№ 89
гр. Велико Търново, 15.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юли през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЯНКО ЯНЕВ
Членове:ГАЛИНА КОСЕВА
ДИМИТРИНКА ГАЙНОВА
при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА
като разгледа докладваното от ЯНКО ЯНЕВ Въззивно търговско дело №
20244001000106 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо от ГПК - въззивно
обжалване.
С Решение № 32/21.03.2024 год., постановено по т. д. № 4/2023 г. по описа на
Плевенски окръжен съд е осъдено „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, *********, представлявано заедно от К. Х. Ч. -
главен изпълнителен директор и Б. А. В. – изпълнителен директор, със съд. адрес – адв. П.
И. А. от АК - Плевен, кантора в гр. Плевен, ********** да заплати на К. Е. Д., ЕГН
********** от гр. Плевен, **********, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, застрахователно
обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП, настъпило на 20.08.2022 г. в
12:15 ч. в гр. Плевен, на кръстовището на бул. „Христо Ботев“ и ул. „Сан Стефано“,
причинено виновно от водача А. И. А., при управление на л. а. „Ленд Ровер, Фриландър“, с
рег. № ЕН 60****, при сключена застраховка „Гражданска отговорност“ и издадена от „ДЗИ
- Общо застраховане“ АД, Застрахователна полица № ВG/06/122002099951/16.07.2022 г., със
срок на действие на застраховката от 00.00 ч. на 20.07.2022 г. до 23.59 ч. на 19.07.2023 г.,
сумата от 50 000 лв. - частичен иск от иск с цена 70 000 лв., ведно със законната лихва,
считано от 23.09.2022 г. до окончателното изплащане, като за лихвата от 20.08.2022 г. до
23.09.2022 г., искът е отхвърлен, като неоснователен. Със същото решение е осъдено „ДЗИ -
1
Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
*********, представлявано заедно от К. Х. Ч. - главен изпълнителен директор и Б. А. В. –
изпълнителен директор, със съд. адрес – адв. П. И. А. от АК - Плевен, кантора в гр. Плевен,
**********, да заплати на К. Е. Д., ЕГН ********** от гр. Плевен, **********, на
основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, застрахователно обезщетение за имуществени вреди,
причинени при ПТП, настъпило на 20.08.2022 г. в 12:15 ч. в гр. Плевен, на кръстовището на
бул. „Христо Ботев“ и ул. „Сан Стефано“, причинено виновно от водача А. И. А., при
управление на л. а. „Ленд Ровер, Фриландър“, с рег. № ЕН 60****, при сключена застраховка
„Гражданска отговорност“ и издадена от „ДЗИ - Общо застраховане“ АД, Застрахователна
полица № ВG/06/122002099951/16.07.2022 г., със срок на действие на застраховката от 00.00
ч. на 20.07.2022 г. до 23.59 ч. на 19.07.2023 г., сумата от 2 709.34 лв., ведно със законната
лихва, считано от 23.09.2022 г. до окончателното изплащане, като за лихвата от 20.08.2022 г.
до 23.09.2022 г., искът е отхвърлен, като неоснователен. С решението е осъдено „ДЗИ -
Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
*********, представлявано заедно от К. Х. Ч. - главен изпълнителен директор и Б. А. В. –
изпълнителен директор, със съд. адрес – адв. П. И. А. от АК - Плевен, кантора в гр. Плевен,
**********, да заплати, на основание чл. 78, ал. 6 във вр. с чл. 83, ал. 2 и чл. 69, ал. 1, т. 1 от
ГПК по бюджета на съдебната власт, в полза на Окръжен съд - Плевен, държавна такса от 2
108.37 лв. върху уважените искове. Осъдено е „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, *********, представлявано
заедно от К. Х. Ч. - главен изпълнителен директор и Б. А. В. – изпълнителен директор, със
съд. адрес – адв. П. И. А. от АК - Плевен, кантора в гр. Плевен, **********, да заплати, на
основание чл. 78, ал. 6 във вр. с чл. 83, ал. 2 и ал. 3 от ГПК в полза на Окръжен съд - Плевен,
сумата 1 592 лв. - разноски за съдебни експертизи. Осъдено е „ДЗИ - Общо застраховане“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, *********,
представлявано заедно от К. Х. Ч. - главен изпълнителен директор и Б. А. В. – изпълнителен
директор, със съд. адрес – адв. П. И. А. от АК - Плевен, кантора в гр. Плевен, ********** да
заплати на адв. Н. А. М. от АК - Плевен, основание чл. 38 от ЗА, сумата от 6 500 лв. -
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищцата К. Е. Д.. Решението
е постановено при участието на трето лице-помагач, на основание привличане от страна на
ответника – ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джеймс Баучер“ № 87 - застраховател към датата на застрахователното събитие
по застраховка „Гражданска отговорност“ за лекия автомобил „БМВ“, модел „320 И“, с рег.
