№ 449
гр. Пловдив, 31.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20225001000371 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №97 от 17.03.2022 г.,постановено по т.д.№310/2021 г. по описа на
Окръжен съд-П.,ТО,XI-ти състав,е отхвърлен иска,предявен от Н. А. Н. с ЕГН **********
против Застрахователно акционерно дружество „Б.В.И.Г.“АД-гр.С. с ЕИК ********* за
присъждане на сумата от 120 000 лв.,представляваща обезщетение за претърпените от Н. Н.
неимуществени вреди,вследствие на смъртта на неговия брат А. А. Н.,починал на 03.08.2019
г. вследствие на пътно-транспортно произшествие,настъпило на 26.05.2019 г.,причинено
виновно и противоправно от Я. Г. З. при управление на л.а. „Грейт Уол“ с рег.
№********,досежно който е била налице валидна застраховка „гражданска
отговорност“,сключена с ответното застрахователно дружество,ведно със законната лихва от
датата на уведомяването на застрахователя за настъпилата смърт-13.08.2019 г. до
окончателното плащане.
Със същото решение ищецът Н. А. Н. е осъден да заплати на ответника
Застрахователно акционерно дружество „Б.В.И.Г.“АД,ЕИК *********,на основание
чл.78,ал.3 и ал.8 от ГПК,сумата от 200 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на
ответника-Я. Г. З. с ЕГН **********.
1
Срещу горното решение на ОС-П. е подадена въззивна жалба от ищеца в
първоинстанционното производство-Н. А. Н.,чрез пълномощника му адв. Е. А.,с която
същият обжалва решението изцяло,считайки го за неправилно и
незаконосъобразно.Жалбоподателят счита за необосновани изводите на първоинстационния
съд по отношение на основния спорен момент по делото,а именно дали ищецът е активно
материално-правно легитимиран да получи застрахователно обезщетение за неимуществени
вреди,вследствие смъртта на брат му А. Н..Конкретизира,че е необоснован,без да е направен
пълен,обстоен и задълбочен анализ на свидетелските показания,крайният обобщен извод на
съда,че „в случая не са доказани двете кумулативни предпоставки за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди-“особено близка връзка с починалия“ и „действително
претърпените от смъртта му неимуществени вреди да надхвърлят по интензитет и
времетраене вредите нормално присъщи за съответната връзка“.Описва подробно в жалбата
си фактите,които според него се установяват от показанията на всеки един от разпитаните
по делото и ангажирани от негова страна свидетели и се отнасят до създадените и
съществували отношения с починалия му брат,като в този контекст поддържа довода,че с
оглед на така изведените от свидетелите факти,не може да бъде приет извода на съда,че
„събраните по делото доказателства не обосновават извод,че между ищеца и починалия му
брат е съществувала особено силна връзка,различна и отличаваща се ярко от типичните за
българския бит и култура връзки между двама братя“.Поддържа още и аргумента,че в
случая е налице особена житейска ситуация,за която свидетелстват разказите на свидетелите
Н.Н.,А. Н.,Н.К.,З.А. и С.Ч.,а именно:силна привързаност между загиналия и неговия
брат,първият от които нямал собствено семейство и затова братята са споделяли един
имот,домакинство и бит.Посочва още в тази насока,че двамата братя ги е свързвал общ
покрив и общи грижи по домакинството,общи ангажименти по повод отглеждането и
реализирането на продукция за общи битови нужди и цялостно споделяне на ежедневие и
празници,за разлика от обичайните случаи на близост между този кръг роднини,които в
зряла възраст обикновено водят съвсем самостоятелен начин на живот.
Жалбоподателят Н. Н. поддържа,че всички описани отношения са в основата на
породената между него и починалия му брат особено близка връзка,излизаща извън
обичайната за този вид родствени отношения.Твърди,че създалите се отношения на близост
и силна привързаност между двамата братя не са били прекъсвани през целия им живот до
настъпване на трагичния инцидент,което обосновало и установената психична и физическа
реакция на ищеца вследствие смъртта на брат му А. и неблагоприятните за личността му
последици в продължителен период след катастрофата.Твърди още,че понесените от него
неимуществени вреди са сериозни с оглед интензитета и продължителността на моралните
му болки и страдания.Предвид това жалбоподателят-ищец намира,че е житейски
справедливо в конкретния случай да се направи изключение от ограничението на ППВС
№4/61г. и ППВС №5/69 г. и той да получи обезщетение за претърпените от него
неимуществени вреди вследствие смъртта на брат му А..Посочва в този смисъл и съдебна
практика.Развива в жалбата си аргументи и среу извода на първоинстанционния съд,че не се
установява страданията на ищеца да са значително по-големи от тези,които би изпитал всеки
2
човек от загубата на обичан от него близък родственик.Като обобщение,в жалбата се
съдържа довода,че на преживелия брат /т.е. на самия жалбоподател/ следва да се определи
обезщетение по чл.52 от ЗЗД,като за преживял съпруг или в най-лошия случай преживяло
дете.
