РЕШЕНИЕ
№ 133
гр. Бургас, 07.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на единадесети
ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Десислава Д. Щерева
Христина З. Марева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Десислава Д. Щерева Въззивно гражданско
дело № 20212000500414 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивна жалба на СТ. Г. АНДР. от гр.К.,
представляван от адв.Ч., против решение № 285 от 02.08.2021 г. по гр.д №
2802/2020 г. на БОС, с която са отхвърлени исковете му против „Д.е“ ЕАД за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 26 000 лв.
като частичен иск от 50 000 лв., настъпили вследствие причинените му
телесни увреждания от водач на лек автомобил марка „Rover“ модел „45“
държавен регистрационен №*** с валидно сключена при ответника
застраховка „гражданска отговорност“, ведно с компенсаторна лихва в размер
на законната такава, начиная от датата на изтичане на тримесечния срок по
чл.496 от Кодекса за застраховането до окончателното изплащане на
обезщетението, както и за заплащане на обезщетение за имуществени вреди,
свързани с извършване на оперативни интервенции и лечение в общ размер на
1670 лв., ведно с лихва в размер на 112.73 лв. за периода от 10.04.2020 година
до 8.12.2020 година, както и законната лихва върху сумата от 1670 лева от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата.
Решението се обжалва като неправилно, необосновано, постановено в
1
нарушение на материалния и процесуалния закон.
Сочи се, че за да отхвърли предявените искове, приемайки, че не е
доказан фактическия състав на непозволеното увреждане по чл.45 от ЗЗД,
първоинстанционният съд се мотивира изцяло със заключението на вещото
лице по съдебно-автотехническата експертиза, което е било оспорено в
открито съдебно заседание и чиято необективност е възпроизведена в самото
решение. Заявява се, че в решението липсва анализ на оспорената част от
заключението, а именно извода на вещото лице, че видимостта на водача не
му е позволявала да възприеме велосипедиста. Твърди се, че съдът е
коментирал обстоятелство, което не е изведено от експертизата, нито е
релевирано от някоя от страните, а именно, че автомобилът е бил с дясна
дирекция, което още повече е ограничило възможността му да възприеме
пострадалия. Настоява се, че законът поставя изискване към водачите да
управляват лекия автомобил, съобразявайки се с пътната обстановка, която е
изисквала управление със скорост, позволяваща на водача да спре при
наличието на опасност на пътя и така да предотврати ПТП. Сочи се, че
момента на възникване на опасността, когато велосипедистът е бил възможен
за възприемане от водача на л.а., трябва да бъде установен с експертното
заключение, за да се докаже дали има противоправност в поведението на
водача или да се опровергае презумпцията за вина по гражданските дела.
Според въззивника, решаващо е да се определи разстоянието на „зрителния
лъч“ на водача към велосипедиста. Намира, че от схемата към експертизата се
установява, че този лъч е по-дълъг от разстоянието, на което се е намирал л.а.
от момента на навлизане на велосипедиста в кръстовището. От това се прави
извод, че разстоянието, от което водачът е могъл да възприеме пострадалия, е
по-дълго от приетото за опасна зона разстояние, на което се е намирал л.а.
