Р Е Ш Е Н И Е
град
София, 13.06.2019 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и осми март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с: АНЕТА ИЛЧЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №2667 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №40107 от 02.08.2018г.,
постановено по гр.дело №40177/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 67-ми състав, е
осъден „Т.С.Б.” ЕООД да заплати на К.В.Т. на основание чл.128,
т.2 КТ сумата от 2180 лв.,
представляваща дължимо трудово възнаграждение за периода м.09.2016г. - м.11.2016г.,
на основание чл.215 КТ сумата от 1173.50 лв.,
представляваща дневни пари, дължими за периода от 10.10.2016г. до 23.11.2016г.
и сумата от 2212.04 лв., представляваща квартирни пари, дължими за периода от
10.10.2016г. до 23.11.2016г., на основание чл.224,
ал.1 КТ сумата от 723.72 лв.,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със
законната лихва върху горните суми, считано от 21.06.2017г. до окончателното
плащане, като е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.128,
т.2 КТ за
разликата над сумата 2180 лв. до пълния предявен размер от 4425.48 лв.. С
решението е осъден К.В.Т. да
заплати на „Т.С.Б.” ЕООД на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 26 лв.,
представляваща разноски за депозит за експертиза. С решението е осъден „Т.С.Б.” ЕООД да заплати по сметка
на СРС сумата 272.62 лв., представляваща дължима държавна такса по уважените
искове и сумата 222 лв., представляваща заплатени от бюджета на съда разноски
за експертизи.
Постъпила е
въззивна жалба от ответника - „Т.С.Б.” ЕООД, чрез адв.К.Д., с която се обжалва
решение №40107 от 02.08.2018г., постановено по гр.дело №40177/2017г. по описа
на СРС, ІІ Г.О., 67-ми състав, в частта, в която са уважени искове с правно основание чл.128,
т.2 КТ за сумата от 2180 лв., представляваща дължимо трудово възнаграждение за
периода м.09.2016г. - м.11.2016г., с правно основание чл.215 КТ за сумата от 1173.50 лв., представляваща дневни пари, дължими за периода от
10.10.2016г. до 23.11.2016г. и за сумата от 2212.04 лв., представляваща
квартирни пари, дължими за периода от 10.10.2016г. до 23.11.2016г., ведно със
законната лихва върху горните суми, считано от 21.06.2017г. до окончателното
плащане, както и в частта на възложените в тежест разноски. Релевирани са доводи за
неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на съдебното решение в
обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния
закон. Излага се, че неправилно СРС приема, че е налице основание за ангажиране
на отговорността на работодателя да заплати на ищеца трудово възнаграждение в
размер на 2180
лв.. Твърди се, че в писмения отговор е взето становище за признание на иска за
сумата от 1780 лв., до който размер искът следва да бъде уважен, като за
разликата над тази сума до уважения размер, т.е. за сумата от 400 лв. искът следва да бъде отхвърлен,
тъй като се
поддържа, че ищецът е получил сумата от 400 лв. в брой, който факт е изрично
посочен от него в исковата молба. Сочи се още, че неправилно първостепенният съд е приел,
че работодателят следва да заплати на ищеца командировъчни пари, който извод
противоречи на нормата на чл.121, ал.3 от КТ, приложима към периода на
процесното трудово правоотношение, съгласно която квартирни и пътни пари при
командироване в държава от европейски съюз за период по-дълъг от 30 дни не се
дължат, като работодателят има задължение единствено да осигури на командирования
работник поне същите минимални условия на работа, каквито са установени за
работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата
държава. В случая се поддържа, че това задължение е спазено от работодателя,
поради което СРС като е присъдил на ищеца суми за дневни и квартирни пари е
приложил неправилно материалния закон и постановеното решение в тази част се
явява неправилно и незаконосъобразно и подлежи на отмяна. По изложените
аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното
съдебно решение в обжалваните части и да постанови друго, с което да отхвърли
предявените искове с правно основание чл.215 от КТ и уважил иска с правно
основание чл.128, т.2 от КТ до размер на сумата от 1780 лв.. Претендира присъждане
на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80
от ГПК. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирани
разноски от въззиваемата страна за адвокатско възнаграждение в случай, че
същите надвишават минималния размер, определен в Наредба №1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Въззиваемата
страна - К.В.Т., депозира писмен отговор, в който изразява становище относно неоснователността
на постъпилата въззивна жалба. Излага се, че обжалваното съдебно решение е
законосъобразно, постановено при правилно обсъждане на релевантните по делото
доказателства и при спазване на материалния и процесуалния закон. Поддържа се,
че правилно е прието от първостепенния съд, че работодателят не е изпълнил
вменено по закон задължение да заплати на ищеца дължимо трудово възнаграждение за периода
м.09.2016г. - м.11.2016г. за сумата от 2180 лв., чийто размер е установен от приетото по
делото заключение на ССЕ, което не е оспорено от ответника и правилно съдът е
кредитирал. Твърди се още, че СРС правилно е приложил нормата на чл.215 КТ като е
приел, че е налице основание за ангажиране отговорността на работодателя да
заплати на ищеца за времето, през което е бил в командировка извън страната за
периода 10.10.2016г.
