Р Е Ш
Е Н И Е
№ 260 191
гр.
Пловдив, 29.06.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, трети
състав, в открито заседание на двадесет и четвърти февруари, през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР КОЛАРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЧАМБОВ
ЕМИЛ МИТЕВ
при участието на съдебния секретар Нели Богданова, изслуша
докладваното от съдия Георги Чамбов в.търг.дело № 681 по описа за 2020 г. и за
да се произнесе, взе предвид следното:
|
|
|
|
|
|
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Производството по делото е образувано по
въззивна жалба от „У.Б.“ АД, против решение № 260004 от 14.08.2020 г.,
постановено по т.д. № 86 по описа за 2018 г. на Хасковския окръжен съд в
частта, с която са отхвърлени:
1. Предявените по реда на чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ал. 1 ГПК, с
правно основание вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД от „У.Б.“ АД
с ЕИК ... срещу Ф.П.Ф. с ЕГН **********, установителни искове, че ответникът Ф.П.Ф.
дължи на „У.Б.“ АД, сумите, произтичащи от договор за банков кредит
№ .../... г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 ГПК № .../... година и изпълнителен лист по ч.гр.д. № .../... година по описа на
Районен съд – Хасково, както следва:
- За разликата над 4 847.91 евро до пълния
предявен размер 30873.99 евро – главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
25.10.2017 г. до изплащане на вземането;
- За разликата над
сумата 345,78 евро до
пълния предявен размер от 1482 евро и за периода 01.01.2017 г. - 15.08.2017 г., представляваща възнаградителна лихва;
- За разликата над
сумата 39,87 евро до пълния
предявен размер 2903,77 евро - обезщетение за забава на просрочени плащания по
т. 4.2 от Договора за периода и за периода 01.01.-15.08.2017 г.;
2. Предявените от „У.Б.“
АД с ЕИК ... срещу ЕТ „В. – Й. Н.“ с ЕИК ..., искове с правно основание чл. 79
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, предявени по реда на чл. 422 ал. 1 вр.
чл. 415 ал. 1 ГПК, за признаване за установено, че ответникът ЕТ „В. – Й. Н.“
дължи на „У.Б.“ АД, сумите, произтичащи от договор за банков кредит № .../... г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 ГПК № .../... г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № .../...
г. по описа на Районен съд – Хасково, както
следва:
- Главница в размер на 30873,99 евро;
- Възнаградителна
лихва в размер на 1482 евро за периода 01.01.2017 г. – 24.10.2017 г.;
- обезщетение за забава на просрочени плащания по т. 4.2
от Договора в размер на 2903,77 евро за периода и за периода 01.01.-24.10.2017 година;
3. Предявения от „У.Б.“ АД с ЕИК ... срещу ЕТ „В. – Й. Н.“ с ЕИК ... иск за заплащане на деловодни разноски за заповедното производство по ч.гр.д. № .../... година по описа на РС- Хасково, както и за исковото производство пред ХОС.
Въззивникът „У.Б.“ АД излага съображения в подкрепа на жалбата за неправилност и незаконсъобразност на решението на Хасковския окръжен съд в обжалваните му части, като постановено в противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени решението в обжалваните му части и вместо това да се постанови друго, с което да се уважат предявените обективно и пасивно субективно съединени установителни искове в пълния им предявен размер, както и да се присъдят направените в производството разноски.
Въззиваемите Ф.П.Ф. и ЕТ „В. – Й. Н.“ чрез процесуалния си представител оспорват въззивната жалба, изразявайки становище, че решението в обжалваната му част е правилно и следва да се потвърди, като молят да им бъдат присъдени направените във въззивното производство деловодни разноски.
Пловдивският апелативен съд, след
преценка на събраните по делото доказателства, във връзка с изложените
оплаквания и възражения на страните, приема за установено следното:
По делото е безспорно установено, че по силата на сключен на 26.06.2008 г. договор за ипотечен кредит на физическо лице с индивидуален № 171, между „У.Б.“ АД като кредитор, Ф.П.Ф. като кредитополучател, П. Г. Ф., ЕТ „В. – Й. Н.“, като съдлъжници, „У.Б.“ АД е предоставила на Ф.П.Ф. ипотечен кредит в размер на 32 000 евро, при подробно уговорени в договора условия, като кредита е бил усвоен изцяло от кредитополучателя.