Заявява се, че това разстояние може да бъде пресметнато от вещото лице, но
на този въпрос тенденциозно е отказан отговор, както в заключението, така и
в съдебно заседание. Сочи се, че в момента на възникване на опасността за
водача е възникнало задължение за предприемане на действия по намаляване
на скоростта и спиране, защото именно тогава обективно е могъл да
възприеме велосипедиста в близост до пътя, заедно с неговото направление и
насоченост. Твърди се, че не такива са действията на водача, който е
предприел спиране в много по-късен момент и в случая е налице забавена
реакция, поради несъблюдаване на пътната обстановка, още повече
2
изискваща се при движение в тъмната част на денонощието и при управление
на лек автомобил в населено място. Поддържа се, че водачът на лекия
автомобил е длъжен да избере такава скорост на движение, която да му
позволи да спре своевременно при възникнала, но все още невъзприета от
него конкретна опасност. Твърди се, че в конкретния случай водачът е могъл
да забележи движещия се по улицата в дясно от него велосипедист, който е
продължил движението си, без да демонстрира с действията си намерение да
спре поради навлизането си в кръстовището от път без предимство. Въпреки
това А. е продължил движението си с избраната скорост, ето защо
произшествието е настъпило по вина на водача, който при управление на лек
автомобил е предизвикал ПТП поради нарушение правилата на движение -
член 20 алинея 2 от ЗДвП, предвиждащ, че водачите на пътни превозни
средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразят с
атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на
превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на
движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да
спрат пред всяко предвидимо препятствие. Заявява се, че в производството е
установено поведението на водача на лекия автомобил, който е имал
обективна възможност да възприеме пострадалия на разстояние, много по-
голямо от опасната му зона за спиране и да предприеме действия, с които да
предотврати настъпването на ПТП, но поради субективни причини -
непроявена от него достатъчна бдителност и съблюдаване на пътната
обстановка е допуснал настъпване на ПТП, при което са причинени телесни
увреждания на ищеца. Сочи се, че за да обоснове липсата на вина и
противоправност, решаващият състав е приел за доказана единствено вина от
страна на пострадалото лице, без да бъде изследвано поведението на
виновния водач. Заявява се, че презумпцията, въведена в разпоредбата на
член 45 от ЗЗД, е обърната и съдът я е счел за оборена, позовавайки се
единствено на поведението на пострадалия. Това, че пострадалият участник в
произшествието е нарушил правилата за движение по пътищата не изключва
непременно вината на водача на лекия автомобил. Заявява се, че последното
може да стане повод за определяне на процент за съпричиняване, но не и да
оправдае изцяло поведението на водача. Поддържа се в жалбата, че с
поведението си пострадалият недвусмислено е показал намерението си да
пресече кръстовището по установеното направление и траектория. Макар и
3
тези действия да са неправомерни, то това нарушение от страна на
пострадалия следва да се отчете като съпричиняване, а не като липса на вина
от страна на водача А.. Според въззивника виновният водач е могъл да
забележи наличието на пострадалия велосипедист и отчитайки неговото
поведение да предвиди логичното развитие на пътната ситуация, а именно
навлизането в кръстовището и пресичане на траекториите на двете превозни
средства.
Настоява се, че тези факти и трайно установени съдебни практики са
останали встрани от вниманието на решаващия състав. Безкритичния анализ
на събрания доказателствен материал и неглижирането на установени
принципи в правото са в основата на погрешно формулирания извод от
страна на съда за неоснователност на предявените искове.
Моли се за отмяна на решението на Окръжен съд Бургас и
постановяване на ново, с което претенциите да бъдат уважени.
В срока по чл.263 ГПК е получен отговор на въззивната жалба от
„Д.е“ ЕАД чрез пълномощника на дружеството адв.В.. Изразява несъгласие с
изложеното в жалбата и моли решението на ОС Бургас да бъде оставено в
сила. Заявява, че първоинстанционният съд е постановил решението си след
пълна и всестранна преценка на събрания по делото доказателствен материал,
обсъдени са всички доказателства - писмени и гласни, механизмът е изяснен
от изслушаната съдебно-автотехническа експертиза, чиито фактически
констатации въззиваемият намира за обосновани, непротиворечиви и
логични. Счита, че водачът на лекия автомобил е бил поставен в обективна
невъзможност да избегне станалото ПТП, а причина за настъпването му е
субективното състояние и поведение на С.А., който е навлязъл внезапно в
уличното платно, без да осигури предимство на лекия автомобил. Заявява се в
отговора, че вина за настъпването на ПТП има единствено С.А., който не е
спрял пред пътен знак Б1 „Пропусни движещите се с предимство“ и не е
пропуснал движещия се с предимство по улица „Георги К. лек автомобил, с
което е нарушил правилата за движение по пътищата. Поддържа се, че А. е
навлязъл на пътното платно внезапно отдясно-наляво и така предизвикал
процесното ПТП. Установено е, че по време на произшествието той е бил с
0,88 промила алкохол в кръвта, което отговаря на средна степен на алкохолно
опиване, характеризиращо се с нарушение на мисловната дейност, липса на
4
координация, дезориентиране, без чувствителност за болка, потискане на
централната нервна система. Заявява се, че в резултат на алкохолното си
опиване и липсата на адекватност на поведението си, А. е предизвикал пътния
инцидент. Оспорват се доводите във въззивната жалба, че виновното
поведение на велосипедиста не налага оправдаване на водача на автомобила.