С оглед на горните аргументи,жалбоподателят Н. моли да бъде отменено
обжалваното първоинстанционно решение №97/17.03.2022 г.,постановено по т.д.№310/2021
г.по описа на ОС-П.,като неправилно и незаконосъобразно и да бъде постановено от
настоящата инстанция решение,с което да бъде осъдено ответното дружество му заплати
претендираната сума от 120 000 лв.,описана като основание във въззивната жалба,ведно със
законната лихва от датата на уведомяване на застрахователя за настъпилата смърт-
13.08.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.Моли да му бъдат присъдени и
направените разноски в първоинстанционното и във въззивното
производство.Пълномощникът му адв. М.Т. /явил се в съдебното заседание на 28.09.2022 г.
заедно с другия пълномощник на жалбоподателя-адв. Е. А./ моли да му бъде присъдено
адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗА.
Ответникът по въззивната жалба /ответник и по предявения осъдителен иск/-
Застрахователно еднолично акционерно дружество „Б.В.И.Г.“ЕАД /наименованието е
изписано съгласно актуалните вписвания по партидата на дружеството в търговския
регистър/,с ЕИК *********,е подал в законния срок писмен отговор на въззивната жалба.В
същия отговор,подаден чрез юрисконсулта на дружеството-Н. З.,е изразено становище,че
жалбата е неоснователна,а обжалваното с нея първоинстанционно решение е правилно и
обосновано,и следва да бъде потвърдено като такова.Конкретните си аргументи в тази
насока въззиваемото дружество развива в отговора.Най-общо казано,същото дружество
счита,че присъждането на обезщетение за неимуществени вреди в полза на преживял брат
или сестра е обусловено от провеждане на пълно и главно доказване на
критериите,възприети в тълкувателното решение,постановено по тълк.дело №1/2016 г. на
ОСНГТК на ВКС,а именно-наличието на особено близка духовна и емоционална връзка с
починалия,обосноваваща основание да се направи изключение от правилото за определяне
кръга на правоимащите съобразно постановления №4/1961 г. и №5/1969 г. на Пленума на
ВС,и проявление на неимуществени вреди в правната сфера на претендиращия
обезщетение,чийто интензитет и продължителност надхвърлят нормално присъщите за
отношенията между братя и сестри морални болки и страдания.В този контекст
дружеството-ответник по въззивната жалба,счита,че в случая ищецът не е доказал
описаните критерии за присъждане на търсеното от него застрахователно обезщетение и не
попада в кръга на лицата,имащи право да получат такова обезщетение,поради което
правилно искът му е отхвърлен от първоинстанционния съд като неоснователен.При
условията на евентуалност дружеството моли да се вземат предвид от настоящата инстанция
направените в отговора му на исковата молба възражения за прекомерност на
претендираното обезщетение и несъбразяването му с критерия за справедливост,заложен в
разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.Също така и отново в условие на евентуалност въззиваемото
3
дружество моли да бъде взето предвид и направеното от него с отговора на ИМ възражение
за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия.Моли да му се присъди
юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство в настоящата инстанция
в размер на 300 лв.
От третото лице-помагач Я. Г. З. не е подаден писмен отговор на въззивната жалба,но
в съдебното заседание на 28.09.2022 г. пълномощникът му адв. Р. Д. е изразил
становището,че обжалваното решение на първата инстанция е правилно и съобразено с
доказателствата по делото,поради което следва да бъде потвърдено.
От страните не са заявени доказателствени искания пред въззивната инстанция.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с
наведените в жалбата оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и
доводите на страните,намира за установено следното:
Жалбата е процесуално допустима,тъй като отговаря на изискванията на чл.260 и
чл.261 от ГПК,подадена е от лице,имащо правен интерес да обжалва първоинстанционното
решение,а наред с това при подаването на жалбата е спазен двуседмичния срок по
чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на разглеждане и преценка по
същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на
чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че обжалваното решение е валиден
съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на
правораздавателната власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е
подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на решението
кореспондира изцяло с мотивите му.
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на
обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява
процесуално допустимо и в тази връзка-че първоинстанционният съд се е произнесъл
именно по иска,с който е сезиран по конкретното дело,а самият този иск е допустим.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността
и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в
жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в жалбата и събраните по делото
доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
Процесният осъдителен иск,по който първоинстанционният съд се е произнесъл с
обжалваното решение,е предявен по т.д.№310/2021 г. по описа на ОС-П. от Н. А. Н.
/настоящ жалбоподател/ против ЗАД „Б.В.И.Г.“АД /с настоящо наименовение ЗЕАД
„Б.В.И.Г.“ЕАД/,като е поискано от ищеца ответникът да бъде осъден да му заплати сумата
от 120 000 лв.,представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди на ищеца-
дълбоки болки и страдания,вследствие смъртта на неговия брат А. А. Н.,настъпила на датата
03.08.2019 г. след усложнения вследствие на ПТП,станало на 26.05.2019 г.,причинено
виновно и противоправно на датата 26.05.2019 г. от Я. Г. З.,признат за виновен за същото
4
деяние с влязла в сила присъда на ОС-П. по НОХД №1444/2020 г.,I-ви н.с.,ведно със
законната лихва от датата на уведомяване на застрахователя за настъпила смърт-13.08.2019
г. до окончателното изплащане на сумата.