Установено е също, че договорът за кредит е изменян и допълван с четири броя анекси както следва: анекс № 1/24.02.2010 г., анекс № 2/31.08.2010 г., анекс № 3/08.08.2011 г., анекс № 4/05.01.2015 год.
Установено е също, че заради
спиране на плащанията на месечните вноски по кредита от страна на длъжника към
01.01.2017 г., банката е обявила кредита за предсрочно изискуем, считано от
04.05.2017 г., като според изчисленията на банката, към 27.06.2017 г. /датата на изпращане на
нотариални покани до солидарните длъжници/, остатъкът от задължението по
кредита възлиза общо на 33858.78 евро, от които главница – 31086.75 евро и
дължими лихви – 2772.03 евро. Съответно – към 25.10.2017 г. /датата на подаване
на заявление по чл. 415 ГПК пред съда/, според кредитора, остатъка от задължението
възлиза общо на 35260.33 евро, от които 30873.99 евро – главница – за периода
01.01.2017 г. – 24.10.2017 г.; лихва общо в размер на 4386.34 евро за периода
01.01.2017 г. до 42.10.2017 г. от които договорна лихва в размер на 1482.57
евро и обезщетение за забава за просрочени плащания в размер на 2903.77 евро.
След уведомяването на
кредитополучателя и съдлъжниците за настъпилата предсрочна изискуемост на
кредита и след изтичане на срока за доброволно погасяване на остатъка от
кредита, банката се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение на парично вземане по реда на чл. 417 ГПК
№ .../... г., по ч. гр. д. № ... по описа за ... г. на Хасковския районен съд, както и с изпълнителен лист от 27.10.2017 г. Постъпилите от ответниците възражения против вземането на ищеца в срока по чл. 414 ГПК, са обусловили правния интерес за ищеца от предявяване на исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, за установяване съществуването
на вземанията си срещу тях.
За
да отхвърли частично предявените искове, Хасковският окръжен съд се е
произнесъл преди всичко по правоизключващото възражение на ответника Й. Н. в
качеството й на ЕТ „В. – Й. Н.“ за
нищожност на договор № .../... г., основаващо се на липсата на валидно волеизявление да се задължи солидарно с
кредитополучателя Ф. за изпълнение на поетото с договора парично задължение,
тъй като не е подписвала лично този договор, нито е упълномощавала Ф.Ф. да я
представлява по договора.
Изводите на съда в тази насока се основават на приетото по делото заключение на съдебно-почерковата експертиза, според което, единствено Анекс № 4/05.01.2015 г. със сигурност е подписан от Й. И. Н. В самия договор за ипотечен кредит, а и в останалите анекси и погасителни планове към тях, не фигурира или не е категорично установен неин подпис. Същественото е, че в договора, за „солидарен длъжник 2“, в каквото качество фигурира ЕТ „В.–Й. Н.“, се съдържа подпис на кредитополучателя Ф.Ф..
Предвид успешно проведено оспорване авторството на този документ по отношение на Й. Н., Хасковският окръжен съд обосновано е заключил, че в конкретния случай липсвала воля от страна на едноличния търговец да поеме задължение по договора за ипотечен кредит в качеството на солидарен длъжник, което обуславяло нищожността на договора и съответно – на анексите към него по отношение на този ответник, по смисъла на чл. 26, ал. 2 предложение второ от ЗЗД.
В тази насока, въззивният съд споделя напълно мотивите на Хасковския окръжен съд, съответно преценява като неоснователни доводите на ищеца по въпроса за действителността на договора за ипотечен кредит и анексите към него по отношение на ЕТ „В.–Й. Н.“.
Предвид изрично съдържащото се в
чл. 430, ал. 3 ТЗ изискване за сключване на договора за банков кредит в писмена
форма, като форма за действителност, съгласието на страните за сключването на
този договор следва да бъде изразено писмено. В този смисъл, за разлика от
други търговски сделки, не съществува правна възможност, установяването на
волята или съгласието на страните за сключването на такъв договор, както и
предмета и конкретните му условия, да се извършва на базата на други действия
или писмени актове на страните.