Оспорва се и твърдението, че водачът на л.а. не спазил правилата за
движение, въведени в чл.20 ал. от ЗДвП, а именно да съобрази скоростта си с
всички значими условия, така, че тя да му позволи да спре пред всяко
предвидимо препятствие. Заявява се, че изводите на съда почиват на пълно,
задълбочено и изчерпателно заключение. Сочи се, отговорността на водача на
л.а. не е обективна и безвиновна и не следва да се ангажира автоматично.
Заявява се, че когато водачът на лекия автомобил е изпълнил задълженията си
по правилата за движение досежно скоростта и пътните знаци, той не следва
да носи отговорността за настъпилите общественоопасни последици. В
конкретния случай пострадалият по никакъв начин не демонстрирал, че ще
навлезе с велосипеда в пътното платно и при това положение нищо не е
налагало водачът на преминаващото моторно превозно средство да спре
движението си. В случая водачът на автомобила избрал скорост на движение
от 35-40 км/ч, която при всички случаи е под максимално разрешената от 50
км/ч. Въпреки ниската скорост, поради внезапното и неочаквано пресичане на
платното за движение от велосипедиста, е последвал пътния инцидент.
Твърди се, че не при всички случаи водачът е длъжен да спре и да не се
движи въобще, а само тогава, когато от конкретните фактори може да се
направи извод, че това поведение би съответствало на опасността. Настоява
се, че скоростта на автомобила е била под максимално разрешената за градски
условия и водачът е изпълнил задължението си по член 20 алинея 2 от ЗДвП и
чл.24 алинея 2 от същия закон.
Заявява се, че техническата причина за настъпване на ПТП е
предприетото от А. преминаване през кръстовище без да се спази правото на
предимство, при движение без светещ фар в тъмната част на деня и при
нарушение на правилата за движение по пътищата. От техническа гледна
точка велосипедистът е имал обективна възможност да възприеме движещия
се по път с предимство автомобил, но водачът на лекия автомобил е нямал
техническата възможност да предотврати настъпването на ПТП. Той е
реагирал чрез предприемане на аварийно спиране в момента на навлизането
5
му в лентата за движение. В този момент велосипедистът навлязъл в опасната
му зона за спиране. Водачът на велосипеда е имал техническа възможност да
предотврати настъпването на ПТП, като се съобрази с движещия се на път с
предимство, да го пропусне да премине и тогава да премине по пътя. Заявява
се, че изложените мотиви в обжалваното решение са пълни и убедителни,
съобразени с всички доказателства, събрани в хода на делото, като правилно
е възприет извод за освобождаване на деликтната отговорност на водача на
лекия автомобил.
Бургаският апелативен съд, за да се произнесе по жалбата, с която е
сезиран, взе предвид следното:
Предявеният иск пред Окръжен съд Бургас е с правно основание чл.
432, ал. 1 от КЗ, вр. чл.45 и чл.86 от ЗЗД.
Производството пред Окръжен съд Бургас е образувано по искова молба
от С.А. против „Д.е“ ЕАД за присъждане на обезщетение в размер на 26 000
лв., частично от 50 000 лв. за претърпени неимуществени вреди вследствие на
телесни увреждания от водач на МПС, застраховано при ответника, получени
от ПТП на 13.03.2020 год., ведно със законната лихва върху главницата от
изтичането на тримесечния срок по чл.496 от КЗ, обезщетение в размер на
1670 лв. за претърпени имуществени вреди, ведно с лихва върху него от
датата на извършване на разхода до подаването на исковата молба в размер на
112,73 лв., както и законната лихва върху сумата от 1670 лв. от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
С обжалваното решение претенциите са отхвърлени изцяло, като е
прието от първоинстанционния съд, че не са събрани доказателства за
противоправно поведение на водача на лекия автомобил, обратно – събрани
са доказателства за извършено нарушение на правилата за движение от
ищеца, поради което другият участник не следва да носи отговорност за
настъпване на вредоносния резултат.
Пред настоящата инстанция страните не спорят по валидно сключеното
застрахователно правоотношение и настъпване на произшествието по време
на действието му, с участието на водача на застрахования
автомобил.
