Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „Д" въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети юни през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при участието на секретаря Илияна Коцева,
разгледа докладваното от младши съдия Лазарова в. гр. д. № 13821 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение от 24.06.2019. г., постановено по
гр. д. № 67728/2018 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), I Гражданско
отделение (I ГО), 35-ти състав, районният съд е признал за установено по
предявения от А.М.И., ЕГН **********, срещу Ц.Н. Б., ЕГН **********, и В.Р.Б.,
ЕГН **********, положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че А.М.И., ЕГН **********,
е собственик на ½ идеални части от поземлен имот с идентификатор
35239.6107.812 (тридесет и пет хиляди двеста тридесет и девет точка шест хиляди
сто и седем точка осемстотин и дванадесет) по кадастралната карта и
кадастралните регистри на град София, Столична Община, одобрени със Заповед
РД-18-77/21.12.2010 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления
имот: с. Казичене, Столична Община, район „Панчарево”, ул. „*******, с площ по
кадастрална скица от 491 (четиристотин деветдесет и един) кв. м., с трайно
предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско
застрояване (до 10 м), стар идентификатор: няма, номер на имота по предходен
план: 812 (осемстотин и дванадесет), квартал 45 (четиридесет и пет), парцел
VIII (осми), при съседи по кадастрална скица: поземлени имоти с идентификатори
35239.6107.807, 35239.6107.811, 35239.6106.2097, 35239.6107.814,
35239.6107.815, който имот съгласно регулационния план на с. Казичене, Столична
Община, район „Панчарево” представлява
урегулиран поземлен имот VIII-812 (осми), отреден за имот планоснимачен номер
осемстотин и дванадесет) от квартал 45 (четиридесет и пет), заедно с находящата
се в него сграда с идентификатор 35239.6107.812. 1 (тридесет и пет хиляди
двеста тридесет и девет точка шест хиляди сто и седем точка осемстотин и
дванадесет точка едно), по кадастралната карта и кадастралните регистри на с.
Казичене, Столична Община, одобрени със Заповед РД-18-77/21.12.2010 г. на
Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на сградата: с. Казичене, Столична
Община, район Панчарево, разположена в поземлен имот с идентификатор
35239.6107.812, застроена на площ от 86 (осемдесет и шест) кв. м., на два
етажа, с предназначение: жилищна сграда – еднофамилна, без строителни книжа.
На основание чл. 537, ал. 2 ГПК, съдът е отменил
нотариален акт № 154, том I, рег. № 5219, дело № 103/05.07.2018 г. на нотариус В.К.до
размера на 1/2 идеални части от описаните по – горе имоти. На основание чл. 78 ГПК,
съдът е разпределил отговорността за разноските.
Срещу решението в законоустановения указан срок
по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК от ответниците е подадена въззивна жалба, в която
са изложени подробни доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на
решението. Не се оспорва, че общият наследодател на ищеца и ответницата – С.И.,
е живяла в процесния имот в периода 1969 г. – 02.04.2016 г. Твърди се, обаче,
че липсата на позоваване на изтекла придобивна давност в нейна полза приживе
изключва възможността след смъртта й по отношение на нея да се приложи
института на придобивната давност, т.е. не е предвидена възможност ищецът да се
легитимира като съсобственик в качеството на нейн наследник. Поддържа се, че
решението е неправилно и тъй като ищецът никога не е упражнявал фактическа
власт върху имота. Твърди се, че след изтичане на давността на нея имат право
да се позовават единствено наследниците, осъществили фактическа власт върху
имота. Сочи се, че ищецът не е оспорил констативния нотариален акт, въз основа
на който ответницата се легитимира като собственик на имота, поради което
районният съд неправилно е отменил частично същия. Изложени са доводи за
предаване на владението върху имота от С.И. на ответницата. Сочи се, че липсва
идентичност между процесните имоти и описаните в приложините към исковата молба
писмени доказателства. Съобразно изложеното е направено искане решението на
районния съд да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което
предявената исковата претенция да бъде отхвърлена, като неоснователна.
Претендират се разноски.
В законоустановения указан
срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна, в
който е заявено становище за неоснователност на въззивната жалба и за
правилност и законосъобразност на обжалваното решение. Претендират се разноски
за платен адвокатски хонорар.
Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата на страните, включително обективирани в депозирани по делото
писмени бележки, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от надлежно
легитимирани страни, поради което е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Предмет на въззивна проверка е решение, с което районния съд се е произнесъл
по положителен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал.