В
случая е неприложимо и правилото на чл. 301 ТЗ, на което се позовава жалбоподателят, поради следното:
Приложението на чл. 301 ТЗ се предпоставя от изискването лицето да действа от името на търговец без
представителна власт, като страна в договорното правоотношение по
търговска сделка, и мнимо
представляваният търговец да не се е противопоставил на извършените от негово име
действия веднага след
узнаването им.
Независимо дали липсата на представителна власт засяга сключването на търговската сделка от името на търговец или се отнася до изпълнението на сключена от търговеца сделка, и в двете хипотези извършените без представителна власт действия пораждат правни последици за търговеца, ако той не извести своевременно насрещната страна, че те не го обвързват.
Конкретния случай не попада в описаните хипотези, тъй като извършените без представителна власт действия/волеизявление не се отнасят до сключването на търговска сделка от мнимо представлявания, а до встъпване в дълг – чл. 101 ЗЗД.
Встъпването в дълг представлява съглашение между кредитора и трето лице или между длъжника и трето лице, с който третото лице се съгласява да поеме едно задължение като солидарен длъжник. Налице е присъединяване към дълга или встъпване в дълга, т. е. към досегашния длъжник се присъединява още един длъжник. Следователно, в конкретния случай, волеизявлението/действията по встъпването в дълг не са насочени към сключването на търговска сделка или към изпълнение на поето от търговеца задължение по вече сключена търговска сделка, нито кредитополучателят е действал от името на ЕТ. Затова презумпцията по чл. 301 ТЗ в случая не намира приложение, а от друга страна, не са представени доказателства, а и не се твърди Ф. да е разполагал с представителна власт по силата на изрично пълномощно от ЕТ „В.–Й. Н.“, за съгласието на търговеца да встъпи в дълга към банката.
С обжалваното решение Хасковският окръжен съд
частично е отхвърлил исковете на „У.Б.“ АД против ответника Ф., приемайки че:
а) част от формираните
задължения се основава на прилагането на нищожни клаузи от договора, както и на
необявени и неуговорени добавки, премии и повторно олихвяване;
б) капитализирането на
неплатени лихви в два от анексите е довело до непозволен от закона анатоцизъм;
в) липсвали предпоставки за обявената от банката предсрочна изискуемост,
поради редовно погасяване от длъжника на задълженията по договора към датата на
предсрочната изискуемост – 04.05.2017 г., при преразпределение на постъпилите
погасителни вноски съобразно с първоначално уговорените с договора условия и
погасителен план.
Изводите на
първоинстационния съд относно нищожността на сключените анекси, са правилни и
се споделят напълно от въззивния съд.
Съответно – неоснователни са поддържаните във виззвната
жалба доводи, че уговорките, постигнати в процесните анекси представлявали
допустима от закона капитализация на лихви, а не водели до понастоящем забранения от закона (чл. 10, ал.
3 ЗЗД) анатоцизъм.
Дори и да е номинално прибавено към главницата, по своето
основание и предназначение вземането за лихви продължава да е същото вземане за
лихви, защото по произход то няма общо с първоначалното договорно основание, на
което е възникнало вземането за главница. А щом вземането за изтекли лихви е
било променено на главница, върху която се начисляват лихви, тогава е налице
класически анатоцизъм. Издадена от БНБ наредба, която да урежда олихвяването на
изтекли лихви в гражданските отношения, обаче няма.
Неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че Наредба №
9 на БНБ от 30.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на
банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск, обн. ДВ, бр. 38
от 11.04.2008 г. /отменена/, не забранявала страните да уговарят капитализация
на лихви. Наредбата наистина е действала по време на сключването на четирите
допълнителни споразумения от датите 24.02.2010 г., 31.08.2010 г., 08.08.2011 г. и 05.01.2015
г., но предвидената в чл.