Според чл.429 КЗ с договора за застраховка "гражданска отговорност"
застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в
6
застрахователния договор застрахователна сума отговорността на
застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и
неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от
застрахователното събитие“, като съгласно чл.432, ал.1 КЗ искът може да
бъде насочен и пряко срещу застрахователя. Ето защо „Д.е“ ЕАД е
материално-правно легитимиран да бъде ответник в процеса.
От въззиваемия не се оспорва, че в резултат на произшествието
въззивникът е получил телесно нараняване. Оспорва се, че деянието
представлява деликт и въззиваемият поддържа, че вредата е причинена от
безвиновното поведение на водача на лекия автомобил, което от своя страна
изключва отговорността на застрахователя по прекия иск.
От приетата пред настоящата инстанция съдебна автотехническа
експертиза и от писмените доказателства – констативен протокол за ПТП и
карта за регистрация на ПТП се установява, че произшествието е настъпило
на 13.03.2020 год. около 21.30 ч. в гр.К.. При формиране на изводите си по
спорните обстоятелства настоящият съд изцяло кредитира коригираното
заключение на в.л.С., внесено в съда на 28.10.2021 год., което вещото лице
поддържа и в съдебно заседание. От същото се установява, че
произшествието е настъпило в средата на кръстовището на улиците „НВ.“ и
„Г.К.. Въззивникът се е движел с велосипед по ул.“НВ.“, със скорост от 12
км/ч със съответстваща зона за спиране 8,1 м. На около 6 м.преди
кръстовището на десния банкет е имало поставен знак „Б1“ „Пропусни
движещите се по пътя с предимство“. По ул.“Г.К. се е движел л.а.“ Ровър 45“,
управляван от В. А., на къси светлини, с дясно разположение на волана.
Когато водачът на л.а. наближил кръстовището, на 11,6 м отдясно наляво
спрямо него велосипедистът предприел навлизане в кръстовището, без да се
съобрази със знак „Б1“. Ударът между двете превозни средства е настъпил,
както следва: за л.а. – с лява част на предната броня, със скорост от 41 км/ч и
за велосипеда – със задната половина при скорост от 12 км/ч. От удара
велосипеда и водача му са били изтласкани наляво на разстояние около 4 м. в
частта на левия тротоар. От отговора на в.№5 е видно, че мястото на удара е
пресечната точка между траекториите на движение на двамата участника.
Доколкото не е извършен оглед на произшествието веднага след
настъпването му (а едва на 25.06.2020 год., л.155 от първоинстанционното
дело) вещото лице е приел, че участниците са се движели в средата на
7
десните ленти за движение и мястото на удара е в кръстовището, образувано
от пресечните точки на двете улици. От заключението се установява, че
причината за настъпване на произшествието е субективна, зависеща от
поведението на велосипедиста. Последният не е спазил разпоредбата на пътен
знак „Б1“ и е отнел предимството на лекия автомобил (отговор на в.№4).
Съществувала е възможност за предотвратяване на произшествието, в случай,
че велосипедистът се е съобразил със знака и е спрял, за да изчака
преминаването на лекия автомобил (отговор на в.№8). При движение с
избраната скорост от 41 км/ч, водачът не е имал техническа възможност да
предотврати ПТП, тъй като при навлизане в кръстовището велосипедистът е
попаднал в опасната зона за спиране на автомобила и ударът между тях е бил
неизбежен – отговор на в.№3. Разстоянието между автомобила и
велосипедиста в момента на навлизане на последния в кръстовището е било
11,6 м. от предстоящия удар между тях, което е по-малко от опасната зона за
спиране от 24,6 м. – отговор на в.№10. Произшествието е било предотвратимо
от водача, ако при навлизане на велосипедиста в кръстовището лекият
автомобил се е движел със скорост от 22,7 км/ч.
