Р Е
Ш Е Н И Е № 260234
гр. Пловдив, 01.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, XI граждански състав, в публично заседание на двадесет
и седми юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИАНА КОСТАДИНОВА
при секретаря София Чаушева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. 3917 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с искова молба от М.Ж.М., ЕГН **********,
с адрес: *** против „Бест файненс“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ж.к. „Манастирски ливади“, к-с Бокар, бл. 35,
партер, представлявано от П. С. Д. и М. П. В.-Д., с която се предявяват
евентуално съединени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД
във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и
т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК, за признаване за установено в отношенията
между страните, че сключеният между тях договор за кредит от 28.09.2018г.
е нищожен. В случай на отхвърляне на главния иск, е предявен иск за
признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата, уговорена в
Раздел
ІV, т. 4 за неустойка от процесния договор е нищожна, като
противоречаща на добрите нрави, като заобикаляща разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК,
накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК
относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
Обстоятелства, от които произтичат твърденията на
ищеца:
В исковата молба се твърди, че на 28.09.2018г. между страните бил сключен
договор за кредит, по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 1000
лева, при фиксиран лихвен процент по заема 41%, годишен процент на разходите –
49,65% и срок за погасяване на заема 38 седмици, с размер на месечната
погасителна вноска от 61,42 лева.
Твърди, че съгласно Раздел ІV, т. 1-3 от договора ищецът следвало да
осигури в срок до един ден, считано от датата на сключване на договора
предвиденото обезпечение, а именно поръчителството на физическо лице, което
следвало да отговаря на следните изисквания: да има навършени 25г., минимален
осигурителен доход 2000 лева, липса на записи в ЦКР относно просрочия, под
наблюдение и т.н., валидно трудово или служебно правоотношение при последен
работодател минимум – 1 година, да не е поръчител по съществуващ кредит, в
която и да е банкова или небанкова институция, да не е настоящ кредитополучател
в дружеството, да предостави служебна бележка за дохода си 6 месеца назад. В
случай на неизпълнение от страна на ищеца за предоставяне на поисканото
обезпечение, в договора било уговорено задължение за заплащане на неустойка в
размер на 1330 лева. Ищецът твърди, че е усвоил сумата по кредита, но счита, че
не дължал плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът бил нищожен. Като
основание за твърдяната нищожност поддържа нарушение на разпоредбата на чл. 5 и
чл. 11, т. 10 ЗПК, тъй като договореният лихвен процент не отговарял на
действително приложения, а уговорената неустойка била добавка към договорната
лихва. Счита, че уговорената възнаградителна лихва нарушавала
принципа на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Намира,
че уговорената в договора неустойка била загубила присъщата й обезщетителна
функция, доколкото представлявала близо 130 % от заемната сума. Поддържа,
че договорените между страните условия за предоставяне на обезпечение били
неизпълними, с което се целяло получаването на допълнителна печалба в нарушение
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а изискването за предоставяне на лично обезпечение
противоречало на Директива 2008/48. Твърди, че неустойката не била
включена в ГПР, поради което и той не съответствал на действително прилагания
от кредитора в правоотношението и с което се нарушавала изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Не било изпълнено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, поради което на основание чл. 22 ЗПК договорът бил недействителен, а
съгласно чл. 23 ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита, без
лихва или други разходи по кредита. Ищецът намира, че
недействителността на уговорката относно договорната лихва водела до нищожност
на целия договор, като в случая не се прилагала разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Моли за уважаване на предявените искове.
Обстоятелства, от които произтичат твърденията на ответника:
В срока по чл. 131 ГПК, е депозирал писмен отговор на исковата молба, с
който оспорва същата като неоснователна.
Твърди, че ищецът е кандидатствал за получаване на потребителски кредит
чрез сайта на дружеството, като същият е сключил на 28.09.2018 г. договор за
потребителски кредит BestCredit на вноски № ****** г., по силата на който на
ищеца е отпусната сумата от 1000 лева. Съгласно чл. 2, раздел ІІ от договора,
кредитополучателят се задължил да върне кредита на 19 равни двуседмични вноски,
като падежните дати на вноските били уговорени в погасителен план към договора.
Кредитополучателят следвало да върне отпуснатата сума от 1000 лева, ведно с
договорна лихва в размер на 166,02 лева. При неизпълнение на задължението по
Раздел ІV от договора, по силата на който длъжникът следвало да осигури
поръчител, отговарящ на условията на чл. 3 от договора, да се дължи неустойка в
размер на 0,5% дневно върху усвоената сума по кредита за всеки ден, за който
кредитът е без обезпечение, за целия срок на договора. Страните се съгласили,
че размерът на неустойката е договорен в индивидуални преговори между тях и
същият отразява напълно постигнатите договорки, както и че договореният размер
не е прекомерен. За периода на договора ищецът не е изпълнил задължението си да
осигури поръчител, поради което неустойката за периода 12.10.2018 г. –
21.06.2019 г. е в размер на сумата от 1330 лева. Тъй като ищецът просрочил
повече от две вноски, изпаднал в забава и съгласно чл. 10.3 от ОУ дължал и законна
лихва за всеки ден забава /ОЛП+10%/, ведно с всички разноски за извънсъдебно
и/или съдебно събиране на вземането. Били сторени и разходи за колектор, тъй
като ищецът не изпълнил задълженията си по договора. Твърди се, че поради
неизпълнение на задължението на ищеца да върне в срок сумата по договора,
ответното дружество депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение.
Излага съображения за законосъобразност на възнаградителната лихва, като
твърди, че същата не противоречи на добрите нрави. Счита за неправилни
изложените съображения за нищожност на неустойката. С приемането на ОУ
потребителят потвърдил, че е осведомен за съпътстващите кредита задължения,
които могат да се отразят негативно на икономическото му състояние, че лихвите
на дружеството е възможно да са по-високи от тези предлагани от други
предприятия. На ищеца била представена цялата съпътстваща задължителна по закон
договорна и преддоговорна информация свързана с договора. Счита, че
претендирания размер на неустойката кореспондира с обезщетителния й ефект за
предвидимите преки вреди, претърпени от изправния кредитор, респ. със
санкционния характер за неизправния забавил изпълнението длъжник, поради което
моли да се отхвърли искането за нейната нищожност. Моли, като безспорно да бъде
отделено обстоятелството, че длъжникът е сключил договора и в резултат на него
е получил уговорената сума от 1000 лева. Счита исковите претенции за
недопустими, неоснователни и недоказани. Моли, в случай, че съдът обяви за
недействителна клаузата за възнаградителната лихва, да се приложи разпоредбата
на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, съгласно която приетата за недействителна клауза за
уговорения лихвен процент следва да се замести по право от повелителни правила
на закона, т.е. да се приеме, че ищецът дължи законна лихва за забава от датата
на сключването на процесния договор за кредит до окончателното му изплащане.
Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Не е спорно по делото, а и от събраните по делото доказателства-
договор за потребителски кредит „BestCredit на
вноски“ № ***** се установява, че между ищеца и ответника е
възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит от
28.09.2018г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер на 1000
лева, при фиксиран лихвен процент по заема 41 %, годишен процент на разходите
49,65 % и срок за погасяване на заема 38 седмици, с размер на месечна
погасителна вноска от 61,42 лева. Съгласно Раздел ІV, т. 1-3 от договора ищецът
следвало да осигури в срок до един ден, считано от датата на сключване на
договора предвиденото обезпечение, а именно поръчителството на физическо лице,
което следвало да отговаря на следните изисквания: да има навършени 25г.,
минимален осигурителен доход 2000 лева, липса на записи в ЦКР относно просрочия,
под наблюдение и т.н., валидно трудово или служебно правоотношение при последен
работодател минимум – 1 година, да не е поръчител по съществуващ кредит, в
която и да е банкова или небанкова институция, да не е настоящ кредитополучател
в дружеството, да предостави служебна бележка за дохода си 6 месеца назад. В
случай на неизпълнение от страна на ищеца за предоставяне на поисканото
обезпечение, в договора било уговорено задължение за заплащане на неустойка в
размер на 0,5% дневно върху усвоената сума за всеки ден, който кредитът е без
обезпечение, за целия срок на договора за кредит.
По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, видно
от което в годишния процент на разходите по процесния Договор за потребителски
заем е включена единствено договорната лихва, като при прилагане на
необходимите изчисления съобразно формулата за изчисляване на ГПР по процесния
договор за кредит същия възлизал на 49,65 %. Договорът за потребителски заем от
28.09.2018г. се оскъпявал с уговорената в раздел 4, т. 4 неустойка с ГПР от
49,65 % на 106,28%. Съдът кредитира
заключението на изготвената по делото заключение на съдебно-счетоводна
експертиза като обективно, компетентно изготвено, а и неоспорено от страните.
По основателността на главния иск за признаване за установено в
отношенията между страните, че сключеният между тях
договор за кредит от 28.09.2018г.
е нищожен, съдът намира следното:
Настоящият съдебен състав приема, че процесният
договор от 28.09.2018г по свята правна същност е договор за потребителски кредит по смисъла на
разпоредбата на чл. 9 от Закона за потребителския кредит. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК - договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне
на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора
за потребителски кредит.
