивната инстанция счита, че от анализа на събраните
по делото доказателства не се установява подс. Г. да е участвал изобщо в
осъществяване на който и да е от двата акта на сложното съставно
престъпление по чл. 198, ал. 1 НК. В този смисъл от показанията на
пострадалия М., дадени пред съдия в хода на досъдебното производство, се
установява, че последният е бил нападнат от две момчета, различни от тези, с
които първоначално е пил бира, заедно с подс. Л.. Доколкото по делото по
несъмнен начин се установи, че пострадалият е пил бира първоначално с подс.
Г. и св. Р., то следва да се приеме, че другите две лица, които са нападнали
пострадалия и са му нанесли ударите са именно свидетелите Д.С. и С.И.. В
този смисъл са и показанията на св. А.Р. и на самия Д.С., които са категорични,
че подс. Л. Г. не е имал каквото и да е участие в повалянето на пострадалия на
земята и последващото нанасяне на удари спрямо него. Същевременно,
единственото пряко доказателство, на което основава прокуратурата
обвинителната си теза срещу подс. Г., вкл. и в постъпилия въззивен протест, са
показанията на св. С.И., в които последният посочва, че подс. Г. е съборил на
земята пострадалия и му е нанесъл удари. Както се посочи при извършения от
въззивния съд доказателствен анализ, в тази част показанията на св. И. са
нелогични, непоследователни и некореспондиращи с останалите гласни
доказателства по делото, вкл. и заключението на съдебно-медицинската
експертиза, поради което не следва да се кредитират. С оглед на това,
въззивният съдебен състав счита, че по делото не са събрани доказателства, от
които да се установява, още по-малко по изискуемия от разпоредбата на чл.
303, ал. 2 НПК несъмнен начин, участието на подс. Г. в осъществяване на
принудата при осъществяване на престъплението по чл. 198, ал. 1 НК.
27
Действително, от показанията на св. М. се установява, че докато са му били
нанасяни удари е усетил освен вземането на чантата му и пребъркване на
джобовете на дрехите му, което е показателно за функционалната обвързаност
на нанесения побой на св. М. с цел сломяване на съпротивата му и
последващото отнемане на инкриминираните движими вещи, намиращи се в
негово владение. Както се посочи по-горе обаче, в случая липсват каквито и
да е доказателства, които по несъмнен начин да свързват подс. Г. както с
упражненото насилие над пострадалия, така и с последващото отнемане на
вещите от негово владение. С оглед на това съдът намира за неоснователен
въззивния протест, в който се твърди, че е безспорно доказано извършеното от
подс. Г. престъпление от обективна и субективна страна. Предвид
недоказаността на осъществяване на каквито и да е действия от страна на
подс. Г. при упражняване на силата при отнемане на инкриминираните
движими вещи от пострадалия или при самото им отнемане, е безпредметно
обсъждането на конкретните възражения във въззивния протест относно
субективната съставомерност на деянието, респ. липсата на възприетия от
контролираната инстанция „ексцес на умисъла“ по отношение на подс. Л.
спрямо поведението на подс. Г..
Въззивният съдебен състав намира за законосъобразна
първоинстанционната присъда и в частта, в която подс. П. Я. Л. е призната за
виновна по повдигнатото й обвинение за извършено престъпление по чл. 198,
ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 НК.
От събраните в хода на делото доказателства по несъмнен начин се
установява, че за времето от 23:00 часа на 15.09.2017 г. до 02:50 часа на
16.09.2017 г, в гр. София, ж.к. „Овча купел“, в близост до детска градина
„Сребърни звънчета“, подс. П. Я. Л. като непълнолетна, но можеща да разбира
свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, в
съучастие като съизвършител с Д.Д.С. (извършител, спрямо когото
производството е приключило със споразумение) и С.В.И. (извършител,
спрямо когото производството е приключило със споразумение), е отнела
чужди движими вещи - 1 (един) брой мъжка кожена чанта за носене през
рамо, на стойност 31,50 лева, съдържаща: парична сума в размер на 350,00
лева, 1 (един) брой мобилен телефон, марка „Нокиа“, на стойност 40,00 лева, 1
(един) брой мобилен телефон, марка „Нокиа“, модел „1100“, на стойност 36,00
лева, 3 (три) броя чипове за достъп, всеки на стойност по 6,30 лева, 8 (осем)
28
броя секретни ключове, всеки на стойност по 2,10 лева, всичко на обща
стойност 493,20 лева, от владението на Г.А.М. с намерение противозаконно да
ги присвои, като за осъществяване на деянието е употребена сила - нанасяне
на удари с ръце и крака по главата и тялото на Г.А.М.. Съдът намира за
неоснователно възражението на защитника й, че не е доказано извършването
на престъплението от страна на подс. Л., доколкото по несъмнен начин се
установи, че св. А.Р. е наблюдавал непосредствено поведението на последната,
като е категоричен, че след като свидетелите С.И. и Д.С. са повалили на
земята пострадалия и са започнали да му нанасят удари, подсъдимата е взела
чантата на последния, след което се е отдалечила от местопрестъплението,
осъществявайки трайна фактическа власт върху инкриминираните вещи. В
хода на извършения доказателствен анализ бяха изложени подробни
съображения относно обективността на показанията на св. А.Р., които
правилно са били ценени с доверие от страна на контролираната инстанция.