1 ГПК.
По аргумент от чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение единствено в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Настоящият съдебен състав приема, че решението
е валидно, но недопустимо поради липса на правен интерес в частта, в която
районният съд е разгледал искова претенция срещу В.Р.Б.. В конкретния случай не
се твърди същият да има претенции към имота или да се легетимира като негов
собственик. Изложените фактически твърдения в исковата молба са, че като такъв на
основание придобивна давност и наследствено правоприемство се легитимира
неговата съпруга - Ц.Н. Б.. Сам по себе
си фактът, че ответника е съпруг на лицето, оспорващо правото на собственост на
ищеца, не е достатъчен да обоснове правен интерес от установителен иск за собственост
срещу него. По аргумент от чл. 21, ал. 1 и чл. 22, ал. 1 СК, вещните права,
придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на
двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити, като вещните
права, придобити преди брака, както и придобитите по време на брака по
наследство и по дарение, т.е. такива при които липсва съвмествен принос,
принадлежат на съпруга, който ги е придобил. В процесния случай, в исковата
молба се твърди, че ответницата се легитимира като собственик на процесния имот
на придобивно основание, изключващо съвмествен принос, поради което и предвид
липсата на твърдения за оспорване на твърдяното право на ищеца от ответника В.Б.,
исковата претенция срещу него е процесуално недопустима поради липсата на
правен интерес, обусловена от липса на правен спор.
Предвид изложеното и на основание чл. 270,
ал. 3 ГПК, решението следва да бъде обезсилено в частта, в която съдът е
разгледал предявеният срещу В.Б. иск, а производството по делото – прекратено.
Не се установяват други основания за
недопустимост на обжалвания съдебен акт. Доводите на въззивниците, че съдът се
е произнесъл по непредявен иск са неоснователни. Решението на районния съд е
постановено в рамките на заявените от ищеца фактически твърдения в исковата
молба и уточнение към нея, направено в съдебно заседание, проведено на 03.04.2019
г., поради което съдът се произнесъл в рамките на очертания с исковата молба
правен спор и по конкретното искане, с което е сезиран – в съответствие с
изискванията на ГПК.
С оглед данните по делото и в рамките на
правомощията си, предвидени в чл. 269 ГПК, въззивният съд намира обжалваното
решение за правилно в допустимата му обжалвана част. В тази насока настоящата
съдебна инстанция напълно фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а
по конкретно наведените във въззивната жалба непреклудирани доводи, които
очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:
Основният спор между страните се
концентрира върху въпроса легитимира ли се ответника като собственик на
½ идеални части от процесния имот на основание давност и наследствено
правоприемство.
Между страните не е спорно и от представеното
по делото удостоверение за наследници с изх. № 62 от 07.04.2016 г. се
установява, че ищецът и ответницата са единствени наследници по закон на С.С.И.,
ЕГН **********, починала на 02.04.2016 г. при равни квоти от наследството й –
по ½ за всеки. А.И. е нейн внук, а Ц. Б. – нейна дъщеря.
Не е спорно между страните и от събраните
доказателства се установява, че същата е владяла имота в периода от 1969 г. до
смъртта си на 02.04.2016 г.
В тази насока съдът съобрази представените
по делото писмени доказателства – договор за продажба на недвижим имот от
20.10.1969 г., писмо от РНС „9-ти септември”, град София, Кметство Казичене за
издаване на нотариален акт за недвижим имот , молба- декларация от С.С.до
председателя на Общински Народен съвет на с. Казичене от 10.09.1992 г.
Във връзка с представения договор за
продажба на част от имота от 20.10.1969 г. следва да се посочи, че същият не
легитимира С.И. като собственик на имота, тъй като не е сключен в предвидена в
чл. 18 ЗЗД форма за действителност – нотариален акт. Независимо от това, от
посочения документ, ценен в съвкупност с останалите описани такива и събраните
по делото гласни доказателства, съдът намира за установено, съобразно
изискванията на чл. 154, ал. 1 ГПК, че С.И. е владяла индивидуализирания в
исковата молба недвижим имот – в периода от 1969 г. до смъртта си през 2016 г.,
с което е осъществен фактическият състав чл. 79, ал. 1 ЗС.