10, ал.2 ЗЗД законодателна делегация на БНБ изобщо не е била упражнена и
каквото и да било нормативно уреждане на олихвяването на изтекли лихви в
наредбата няма, нито е била предвидена възможност, при преструктуриране на рисковите
експозиции на банката чрез споразуменията по чл. 13, ал. 2, във вр. с ал. 1, да
се прибавят лихви и такси към главницата на дълга. Следователно в случая не
става дума „за забрана за капитализиране на лихви“ според Наредбата, а за
липсата на нормативно регламентирана в съответствие с нормата на чл.10, ал. 2 ЗЗД възможност за олихвяване на изтекли лихви.
Макар капитализацията на дълга да е извършено само в Анекс
№ 1 и Анекс № 2, доколкото остатъкът от този дълг, приет при сключването на
останалите два анекса № 3 и № 4 произтича от определените с предходните
недействителни анекси задължения и на уговорените в тях условия за погасяване, то
тези два анекса са производни на първите два, поради което също не произвеждат
предвидените в тях правни последици.
Извън изложеното, следва да се
отбележи, че Анекс № 4 и
погасителният план към него не са подписани от Ф. или от сочената като негов пълномощник Р. А. Д.
Неоснователно е и изразеното във
въззивната жалба становище относно
неприложимостта на правилата за потребителска закрила по ЗЗП и Директива 93/13
към случая.
Доколкото няма спор, че кредитополучателят по процесния договор е физическо лице, че кредитът е ипотечен и предназначението му поначало е с цел закупуване на жилище, преценката дали същият има качеството на потребител по този договор, съответно дали може се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, следва да се извърши съобразно критериите, съдържащи се в чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и § 13, ал. 1, т. 1 ПЗР на ЗЗП.
Въпреки различието в редакцията на двете разпоредби, смисълът при дефиниране на понятието „потребител“, с оглед целите на Директивата и на националния закон, е един и същ, тъй като това е и целта на транспонирането на съответните разпоредби от правото на ЕС в националното законодателство.
Разпоредбата на чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13/ЕИО определя за „потребител“ всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност.
От изложеното следва, че като страна по процесния договор и анексите към него, Ф.Ф. има качеството на потребител по смисъла на чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и на § 13, ал. 1, т. 1 ПЗРЗЗП, и може да се ползва от защитата, предвидена в ЗЗП за тази категория лица.
Правилни са изводите на първоинстанционния съд относно
недействителността като неравноправна по смисъла на ЗЗП на уговорката в чл. 4.3
от Договора, с която е предвидена допълнителна наказателна лихва върху текущия
дълг /редовна плюс просрочена главница/, начислявана едновременно и независимо
от лихвите за редовно и просрочена главница по чл.4.1б и чл.4.2.
Обосновани са и изводите, че всички клаузи в договора за начина на
формиране на ГЛП върху редовна главница, просрочена главница и „годишен лихвен
процент върху текущия дълг“ са неравноправни и от там – нищожни, макар и по
различни от изложените в обжалвавното решение мотиви.
Уговорката по чл. 4.1а, за
формиране на годишния лихвен процент върху редовната главница и тази по чл.4.2 -
за размера на годишния лихвен процент върху просрочената главница, относно
правилата за формирането на тези лихви, препращат към раздел III, чл. 9 от Общите условия. И в
двата случая, единствената променлива величина, формираща посочените лихвени
проценти, е базовият лихвен индекс /в случая – EURIBOR – чл.9.2.2 от ОУ/, равен на
индекса, публикуван на страница „EURIBOR=“ на REUTERS в 11 часа централноевропейско
време два работни дни преди първия работен ден на всеки месец, и прилагащ се от
първия работен ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден на
следващия месец включително. Макар с чл. 9.4, която е приложима към процесния
кредит, да е предвиден ясен алгоритъм, чрез който се променя годишния лихвен
процент в зависимост от промяната на EURIBOR, то безусловна промяна на ГЛП е предвидена единствено в
интерес на банката – „при всяко нарастване на базовия лихвен индекс с повече от
0.5 процентни пункта спрямо действащия към момента на промяната размер“. В
посочената разпоредба обаче липсва реципрочно задължение за банката да намалява
ГЛП при намаляване на базовия лихвен индекс, като това е предвидено само като
възможност по преценка на банката.