От друга страна, от заключението се установява, че водачът на лекия
автомобил е имал възможност да забележи велосипедиста още преди
навлизането на последния в кръстовището. Произшествието е настъпило в
тъмната част на денонощието, но в населено място, поради което вещото лице
е приел, че мястото е било осветено от уличното осветление. Това
предположение е съвсем основателно, тъй като в картата за регистрация на
ПТП е отбелязано наличие на изкуствено осветление. От вещото лице също
така е прието, че водачът на лекия автомобил го е управлявал с включени
къси светлини, отново поради движението в населено място. Видно е от
фигурата и таблицата на стр.7 от заключението, че при прав участък на пътя,
какъвто е настоящия, фаровете на л.а. са осветили велосипедиста, когато
л.а.“Ровър“ е бил на 30 м. от мястото на удара, а велосипедистът е бил на 8,7
м. от същото място. Тогава водачите на двете превозни средства да имали
обективна възможност да се видят за пръв път, като разстоянието между тях
по права линия е било 32,3 м. Преди този момент, видимостта на водача е
била ограничена не от зоната на осветеност на фаровете на къси светлини
(фигура №2 на стр.7) , а от намиращите се в дясно от лекия автомобил дом
№29 и павилион, които частично са пречили на видимостта към ул.“НВ.“.
8
От заключението се установява по несъмнен начин, че още преди да
навлезе в опасната си зона за спиране, водачът на л.а. е имал възможност да
възприеме поведението на приближаващия към кръстовището велосипедист,
който не е предприел намаляване на скоростта си, за да спре, и това
поведение съставлява обективна опасност за движението в конкретната
ситуация. Това поведение водачът на л.а. е могъл да възприеме на разстояние
30 м., съобразно осветеността на фаровете и уличното осветление, които са
му позволили да възприеме приближаващия велосипед като опасност за
движението по смисъла на тълкувателно решение № 28 от 28.XI.1984 г. по н.
д. № 10/84 г., ОСНК. Чл.20 ал.1 и 2 от ЗДвП поставят изискване към водачите
на пътните превозни средства, а именно да ги контролират непрекъснато, да
съобразяват скоростта си за движение, освен с допустимите скорости по
чл.21, така също и с множество други условия, които са примерно изброени,
така, че да бъдат в състояние при възникване на опасност за движението да
намалят скоростта си и дори при необходимост да спрат. При предвидима
опасност задължението на водача по чл.20 ал.2 от ЗДвП не се ограничава
само с реакцията, необходима от негова страна за избягване на
произшествието чрез аварийно спиране, а и от избора на подходяща за
конкретните пътни условия скорост (така решение № 33 от 2.05.2019 г. на
ВКС по гр. д. № 1787/2018 г., IV г. о., ВКС). Отделно, водачите на МПС са
длъжни да бъдат внимателни и предпазливи към уязвимите участници в
движението, каквито са пешеходците и водачите на двуколесни пътни
превозни средства – чл.5 ал.2 т.1 от ЗДвП.
При преценката дали има виновно поведение на водача и нарушаване
на чл.20 ал.2 от ЗДвП е необходимо да се изследва дали е съществувала
обективна възможност за възприемане на дадено обстоятелство като опасност
за движението и дали водачът е бил длъжен да очаква нарушаване правилата
за движение от другия участник, доколкото за всички участници в
движението законът поставя изискване за правомерно поведение.
В конкретния случай водачът на лекия автомобил се е движел по път с
предимство, но това не го освобождава от задължението да наблюдава
пътната обстановка в цялост и да съобрази поведението си с другия участник,
който се е превърнал в опасност с приближаването към кръстовището, без да
се съобрази с регулацията на пътните знаци и да предприеме спиране. Не
9
може да се приеме, че последният е навлязъл внезапно и водачът на л.а. не е
имал време за реакция, тъй като от заключението става ясно, че е
съществувала обективна възможност да бъде забелязан, когато автомобилът е
бил на 30 м. от мястото на удара, а велосипедистът е бил на 8,68 м. от мястото
на удара и на 5,32 м. преди да навлезе в кръстовището (8.68 м. – 3,36 м. = 5,32
м.). За водача на лекия автомобил е възникнало задължение да приведе
поведението си в съответствие с чл.20 ал.2 изр.второ от ЗДвП, да намали
скоростта си и при необходимост да спре. Избраната скорост на движение е
била в рамките на допустимата за населеното място, но не е била съобразена с
конкретната пътна обстановка (движение в тъмната част на денонощието в
населено място) и със степента на възникналата опасност. Поведението на
водача на л.а. представлява нарушение на правилата за движение, от което
противоправно са причинени вреди на пострадалия велосипедист,
следователно представлява деликт по смисъла на чл.45 от ЗЗД. За да достигне
до този извод, съдът кредитира повторната съдебно-автотехническа
експертиза, чиито изводи са изцяло подкрепени с необходимите аргументи и
изчисления, за разлика от оспорената първоначална експертиза, в която не е
даден отговор на въпроса от какво разстояние спрямо мястото на удара
водачът на автомобила е имал обективната възможност да възприеме
приближаващия велосипедист. При формиране на изводите си съдът също
така възприема като доказателство констативния протокол за ПТП, но само за
фактите, непосредствено възприети от съставителя му.