В исковата си молба ищецът Н. Н. твърди,че на 26.05.2019 г. Я. Г. З. /конституиран
впоследствие като трето лице-помагач на страната на ответника/ като водач на лек
автомобил марка „Грейт Уол“ и под влияние на употребен от него алкохол,е причинил
ПТП,вследствие на което е пострадал брата на ищеца-А. А. Н.,който пътувал в същия
автомобил на предната дясна седалка до шофьора и получил в резултат на пътния инцидент
описаните в ИМ телесни увреждания.Твърди още,че вследствие на станалото ПТП,чийто
механизъм е описан в исковата молба,и след настъпили усложнения брат му А. починал по-
късно на датата 03.08.2019 г.По повод на процесното ПТП било образувано досъдебно
производство,а след това с влязла в сила присъда,постановена по НОХД №1444/2020 г. по
описа на ОС-П.,I-ви н.с.,Я. Г. З. бил признат за виновен в това,че на 26.05.2019 г. на път II
58,км 41+610,участък с.Н.-с.Т.,при управление на МПС-лек автомобил марка „Грейт Уол“
срег.№*********,е нарушил правилата за движение-чл.16,ал.1,т.1 и чл.20,ал.1 от ЗдвП,както
и чл.63,ал.2,т.1,пр.1-во от ППЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на А. А.
Н.,настъпила на 03.08.2019 г.,като деянието е извършено в пияно състояние и представлява
престъпление по чл.343,ал.3,пр.1,б.“б“,вр. с ал.1,б.“в“,вр. с чл.342,ал.1 от НК.Позовавайки се
на разпоредбата на чл.300 от ГПК,ищецът счита,че влязлата в сила присъда е задължителна
за гражданския съд,който разглежда гражданските последици от деянието,относно това дали
е извършено деянието,неговата противоправност и виновността на дееца.
Освен горното,ищецът е изложил в исковата си молба твърдения,че е единствен пряк
законен наследник на брат си А. и има правен интерес да получи обезщетение,респ. да
предяви процесния иск.В този контекст ищецът твърди,че от престъплението на осъдения
З.,довело до смъртта на брат му А.,е претърпял,търпи и понастоящем /т.е. и към момента на
подаване на исковата молба/,неимуществени вреди-болки и страдания по загубата на
неговия брат,с който делял един покрив и домакинство.По-конкретно посочва,че се намирал
в изключително близки отношения с починалия си брат и личните им такива винаги са
почивали на обич,разбирателство и взаимна подкрепа.Твърди още,че починалият нямал
деца и съпруга,а родителите му отдавна били починали,че от раждането им /с прекъсване за
известен период до 2014 г./ до момента на инцидента братята са живели заедно в едно
домакинство и в бащината им къща,находяща се в с.Т.,ул.“Б.В.“№*,грижели се непрестанно
един за друг,помагали си взаимно,имали общи интереси,живеели в изключително добри
отношения и връзката им била много силна.Починалият А. помагал в домакинската работа и
в поддръжката на къщата и двора,като след смъртта му ищецът коренно се променил и
много трудно понесъл смъртта на брат си.Станал сприхав,затворил се вкъщи,изпаднал в
дълбока депресия и започнал да повишава кръвно налягане,като от момента на смъртта на
брат си и към момента на завеждане на делото постоянно е на лекарства-успокоителни и за
кръвно налягане и др.
В обобщение,ищецът поддържа,че между него и брат му А. е съществувала дълбока
5
емоционална връзка,като смъртта на последния е станала причина ищецът да преживее
значителни по интензитет и продължителни във времето душевни болки и страдания,които е
справедливо да бъдат репарирани от ответника-застраховател.Твърди,че с оглед на сочената
изключителност на връзката му с неговия починал брат,ищецът попада в кръга на
лицата,имащи право да получат обезщетение,съгласно т.1 от ТР №1/21.06.2018 г. по тълк.д.
№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС.
Относно автомобилът,управляван от виновния за процесното ПТП водач,ищецът
твърди,че е бил застрахован в ответното застрахователно дружество по договор
„Гражданска отговорност“ с полица №03/118001685399 от 16.06.2018 г.,с валидност до
15.06.2019г. И в този смисъл същият автомобил е имал далидна застраховка „ГО“ в
ответното дружество,която времево и териториално покрива настъпилото застрахователно
събитие.Твърди още,че с уведомление от 10.06.2019 г. е уведомил ответника досежно
настъпилото ПТП,при което е пострадал брат му А.,ас уведомление от 13.08.2019 г. е
уведомил ответника и за това,че пострадалият е починал вследствие на усложнения след
катастрофата,като изрично уточнил,че уведомителните писма нямат характер на претенция
по смисъла на чл.380 от КЗ.Впоследствие ищецът,кактотвърди,предявил надлежна
претенция пред ответника-застраховател с вх.№192 от 18.01.2021 г. по реда на чл.380 от КЗ
и в тази връзка била образувана в ответното дружество щета №************ от
19.01.2021г.,по която ищецът представил всички изискани документи и доказателства,но на
11.03.2021 г. получил официален отказ за изплащане на застрахователно обезщетение.