Предвид изложеното, посочените
клаузи са неравноправни по смисъла на чл.143, ал.1 и ал.2, т.12 ЗЗП, действаща
при сключването на договора, тъй като длъжникът – кредитополучател, като
потребител на финансова услуга, е поставен в по-неблагоприятно положение спрямо
банката относно възможността да се ползва от благоприятните за него промени в
базовия лихвен процент, а от друга страна - е лишен от възможността да прекрати
договора, когато, заради предвидената уговорка, цената на услугата надвиши
значително уговорената при сключването на договора цена.
Съобразно с тези правни изводи, първоинстанционният съд е редуцирал размера на задълженията, възприемайки заключението по вариант втори от заключението на съдебно-счетоводната експертиза. По този вариант, част от внесените от длъжника суми, предназначени за погасяване на задълженията, произтичащи от нищожните анекси и уговорки, са били отнесени към други, валидно възникнали задължения по договора. Съобразявайки се с този вариант от заключението и приложените към него изчисления, Хасковският окръжен съд е приел, че към посочената от кредитора дата на предсрочна изискуемост – 04.05.2017 г., не е имало непогасени вноски, а дори е бил наличен излишък от 229,71 евро, поради което твърдяната предсрочна изискуемост не била настъпила. Приел е също, че към приключване на съдебното дирене или към 31.07.2020 г., ответникът Ф. дължал само 36 месечни анюитетни вноски с настъпил падеж и съответстващите им възнаградителна лихва, дължима за периода 15.08.2017 г. - 24.10.2017 г., общо в размер на 346,78 евро, както и уговорената т. 4.2 лихва за забава, за периода 15.08.2017 г. до края на исковия период 24.10.2017 г. върху просрочената главница по две анюитетни вноски, в размер на 39,87 евро.
Пловдивският апелативен съд споделя единствено доводите относно приложимия, предвид приетата недействителност на анексите и клаузите за лихви, вариант за преизчисляване на дълга от заключението на вещото лице.
Неправилни обаче са изводите на първоинстанционния съд за липсата на материално-правните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем от страна на банката, тъй като не била налице забава от страна на кредитополучателя Ф. по смисъла на т. 17 от договора, както и основаващото се на този извод решение да се признае основателността на иска единствено до вноските по главницата с настъпил падеж, към датата на приключване на устните състезания - до 30.07.2020 г.
Според вариант 2 от заключението на ССЕ, на който се е позовал Хасковският окръжен съд, размерът на дълга към посочените дати е изчислен без капитализация на лихви, при условие, че през целия срок на действие на договора приложимата лихва е в първоначално уговорения размер от 9.5%, без зачитане на приложените по делото погасителни планове, които не носят подписа на тримата солидарни длъжника, без зачитане на четирите анекса към договора, при дължими месечни вноски на 30-то число от всеки месец, ако постъпилите плащания по кредита погасяват задълженията в поредността по чл. 21.1 от Общите условия.
Въз основа на това заключение, Хасковският окръжен съд е приел, че към 30.07.2017 г., остатък по главницата е в размер на 22209,70 лева и при извършените плащания до този момент, без отчитане на последното плащане на 15.08.2017 година, следвайки подписаният от Ф. погасителен план към договора, не само нямало закъснение по главницата и лихвите, но дори се получавало надвнасяне в размер на 229,71 евро. От мотивите на обжалваното решение не става ясно на какви изчисления се основават тези изводи, но те не съответстват на заключението по вариант 2 на ССЕ.
Според тази част от заключението, което не е оспорено от страните /л.509 – л.510/, към посочената от банката дата на обявяване на предсрочна изискуемост - 04.05.2017 г., размерът т.е. остатъкът от дълга възлиза на 25096.81 евро, от които начислена редовна главница – 22571.32 евро към 30.04.2017 г. плюс 2525.49 евро начислена, неплатена главница за периода от 30.06.2015 г. до 30.04.2017 г. В тази част от заключението изрично е отбелязано, че последната платена сума до тази дата – на 10.02.2017 г. в размер на 106.98 евро и в приложената таблица, частично покрива лихвата, дължима към 30.06.2015 г.