От заключението на в.л.С. е видно, че съществен принос за настъпване
на произшествието и вредите има пострадалия – въззивника А., от чието
поведение е възникнала опасността за движението на двете превозни
средства. Той се е движел по път без предимство и не е изпълнил
задължението си като участник в движението да спре при поставен на 6 м. от
кръстовището знак „Б1“, като пропусне движещия се по път с предимство лек
автомобил. Отделно, той не се е съобразил със забраната по чл.5 ал.3 т.1 от
ЗДвП и е управлявал пътното превозно средство след употреба на алкохол, с
концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда, установена с техническо
средство. Общоизвестно е, че алкохолното опиянение забавя реакциите на
водача и е причина за неадекватно поведение, включително, чрез
неправилната преценка на пътната ситуация, е способствало за настъпване на
произшествието. Това негово виновно поведение е основание за
10
приложението на чл.51 ал.2 от ЗЗД и за редукция на обезщетението, но не и за
извод, че другият водач няма вина за настъпване на произшествието. Тъй като
поведението на А. е съпричинило в максимална степен удара между двете
превозни средства, съдът определя приноса на пострадалия в размер на 80%.
От произшествието на въззивника е причинено счупване на тибията
(голям пищял) на левия крак в проксималната част – заключение на в.л.д-р
Парасков и медицинска документация. Бил е приет в ООТ при УМБАЛ
Бургас на 04.04.2020 год., където е опериран на 06.04.2020 год. и му е
поставена метална остеосинтеза, която към момента все още не е отстранена.
Вещото лице сочи, че не са налице данни за усложнен оздравителен процес, а
при обичаен ход възстановяването на пострадалия е в рамките на 4 -5 м. Към
момента на изготвяне на заключението функцията на крайника е възстановена
напълно, с остатъчни оплаквания в коляното при работа и натоварване.
От показанията на св.А.а, съпруга на въззивника, се установява, че
след инцидента на 13.03.2020 год. той се върнал в къщи „със зор“, кракът го
болял и имал кръв. Същата вечер отишли на лекар в гр.К., после го завели в
Бургас, където му сложили гипс. Заявява, че два месеца стоял в къщи, без да е
опериран, със супен крак. След два месеца събрали пари за операция и
осигуровки. В болницата лежал една седмица, а след като се върнал в къщи
бил зле, оплаквал се от болки, шест месеца бил с патерици и не можел да
върви. Свидетелката заявява, че и в момента въззивникът има затруднения
във връзка с травмата, не смее да се оперира и да отстрани импланта, тъй като
в момента си е намерил работа, макар и тежка. Свидетелката Стойчева сочи,
че помагала на семейството след произшествието. Тя твърди, че въззивникът
три месеца бил без лечение, докато се съберат пари за операция. След
операцията А. не могъл да стъпва на крака си шест месеца. Изнася, че и сега
го боли крака постоянно.
От съпоставката на свидетелските показания и медицинската
документация се установява, че периодът, в който А. е бил без нужното му
оперативно лечение, е от 13.03.2020 год. до 06.04.2020 год., а не два или три
месеца, ето защо показанията не се кредитират от съда в тази част. Това
забавяне в лечението се е получило не поради неглижиране на уврежданията
от пострадалия или наивност, а поради липса на парични средства.
Показанията на св.А.а не се кредитират и в частта, в която заявява, че на
11
съпруга й бил поставен гипс, тъй като видно от медицинската документация
на л.11 (лист за преглед на пациент от 13.03.2020 год.) на А. е била поставена
туторна шина.
На въззивника е било причинено увреждане под формата на счупване
на тибията на левия крак. Към момента на изготвяне на заключението на
съдебно-медицинската експертиза пред първата инстанция, функцията на
крайника е възстановена, с остатъчни оплаквания при работа и натоварване.
Не е премахнат металния имплант, което причинява допълнителен
дискомфорт. В резултат на уврежданията въззивникът е претърпял болки и
страдания, хоспитализиран е в лечебно заведение и под обща анестезия е
извършена репозиция на фрактурата с поставяне на метална остеосинтеза –
епикриза на л.14. В лечебното заведение въззивникът е бил за шест дни.
Препоръчано е движение с патерици без стъпване върху увредения крайник.
През периода на възстановяване между 5 и 6 месеца, пострадалият се е
нуждаел от чужда помощ, влошено е било качеството му на живот поради
затрудненото придвижване и изолация. От свидетелските показания е видно,
че той упражнява тежък физически труд, при който натоварва засегнатия крак
и оплакванията му от травмата продължават. При определяне размера на
обезщетението за претърпените от увреждането неимуществени вреди, следва
да се съобразят както горните обстоятелства, така и младата възраст на
въззивника, която предполага по-бърз оздравителен и възстановителен
процес, както и благоприятния ход на лечението, при който функцията на
крайника е съхранена. Тежестта на болките, страданията, причинените
неудобства и влошеното качество на живот, преценени в светлината на
обществено-икономическите условия към момента на настъпване на
събитието и размера на застрахователните лимити, определят основателност
на претенцията за обезщетение на неимуществените вреди в предявения общ
размер от 50 000 лв., като след редукция на основание чл.51 ал.2 от ЗЗД в
полза на въззивника следва да се присъдят 10 000 лв.
Основателна е и претенцията за присъждане на обезщетение за
имуществени вреди, представляващи разходи за лечение – стойност на
металната остеосинтеза, заплатена от въззивника с фактура на л.59. Това
обезщетение също следва да бъде намалено съобразно възприетата от съда
степен на съпричиняване, като на въззивника се присъдят 334 лв.
12
Съгласно чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ застрахователят покрива отговорността
на застрахования за причинените на трети лица вреди, като в този случай той
покрива, наред с другото, и лихвите по чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, т.е. лихвите за
забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото
лице при условията на чл. 429, ал. 3 КЗ. В чл. 429, ал. 3 КЗ е предвидено, че
застрахователят покрива лихвите, дължими от застрахования, само в рамките
на застрахователната сума, считано от датата на уведомяването за
настъпилото застрахователно събитие от застрахования по реда на чл. 430, ал.
1, т. 2 КЗ или считано от датата на предявяване на застрахователната
претенция от пострадалото лице, която от датите е най-ранна. В случая се
претендира обезщетение за забава не от датата на предявяване на
застрахователната претенция (13.08.2020 год.), а от изтичането на срока по
чл.496 от КЗ, т.е. от 13.11.2020 год., и претенцията следва да бъде уважена от
заявения в исковата молба момент. Върху обезщетението за имуществени
вреди се дължи лихва не от момента на разхода, както се претендира в
исковата молба, а от момента на предявяване на застрахователната претенция,
на осн.чл.429 ал.3 от КЗ, вр.чл.429 ал.1 т.1 от КЗ.
Изводите на двете инстанции не съвпадат напълно и това налага
обжалваното решение да бъде отменено, в частта, в която претенциите на
въззивника са били отхвърлени до размера от 10 000 лв. за обезщетението за
неимуществени вреди и до размера от 334 лв. за обезщетението за
имуществени вреди, както и в частта, в която е отхвърлена претенцията за
присъждане на обезщетение за забава и изцяло в частта за разноските, като по
съществото на спора се постанови ново, с което „Д.е“ ЕАД бъде осъдено да
заплати на С.А. обезщетение за неимуществени вреди от деликта, причинен
от водач на застраховано при въззиваемия МПС, в размер на 10 000 лв. и
обезщетение за имуществени вреди в размер на 334 лв., ведно с обезщетения
за забава върху първата главница от 13.11.2020 год., а върху втората – от
13.08.2020 год., до окончателното им изплащане, а в останалата част
решението следва да се потвърди.
И двете страни са поискали присъждане на разноски пред двете
инстанции и имат право на такива, според изхода на делото.
Въззивникът е направил разходи пред първата инстанция в размер на
350 лв. и пред настоящата в размер на 370 лв., общо 720 лв. по представени
13
списъци. От тях, съразмерно на уважената част от исковете му, въззиваемият
му дължи 268 лв. Бил е представляван от адвокат при условията на чл.38 ал.1
т.2 от ЗА, на когото се дължи възнаграждение за една инстанция в размер на
840 лв., общо 1680 лв. за двете.