В тази връзка съдът съобрази показанията
на свидетелите Л.С., И.М., Е.Б., Ц. К., М.Ц., от които се установява, че от
1969 г. до смъртта си С.И. е живяла в имота и е стопанисвала същия като свой,
включително е построена и процесната двуетажна къща. В частта, в която
свидетелите споделят свои възприятия в тази насока, съдът кредитира показанията
им като непротиворечиви, последователни и кореспондиращи с останалите
доказателства по делото, включително при отчитане на евентуалната
заинтересованост на част от тях по реда на чл. 172 ГПК. В този смисъл е налице
и признание от ответницата в депозирания отговор на искова молба – същата не
отрича, че през обсъждания период в имота е живяла майка й. Обстоятелството, че
като нейна дъщеря й е помагала в стопанисването му и поддържането на двора, не
обуславя извод за съместно владение до датата на смъртта й през 2016 г., като
от показанията на нито един от свидетелите не може да се изведе извод в тази
насока – всеки един от тях сочи като собственик до 2016 г. С.И..
В обобщение, настоящият съдебен състав
намира, че към момента на смъртта на С.И. същата е владяла еднолично за себе си
процесния имот, ведно с построената в него сграда, в период повече от 10 години
без прекъснване, като владението постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно,
несъмнително, които признаци са логическо следствие от основните два признака –
упражняване на фактическа власт и намерение за своене на вещта /така Решение №
68 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 603/2012 г., I г. о., ГК/. Възражението
на въззивниците, че липсва идентичност между описания в приложените към
исковата молба писмени доказателства и процесния имот е преклудирано, като
заявено за първи път с въззивната жалба. Разгледано по същество същото е
неоснователно. Извод в тази насока следва от съпоставката между
индивидуализацията на имота в представената по дело скица от 12.01.2018 г. (л.
12 от делото пред СРС), по-конкретно данните по предходен план: квартал 45,
парцел: VIII, и отразените такива в писмото с изх. № 199/14.11.2085 г.до
нотариуса при РС – София. Съществени са и обстоятелствата, че самата ответница
се е позовала на обсъжданите писмени доказателства в производството пред
нотариус за снабдяване с констативен нотариален акт, както и че в случая ищецът
не се легитимира като съсобственик въз основа на тях, а на придобивна давност и
наследствено правоприемство. Освен това, в депозирания писмен отговор изрично е
направено признание, че от 1969 г. до 2016 г. в имота е живяла и е упражнявала
фактическа власт общата наследодателка С.И., в който смисъл са и показанията на
разпитаните по делото свидетели.
Съгласно, разясненията, дадени в тълкувателно решение
№ 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК, изискуемото от чл.
120 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС волеизявление /позоваване/ не е елемент от
фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС. Това обаче не
означава, че правната последица – придобиване на правото на собственост или на
друго вещно право, настъпва автоматично с изтичане на установения в закона
срок. До момента в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде
потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на
собственост. При наличие на позоваване, правните последици - придобиване на
вещното право - се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок
съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79,
ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС.
В процесния случай не се твърди и от данните по делото
не се установява праводателката на страните да се е позовала на изтеклата в
нейна полза придобивна давност преди смъртта си през 2016 г.
Съгласно разясненията, дадени в цитираното
тълкувателно решение на ВКС, ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия
по чл. 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от
придобивната давност, каквато е процесната хипотеза, то в наследството се включва
владението върху имота, както и правото на наследниците да се позоват
на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност щом са продължили
владението. Тъй като действието на придобивното основание се зачита от момента
на изтичане на срока, то при наличие на позоваване от страна на наследниците,
ще се счита, че придобивното основание е осъществено от наследодателя. Предвид
изложеното, възраженията на въззивницата, че липсата на позоваване на изтекла
придобивна давност от С.И., изключва възможността по отношение на нея да се
приложи института на придобивната давност, са неоснователни.
В процесния случай, след смъртта на баба си – С.И.,
ищецът се легитимира като нейн законен наследник с наследствена квота ½,
като в наследството му се включват и съответна част от осъществяваното от баба
му владение върху имота и правото да се позове на изтекла в нейна полза
придобивна давност. Такова позоваване от ищеца въззивният съд намира за
осъществено най-късно с депозирането на исковата молба на 22.10.2018 г. С оглед
доказаната по делото изтекла в полза на баба му 10-годишна придобивна давност
по отношение на имота и с оглед изричното позоваване на нея от ищеца, въззивният
съд приема, че А.И. се легитимира като собственик на ½ идеални части от
същия, ведно с изградената в него жилищна сграда, въз основа на на придобивна
давност и наследствено правоприемство, както правилно е прието и от районнния
съд. Доводите на въззивника в обратен смисъл са неоснователни.