Съответно, към 25.10.2017 г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, дългът възлиза на 24797.59 евро, от които начислена редовна главница – 21963.82 евро към 30.09.2017 г. плюс 2833.77 евро начислена, неплатена главница за периода от 30.09.2015 г. до 30.09.2017 г. Според вещото лице, това е и размерът на дълга към крайния срок на договора, тъй като след тази дата няма погасяване на суми.
В обясненията си по заключението в съдебно заседание на 20.07.2020г. – л. 607, вещото лице пояснява, че според изчисленията по вариант № 2, всички платени от ответника Ф. суми покриват размера на главницата по кредита до 30.09.2015 г.
Следователно, и внасяните след тази дата суми, разпределяни при първоначално уговорените условия на договора /извън условията по нищожните клаузи и анекси/ са погасявали стари вноски, при което и към 04.05.2017 г., и към 24.10.2019 г. е имало непогасени месечни вноски. Това означава, че към посочената от ищеца дата 04.05.2017 г. е било налице неизпълнение по смисъла на чл. 17 от договора от страна на кредитополучателя Ф. и за банката е възникнало правото да обяви остатъка от кредита за предсрочно изискуем.
Независимо от това, дори и във възприетата от първоинстанционния съд хипотеза за погасени и дори надплатени изискуеми към 04.05.2017 г. вноски, предвид липсата на плащания след внесената от длъжника на 15.08.2017 г. сума от 229,71 евро, към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 24.10.2017 г. пак са били налице всички предпоставки за предсрочната изискуемост на остатъка от кредита.
Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Това означава на първо място, че с волеизявлението си за предсрочна изискуемост, кредиторът едностранно изменя договора, като съобразно с уговореното, заявява правото си да събере предсрочно вземанията си, произтичащи от този договор в този вид и размер, който те биха имали при изтичане срока на договора. Реципрочната последица на това волеизявление е, че неизправният длъжник губи преимуществото си от разсрочено изпълнение на задължението и от момента на уведомяването на обявената предсрочна изискуемост дължи неизплатения остатък от описаните вземания на кредитора.
Следователно, за да се прояви
действието на предсрочната изискуемост по отношение на длъжника, е необходимо:
възможността за предсрочна изискуемост на кредита да е предвидена в договора и
страните да са изразили съгласие с условията за възникването й; длъжника да
бъде уведомен чрез покана от банката, съдържаща изрично волеизявление, че банката счита
кредита за предсрочно изискуем от определен момент, както и да се посочат и вида и размера на неплатените задължения - главница, редовни
и наказателни лихви и такси; за да
породи действието си, волеизявлението на банката, че обявява вземанията си по
договора за предсрочно изискуеми, следва да е достигнало до длъжника.
С тълкувателни решения на ОСГТК № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. и № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г., отнасящи се до тълкуването на разпоредби, свързани със заповедното производство, на практика е разширен обхвата на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит, като е:
1. Възприета възможността предявеният по този ред иск да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, в случай че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ;
2. Прието, че крайният момент, към който следва да се установи съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение е приключването на съдебното дирене в исковия процес.
Тълкуването, предвиждащо описаните възможности се
основава на разпоредбата на
чл. 235, ал. 3 ГПК относно приложението на релевантни за това производство факти, настъпили след подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на
удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите
по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно
изпълнение в образувания изпълнителен процес.
Последователното прилагане на постановеното с посочените ТР, изисква решението на съда да отразява правното положение между страните по делото, към момента на приключване на съдебното дирене. Това означава, че съдът е длъжен да вземе предвид всички новонастъпили в хода на процеса факти, относими към възникването, съществуването, изменението или погасяването на спорното материално право.
Следователно този подход следва да е приложим по отношение и на фактите, на които се основава и заявената от ищеца предсрочна изискуемост.
Както бе посочено, в конкретния случай, последното извършено от ответника Ф. плащане по кредита е на 15.08.2017 г., след което плащанията са преустановени, което означава, че в най-благоприятния за длъжника вариант и най-късно след тази дата, за банката е възникнало правото, предвидено в чл.17 от договора да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Относно уведомяването на длъжника, безспорно е установено, че това е сторено, както за твърдяната от банката предсрочна изискуемост към 04.05.2017 г. , при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, така и при варианта на по-късно настъпила предсрочна изискуемост. Във втория случай изявлението на банката се съдържа и в подаденото пред районния съд заявление по чл. 417 ГПК, и в исковата молба по предявените установителни искове.