Въззиваемият е поискал присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 1572 лв. с ДДС за всяка инстанция, което е в
рамките на минимума по Наредба №1/2004 год. на ВАС. От тях, въззивникът
му дължи разноски за една инстанция в размер на 722 лв., общо 1444 лв. за
двете инстанции.
В тежест на въззиваемия следва да бъде възложена държавната такса
по всеки иск, на осн.чл.78 ал.6 от ГПК.
Водим от изложеното Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №285 от 02.08.2021 г. по гр.д. № 2802/2020 г. по
описа на Окръжен съд – Бургас в частта, в която са отхвърлени исковете на
СТ. Г. АНДР. от гр.К., с ЕГН **********, против „Д.е“ ЕАД с ЕИК ***, за
осъждане на ответника да заплати обезщетение за неимуществени вреди до
размера от 10 000 лв., обезщетение за имуществени вреди до размера от 334
лв., законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, начиная от
13.11.2020 год. до окончателното му изплащане и законна лихва върху
обезщетението за имуществени вреди, начиная от 13.08.2020 год. до
окончателното му изплащане, както и изцяло в частта за разноските, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Д.е“ ЕАД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр.С. ул.“Г.Б. №3, да заплати на СТ. Г. АНДР. от гр.К., ул.“С.“ №40, с ЕГН
**********, обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 (десет
хиляди) лв., настъпили вследствие причинените му телесни увреждания от
водач на лек автомобил марка „Rover“ модел „45“ държавен регистрационен
№*** с валидно сключена при ответника застраховка „гражданска
отговорност“, ведно със законната лихва, начиная от датата на изтичане на
тримесечния срок по чл.496 от Кодекса за застраховането – 13.11.2020 год. до
14
окончателното изплащане на обезщетението, както и обезщетение за
имуществени вреди, свързани с извършване на оперативни интервенции и
лечение в общ размер на 334 (триста тридесет и четири) лв., ведно със
законната лихва, начиная от 13.08.2020 год. до окончателното изплащане на
обезщетението.
ПОТВЪРЖДАВА решение №285 от 02.08.2021 г. по гр.д. №
2802/2020 г. по описа на Окръжен съд – Бургас в останалата обжалвана част,
в която са отхвърлени претенциите на СТ. Г. АНДР. от гр.К., ул.“С.“ №40, с
ЕГН ********** против „Д.е“ ЕАД с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр.С. ул.“Г.Б. №3, за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди над присъдения размер от 10 000 лв. до заявения от
26 000 лв., частично от 50 000 лв., за присъждане на обезщетение за
имуществени вреди над присъдения размер от 334 лв. до заявения от 1670 лв.
и в частта, в която е отхвърлена претенцията за присъждане на лихва за
забава върху обезщетението за имуществени вреди от датата на разхода –
10.04.2020 год. до 12.08.2020 год.
ОСЪЖДА „Д.е“ ЕАД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр.С. ул.“Г.Б. №3, да заплати на СТ. Г. АНДР. от гр.К., ул.“С.“ №40, с ЕГН
**********, разноски пред двете инстанции съразмерно на уважената част от
исковете в размер на 268 (двеста шестдесет и осем) лв.
ОСЪЖДА „Д.е“ ЕАД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр.С. ул.“Г.Б. №3, да заплати на адвокат С.Ч. от САК възнаграждение за
осъществено процесуално представителство на СТ. Г. АНДР. при условията
на чл. 38, ал.2 от Закон за адвокатурата за двете инстанции в общ размер от
1680 (хиляда шестстотин и осемдесет) лв.
ОСЪЖДА СТ. Г. АНДР. от гр.К., ул.“С.“ №40, с ЕГН ********** да
заплати на „Д.е“ ЕАД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.С.
ул.“Г.Б. №3, разноски пред двете инстанции съразмерно на отхвърлената
част от исковете в размер на 1444 (хиляда четиристотин четиридесет и
четири) лв.
ОСЪЖДА „Д.е“ ЕАД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр.С. ул.“Г.Б. №3, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на Апелативен съд Бургас държавна такса в размер на 450
(четиристотин и петдесет) лв.
15
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчване на препис от него на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16