На следващо място, показанията на св. Р., които се явяват пряк доказателствен
източник относно отнемането на чантата от страна на подс. Л., се подкрепят
косвено и от показанията на св. Д.С., който е категоричен, че при започване на
нанасянето на ударите на пострадалия, освен него и св. С.И., до тях е била и
подс. П. Л.. Обвинителната теза се подкрепя и от протоколите за оглед на
местопроизшествие, от които се установява, че в действителност част от
инкриминираните движими вещи са били установени на места, за които св.
А.Р. твърди, че са били изхвърлени от подс. Л.. С оглед на това, въззивният съд
намира за обоснован правният извод на първостепенния съд, че от събраните
по делото доказателства се установява подс. П. Л. да е осъществила вмененото
й престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3
НК. В този смисъл подсъдимата е участвала в отнемане на чуждите движими
вещи, след като свидетелите С.И. и Д.С. са упражнили сила по отношение на
владелеца на същите, нанасяйки удари с ръце и крака по главата и тялото на
Г.А.М.. В случая е налице усложнена форма на престъпна дейност, като
престъплението по чл. 198, ал. 1 НК е извършено в условията на съучастие в
хипотезата на съизвършителство, доколкото свидетелите С.И. и Д.С. са
участвали в осъществяване на първия акт на изпълнителното деяние на
сложното съставно престъпление по чл. 198, ал. 1 НК, а именно
упражняването на сила по отношение на владелеца на инкриминираните
движими вещи, а подс. Л. във втория – отнемането на същите.
29
Инкриминираното деяние е осъществено от подс. Л. и от субективна страна
при форма на вина пряк умисъл, доколкото последната е съзнавал
общественоопасния характер на деянието си (отнемане на чуждите движими
вещи след като е била сломена по насилствен път съпротивата на владелеца
им от свидетелите С.И. и Д.С.), предвиждала е общественоопасните
последици от същото (установяване на фактическа власт върху вещите без
съгласието на собственика им), като е целяла настъпването на този престъпен
резултат. Подсъдимата е действала и с присвоително намерение, показателно
за което е последващото разпореждане в свой интерес с намиращата се в
процесната чантичка парична сума, както и изхвърляне на останалите чужди
движими вещи на различни места в близост до мястото на извършване на
престъплението. Безспорно подс. Л. е действала и при общност на умисъла с
останалите извършители при осъществяване на престъплението, доколкото е
съзнавала, че извършва деянието си съвместно с другите двама
съизвършители (свидетелите И. и С.), като във волеви аспект е целяла
настъпването на целения от всички тях общ престъпен резултат. Следва да се
отбележи, че общността на умисъла с останалите съизвършители може да се
извлече и от твърдението на пострадалото лице, че докато е бил на земята и са
му нанасяни ударите, е усетил да се пребъркват и джобовете му, което е
показателно за намерението на нападателите му и функционалната
обвързаност на употребената сила с последващото отнемане на
инкриминираните движими вещи. Не следва да бъде игнорирано и
предхождащото поведение на подс. Л., която е възприела наличните парични
средства във владение на пострадалия М., както и неуспешният й опит да
отнеме чантата от владението на пострадалия преди да бъде нападнат от
свидетелите И. и С..
Същевременно, от заключението на изготвената по делото КСППЕ се
установява, че въпреки непълнолетието си, подс. Л. не е действала в
хипотезата на увлечение или лекомислие, поради което и не е налице
хипотезата на чл. 61, ал. 1 НК.