На първо място, неоснователен е доводът, че ищецът няма
право да се позове на придобивна давност, тъй като не е владял имота след
смъртта на баба си. Съобразно изложеното и по-горе, наследството включва
съвкупност от имуществени права и задължения, включително и фактически
състояния. Съгласно разясненията, дадени с тълкувателно решение № 1 от
06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, ч презумпцията на чл. 69 ЗС
се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, но следва да
се счита за оборена, ако основанието, на
което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение,
какъвто е случаят при наследствено правоприемство, каквото е налице в
процесната хипотеза. Това е така, тъй като в тези случаи установилият
фактическата власт върху имота е държател на чуждите идеални части в съсобствеността и за да ги
придобие по давност, следва да превърне с едностранни действия държането им във
владение; като при спор той носи доказателствената тежест да установи тъй
нареченото преобръщане на владението, като докаже действията, чрез които е
демонстрирал обективирал спрямо останалите сънаследници промяната в намерението
си – да владее техните идеални части за себе си. В процесния случай от
събраните по делото свидетелски показания не се установява, че ответницата е
извършила някакви действия, различни от ползване и стопанисване на имота след
смъртта на общия наследодател, с които да е проявила пред останалите
сънаследници – ищеца, промяна в намерението си. Съдът не кредитира показанията
на свидетеля Е.Б., че след смъртта на С.И. – ищецът не е имал претенции към
имота. Същите са оборени от показанията на свидетелите Л.С. и Н.С., включително
с оглед факта на депозиране на искова молба от ищеца за признаване на право на
собственост върху имота. В тази връзка съдът съобрази и че свидетелката Б. е
пряко заинтересована от изхода на спора, тъй като е дъщеря на ответницата.
Освен това, непредявяването на претенции от съсобственик към обща вещ не е
равнозначно на отказ от права върху същата. Съществено в случая е, че не
се доказва ответницата да е манифестирала пред ищеца намерение за своене
на претендираните от него ½ идеални части от имота, както и че от датата
на смъртта на общият им наследодател, до датата на депозиране на исковата молба
са изминали по-малко от три години, т.е. не е изтекъл предвидения в чл. 79 ЗС
давностен срок.
За ирелевантни към предмета на делото съдът намира
възраженията на въззивницата, че приживе С.И. е искала да й остави
собствеността върху имота. На първо място, същите не се установяват пълно и
главно по делото. В тази насока са показанията на свидетелите Е.Б., нейна
дъщеря, и на С.К. – родственица и съсед, които заявяват, че С.И. е искала да
остави имота на ответницата. Показанията на свидетелите в тази част съдът
намира за опровергани от показанията на свидетеля И.М. – брат на С.И., който
сочи, че я е виждал през 2015 г., т.е. няколко месеца преди смъртта й, към
който момент е живеела в имота сама и с ответницата са били във влошени
отношения. Отчитайки степента на родствените връзки между свидетелите,
въззивният съд намира, че свидетелят И.М. е незаинтересован от изхода на спора,
за разлика от свидетелите Е.Б. и С.К., поради което кредитира неговите
показания в тази насока и на база на тях приема, че по делото не е доказано С.И.
да е искала приживе да дари и/или остави имота на дъщеря си. За пълнота е
необходимо да се посочи и че, обещанието за дарение е нищожно по аргумент от чл.
226, ал. 1 ЗЗД. Освен това, твърдяната от въззивницата хипотеза на желание след
смъртта на наследодателката именно тя да наследи целия имот не е равнозначна на
твърдение за т.н. предаване на владението върху имота приживе от наследодателя
само на конкретен наследник. По делото и не се доказва такова да е осъществено.
Не се установява и общият наследодател да е упражнявал фактическата власт при
съвладение с ответницата. От показанията на нито един от разпитаните по делото свидетели
не се установява преди смъртта на майка
си ответницата да е владяла имота, като в тази насока е необходимо да се
посочи, че полагането на грижи за член на семейството, включително чрез
поддържане на дома му, не доказва действие на владение на същия по смисъла на
чл. 79 ЗС. Следва да бъде взето предвид и че в производството за снабдяване с
констативен нотариален акт, ответницата се е позовала на давност и наследствено
правоприемство на владението на майка й, продължило над 40 години – страница 2,
абзац 3 от постановление по нотариално дело № 103/04.07.2018 г. на нотариус В.К.,
с рег. № 269 на РНК, т.е. налице е признание на същата, че имотът е владян в
обсъждания период от нейната майка.