Ответникът ЗЕАД „Б.В.И.Г.“ЕАД е подал в законния срок писмен отговор на ИМ,с
който е оснорил иска изцяло като неоснователен.Оспорил е наличието на предпоставки за
присъждане на обезщетение на ищеца,считайки че същият не попада в кръга на
лицата,които имат право да получат обезщетение за неимуществени вреди и в тази връзка-че
спрямо него не са налице предпоставките за присъждане на такова обезщетение съгласно ТР
№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС.Освен това е заявил и възражението,че тълкувателното
решение като такова не може да урежда отношения,които са заварени,тъй като в случая
посоченото ТР не води до тълкуване на правна норма,а извежда кръг от правоимащи
лица,което действие може да бъде единствено за права породени и възникнали след
приемане на същото.Оспорил е и твърдението на ищеца,че е живеел в едно домакинство с
пострадалия,както и твърденията,обосноваващи изключителна близост между
двамата.Оспорил е и исковата претенция за заплащане на лихва за забава с посочената в
исковата молба начална дата.
Ответникът е заявил в отговора си и възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на пострадалия А. Н.,тъй като същият се е качил при водач,употребил
значително количество алкохол,като е бил наясно и е съзнавал този факт,а и освен това е
бил без поставен обезопасителен колан.Наред с това е обосновал възражението си за
съпричиняване на вредоносния резултат и с твърдения за употребен от самия пострадал
алкохол и с възможността същият да е въздействал върху кормилната уредба на
автомобила,но първоинстанционният съд не е допуснал до разглеждане в тази му част
6
възражението за съпричиняване по мотиви,изложени в определението му по чл.374 от ГПК.
Освен горните възражения,ответникът е направил и възражение за прекомерност на
претендираното обезщетение за претърпени неимуществени вреди поради несъобразеността
му с критерия за „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД.Заявил е още,че ако все пак
съдът приеме иска за доказан по основание,то размера на евентуалното обезщетение не
може да бъде по-голям от 5000 лв.,както е предвидено в §96,ал.2 от Кодекса за
застраховането.
В допълнителната искова молба ищецът е оспорил като неоснователни заявените в
отговора на ответника възражения срещу иска,развивайки от своя страна контра доводи
срещу тези възражения.
С подадения от ответника отговор на допълнителната искова молба,същият е
заявил,че поддържа абсолютно всички оспорвания,съдържащи се в представения отговор на
исковата молба,както и че оспорва всички съждения на ищеца,съдържащи се в
допълнителната искова молба относно законовата регламентация по застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“.
В отговора на исковата молба ответникът е направил искане за привличането на Я. Г.
З. с ЕГН ********** като трето лице-помагач на негова страна и с определение от №298 от
06.08.2021 г. първоинстанционният съд е допуснал привличането и на основание чл.219,ал.1
от ГПК е конституирал Я. З. като трето лице-помагач на страната на ответното дружество.
От третото лице-помагач,чрез пълномощника му адв. Р. Д.,е подаден писмен
отговор,с който предявения иск е оспорен като неоснователен.В тази връзка е оспорено
твърдението на ищеца,че е делял един покрив и домакинство с починалия от 2014 г.,както и
че отношенията между двамата братя са били добри.Третото лице-помагач е заявило,че не
отговаря на истината твърдяната взаимна грижа между братята и в тази връзка-че след
изписването на А. Н. от болницата и прибирането му вкъщи след болничното лечение,за
него е нямало кой да се грижи.Заявил е в този контекст и твърдението,че само той-третото
лице-помагач и неговата съпруга М. са полагали грижи за брата на ищеца,като съпругата му
редовно готвела,а Я. носел храна на А.,както и че последният бил сам в стаята си,без да има
кой да му сменя памперсите,да го обръща и да му каже добра дума.Това правел Я.,но когато
можел,като това не било достатъчно.Изложил е и твърдението,че поради залежаването и
липсата на грижи А. е получил пролежна рана в поясната област и тя се е появила именно от
факта,че е нямало кой да се грижи за починалия,същият е нямал асистент или лице,което да
се грижи за него.Заявил е още и твърдението,че именно липсата на каквато и да е грижа за
пострадалия след изписването му от болницата е довело до неговата смърт и по-
конкретно,че неполагането на грижи е довело до инфектиране на раната и е причина за
смъртта.В обобщение,третото лице-помагач е изложило довода,че не само не е имало
особена близост между починалия и брат му,която по интензитет да надхвърля близостта на
обикновените отношения между роднини,но е имало и влошени отношения и
незаинтересованост между тях.