Ето защо, дори хипотетично да се приеме, че правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем не е било надлежно упражнено, поради
несъобщаването му на длъжника
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение, при
междувременното настъпване изискуемостта
на вземането,
упражняването на това право би могло да се осъществи и в исковото производство /в този смисъл
- Решение № 60009 от 2.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2891/2019 г., II т. о., ТК/.
От изложеното следва, че Хасковският окръжен съд,
интерпретирайки погрешно фактите относно погасената част от дълга, неправилно е
приел, че банката неоснователно се е позовала на предсрочната изискуемост, тъй
като на момента на обявяването й на длъжниците, остатъкът от дълга не бил
предсрочно изискуем.
Както бе отбелязано
по-горе, изчисляването на дължимия размер на отделните непогасени задължения по
обявения за предсрочно изискуем кредит, в посочения вариант втори от
заключението на ССчЕ отчита тъкмо недължимостта на начислените от банката суми,
предназначени за погасяване на задълженията, произтичащи от нищожните анекси и
уговорки, поради което същите са били отнесени към други валидно възникнали
задължения по договора.
В този смисъл, доколкото самото заключение
не е оспорено и не се твърди неточност в изчисленията при заявените условия,
същото правилно е възприето от съда, включително и в обсъждания вариант.
Следователно, размерът на остатъка от задълженията правилно е определен съобразно
с това заключение и в съответствие с изложените от съда фактически и правни
изводи относно дължимостта и размера на извършените плащания.
В такъв случай останалата непогасена и
предсрочно изискуема главница от кредита към датата на подаване на заявлението
24.10.2017 г., а и към датата на приключване на устните състезания, възлиза на
24797.59 евро, а възнаградителната лихва за исковия период от 01.01.2017 г. до
24.10.2017 г., според същия вариант от заключението на ССЕ възлиза на 1738.57
евро. Тази лихва обаче се дължи до датата на обявяване на кредита за предсрочно
изискуем т.е. до 04.05.2017 г., а към тази дата изискуемата възнаградителна
лихва е 720.37 евро.
Обезщетението за забава на просрочени плащания на главницата, изчислено по уговорения в чл. 4.2 от договора годишен лихвен процент от 11.50 %, според установените във вариант № 2 от заключението на ССЕ през исковия период размери на просрочната главница, възлиза както следва: за периода от 01.01.2017 г. до 04.05.2017 г. на 98.65 евро; за периода от 05.05.2017 г. до 15.08.2017 г. – на 814.27евро и за периода от 16.08.2017 г. до 24.10.2017 г. – на 546.78 евро, или общо – 1459.70 евро.
За посочените суми предявените искове са основателни и следва да се уважат, след като се отмени решението на Хасковския окръжен с в частта, с която тези искове са отхвърлени до посочените размери.
В останалата обжалвана част, решението следва да се потвърди.
Относно разноските:
Съгласно т.
12 на ТР № 4/13 г. на ОСГТК на ВКС, съдът се произнася по разноските за заповедното
производство съобразно с изхода от спора в исковото производство, като в
предмета на делото по установителния иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, не
се включват разноските за заповедното производство.
По делото е установено, че направените от ищеца
разноски възлизат общо на 4001.13 лева, от които: за заповедното производство
1379.26 лева - внесена държавна такса; за първоинстанционното исково
производство - общо на 1747.34 лв., от които 1447.34 лева за внесена държавна
такса и 300 лв. за депозит за вещо лице; и за настоящото въззивното
производство разноските възлизат общо на 1174.53 лв. за внесена държавна такса.
В такъв случай дължимият размер на направените от ищеца разноски, съразмерно с
уважената част от предявените искове възлизат общо на 3447 лв., от които 1055
лева за заповедното производство по ч.гр.д. № 2668/2017 година по описа на Районен съд
– Хасково, 1337 лева за първоинстанционното производство по
т.д. № 86/2018 г. на Хасковския окръжен съд и 1055 лева за настоящото
производство по в.т.д. № 681/2020 г. по описа на Пловдивския апелативен съд.