№ ЕН 46****, управляван от Х. В. Т..
Постъпила е въззивна жалба от „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Витоша“ № 89Б, представлявано заедно от
К. Х. Ч. - главен изпълнителен директор и Б. А. В. – изпълнителен директор, със съд. адрес:
гр. Плевен, **********, чрез адв. П. И. А. от АК – Плевен против Решение № 32/21.03.2024
год., постановено по т. д. № 4/2023 г. по описа на Плевенски окръжен съд.
В същата се излага, че решението в осъдителната му част за сумата над 40 000 лв.
2
било неправилно. Неправилно съдът бил приел за доказан по размер предявения иск за
неимуществени вреди, като не е взел под внимание заключението на вещото лице. Излага се,
че първоинстанционният съд неправилно приложил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като
присъденото обезщетение за неимуществени вреди било завишено с оглед действително
претърпените болки и страдания, принципа на справедливостта и трайната съдебна
практика. Неправилен бил първоинстанционния съдебен акт и в частта за лихвата за забава,
и в частта за разноските.
Претендира се да се отмени съдебния акт в обжалваната му част и да се постанови
друг, с който да бъде присъдено обезщетение в размер от 40 000 лв. – неимуществени вреди,
ведно със законните последици, а законната лихва бъде присъдена от датата на исковата
молба. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от К. Е. Д.,
ЕГН ********** от гр. Плевен, **********, съд. адрес: гр. Плевен, *********, чрез адв. Н.
М. от АК – Плевен.
В същият се излага, че въззивната жалба е неоснователна. Излага се, че
първоинстанционният е достигнал до правилни и съответстващи на събраните по делото
доказателства изводи относно фактическия състав на чл. 432, ал. 1 от КЗ. Правилно бил
обсъдил всички доказателства събрани по делото и ги бил взел предвид при постановяване
на решението. Счита възражението за завишеност на присъденото обезщетение за
неимуществени вреди за неоснователно и необосновано. Неоснователно било и направеното
възражение на ответника по отношение на искането за присъждане на законна лихва.
Първоинстанционният съд е приел, че са установени всички правопораждащи
спорното материално право юридически факти, като съобразно уредените в чл. 52 от ЗЗД
критерии за справедливост заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди
от настъпване на процесното застрахователно събитие е в размер на сумата от 70 000 лв.,
като е уважил иска заявения частичен размер от 50 000 лв., а обезщетението за претърпените
имуществени вреди в размер на сумата от 2 709.34 лв. Приел е, че законната лихва върху
присъденото обезщетение се дължи от 23.09.2023 г. – дата на уведомяване на застрахователя.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите.
Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е
разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал.
1 и 2 от ГПК.
При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения,
които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира,
че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят
нищожност или недопустимост на същото.
3
Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбата, обсъди доводите
на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно
правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Пред първоинстанционният съд са предявени осъдителни искове с правно основание
чл. 432, ал. 1 от КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.
Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за
неправилност на първоинстанционното решение – арг. от чл. 269, изр. второ от ГПК, поради
което следва да се произнесе само в пределите на наведените доводи във въззивната жалба, а
служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба.
Искът с правна квалификация чл. 432, ал. 1 от КЗ е за заплащане на обезщетение за
имуществени и/или неимуществени вреди от пострадало лице или неговите наследници
срещу застраховалия гражданската отговорност на делинквента. Фактическият състав, от
който възниква имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на
застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхваща: застрахованият виновно да е
увредил ищеца, като му е причинил имуществени и/или неимуществени вреди, които от своя
страна да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на
застрахования и наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за
застраховка „Гражданска отговорност“ между делинквента и ответника - застраховател.