7
С обжалваното решение от 17.03.2022 г. окръжният съд е приел,че с оглед
постановената по НОХД №1444/2020 г. по описа на ОС-П. и влязла в сила присъда,е
несъмнено доказано по делото,че на 26.05.2019 г. Я. Г. З.,при управление на л.а. „Грейт
Уол“ с рег. №*********,е причинил ПТП,вследствие на което противоправно и виновно е
причинил смъртта на А. А. Н.,настъпила на 03.08.2019 г.,като е управлявал автомобила в
пияно състояние.Освен това,на основание чл.300 от ГПК,предвид същата
присъда,първоинстанционният съд е приел,че виновното и противоправно поведение на
З.,смъртта на Н. и причинно-следствената връзка между деянието и смъртта не подлежат на
доказване,респ. не подлежат и на оспорване и опровергаване в хода на делото.В този
контекст съдът още в доклада по делото е подчертал,че твърденията на помагача в
депозираното от него становище,че смъртта на А. Н. се дължи не на произшествието,а на
неполагането на грижи за него,не се допускат за разглеждане на плоскостта на оспорване на
причинно-следствената връзка между противоправното деяние на виновния водач и смъртта
на А. Н.,а единствено на плоскостта на оспорване на твърденията за наличие на особена
близост в отношенията на двамата братя. Съдът е приел още за безспорно и ненуждаещо се
от доказване обстоятелството,че към датата на процесното ПТП-26.05.2019 г.,е имало
валидна и действаща застраховка „Гражданска отговорност“ по отношение на лекия
автомобил „Грейт Уол“ с рег.№*********,сключена с ответното застрахователно
дружество,поради което гражданската отговорност на застрахователя за вреди,причинени от
произшествието,може да бъде ангажирана,в случай че бъдат установени и останалите
предпоставки за това.Като краен резултат обаче,първоинстанционният съд е приел
процесния иск за неоснователен и го е отхвърлил като такъв,приемайки за недоказана
активната материално правна легитимация на ищеца за получаване на застрахователно
обезщетение за неимуществените вреди,търпени от него,вследствие смъртта на брат му А.
Н..В този контекст съдът е приел,че събраните по делото доказателства не обосновават
извод,че между ищеца и починалия му брат е съществувала особено силна връзка,различна
и отличаваща се ярко от типичните за българския бит и култура връзка между двама братя и
че поради това ищецът е понесъл морални болки и страдания,по-интензивни и
продължителни от нормалните за тези отношения.
С оглед на съдържащите се във въззивната жалба оплаквания срещу
първоинстанционното решение,спорният по първоинстанционното дело въпрос дали ищецът
разполага с активна материално правна легитимация по предявения иск остава основния
спорен въпрос и във въззивното производство,на който въззивният съд дължи отговор с
настоящото решение след самостоятелна преценка на събраните в тази насока
доказателства.По посочения спорен въпрос,настоящият съд приема следното:
Обстоятелството,че ищецът е брат и единствен законен наследник на А. А.
Н.,починал на 03.08.2019 г. вследствие на процесното ПТП,не е спорно между страните,а и
се установява от приложеното по първоинстанционното дело удостоверение за наследници
на А..Последният е роден през 1960 г. и е с една година по-голям от неговия брат-ищеца Н.
Н..От показанията на св. Н.Н.-съпруга на ищеца и омъжена за него от 1980 г. /както същата е
8
заявила/,се установява,че след като с ищеца са сключили брак през посочената година са
живели около пет години в неговата бащина къща в с.Т. и са живеели там заедно с брата на
съпруга й-А. Н..Посочва,че живеели заедно много добре,като едно голямо семейство,а след
пет години тя и ищеца се преместили да живеят в къщата на нейните родители,намираща се
в същото село,като направили и ремонт,в който А. се включил много активно,а ищецът
винаги разчитал на помощта на своя брат.Заявява още,че А. не се е женил и няма деца,като
винаги е живял в бащината си къща,а свидетелката и ищеца са имали период,в който са били
разделени и през този период ищецът също е живял в бащината си къща с брат си А.,като от
показанията на друг разпитан по делото свидетел-сина на ищеца А. Н. А. става ясно,че след
раздялата със съпругата си,ищецът е живял заедно с брат си А. в бащината им къща в с.Т. от
2014 г. и до смъртта на А. през 2019 г.Според показанията на св. Н.а,през цялото
време,откакто е омъжена за ищеца,той и семейството му винаги са подкрепяли починалия
му брат А. и той знаел,че винаги може да разчита на Н..Дори и през времето,когато ищецът
и съпругата му са живеели в друга къща,брат му А. ходел много често при тях,братята били
неразделни,според свидетелката,търсели се и се подкрепяли,защото „Н. има един брат,а С.