Предвид изложените доводи, районният съд правилно и в
съответствие с възприетото в тълкувателно решение № 11/21.03.2013 г. по тълк.
дело № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, че за да отпадне легитимиращото действие на
констативния нотариален акт, е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил
или е престанал да бъде собственик, е отменил констативния нотариален акт от
05.07.2018 г. в частта за ½ идеални части от процесния имот.
В обобщение, предвид изложеното, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено в допустимата негова част, като правилно и
законосъобразно.
В недопустимата част, в която съдът се е произнесъл по
предявения установителен иск срещу В.Р.Б., решението следва да бъде обезсилено,
на основание чл. 270, ал. 3 ГПК, а производството по делото – прекратено.
По
разноските:
При този изход на спора и по аргумент от чл. 78, ал. 3
вр. чл. 273 ГПК, право на разноски има въззиваемата страна, от която се
претендира адвокатско възнаграждение в размер на 850 лв. Възражението на
въззивниците за прекомерност на претентирания адвокатски хонорар е
неоснователно с оглед минимално установения негов размер в Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и правната и
фактическа сложност на делото.
По аргумент
от чл. 280, ал. 3,
т. 1 ГПК, въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА
решение от 24.06.2019. г., постановено по гр. д. № 67728/2018 г. по описа на
Софийски районен съд (СРС), I Гражданско отделение (I ГО), 35-ти състав, в
частта, в която районният съд е признал за установено по предявения от А.М.И.,
ЕГН **********, срещу В.Р.Б., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК, че А.М.И., ЕГН **********, е собственик на ½ идеални
части от поземлен имот с идентификатор 35239.6107.812 (тридесет и пет хиляди
двеста тридесет и девет точка шест хиляди сто и седем точка осемстотин и
дванадесет) по кадастралната карта и кадастралните регистри на град София,
Столична Община, одобрени със Заповед РД-18-77/21.12.2010 г. на Изпълнителния
директор на АГКК, с адрес на поземления имот: с. Казичене, Столична Община,
район „Панчарево”, ул. „*******, с площ по кадастрална скица от 491 (четиристотин
деветдесет и един) кв. м., с трайно предназначение на територията:
урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), стар
идентификатор: няма, номер на имота по предходен план: 812 (осемстотин и
дванадесет), квартал 45 (четиридесет и пет), парцел VIII (осми), при съседи по
кадастрална скица: поземлени имоти с идентификатори 35239.6107.807,
35239.6107.811, 35239.6106.2097, 35239.6107.814, 35239.6107.815, който имот
съгласно регулационния план на с. Казичене, Столична Община, район
„Панчарево” представлява урегулиран
поземлен имот VIII-812 (осми), отреден за имот планоснимачен номер осемстотин и
дванадесет от квартал 45 (четиридесет и пет), заедно с находящата се в този
поземлен имот сграда с идентификатор 35239.6107.812. 1 (тридесет и пет хиляди
двеста тридесет и девет точка шест хиляди сто и седем точка осемстотин и
дванадесет точка едно), по кадастралната карта и кадастралните регистри на с.
Казичене, Столична Община, одобрени със Заповед РД-18-77/21.12.2010 г. на
Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на сградата: с. Казичене, Столична
Община, район Панчарево, разположена в поземлен имот с идентификатор
35239.6107.812, застроена на площ от 86 (осемдесет и шест) кв. м., на два
етажа, с предназначение: жилищна сграда – еднофамилна, без строителни книжа, и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази
част.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 24.06.2019. г., постановено по гр. д. № 67728/2018 г. по описа
на Софийски районен съд (СРС), I Гражданско отделение (I ГО), 35-ти състав, в
обжалваната част, в която е уважен предявеният установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК срещу Ц.Н. Б., ЕГН **********.
ОСЪЖДА Ц.Н. Б., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на А.М.И., ЕГН **********, на основание чл. 78 вр. чл.
273 ГПК, сума в общ размер на 850 (осемстотин и петдесет) лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС
в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1
и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.