РЕШЕНИЕ
№ 126
гр. Сливен, 12.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, III СЪСТАВ, в публично заседание на
шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Красимира Д. Кондова
при участието на секретаря Маргарита Анг. Андонова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Гражданско дело №
20242230105728 по описа за 2024 година
Предмет на разглеждане са предявени в условията на обективно
кумулативно съединение искове по чл.22, вр.чл.11, чл.19 и чл.33 ЗПК,
вр.чл.143, ал.1 и чл.146 ЗЗП, вр.чл.26, ал.1 ЗЗД за обявяване на нищожност на
клаузи от договор за кредит „Бяла карта“ от 20.10.2022г., сключен между
страните.
Ищцата твърди, че била страна по договор „Бяла карта“ от 20.10.2022г.,
сключен с ответното дружество. Съгласно чл.2 от договора кредитодателят се
задължил да предостави на кредитополучателя револвиращ кредит, в размер
на 200 лв., а кредитополучателят се задължил да върне сумата по кредита,
съгласно условията на договора.
Твърди, че съгл. чл.20 от договора, ищцата следвало да предостави
допълнително обезпечение в срок и ако не стори това дължала неустойка в
размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, включена в текущото
задължение за настоящия месец, като същата се начислявала за всято отделно
неизпълнение на задължението. Съгласно чл.21 ал.4 от договора, ако при
забава за плащане на текущото задължение или на сумата по чл.11 ал.1 от
договора, ищцата дължала разходи за действия по събиране на задълженията в
размер на 2.50 лв. за всеки ден, до заплащане на съответното текущо
1
задължение или сумата по чл.11 ал.1 от договора. Както и в случай, че не
предостави допълнително обезпечение - поръчител, но заплати 15 % от
кредитния лимит, дължала заплащането на неустойка по чл.20 от договора в
размер на 10 %. Сочи, че в случай на неизпълнение на тези задължения,
следвало да заплаща ежедневно разходи за действия по събиране на
задължението - по 2,50 лева на ден и неустойка за непредоставеното
допълнително обезпечение, дължимо при всяка забавена вноска. На следващо
място сочи, че съгл. чл.21 ал.5 от договора след настъпване на предсрочна
изискуемост, ищцата дължала еднократно заплащане на такса в размер на 120
лв., включваща разходите по извънсъдебно събиране на задължението.
Счита тези клаузи на чл.20, чл.21, ал.4 и чл.21, ал.5 от договора за
нищожни поради противоречие с добрите нрави и като сключени при
неспазване на нормите на чл.11, чл.19 ал.4 ЗПК, вр. чл.22 и чл.33 ЗПК, както и
по чл.143, ал.1 ЗЗП.
Неустойката по чл.20 от договора се дължала в случай, че ищцата не
предостави обезпечението предвидено в чл.15 от същия, като по този начин се
заобикалял закона. Според чл.33 ЗПК при забава на потребителя кредиторът
имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата, т.е. неустойката по чл.20 от договора в случай, че ищцата не е
заплатила на падежа текущото си задължение и не е предоставила
обезпечение в срок се явявала в пряко противоречие с чл.33 ЗПК. Клаузата
била неравноправна по смисъла на чл.143,т.5 ЗЗП, тъй като предвиждала
заплащане на необосновано висока неустойка. Кредиторът имал задължение
преди сключване на договора за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. Подобна уговорка прехвърляла риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела
до допълнително увеличаване на размера на задълженията. С процесната
клауза на чл.20 от договора в полза на кредитора се уговаряло още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение.
Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и
представлявала сигурна печалба за заемодателя. Тази клауза противоречала и
на добрите нрави, тъй като се достигало до значителна не еквивалентност на
насрещните престации по договора. Сумата която се претендирала чрез
2
неустойката в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, включена в
текущото задължение за настоящия месец и начислена за всяко отделно
неизпълнение на задължението била в огромен размер. По този начин
безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост.
Освен това клаузата била нищожна и на основание чл.146, ал.1 ЗЗП, тъй като
не била договорена индивидуално, а се касаело до стандартни и бланкетни,
отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали
възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване.
По същите съображения твърди, че клаузите на чл.21 ал.4 и ал.5 от
договора също били нищожни.