Съгласно чл. 498, ал. 3 от КЗ допустимостта на прекия иск против застрахователя е
обвързана с наличието на започната процедура по доброволно уреждане на отношенията
между пострадалия при ПТП и застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“ и изтичането на тримесечен срок от предявяването на
претенцията пред застрахователя или пред негов представител. Не се спори, че на 23.09.2023
г. К. Е. Д. е предявила претенциите си за изплащане на застрахователно обезщетение, по
които не е постигнато споразумение (т.е. застрахователят не е платил в срока по чл. 496).
Както посочихме по-горе, въззивният съд действа при условията на чл. 269, изр.
второ от ГПК, поради което той следва да се произнесе само по релевираните във въззивната
жалба възражения. Освен това обжалваното решение е влязло в законна сила в частта, в
която е уважен искът за заплащане на застрахователно обезщетение за причинени
неимуществени вреди за сумата от 40 000 лв. и в частта, в която е уважен искът за заплащане
на застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 2 709.34 лв.
(в частта, в която първоинстанционното решение не е обжалвано), основанието
(правопораждащите спорните материални права юридически факти) на предявения
осъдителен иск е установено със сила на пресъдено нещо. Следователно, правният спор,
пренесен пред настоящата съдебна инстанция с въззивната жалба, се съсредоточава върху
обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за
справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определяне размера на
заместващото обезщетение, както и правилно ли е определен началния момент, от който се
4
дължи лихва за забава от застрахователя.
В случая не е налице възражение на ответника за необоснованост на
първоинстанционното решение и в този смисъл въззивният съд следва да се приеме за
установени следните правопораждащи спорното материално право юридически факти: че
чрез своето противоправно и виновно поведение застрахованият водач на процесното МПС
– А. И. А. е причинил на К. Е. Д. телесни увреждания: счупване на лявата бедрена кост
(диафиза) и че през релевантния период ответникът е обезпечавал деликтната отговорност
на процесния лек автомобил – управляван от А. И. А., чрез сключване на договор за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В т. см. - т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС на РБ:
„Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само
при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му
част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато
доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и
въззивната жалба съдържа оплакване за това“.
Не се поддържа и възражението за съпричиняване (чл. 51, ал. 2 от ЗЗД) релевирано в
първоинстанционното производство.
От показанията на св. К. Я. – позната и съседка на ищцата, се установява, че ищцата
след катастрофата се променила, не била тази жената, която била преди – усмихната, дейна.
След инцидента не само, че не била дейна относно физическото й състояние, но и относно
психологическото й състояние. Налегнала е депресия. През първия месец била на
обезболяващи лекарства, не можела да се обслужва сама, а това правел съпругът, който
включително я й къпел. Не можела да отиде сама до тоалетна и други лични неща, като това
допринесло за психическото й състояние, както свидетелката с разговори се опитвала да й
повиши тонуса. На рехабилитация също я водел съпругът й, но после той претърпял
инцидент (сърдечна операция) и се наложило тя да се грижи за него. През първия месец
стъпвала само с патерици, а след това провеждала рехабилитация, за да възстанови
мускулния тонус на крака. Към настоящия момент все още не можела да стъпва правилно,
не можела да носи тежко. В тази насока са и показанията на св. Ц. Р. – също приятел и съсед
на ищцата. Същият заявява, че след инцидента състоянието на ищцата било тежко (освен
трудно подвижна и затворена в себе си), като преди това тя била жизнена и радостна от
живота. Изцяло била обслужвана от съпруга си.
Заключението на допуснатата и изслушана допълнителна съдебно-медицинска
експертиза се установява, че на ищцата е причинено счупване на лявата бедрена кост
(диафиза) е наложило спешна оперативна намеса – кръвно наместване и метално свързване
на костните фрагментни. Увредена е голяма и важна кост, чието възстановяване въпреки
оперативната намеса, официално е продължило до 23.01.2023 г. (съгласно болничните
листове, към момента на изготвяне на експертизата), като е необходимо още физиолечение и
балнеолечение за раздвижване на съседните стави. Вещото лице дава заключение, че по
време на лечението, след изписването на пострадалата, се е наложила същата да ползва
5
помощни средства поне 3 месеца, възможно и 5-6 месеца, както и чужда помощ, поради
невъзможност пълноценно да се самообслужва, тъй като се касае за пострадал крак.
Заключава, че медицинската практика сочи, че при такива увреждания, особено на големи
кости, остава за винаги болезненост, особено при климатични промени, което предполага, че
100% възстановяване не се получава. Дава заключение, че оздравителният процес при такава
тежка травма протича забавено и по-продължително от обикновено, както е и в случая, като
предварителните данни сочат към обичайното няколко месечно лечение, но по принцип след
това се лекува и контрактурата (стягането) на съседните стави от продължителното
обездвижване и тяхното раздвижване е по-продължително от обичайния срок 5-6 месеца.
На обезщетяване подлежат всички вреди – имуществени и неимуществени, които са
пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане (деликта).
Трайната съдебна практика, като напр. ППВС № 4/1968 г. на Върховния съд, както и
по-новата такава, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (напр. Решение № 184/08.11.2011 г.
по т. д. 217/2011 г. на ВКС на РБ, II т. о., Решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. 795/2008 г. на
ВКС на РБ, II т. о. и др.) е категорична, че „справедливостта“ по чл. 52 от ЗЗД не е
абстрактно понятие, а се изпълва със съдържание и смисъл при определяне на размер на
обезщетението за неимуществени вреди, винаги и само когато се подхожда конкретно към
случая, при съобразяване с всички правнозначими факти и обстоятелства, понеже следва да
се обоснове връзката между конкретно установените увреждания и защо съдът приема, че
съответния размер на присъжданото обезщетение за неимуществени вреди е справедлив.
Съгласно т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. при определяне на същото съдът следва да
съобрази характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при
които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените
морални страдания, осаК.вания, загрозявания и др.
При определяне размера на обезщетението е необходимо да се отчете начинът на
извършването на противоправното деяние, претърпените от ищцата болки и страдания
вследствие на причинените й травматични увреждания, периодът за пълното
възстановяване, нейната възраст, причинените й неудобства и дискомфорт при социалните
контакти, социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на
застрахователното събитие – втората половина на 2022 г., както и високият нормативно
определен лимит на обезщетението за настъпили неимуществени вреди, виновно причинени
от застраховано лице по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите – в
размер до 10.420 млн. лв., независимо от броя на пострадалите лица (арг. чл. 492, т. 1 от КЗ –
в релевантната редакция на тази правна норма). Тъй като неимуществените вреди, които
представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да
бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо
и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 от ЗЗД – по
справедливост от съда.
В случая следва да се вземе предвид обстоятелството, че от процесното ПТП ищцата
е претърпяла счупване на лявата бедрена кост (диафиза), довело до трайно затруднение на
6
движенията на ляв долен крайник за срок от около 5-6 месеца при нормален оздравителен
процес, като при ищцата възстановяването е продължило по-бавно от обичайното; наложило
се е приемането на болкоуспокояващи препарати в продължителен период от време;
неудобства в ежедневието си, както и нужда от чужда помощ за обслужване; констатацията,
че при такива увреждания, особено на големи кости, остава за винаги болезненост, особено
при климатични промени, което предполага, че 100% възстановяване не се получава;
напредналата й възраст (48 навършени години при настъпване на злополуката); наложилата
се спешна оперативна намеса – кръвно наместване и метално свързване на костните
фрагментни и придружаващите я болки и страдания; посттравматично стресово
разстройство, отражението върху психиката й във връзка с претърпяното ПТП, както и
ограничаването на социалните й контакти.
Законодателят е определил висок нормативен максимум на застрахователното
обезщетение за причинените от застрахованото лице неимуществени вреди – в размер на
10.420 млн. лева при причиняване - на неимуществени и имуществени вреди при всяко едно
застрахователно събитие – арг. чл. 492, т. 1 от КЗ. Следователно, по този начин той е целял
заместващото обезщетение да отговаря на действително претъпените болки и страдания.