По изложените съображения, съдът намира за неоснователна подадената
въззивна жалба с искане за оправдаване на подс. Л. по повдигнатото й
обвинение. Неоснователен е и въззивният протест в частта му, в която се иска
осъждане на подс. Л. за това да е осъществила вмененото й престъпление в
30
съучастие и с подс. Г., доколкото по делото не се доказа неговото участие при
извършване на инкриминираното деяние, поради което правилно подсъдимата
е била оправдана в тази част на първоначално повдигнатото й обвинение.
Атакуваната присъда се явява правилна и в частта относно определения
вид и размер на наложеното наказание на подс. Л., като въззивният протест се
явява неоснователен и в тази му част. Действително, в случая са налице
множество отегчаващи отговорността обстоятелства, посочени изчерпателно
във въззивния протест, а именно осъществяване на престъплението в
условията на съизвършителство в тъмната част на денонощието, упражненият
значителен интензитет на принуда по отношение на пострадалия при отнемане
на вещите, вкл. причиняването на последния на лека телесна повреда по чл.
130, ал. 1 НК, както и неколкократно прилаганите по отношение на
подсъдимата възпитателни мерки по реда на ЗБППМН. Същевременно обаче в
случая е налице изключително смекчаващо отговорността обстоятелство,
което обуславя определяне на наказанието в хипотезата на чл. 55 НК, а именно
изтеклият неразумен срок на протичане на наказателното производство, който
доближава изтичане на абсолютния давностен срок за наказателно
преследване срещу подс. Л.. След редукцията на наказанието по чл. 63, ал. 1,
т. 3 НК в случая на подсъдимата Л. за така извършеното от нея престъпление
следва да й се наложи наказание „лишаване от свобода“ за срок до 3 години. В
конкретния случай съобразно разпоредбата на чл. 81, ал. 3, вр. чл. 80, ал. 2, вр.
ал. 1, т. 4 НК абсолютният давностен срок за наказателно преследване на подс.
Л. е 7 години и 6 месеца, като същият изтича на 16.03.2025 г. С оглед на това,
съдът счита, че правилно посоченото обстоятелство е било отчетено като
изключително смекчаващо отговорността такова, в какъвто смисъл е и
константната съдебна практика. Въззивният съд счита, че наложеното от
първоинстанционния съд наказание на подс. Л. в хипотезата на чл. 55, ал. 1, т.
2, б. „б“ НК, а именно „пробация“, включващо следните пробационни мерки:
„Задължителна регистрация по настоящ адрес“ за срок от една година,
изразяваща се в явяване и подписване на осъдения пред пробационен
служител или определено от него длъжностно лице два пъти седмично;
„Задължителни периодични срещи с пробационен служител“ за срок от една
година и „Включване в курсове за професионална квалификация, програми за
обществено въздействие“ за срок от една година, се явява законосъобразно
определено и съобразено с обществената опасност на извършеното
31
престъпление. В този смисъл въззивният съд счита, че предвиденото в
разпоредбата на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ НК наказание „обществено
порицание“ не би могло да изпълни целите наказанието по чл. 60 НК,
доколкото са налице множество отегчаващи отговорността на подсъдимата
обстоятелства. В този смисъл не са налице основания и за увеличаване или
намаляване на размера на наложеното наказание „пробация“, доколкото
определените като вид пробационни мерки, както и индивидуализиране на
същите към минималния срок, регламентиран в разпоредбата на чл. 42а, ал. 3,
т. 1 НК, са съобразени както с обществената опасност на деянието, така и с
тази на подсъдимата Л.. С оглед на това, първоинстанционната присъда се
явява правилна и в частта й относно вида и размера на наложеното на
подсъдимата наказание.
Правилно са били пресметнати направените в хода на досъдебното и
съдебното производство разноски, като законосъобразно контролираната
инстанция е постановила същите да се възложат в тежест на подсъдимата.
При направената служебна проверка на присъдата, настоящият съдебен
състав не констатира основания, налагащи отмяната или изменението й,
поради което въззивната жалба и въззивният протест следва да бъдат оставени
без уважение като неоснователни, а първоинстанционната присъда
потвърдена изцяло като законосъобразна и обоснована.
Водим от всичко изложено и на основание чл. 334, т. 6, вр. чл. 338 НПК‚
Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда № 462 от 24.10.2023 г., постановена по
НOХД № 14977/2021 г. по описа на СРС, НО, 12-ти състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
32