Иска се от съда прогласяване нищожност на клаузите на чл.20 и чл.21,
ал.4 и ал.5 от договор за кредит „Бяла карта“ от 20.10.2022г. за нищожни на
основание чл.22, вр.чл.11, чл.19 и чл.33 ЗПК, вр.чл.143, ал.1 и чл.146 ЗЗП,
вр.чл.26, ал.1 ЗЗД. Претендира деловодни разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът депозирал отговор, с който оспорва
претенциите, като неоснователни. Не оспорва наличието на сключен между
страните договор за кредит „Бяла карта“. Оспорва обаче твърденията на
ищцата за нищожност на сочените от нея клаузи от договора на всички
изложени основания. Сочи, че за кредитора не съществувала забрана да
изисква заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени. Твърди, че
финансовия продукт „Бяла Карта“ бил револвиращ кредит, който се
предоставял под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал, чрез
платежен инструмент - платежна карта. Веднъж сключил договор за такъв
кредит, кредитополучателят сам взимал решение как и кога да усвои суми по
предоставения заем. В случай че кредитополучателят усвои сума, чрез
платежния инструмент, той следвало да заплати всичко усвоено, ведно с
начислената договорна лихва в срок до 5-то число на месеца, следващ месеца
през който имало усвоена сума от кредитния лимит.
Уговорената неустойка нито била прекомерна, нито противоречала на
принципа на справедливостта. Това твърдение било голословно и
неподкрепено от аргументи или доказателствен материал. Освен това сочи, че
неустойката не следвало да се включва в ГПР по кредита на основание чл.19,
ал.3, т.1 ДПК, която разпоредба изрично изключвала плащания, възникващи
при неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит.
3
Неустойката се начислявала единствено при неизпълнение на задълженията
на клиента, т.е. възникването му зависело изцяло и само от действията на
потребителя. Уговорената в договора неустойка за неизпълнение на непарично
задължение, следвало да се приеме за действителна и незаобикаляща
конкретни законови изисквания, отнасящи се единствено за паричните
задължения на длъжниците.
На следващо място твърди, че разходите за събиране на вземането,
посочени в чл. 21, ал. 4 от договора се дължали единствено в случай, че
кредитополучателя не заплати в срок общото си задължение, а този посочен в
чл.21, ал. 5 се дължал само в случай, че била обявена предсрочна изискуемост
на задължението. Начисляването на тези разходи зависело само от
поведението на потребителя. Сочи, че съгл. чл.11, ал.1, т.15 ЗПК в договора
трябвало да са ясно описани „всички разходи, дължими от потребителя при
неизпълнение на договора“ и тези разходи не се включвали в ГПР съобр.чл.19,
ал.3, т.1 ЗПК. Ако този вид разходи попадали в смисъла на понятието
„действия по управление на кредита“, то тези норми следвало да бъдат
отменени или изменени.
Иска се от съда отхвърляне на исковете, като неоснователни.
Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ищцовата страна с искане за редуцирането му до
минимален размер.
От събраните по делото писмени доказателства, съдът прие за
установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и се установява по делото, че страните са
в договорни отношения въз основа на сключен на 20.10.2022г. договор за
кредит „Бяла карта“. Ответното дружество предоставило на ищцата
револвиращ кредит в размер на 200 лв. под формата на разрешен кредитен
лимит, който се усвоява чрез международна платежна карта. Уговорен бил
фиксиран годишен лихвен процент 43,2 %. ГПР е посочен като 46,18 %.
Видно от чл. 20, ал. 1 от договора, страните са уговорили, в случай че
кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение в срока по чл.
15, а именно пет дни от датата на активиране на предоставения платежен
инструмент, той дължи на кредитодателя неустойка в размер на 10 % от
усвоената и непогасена главница, която е включена в общото задължение за
4
настоящия месец. Страните са договорили и в чл. 21, ал. 4 от договора за
кредит при забава плащането на текущото задължение или на сумата,
уговорена в чл. 11, ал.1, кредитополучателят да дължи разходи за действия по
събиране на задълженията по 2, 50 лв. на ден, а ако заплати сумата по чл.11,
ал.1 – 15% от усвоената и непогасена главница, не дължи разходите по тази
алинея.
Съобразно чл. 21, ал. 5 от договора след настъпване на предсрочна
изискуемост на вземането се дължи и еднократно заплащане на такса в размер
на 120 лв., включваща разходи на кредитора за лице/служител/, което
осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на
задължението.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз
основа на представените по делото писмени доказателства, които съдът
кредитира изцяло като неоспорени от страните.
Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:
Предявените искове за прогласяване нищожност на клаузите на чл.20 и
чл.21, ал.4 и ал.5 от договор за кредит „Бяла карта“ от 20.10.2022г. за
нищожни на основание чл.22, вр.чл.11, чл.19 и чл.33 ЗПК, вр.чл.143, ал.1 и
чл.146 ЗЗП, вр.чл.26, ал.1 ЗЗД са допустими и същество основателни.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ,
като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, тоест страните имат качествата на потребител
по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Договореното като неустойка вземане по чл. 20 от договора несъмнено
се квалифицира като уговорена отнапред компенсация за вредите от
фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл
поради неполучено обезпечение, а не за неполучена договорена престация.
Посочената неустойка не обезпечава същинско задължение по договора за
кредит. Начисляването й не е свързано с претърпени вреди от неизпълнение на
5
главното задължение на кредитополучателя за връщане на заетата сума. По
съществото си тази договорна клауза прехвърля риска от неизпълнение на
задължението на кредитора за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника, вменено му с нормата на чл. 16 ЗПК, върху длъжника. Освен
това краткият срок за осигуряване на обезпечението и утежнените условия, на
които същото следва да отговаря, цели да създаде предпоставки за
начисляване на неустойката и допълнително да увеличи размера на
задълженията по кредита, т. е. води до скрито оскъпяване на кредита.
Уговорката по естеството си позволява на заемодателя да получи сигурно
завишено плащане и то в размер надвишаващ възнаградителната лихва, без
това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с
изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне
при потребителско кредитиране, регламентирани в чл. 19 ЗПК. Представянето
като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на
необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да
посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя
в икономическата тежест от сключената сделка. Това е в нарушение както на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, така и на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като при това
положение ГПР надхвърля петкратния размер на законовата лихва и се
получава значително нарастване кредита. Заплащането на така наречената
неустойка е предвидено предварително и то без да е обвързано с
неизпълнение на главното договорно задължение, което я превръща
фактически в част от кредита, която формално е изведена извън него, но води
до реалното му оскъпяване, без едновременно с това да е калкулирана в ГПР
по кредита.
Изложеното налага извод, че разглежданата клауза на чл. 20 от договора
за кредит е нищожна поради противоречие с императивни разпоредби на ЗПК
и иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явява основателен и
следва да бъде уважен.
По исковете за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 21, ал. 4 и 5
от сключения между страните Договор за кредит "Бяла карта" от 20.10.2022 г.
Съобразно правилото на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата. Уговорките в договора, че при забава на погасителна вноска, в т.
6
ч. след настъпване на предсрочна изискуемост на вземанията по кредита,
заемателят дължи на заемодателя разходи и такси за извънсъдебно събиране
на просрочените задължения имат за цел заобикаляне на посоченото правило.
Доколкото дължимостта на тези такси е обусловена единствено от настъпила
забава в плащанията, с начисляването им на практика се достига до
начисляване на допълнително обезщетение за забава над допустимия съгласно
чл. 33, ал. 2 ЗПК размер. Наред с изложеното твърдените разходи за дейността
на лице/служител, което осъщестявява и администрира дейността по
извънсъдебно събиране на задължението по същество представляват такси за
действия, свързани с управление на кредита, начисляването на каквито е
недопустимо, съгласно нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
При тези съображения оспорените клаузи на чл. 21, ал. 4 и 5 от договора
за кредит са нищожни поради противоречие с посочените разпоредби на ЗПК.
Следователно предявените искове с правно основание чл. чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД се явяват основателни и следва да бъдат уважени.
Съобразно изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноските
по делото следва да се възложат в тежест на ответника за заплатена държавна
такса от 50 лв. Предвид осъществената от пълномощника безплатна защита, в
полза на адвоката следва да се присъди адвокатско възнаграждение, на
основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Неоснователно е възражението
на ответника, относно това, че ищеца не бил материално затруднен.
Налице е практика на ВКС, изразена в определения по чл. 274, ал. 3
ГПК, според която наличието на основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. не
може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за
разноски, като взаимно формираната между доверителя и довереника воля за
процесуално представителство по реда на този текст е достатъчна за
доказване на материалната затрудненост, като решението дали да окаже
безплатна помощ е въпрос единствено на преценката на самия адвокат / в
този см. Определение № 643/ 07.12.2022г. на ВКС по ч. т. д. № 2370/2022г., I
т. о. и цитираната в него многобройна практика на ВКС в същия смисъл/.