Ответникът
установява сторени разноски за съдебното производство в общ размер от
4300 лева, включващи: общо 900 лева възнаграждения за съдебно-почеркова и съдебно-счетноводна експертиза
по т.д. № 86/2018 г. на Хасковския окръжен съд, както и 3400 лева – заплатено
адвокатско възнаграждение по настоящото в.т.д. № 681/2020 г. по описа на
Пловдивския апелативен съд. В такъв случай дължимият размер на направените от
ответника Ф.Ф. разноски, съразмерно с отхвърлената част от предявените искове
възлизат общо на 556.70 лева, от които 211.40 лева за първоинстанционното
производство и 345.30 лева – за въззивното производство.
Мотивиран от горното, Пловдивският апелативен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 260004
от 14.08.2020 г., постановено по т.д. № 86 по описа за 2018 г. на Хасковския
окръжен съд в частта, с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422
ал. 1 вр. чл. 415 ал. 1 ГПК, с правно основание вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл.
430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД от „У.Б.“ АД с ЕИК ... срещу Ф.П.Ф. с ЕГН **********, установителни искове, че ответникът Ф.П.Ф. дължи на „У.Б.“ АД сумите, произтичащи от
договор за банков кредит № .../... г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 ГПК № .../... година и изпълнителен лист по ч.гр.д. № .../... година по описа на
Районен съд – Хасково, както следва:
- за разликата над сумата 4 847.91 евро до сумата 24797.59 евро – главница, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 25.10.2017 година до изплащане на вземането;
- за разликата над
сумата 345,78 евро до сумата 720.37 евро и за периода 01.01.-15.08.2017 година, представляваща възнаградителна лихва;
- за разликата над
сумата 39,87 евро до сумата 1459.70
евро - обезщетение за забава на просрочени плащания по т.
4.2 от Договора за периода и за периода 01.01.-15.08.2017 година, както и в частта за разноските, като вместо това в
тези части постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ал.
1 ГПК, с правно основание вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД от „У.Б.“
АД, ЕИК ... против Ф.П.Ф., ЕГН **********, обективно съединени установителни
искове за признаване за установено в отношенията между страните, че Ф.П.Ф.
дължи на „У.Б.“ АД сумите, дължими по Договор за банков кредит № .../...
г., както следва: сумата 24797.59 евро – представляваща
предсрочно изискуема главница към 24.10.2017
г. ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.10.2017 година до
изплащане на вземането; сумата 720.37 евро,
представляваща възнаградителна лихва върху вноски с настъпил падеж за периода от 01.01.2017 г. до 04.05.2017 г.;
сумата 1459.70 евро, представляваща
обезщетение за забава на просрочени плащания по т. 4.2 от Договора, за периода
01.01.2017 г. – 24.10.2017 година, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № .../...
година и изпълнителен лист по ч.гр.д. № .../... година по описа на Районен съд
– Хасково.
ОСЪЖДА Ф.П.Ф. с ЕГН ********** да
заплати на „У.Б.“ АД, ЕИК ..., деловодни разноски съразмерно с уважената част
от предявените искове, в общ размер от 3447 лева, от които 1055 лева -
разноски за заповедното производство по ч.гр.д. № .../... г. по описа на Районен съд –
Хасково, 1337 лева разноски за производство по т.д. № 86/2018
г. на Хасковския окръжен съд и 1055 лева деловодни разноски за производство по
в.т.д. № 681/2020 г. по описа на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, ЕИК ... да заплати на Ф.П.Ф.
с ЕГН ********** деловодни разноски, съразмерно с отхвърлената част от
предявените искове в общ размер от 556.70 лв., от които 211.40 лева -
разноски за производство по т.д. № 86/2018 г. на Хасковския окръжен съд и
345.30 лева – деловодни разноски за производство по в.т.д. № 681/2020 г. по
описа на Пловдивския апелативен съд.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260004 от 14.08.2020 г., постановено по т.д. № 86 по описа за 2018 г. на Хасковския окръжен съд в останалата обжалвана част.
Решението е неокончателно и може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страната при условията на чл.280 и сл. от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: