Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 28.07.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тридесети юли през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 14771 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № І-31-324076 от 26.01.2018 год., постановено
по гр.дело № 75811/2015 г. на СРС, І Г.О., 31 състав, е осъдена Ц.Н. М., ЕГН
**********, да заплати на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, ЕИК ******,
на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата от 5586,25 лв., главница по договор
за потребителски паричен кредит PLUS-10592039 от 15.02.2014 г., ведно със законната лихва,
считано от 08.07.2015 г. до окончателното изплащане, на основание чл.10, ал.2 ЗЗД сумата от 8810,15 лв., възнаградителна лихва,
натрупана за периода 20.06.2014 г.- 19.05.2017 г., на основание чл.86, ал.1 ЗЗД
сумата от 255,82 лв., мораторна лихва за периода
18.07.2014 г.- 16.06.2015 г., и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1313,19
лв., разноски, сторени в производството. С решението на съда са отхвърлени
исковете за главница за разликата над 5586,25 лв. до 14668,71 лв., главница и
за 312 лв., главница по финансираната застраховка, за възнаградителна
лихва над 8810,15 лв. до 10233,09 лв., и за периода 20.05.2017 г. – 20.02.2010
г., за мораторна лихва над 255,82 лв. до 1537,99 лв.
Срещу решението на СРС, 31 с-в е постъпила въззивна жалба от „БНП П.П.Ф.
С.А., клон България“, ЕИК ******, гр.София, подадена
чрез юрк.Ц.С., с искане
същото да бъде отменено в частта, с която са отхвърлени предявените осъдителни
искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр.
чл.240, ал.1 от ЗЗД за разликата над сумата от 5586,25 лв. до пълния предявен
размер от 14668,71 лв., и с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.240, ал.2 от ЗЗД за разликата над сумата от 8810,15
лв. до пълния предявен размер от 10233,09 лв., и вместо това да бъде
постановено друго, с което да бъдат уважени предявените осъдителни искове. Твърди
се, че решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ответник
Ц.Н.М., чрез назначения й по делото особен представител адв.А.И.
оспорва жалбата, като неоснователна. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена,
а първоинстанционното решение –потвърдено в обжалваната част, като правилно и
законосъобразно.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е частично
ОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, но
същите не променят така
приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането
на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Въззивната жалба
е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва
да се разгледа
по същество.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При
постановяването му, в обжалваната част, с която е отхвърлен предявения
осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр.
чл.240, ал.1 ЗЗД е допуснато нарушение на материалноправни
норми на закона. С оглед на което същото, в тази обжалваната част се явява
неправилно. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
В
т.9 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело
№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че в производството по чл.422, ал.1 ГПК,
респ. чл.415, ал.1, съществуването на вземането по издадена заповед за
изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия
процес, като в това производство разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК намира
приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на
вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения
изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания
изпълнителен процес. В мотивите на Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по
тълк.дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС са изложени
съображения, че решението на съда трябва да отразява правното положение между
страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене,
което „задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването
на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или
защото го погасяват – например ищецът придобива спорното право след
предявяването на иска, притезанието става изискуемо в
течение на делото, ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска“.
Прието е, че при преценката за основателността на иска следва да бъде
съобразено материалноправното положение към деня на
приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, а не към датата на
предявяване на иска, поради което съдът следва да вземе предвид и фактите,
настъпили след предявяването на иска съгласно чл.235, ал.3 ГПК. Посочените
тълкувателни решения не разглеждат хипотезата, когато предсрочната изискуемост
е обявена на длъжника в хода на исковото производство. Тази хипотеза е разгледана
в постановеното след изменението на чл. 415, ал. 3 ГПК /ред. ДВ, бр.86 от 2017
г./ решение № 10/25.02.2020 г. по т. дело № 16/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., в
което е прието, че съдът, разглеждащ установителния
или осъдителния иск по реда на чл.415, ал.1 и чл.422, ал.1 ГПК, не е обвързан
от фактическото положение към датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, тъй като моментът, към който се установява
съществуването на вземането, е моментът на приключване на съдебното дирене в
исковия процес. За да бъде издадена заповед за изпълнение въз основа на
документ по чл.417 ГПК, когато в заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение се претендират суми въз основа на твърдяна предсрочна изискуемост на
кредита, е необходимо кредиторът да е упражнил правото си да направи кредита
предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита. Ако в исковото производство по реда на чл.
415, ал.1 и чл.422, ал.1 ГПК, без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен, бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита
предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но
упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се
отрече настъпването на изискуемостта на вземането. Когато изявлението на
банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в
исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата
молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата
молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице
предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на
кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от
съда на основание чл.235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните
суми.
Предсрочната изискуемост представлява
изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на едната от
страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и
упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ
предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения
остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с
ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.
Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването й /в този смисъл т.18 от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк.дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС/. Трайна е съдебната
практика, че в хипотезата на обективирано в исковата
молба волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, следва
да се приеме, че с връчването на препис от исковата молба на длъжника това
волеизявление стига до него, т.е. това е и моментът на настъпване на
предсрочната изискуемост /решение № 139/05.11.2014 г. по т.дело № 57/2012 г. на
ВКС, I т.о.; решение № 114/07.09.2016 г. по т.дело № 362/2015 г. на ВКС, II
т.о. и др./.С решение № 198/18.01.2019 г. по т.дело № 193/2018 г. на ВКС, І
т.о. е прието, че в хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по
договор за кредит, в исковата молба по който е обективирано
изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по
кредита предсрочно изискуем, поради осъществяване на предвидените в договора
или закона предпоставки, връчването на особения представител представлява
надлежно уведомяване на длъжника- ответник. Съдът приема, че връчването на
всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения
представител по чл.47, ал.6 ГПК и от този момент се пораждат свързаните с факта
на връчване правни последици. Съобразена е и трайната и непротиворечива
практиката на ВКС, че банката, ако не е уговорено друго, може да избере начин
за връчване на изявлението за предсрочна изискуемост на длъжника, вкл. и чрез
нотариална покана и той ще е редовно осъществен, ако е била проведена процедура
по чл.50 ЗННД вр. чл.47, ал.1-5 ГПК - отсъствието от
адреса по чл.47 ГПК се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат
за връчени, т.е. и без да е необходимо назначаване на особен представител в
нотариалното производство.
В процесния случай, първоинстанционният
съд не е съобразил обстоятелството, че в хипотезата на осъдителен иск за
заплащане на суми по договор за кредит, какъвто е настоящият, когато в самата
искова молба е обективирано изявление на
банката-ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита
предсрочно изискуем, връчването на особения представител на ответника, назначен
по реда на чл.47, ал.6 ГПК, представлява надлежно уведомяване на длъжника. При
приетите за безспорно установени факти, че между страните е сключен процесният договор за потребителски паричен кредит PLUS-10592039 от 15.02.2014 г., по силата на който „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, гр.София
е предоставила на ответницата Ц.Н.М. сумата от 15000 лв., а
кредитополучателят е поел задължение да върне заетата сума до 20.02.2020 г. на
равни месечни вноски съгласно погасителен план; че договорената сума е усвоена
изцяло; че последното плащане по договора е на 20.05.2014 г. и са останали неплатени
вноски с падежи след 20.06.2014 г., съдът е следвало да прецени дали
изявлението на банката в покана от 05.02.2015 г. за предсрочна изискуемост на
вземането по договора за кредит е достигнало до длъжника.
Установява се по делото, че отправеното
уведомление до кредитополучателя Ц.Н.М., съдържащо волеизявление на банката за
обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, поради неизпълнение на
задълженията на кредитополучателя и покана за плащане на задължения в общ
размер на 26171,06 лв. не е надлежно връчено на адресата, но препис от
настоящата искова молба с приложенията към нея е връчен на ответницата чрез
назначения й по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител по делото адв.А.И.. Това изявление на банката поражда правни
последици с връчването на препис от исковата молба и приложените към него
доказателства. Първоинстанционният съд не е съобразил
обстоятелството, че с получаването на препис от исковата молба и приложените
към него доказателства, изявлението на банката за обявяване на предсрочна
изискуемост на задълженията по договора за кредит е достигнало до длъжника, от
който момент е настъпила и предсрочната изискуемост. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в
исковото производство представлява факт от значение за спорното право, който
трябва да бъде съобразен от съда на основание чл.235, ал.3 от ГПК в рамките на претендираните суми. По тези съображения настоящият въззивен състав намира, че първоинстанционното
решение, в частта, с която е отхвърлен предявения осъдителен иск с правно
основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД
за разликата над сумата от 5586,25 лв. до пълния предявен размер от 14668,71
лв. е постановено при нарушение на закона, поради което са налице основанията
за неговата отмяна в тази обжалвана от ищеца част. В процесния
случай, с връчването на препис от исковата молба и приложените към него
доказателства на ответницата, чрез назначения й особен представител волеизявлението на банката-кредитор за
обявяване на предсрочна изискуемост на всички задължения по договора за банков
кредит е породило своето действие, поради което цялата дължима главница е
станала изискуема. С оглед на изложеното, предявения осъдителен иск с правно основание
чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД за заплащане
на сумата от 14668,71 лв. - дължима главница по договора за кредит, е изцяло
основателен. В тази връзка, съдът счита, че обжалваното първоинстанционно
решение, в частта, с която е отхвърлен предявения осъдителен иск с правно
основание чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД
за разликата над сумата от 5586,25 лв. до пълния предявен размер от
14668,71 лв., представляваща предсрочно
изискуема главница по договор за потребителски паричен кредит PLUS-10592039 от 15.02.2014 г., е неправилно и следва да бъде отменено, а искът да
бъде уважен.