Съгласно чл. 10, ал.1 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора. В този смисъл е и нормата на чл. 5, ал.4 от ЗПК, касаеща общите условия
към договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК
общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка
страница се подписва от страните по договора. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1 ЗПК предвижда,
че договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа:
т. 9 лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс
или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако
при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти;
т. 10 годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин;
Правната норма на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато
не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2
и чл. 12, ал.1, т.7 - 9 договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от
тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите
са изискуеми при самото му сключване. Нормата на
чл. 26, ал.1, пр.1 от ЗЗД определя за нищожни договорите, които противоречат на закона. Противоречието се изразява в
неспазването на императивна правна норма или основен правен принцип. В исковата
молба се твърди, че договорът е нищожен , тъй като при
сключването му са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 от Закона за
потребителския кредит.
При
анализа на съдържанието на процесния договор, съдът констатира, че същото не
отговаря на императивно предвиденото. Съгласно чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени -
приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в договора е
посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 41,00 %. Липсва обаче разпоредба за
условията за прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху която се начислява
лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната
главница. Тоест не става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето –
за какъв период, върху цялата дължима главница или съобразно поетапното й
намаляване. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив,
следва в договора за кредит да са посочени условията за прилагането му, тъй
като е необходимо както потребителят, така и съдът - при възникнал спор между
страните по договора при изпълнението му, да извършат самостоятелна преценка за
правилността на този указан размер. Това изискване не е изпълнено. В договора е
посочен единствено размерът на лихвения процент. В този смисъл съдът намира, че
е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, което води до
недействителност на процесния договор, на осн. чл. 22 от ЗПК във вр. с чл.26
ал. 1 пр. 1 от ЗЗД – поради противоречие на закона.
Основателен
е и доводът за недействителност на договора поради нарушаване на чл. 11, т.10
от ЗПК, изискващ в договора изрично да бъде посочен годишният процент на
разходите. В чл. 19, ал. 1 ЗПК предвижда, че годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Годишният процент
на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като
се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания -
ал. 2. Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
опредЕ.с постановление на Министерския съвет на Република България- ал. 4.
Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни - ал.
5. В договора е посочен ГПР – 49.65%, както и че при
изчисляване на ГПР е взето под внимание следното: договорът ще е валиден за
целия договорен период, всяка от страните ще изпълнява точно в срок своите
задължения, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за
забава и неустойки за неизпълнение на което и да е от задълженията по договора
за кредит. От друга страна от
заключението на изготвената по делото съдебно-счетововдна експертиза се
установи, че процесният договор за потребителски заем се
оскъпявал с уговорената в раздел 4, т. 4 неустойка с ГПР от 49,65 % на 106,28%. Поставянето на
кредитополучателя в положение, за да разбере действителния размер на годишния
процент на разходите, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да
преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, т. 10 ЗПК, поради което процесният договор следва да се счете за
недействителен на това основание съгласно изричната разпоредба на чл. 22 ЗПК.
По изложените по-горе съображения, съдът намира, че
предявеният главен иск е основателен, поради което следва да бъде признато за
установено в отношенията между страните, че процесният договор за паричен заем
№ 3000764/28.09.2018
г е недействителен на основание чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т. 9 и т.10 от ЗПК. Предвид уважаването на предявения главен иск, евентуално съединеният иск
не следва да се разглежда, доколкото не е възникнало вътрешнопроцесуалното
условие за това. Не следва да се обсъждат и останалите наведени доводи за
основателност на главния иск.
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК. Ищецът е представил списък по чл. 80 ГПК, съгласно който
общият размер на претендираните от него разноски /за държавна такса и депозит
за ССЕ/ възлиза на 249,84 лева, като ответникът следва да бъде осъден да му ги
заплати. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв. Е.И. следва да се присъди сумата от 404 лева -
адвокатски хонорар за представителство по делото.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „БЕСТ
ФАЙНЕНС“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„Манастирски ливади“, к-с „Бокар“, бл. 35, партер, по предявения от М.Ж.М.,
ЕГН: **********, адрес ***, иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. 22 ЗПК
вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, че договор за паричен заем № 219304/05.10.2018
г, сключен между „БЕСТ ФАЙНЕНС“ ООД, ЕИК ********* и М.Ж.М., ЕГН: ********** е изцяло
недействителен на осн. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.
ОСЪЖДА „БЕСТ ФАЙНЕНС“ ООД, ЕИК ********* на основание чл.78, ал.1 ГПК, да заплати на М.Ж.М., ЕГН: ********** сумата от 249,84 лева /двеста четиридесет и девет лева и осемдесет и четири
стотинки/– съдебно деловодни разноски в производството.
ОСЪЖДА „БЕСТ ФАЙНЕНС“ ООД, ЕИК ********* да заплати на Адвокат Е. И.,
адрес: *** на основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата от 404 лева /четиристотин и четири лева/, представляваща адвокатски
хонорар за процесуално представителство в производството по делото.
Решението може да бъде
обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба
пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п./
Вярно
с оригинала
С.Ч.