няма никой,той беше самотен“,както сочи св. Н.а.След връщането на Н. в бащината му къща
двамата братя се грижели заедно за своята майка до смъртта й през 2017 г.,излизали заедно с
приятели и винаги били единни,както казва същата свидетелка,като оценя това като много
хубаво и заявява,че тя и съпруга й много държали да е така.Наред с това,свидетелката Н.а
изнася данни и за полагани грижи от ищеца по отношение на брат му А. по времето на
болничния престой на същия след катастрофата,продължил около един месец,както и след
това,когато пострадалия брат е бил изписан от болницата и до неговата смърт,настъпила на
03.08.2019 г.През цялото време след катастрофата и до смъртта си пострадалият брат е бил
на легло и обездвижен вследствие на получените при ПТП травми,а ищецът е ходел на
работа по времето,когато А. се е прибрал вкъщи след болничното лечение,но за сметка на
това,за времето,през което ищецът бил на работа,същият осигурил други лица,които да
полагат грижи за брат му-съседката Н.К. и З.А.-съпруга на братовчед на ищеца и брат му
А..Същите две лица,посочени както от св. Н.а,така и от св. А. Н.,също са разпитани като
свидетели в първоинстанционното производство и са потвърдили в показанията си,че по
уговорка с ищеца и по негово искане са полагали грижи на неговия брат след катастрофата
и след изписването му от болницата,когато той вече се е прибрал в бащината си съща,където
е живеел.Такива грижи,както сочат св.К. и св.А.,са полагали за времето през съответния
ден,когато ищецът бил на работа,а след като същият се е върнал от работа,той поемал
грижите за обездвижения си брат.По времето след прибирането му вкъщи и след болничния
престой,пострадалият А. бил посещаван и от рехабилитатор-разпитаният по делото свидетел
С.И.,който заявява,че е ходил в Т. да раздвижва същия около един месец,по три пъти в
седмицата-понеделник,сряда и петък,за което бил ангажиран от А.-племенник на
пострадалия А. /т.е. от сина на ищеца/.Наред с това,св. И. казва,че условията в
къщата,където живеел А. след инцидента,били добри,имало е най-важното,а ищецът се е
грижел за брат си,като му носел храна и именно той е плащал на свидетеля И. за
извършваната от него дейност за раздвижването на А..За полагани от ищеца грижи спрямо
9
пострадалия му брат след катастрофата дава показания и св.С.Ч.,която казва,че и с двамата
братя се познават още от деца,от много години, и след катастрофата в качеството си на
медицинска сестра е посещавала къщата,където братята са живеели заедно,правела е
превръзки на А. и е извършвала посещенията при него по искане на ищеца,за да може да се
следи състоянието на брат му.Тази свидетелка също има впечатления,че условията в
къщата,където пострадалия брат е бил на легло след инцидента,са били задоволителни.
Освен изложеното,от показанията на св.А. Н.,който често посещавал къщата,в която
живеели баща му /ищеца по делото/ и неговия брат А. през времето от 2014 г. до смъртта на
последния,се установява,че през същото време братята са живеели напълно
нормално,според преценката на свидетеля,като баща му /ищецът/ ходел на работа,а чичо му
А. се грижел за двора,за животните,за майка си,а като се приберял ищеца от работа,всички
сядали и вечеряли заедно.Наред с това двамата братя излизали заедно до центъра на
селото,където имало магазини и постоянно били заедно.Те,според показанията на св. А.
Н.,продължили да живеят в разбирателство и след смъртта на майка им през 2017
г.,продължили да се подкрепят и между тях не е имало напрежение затова,че ищецът е
работел,а брат му-не,като последният се грижел за двора,за къщата и приготвял
храна.Подобни фактически обстоятелства представя и свидетелката З.А.,която също
потвърждава,че ищецът и неговия брат са живеели заедно около четири-пет години в
бащината им къща,след като ищецът се разделил със съпругата си и заедно се грижели за
къщата.
Съдът кредитира показанията на горните свидетели като
логични,последователни,непротиворечиви и базирани на преки впечатления, включително и
тези на св. Н.Н. и св. А. Н.-съответно съпруга и син на ищеца,при съобразяване относно тях
и на разпоредбата на чл.172 от ГПК,от една страна,а от друга-и на обстоятелството,че
показанията на тези свидетели не противоречат на показанията на останалите коментирани
по-горе свидетелски показания,а и същите двама свидетели в най-голяма степен имат
непосредствени впечатления за отношенията между ищеца и брат му А..