Заместващото обезщетение представлява парично право, като неговата обезщетителна
функция е насочена към получаване на имуществени блага, чрез които да бъде морално
удовлетворен пострадалият, като емоционално да бъдат подтиснати изживените
неблагоприятни последици от причинените му болки и страдания. В този смисъл съобразно
обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното
застрахователно събитие – втората половина на 2022 г., и наложилите се морални норми в
обществото, респ. съобразно съдебната практика справедливият размер за заплащане на
заместващо обезщетение при подобни травматични увреждания, посочени по-горе е в
размер на 70 000 лв. за обезщетение за неимуществени вреди за ищцата К. Д..
Гореизложеното налага извода, че възражението на въззивника за прекомерност на
присъденото обезщетение е неоснователно.
По изложените съображения, съдът приема, че предявеният от К. Е. Д. против „ДЗИ -
Общо застраховане“ ЕАД, гр. София иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е основателен и доказан до размер на 70
000 лв., но следва да се уважи до частично заявеният размер от 50 000 лв.
В нормативната уредба в новия КЗ е възприет подхода да се разграничи
отговорността на застрахователя от тази на причинителя на деликта, при регулиране
отговорността за неточното изпълнение във времево отношение изпълнение на
задължението да се заплати застрахователно обезщетение. Макар деликвента да е задължен
от датата на увреждането – чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, застрахователят е отговорен за лихвите за
забава не по общото правило в ЗЗД, а по специалните правила на КЗ, а именно: чл. 493, ал. 1,
т. 5 във вр. с чл. 429, ал. 2, т. 2 във вр. с ал. 3 от КЗ, които предвиждат, че застрахователят
покрива отговорността за лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното
плащане пред увреденото лице, тези лихви се включват в застрахователното обезщетение и
7
се плащат от застрахователя в рамките на лимита на неговата отговорност –
застрахователната сума. По отношение на началния момент на дължимост, е прието, че от
застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от
датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по
реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 от КЗ или от датата на уведомяване или на предявяване на
застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна.
В случая най-ранната дата, за която са налице доказателства, че застрахователят е
уведомен за настъпване на застрахователното събитие е 23.09.2022 г., от когато датира
заявлението на пострадалата за заплащане на обезщетение.
Предвид гореизложеното съдът приема, че претендираната лихва върху
обезщетението за неимуществени вреди е основателна, считано от 23.09.2022 г. (така както е
присъдена от първоинстанционния съд) до окончателното изплащане.
С оглед на гореизложеното първоинстанционното решение следва да се потвърди.
Съставът на въззивния съд намира, че въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗА правило, че
съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е
значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда
да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени
икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския
процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101 параграф 1
ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г.
по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от СРС. Поради което и нормата на
чл. 38, ал. 2 от ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се
прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат
единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са
обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в
НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от
значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената
работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл са мотиви
и произнасяне на ВКС на РБ в Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на І
т.о.
Предвид на това и при съобразяване на посочените по-горе критерии към настоящето
производство, намира че дължимото адвокатско възнаграждение за въззивно производство
следва да бъде определено от съда в размер на сумата 800 лв., и съобразно изхода на спора
застрахователното дружество следва да бъде осъдено да заплати възнаграждение на
процесуалния представител (адв. Н. М. от АК – Плевен) в размер на сумата 800 лв. за
въззивна инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. първо от ГПК,
Апелативен съд – Велико Търново
8
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 32/21.03.2024 год., постановено по т. д. № 4/2023 г. по
описа на Окръжен съд – Плевен.
ОСЪЖДА ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Витоша“ № 89Б, представлявано заедно от К. Ч. – гл. изп.
директор и Б. В. – изп. директор, да заплати на адв. Н. А. М. от АК - Плевен, основание чл.
38 от ЗА, сумата от 800 (осемстотин) лв. с ДДС - адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция, съобразно отхвърлената част на жалбата, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК във
вр. с чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд на Република
България в едномесечен срок от съобщението до страните, че същото е изготвено, при
наличие на предпоставките, визирани в чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9