С оглед своевременно релевираното от ответника възражение по чл. 78,
ал. 5 ГПК, съдът намира, че в полза на процесуалния представител на ищеца
следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на общо 480 лв. с
вкл. ДДС. За да формира този извод съдът съобразява Решение на Съда на
7
Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело С-438/22, според което съдът
не е обвързан с фиксираните в Наредба № 1/09.07.2024 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, като задължителни, а единствено
като инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловната
организация на адвокатите за адекватните размери на труда. Затова и тези
размери подлежат на преценка от съда с оглед предоставената услуга, като от
значение са вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената
работа, фактическата и правна сложност на делото. В смисъл, че при
приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК размерът на дължимото адвокатско
възнаграждение подлежи на преценка с оглед цената на предоставените
услуги, вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на
извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на
делото е и практиката на ВКС - Определение № 50021 от 5.03.2024 г. на ВКС
по т. д. № 1944/2022 г., II т. о., ТК, Определение № 959 от 5.03.2024 г. на ВКС
по ч. гр. д. № 5106/2023 г., III г. о., ГК.
При съобразяване на посочените критерии съдът намира, че
предявените претенции, касаят определен тип потребителска закрила и са
често срещани в практиката, дори могат да бъдат окачествени като добре
познати на конкретният пълномощник на ищцовата страна, който е инициирал
и участва в множество сходни производства (видно от справка в ЕИСС).
Завеждането и поддържането на претенциите не изискват продължително
време за подготовка, проучване на съдебната практика, на приложимото
национално право и право на Европейския съюз конкретно за настоящото
производство. Не е налице и фактическа сложност на делото, доколкото
предмета на доказване принципно не изисква ползването на особени
доказателствени средства, като достатъчните такива са договорът, чиито
клаузи се атакуват. По делото е проведено едно о. с. з., в хода на което
процесуалният представител на ищеца не се явява и не са събрани различни
доказателства от представените с исковата молба и отговора на исковата
молба.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
8
ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
клаузата на чл. 20 от сключения между С. И. Ж., ЕГН: ********** от гр.**,
ул.“**“ № **и „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на
управление гр.София, ул.“Балша“ № 1, бл.9, ет.2, представлявано от
управителя Ц.П.К. Договор за кредит "Бяла карта" от 20.10.2022 г., с която е
уговорено заплащането на неустойка в размер на 10% от усвоената и
непогасена главница, поради противоречие със закона.
ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
клаузата на чл. 21, ал.4 от сключения между С. И. Ж., ЕГН: ********** от
гр.**, ул.“**“ № **и „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК: ********* със седалище и
адрес на управление гр.София, ул.“Балша“ № 1, бл.9, ет.2, представлявано от
управителя Ц.П.К. Договор за кредит "Бяла карта" от 20.10.2022 г.
ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
клаузата на чл. 21, ал.5 от сключения между С. И. Ж., ЕГН: ********** от
гр.**, ул.“**“ № **и „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК: ********* със седалище и
адрес на управление гр.София, ул.“Балша“ № 1, бл.9, ет.2, представлявано от
управителя Ц.П.К. Договор за кредит "Бяла карта" от 20.10.2022 г.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК:
********* със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Балша“ № 1,
бл.9, ет.2, представлявано от управителя Ц.П.К. ДА ЗАПЛАТИ на С. И. Ж.,
ЕГН: ********** от гр.**, ул.“**“ № **, сума в размер на 50 лв. / петдесет
лева/, деловодни разноски.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв „Аксес Файнанс“ АД,
ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Балша“ №
1, бл.9, ет.2, представлявано от управителя Ц.П.К. ДА ЗАПЛАТИ на адв.Д. В.
М. АК Пловдив, гр.Пловдив, ул.“Парк Отдих и култура“ № 3Б, ет.2, ап.5 сума
в размер на 480 лв. (четиристотин и осемдесет лева), представляваща
адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС за предоставена в полза на ищцата С.
И. Ж., ЕГН: **********, безплатна адвокатска помощ по делото.
Решението може да бъде обжалвано пред Сливенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
9
10