От друга страна,настоящият съд счита за недоказани твърденията на третото лице-
помагач,че ищецът не е полагал грижи за брат си А. след катастрофата,като това твърдение с
категоричност се опровергава от показанията на горните свидетели,коментирани по-
горе.Недоказано остава и твърдението на третото лице-помагач,че именно той и съпругата
му са полагали грижи за пострадалия брат на ищеца,като са му носели храна.В тази насока
са разпитани ангажираните от третото лице-помагач свидетели-неговата съпруга М. З.а и
св.Д.Ч.,но от показанията им става ясно,че и двамата свидетели нямат преки впечатления от
състоянието на А. след инцидента и не са влизали изобщо в къщата,където той е пролежал
на легло след изписването му от болницата и до смъртта му.Свидетелят Ч. казва,че е срещал
в селото Я. и съпругата му и при тези срещи те му казвали,че отиват до къщата на А. да му
занесат храна,но не казва да има преки впечатления дали действително двамата съпрузи са
били в тази къща и са предоставяли храна на брата на ищеца.Подобно на изложеното,св. З.а
казва,че със съпруга й са ходели да носят храна на А.,но заявява,че лично тя не е влизала в
10
къщата,където е бил той и е чакала съпруга си отпред пред същата къща,т.е. и за тази
свидетелка не може да се каже,че има лични впечатления от състоянието на А. след
катастрофата и дали той изобщо е получавал носената му от третото лице-помагач
храна.Освен това,дори и да се приеме,че Я. З. е предоставял храна на А.,то това не изключва
полаганите грижи спрямо последния от неговия брат,а наличието на такива грижи по
времето след катастрофата категорично се доказва от показанията на ангажираните от
ищцовата страна свидетели.Неоснователно е и заявеното от третото лице-помагач негово
възражение,че е недоказано ищецът и брат му А. да са живеели в една къща.Въпреки
данните от служебно направените справки ГРАО за различни адресни регистрации на
двамата братя в с.Т.,то от показанията на св.Н.а,св. А. Н. и св. З. А.,както и от показанията
на св.Й.Д. /разпитан като кмет на с.Т./,се установява,че за период от около пет години преди
смъртта на А. той и брат му-ищецът Н. Н.,фактически са живеели заедно в бащината им
къща в с.Т.,а именно този факт има значение за процесния спор и по-конкретно за преценка
отношенията между двамата братя.
На следващо място,от показанията на свидетелите Н.Н.,А. Н. Н.К.,З.А. и С.Ч. се
установяват и понесените от ищеца неимуществени вреди вследствие смъртта на брат му
А..Така от показанията на св.Н.а става ясно,че след смъртта на брат си,ищецът се е чувствал
„като дърво без корен“,чувствал се безпомощен,станал отнесен,мълчал и не говорел,а само
плачел.Същата свидетелка казва,че смъртта на брат му се отразила много зле на начина на
живот на ищеца,като той не можел да спи и започнал много да пие,което притеснило
сериозно и самата свидетелка.Наред с това,по предписание на личния му лекар,ищецът
започнал да пие успокоителни,за „да може да се съвземе малко“,като те му били предписани
по настояване на самата свидетелка-негова съпруга,която отишла до личния лекар на ищеца
да му предпишат успокоителните,защото самият ищец не ходел на лекар.Успокоителните
хапчета,както казва св. Н.а,били приемани от ищеца около една година,защото той много
трудно се съвзел.Фактът,че на ищеца са били предписани от личния му лекар успокоителни
лекарства,тъй като той тежко преживявал смъртта на брат си,се потвърждава и от
свидетелката С.Ч.,която е работела като медицинска сестра при личния лекар на ищеца и
казва,че съпругата на ищеца е идвала при този лекар и са й били изписани успокоителни
лекарства за Н..Освен това,свидетелката Н.а дава още показания,че ищецът се е прибрал в
общия им дом след смъртта на брат си,за да може семейството му да го подкрепи,понеже
той „много се беше сринал“ според показанията на свидетелката.Тя казва наред с това,че
вследствие смъртта на брат си ищецът много отслабнал и кожата му висяла „като на
булдог“.Свидетелят А. Н. също потвърждава,че ищецът много отслабнал след смъртта на
брат си,загубил всякакъв живот,много тежко преживял тази смърт,доста често говорел за
брат си,постоянно плачел и страдал за него,ходел постоянно на гроба му,направил му
паметник..И св. К. дава показания,че ищецът много тежко е преживял смъртта на брат
си,като не говорел и нямал настроение за нищо,често ходел на гроба на брат си и се грижел
за гроба му.Наред с това,свидетелката А. също има впечатления,че след смъртта на брат си
ищецът много отслабнал и не му било никак лесно,правел помени на брат си и ходел на
гроба му.За това,че ищецът отслабнал след катастрофата,а и след смъртта на брат
11
му,свидетелства и С.Ч.,която казва,че тази смърт е била тормоз на ищеца.Според
показанията на св. Н.а,близките до ищеца са положили доста усилия,за да могат да го
съвземат,но той продължавал да плаче,когато отиде на гроба на брат си и все повтарял
„Какво стана с тебе,братче?“.Тази свидетелка казва още,че усеща как ищецът продължава да
изпитва липсата на своя брат,“защото те двамата имаха много силна връзка“,а единственият
близък човек на А. е бил брат му Н..
Предвид гореизложеното,настоящият съд счита,че коментираните гласни
доказателства-показанията на ангажираните от ищеца свидетели,установяват,че между него
и пострадалия при произшествието,а впоследствие и починал негов брат,е съществувала
трайна и дълбока емоционална връзка и че тя е била създадена при съществуваща особена
житейска ситуация,тъй като загиналият не е имал собствено семейство и за един
продължителен период в зрялата възраст на братята,те са споделяли един общ имот,общо
домакинство и бит,полагали са общи грижи за домакинството и цялостно споделяне на
ежедневието,за разлика от обичайната близост между този кръг роднини,които в зряла
възраст обикновено водят съвсем самостоятелен начин на живот,дори и да са запазили
отношенията на близост и морална подкрепа помежду си.Създалите се отношения на
близост и силна привързаност не са били прекъсвани през целия им живот до настъпване на
смъртта на А.,дори и по времето,когато ищецът е живеел в друга къща със своето
семейство,а това обосновава и установената психична и физическа реакция на смъртта на А.