до 23.11.2016г. суми за дневни и квартирни пари. Допълнителни аргументи са изложени в писмена
защита. По същество моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното
решение в обжалваните части. Претендира присъждане на направените по делото разноски
за въззивната инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение по
реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирани разноски от въззивника за
адвокатско възнаграждение.
Предявени са от К.В.Т.
срещу „Т.С.Б.” ЕООД при условията на обективно съединяване искове с правно
основание чл.128,
т.2 КТ, чл.215 КТ и чл.224,
ал.1 КТ.
С оглед
предмета на въззивната жалба, с която е сезиран, съдът приема, че на въззивен
контрол подлежи първоинстанционното решение в частта, в която са уважени
предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание
чл.128, т.2 от КТ и чл.215 от КТ.
В частта, в която е отхвърлен предявения
иск с правно основание чл.128, т.2 от КТ, както и в частта, в която е уважен
предявения иск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ съдебното решение е влязло
в сила като необжалвано.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантни за спора
факти и обстоятелства.
В конкретния случай
не се спори между страните, а и от доказателствата се установява, че ищецът е работил
при ответника по трудов договор от 15.09.2016г. на длъжност "технически
ръководител", като за периода от 09.10.2016г. до 23.11.2016г. е бил командирован в Германия и е изпълнявал същата длъжност. Безспорно е още, че трудовото правоотношение
между страните е било прекратено по взаимно съгласие, считано от 25.11.2016г..
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението
е и правилно.
При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален
закон, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична основателност на
предявения иск с
правно основание чл.128, т.2 от КТ за сумата от 2180 лв., представляваща дължимо
трудово възнаграждение за периода м.09.2016г. - м.11.2016г., както и за
основателност на иска с правно основание чл.215 КТ за сумата от 1173.50 лв., представляваща дневни пари, дължими за периода от
10.10.2016г. до 23.11.2016г. и за сумата от 2212.04 лв., представляваща
квартирни пари, дължими за периода от 10.10.2016г. до 23.11.2016г., ведно със
законната лихва върху горните суми, считано от 21.06.2017г. до окончателното
плащане. Въззивният съд счита, че
първоинстанционният съд е извършил правилна преценка на събраните по делото
доказателства и правилно е тълкувал и приложил материалния закон, предвид на
което съдебният акт в обжалваните части се явява правилен и законосъобразен.
Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, които счита за неоснователни, решаващият състав следва
да добави и следното:
За да постанови
обжалваното решение в частта, в която е уважен предявения иск с правно
основание чл.128, т.2 от КТ, първоинстанционният съд е приел, че след като ищецът
е полагал труд за периода от м.09.2016г. - м.11.2016г., факт, който не е спорен по
делото, работодателят има законово задължение да му заплати трудово
възнаграждение, чийто размер е от 2180 лв., съгласно прието и неоспорено основно
заключение на ССЕ, което е кредитирано от съда. При условие, че по делото не се
установява посочената сума да е платена от работодателя е налице основание за
ангажиране на неговата отговорност до размер на посочената сума. Така обоснованият извод на СРС е
направен след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и при
правилно прилагане и тълкуване на материалния закон и като такъв е правилен и законосъобразен.
В нормата на чл.128 КТ е установено по императивен начин
основното задължение на работодателя да изплаща на работника (служителя)
уговореното в трудовия договор възнаграждение като насрещна престация за
предоставената и използвана работна сила на служителя. При предявен иск по чл.128 КТ в тежест на работника
(служителя) е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение
действително е било уговорено с работодателя, и че е престирал реално
уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи
изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото
възнаграждение действително е било изплатено. В случая положителният факт за наличие на трудов
договор и престиране на работна сила за периода от м.09.2016г. - м.11.2016г. са обстоятелства, установени по
делото и по отношение на тях не е налице спор между страните. На следващо място
въззивният съд приема, че работодателят не е доказал изпълнение на основното си
задължение да заплати дължимо трудово възнаграждение за исковия период. Не може
да бъде споделен доводът на въззивника, че дължимото на ищеца трудово
възнаграждение е за сумата от 1780 лв., до който размер е признат иска. Неоснователен е
доводът, че ищецът сам признава в исковата молба неизгоден за себе си факт, че
е получил в брой сумата от 400 лв., поради което такава не му се дължи от
работодателя за трудово възнаграждение. В исковата молба не е налице признание от
ищеца, че получената сума от 400 лв. представлява част от дължимото за периода
трудово възнаграждение. Отделно от това съдът намира да посочи, че
работодателят не ангажира доказателства, че е платил на ищеца сумата от 400 лв.