На следващо място, макар с въззивната
жалба на въззивника-
ищец да се обжалва решението на съда, и в частта, с която е отхвърлен
предявения иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД вр.
с чл.240, ал.2 от ЗЗД за разликата над сумата от
8810,15 лв. до пълния предявен размер от 10233,09 лв., представляваща дължима възнаградителна лихва за периода от 20.05.2017 г. до
20.02.2020 г., жалбоподателят не е навел конкретни доводи за неправилността на
решението по този иск, в обжалваната от него част /единствените фактически и
правни доводи в жалбата са свързани с предявения осъдителен иск с правно
основание чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД
за дължима главница по договора за кредит/, поради което в тази обжалвана част
жалбата е бланкетна. С оглед на това, при липсата на
допуснато от районния съд нарушение на императивни материалноправни
норми и при съобразяване на характера на производството по въззивно
обжалване по действащия ГПК, представляващо ограничен въззив,
при който за да се извърши проверка
на правилността на решението, въззивникът следва да
посочи в какво се изразява неправилността на първоинстанционния
акт според него, въззивният съд няма правомощието да
формира собствени изводи по съществото на спора, а с това и за правилността на
съдебния акт, а следва да го потвърди в съответната част. Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260,
т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа
"указание в какво се състои порочността на решението", липсата на
указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и
съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото
й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната
жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея
жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на
фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната
си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези
доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни
норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението
неограничено, до приключване на делото пред въззивната
инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения
за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл
постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело
№ 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/. С оглед на това и предвид липсата на
конкретни оплаквания в жалбата на ищеца, във връзка с незаконосъобразността на
обжалваното решение в посочената му част, въззивната
проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният
съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е
и правилно в обжалваната част, с която е отхвърлен предявения осъдителен иск с
правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.240, ал.2
от ЗЗД, за разликата над сумата от 8810,15 лв. до пълния предявен размер от
10233,09 лв., като не са нарушени императивни материалноправни
норми, а по останалите въпроси въззивният състав
препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК. В тази връзка, обжалваното решение
в посочената му част, като правилно и законосъобразно, следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение
на разноските за въззивното производство:
При
този изход на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответницата следва да
заплати на ищеца сумата от 1964 лв., представляваща разноски за двете съдебни инстанции, съразмерно на
уважената част на предявените осъдителни искове.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № І-31-324076 от 26.01.2018
год., постановено по гр.дело № 75811/2015 г. на СРС,
І Г.О., 31 състав, в частта, с
която е отхвърлен предявения от „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, ЕИК ******,
гр.София срещу Ц.Н.М., ЕГН **********, осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД, за разликата над 5586,25 лв./ пет
хиляди петстотин осемдесет и шест лева, и 25 стотинки/ до пълния предявен
размер от 14668,71 лв./ четиринадесет хиляди, шестстотин шестдесет и осем лева,
и 71 стотинки/, представляваща главница по
договор за потребителски паричен кредит PLUS-10592039 от 15.02.2014 г., като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
Ц.Н.М., ЕГН **********, да заплати на „БНП П.П.Ф.
С.А., клон България“, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“Младост 4“, Бизнес Парк София, сгр.14, на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД, сумата от 9082,46 лв./ девет
хиляди, осемдесет и два лева, и 46 стотинки/- разликата между присъдените 5586,25 лв./ пет хиляди петстотин осемдесет и шест
лева, и 25 стотинки/ и претендираните 14668,71 лв./
четиринадесет хиляди, шестстотин шестдесет и осем лева, и 71 стотинки/, представляваща предсрочно изискуема главница по договор за потребителски паричен кредит
PLUS-10592039 от 15.02.2014 г., ведно със законната лихва за забава върху сумата,
считано от 08.07.2015 г./ датата на предявяване на исковата молба в съда/ до
окончателното изплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ І-31-324076
от 26.01.2018 год., постановено по гр.дело № 75811/2015 г. на СРС, І Г.О., 31 състав, в останалата
обжалвана част, с която с която е отхвърлен предявения от „БНП П.П.Ф.“
ЕАД, ЕИК ******, гр.София срещу Ц.Н.М., ЕГН **********, осъдителен иск с правно
основание чл.79, ал.1, вр. чл.240, ал.2 от ЗЗД, за
разликата над сумата от 8810,15 лв./ осем
хиляди, осемстотин и десет лева, и 15 стотинки/ до пълния предявен размер от
10233,09 лв./ десет хиляди , двеста тридесет и три лева, и 09 стотинки/,
представляваща възнаградителна лихва за периода от
20.05.2017 г. до 20.02.2020 г.
ОСЪЖДА Ц.Н.М., ЕГН **********, да заплати
на „БНП П.П.Ф. С.А., клон
България“, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“Младост 4“, Бизнес Парк София, сгр.14, на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 1964 лв./ хиляда деветстотин
шестдесет и четири лева/, представляваща направените пред двете съдебни
инстанции разноски.
РешениеТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.