в брой. Не е представен разходен касов ордер или друг удостоверителен документ,
носещ подписа на ищеца, че е получил посочената сума. На още по силно
основание, че тази сума се дължи от работодателя са констатациите на експерта в
приетото по делото основно заключение на ССЕ, което не е оспорено по надлежния
ред и същото е изготвено от вещото лице след проверка на платежни фишове,
издадени от работодателя, в които са удостоверени начислените и дължими суми за трудово
възнаграждение за исковия период. Ето защо въззивният съд счита, че са
налице основанията в закона за ангажиране на отговорността на
ответника-работодател да заплати на ищеца сумата от 2180 лв., представляваща дължимо
трудово възнаграждение за периода м.09.2016г. - м.11.2016г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 21.06.2017г. до окончателното плащане. Предявеният иск с правно основание
чл.128, т.2 от КТ се явява основателен и доказан до посочения размер. Първостепенният
съд като е достигнал до същия правен извод и е уважил предявения иск с правно
основание чл.128, т.2 от КТ до посочения по-горе размер е постановил правилен и
законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден на основание чл.272
от ГПК.
По иска с правно основание чл.215
от КТ съдът приема следното:
Спорен по делото е въпросът дали в хипотезите на чл.121, ал.3 и
ал.4 от КТ на служителя се
дължат пари за пътни, дневни и квартирни по българското законодателство.
Българският законодател е дал легално определение на понятието
"командироване" по смисъла на чл.121, ал.3 и
ал.4 от КТ и то се намира в
разпоредбата на § 1 т.16 от ДР на КТ. Съгласно него
"командироване" по смисъла на чл.121, ал.3 и
ал.4 от КТ е изменение на
трудовото правоотношение по взаимно съгласие на страните, поради изпращане за
същата или на друга работа в държава - членка на ЕС, в друга държава - страна
по Споразумението за европейското икономическо пространство, или в Конфедерация
Швейцария. В конкретния случай работодателят е командировал ищеца за срок
по-дълъг от 30 дни да изпълнява трудовите си задължения извън мястото на
постоянната му работа, а именно в Германия - държава - членка на ЕС, т.е. приложима
е нормата на чл.121,
ал.3 КТ (в ред. от ДВ, бр.15/2010г. действаща в процесния
период - 10.10.2016г.
до 23.11.2016г. - отм. ДВ, бр.
105/2016г.), която постановява, че когато срокът на командироване в
рамките на предоставяне на услуги в друга държава - членка на Европейския съюз,
в друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо
пространство, или в Конфедерация Швейцария е по-дълъг от 30 календарни дни,
страните уговарят за срока на командировката поне същите минимални условия на
работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата
или сходна работа в приемащата държава. Условията, по които страните следва да
постигнат съгласие, се установяват с акт на Министерския съвет, като съгласно
ал.5 на същата разпоредба условията на заплащане в приемащата държава не включват заплащането на пътни,
дневни и квартирни пари по българското законодателство. Следователно тълкувайки приложимите за процесното командироване
материалноправни норми съдът приема, че работодателят дължи на работника отделно от трудовото му възнаграждение
и полагащите му се за това командировъчни пари в размери, определени от
Министерски съвет, включващи разходи за пътни, дневни и квартирни пари, изрично
предвидени в нормата на чл.215 КТ и Наредбата
за служебните командировки и специализации в чужбина, към която същият
препраща. По тези съображения въззивният съд
намира за неоснователни наведените в обратния смисъл доводи на въззивника, че работодателят в хипотезата на чл.121,
ал.3 КТ
има единствено задължение да осигури на командирования работник поне същите
минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и
служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава, но няма
вменено по закон задължение да заплаща на работника извън трудовото му възнаграждение
и командировъчни
пари, включващи разходи за пътни, дневни и квартирни пари. На следващо място в приетото заключение на ССЕ са изчислени от експерта при
съобразяване на относимата нормативна уредба дължимите от работодателя командировъчни пари на
ищеца за периода 10.10.2016г. до 23.11.2016г., но с оглед спазване на принципа
за диспозитивното начало в гражданския процес правилно СРС е уважил заявените
претенции до размерите, до които са били предявени. Постановен е правилен и законосъобразен съдебен
акт, който следва да бъде потвърден на основание чл.272 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода от правния спор
право на разноски има въззиваемата страна - ищец. Наведеното и поддържано възражение от процесуалния
представител на въззивника за прекомерност относно претендирани от въззиваемия разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 700.00 лв. за процесуално
представителство във въззивното производство, съдът счита за неоснователно. Размерът на адвокатското възнаграждение се определя както от
размера на материалния интерес, така и от конкретната фактическа и правна
сложност на делото. В случая договореното и заплатено от въззиваемата страна - ищец адвокатско
възнаграждение от 700 лв. /съгласно договор за правна защита и съдейстивие/ е съобразно
с минималните размери на адвокатските възнаграждения, регламентирани в Наредба №1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакция след изменение
на ДВ, бр.28/2014г./. На основание чл.81
и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК въззивника следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемата страна сумата от 700 лв., реално сторени разноски за платено адвокатско
възнаграждение пред въззивната инстанция.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №40107 от 02.08.2018г., постановено по гр.дело №40177/2017г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 67-ми състав, в обжалваните части.
ОСЪЖДА „Т.С.Б.”
ЕООД, с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на К.В.Т.,
с ЕГН **********,***; на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 700 лв. /седемстотин лева/, реално сторени разноски пред
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./