от страна на ищеца.В тази връзка въззивният съд счита за установено и това,че смъртта на
брата А. е станала причина ищецът да преживее душевни болки и страдания,надхвърлящи
по интензитет и времетраене нормално присъщите за съществуващата помежду им
родствена връзка.На такъв извод навеждат установените факти,че ищецът психически се е
сринал след смъртта на брат си,много отслабнал,чувствал се безпомощен и се затворил в
себе си,не можел да спи и започнал да пие алкохол,стигнало се и до приемането на
успокоителни лекарства от него и то за един сравнително продължителен период от време-за
около една година,както сочи свидетелката Н.а,а и според показанията на същата не е успял
да преодолее липсата на брат си и към момента на проведения разпит на самата свидетелка
/извършен в съдебното заседание на 27.01.2022 г./.Всичко изложено обосновава и крайният
извод на настоящия съд,че в случая ищецът разполага с материалноправна легитимация да
получи обезщетение за търпените от него неимуществени вреди,явяващи се резултат от
смъртта на брат му А.,настъпила като последица от станалото на 26.05.2019 г. ПТП,виновно
причинено от третото лице-помагач Я. З..В тази насока съдът съобразява
разрешението,дадено в Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018 г. по тълк. дело №1/2016 г.
на ОСНГТК на ВКС,според което материалноправно легитимирани да получат обезщетение
за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата,посочени в
Постановление №4/1961 г. и Постановление №5/1969 г.,и по изключение всяко друго
лице,което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата
смърт продължителни болки и страдания,които в конкретния случай е справедливо да бъдат
обезщетени.Предвид горните съображения въззивният съд счита за доказано,че в случая са
12
осъществени и са налице предпоставките,визирани в посоченото тълкувателно решение,за
да бъде прието,че ищецът разполага с материалноправна легитимация по предявения иск и
макар да не попада в кръга на лицата,очертан в посочените две постановления на ВС,е
справедливо той по изключение да получи обезщетение за претърпените от него
неимуществени вреди,причинени му от смъртта на неговия брат А..
Неоснователно е заявеното в отговора на ответника възражение за неприложимост на
горното тълкувателно решение,понеже то не уреждало заварени отношения,а действието му
можело да бъде единствено за права,породени и възникнали след приемане на
същото.Тълкувателното решение е прието преди да настъпи процесното ПТП и от тази
гледна точка то без съмнение е приложимо спрямо конкретния случай,като не е налице
хипотеза на „заварен случай“,спрямо която да се разсъждава приложимо ли е,или не
тълкувателното решение.
По изложените съображения изводът на първоинстанционния съд за неустановена
материалноправна легитимация на ищеца по предявения от него иск е неправилен.Такава
легитимация се доказва в случая,както вече се прие по-горе,а наред с това са налице и
останалите предпоставки,за да се приеме процесния иск за доказан по своето основание,а
именно-наличието на сочения от ищеца деликт-виновно причиненото от третото лице-
помагач ПТП,довело до смъртта на брата на ищеца,както и наличието на валидна и
действаща към момента на произшествието застраховка „Гражданска отговорност“ за лекия
автомобил,управляван от виновния водач по време на произшествието,сключена с ответното
застрахователно дружество.С оглед на това настоящият съд счита,че процесният иск е
доказан по своето основание и следва да бъде присъдено на ищеца застрахователно
обезщетение за неимуществените вреди,причинени на ищеца вследствие смъртта на неговия
брат.
Относно размера на обезщетението,съдът счита,че той следва да бъде определен по
справедливост при съобразяване нормата на чл.52 от ЗЗД,без да се съобразява предвидения
в §96,ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ максимален размер.В тази връзка счита за неоснователно
поддържаното от ответника възражение,че размера на обезщетението следва да бъде
съобразен с предвидения в посочения параграф максимален размер.Както вече трайно се
приема в съдебната практика и се споделя и от настоящия състав,тази норма е в
противоречие с чл.9,ал.1 от Директива2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 16.09.2009 г. относно застраховката „гражданска отговорност“ при използването на МПС
и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка.Въведеният с §96,ал.1
от ПЗР на ЗИДКЗ лимит на максималното обезщетение,което може да се получи при
застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“ е значително по-ниско от
минималния размер на застрахователната сума,уреден в посочената директива и като
противоречаща на европейското законодателство,тази норма не следва да се прилага от
съда,а приложение следва да намери общностното право.По тези съображения
поддържаното от ответника възражение,основано на посочения параграф,е неоснователно и
същата норма не следва да бъде съобразявана при определяне размера на дължимото на
13
ищеца застрахователно обезщетение.
Същото обезщетение,както вече се посочи,следва да бъде определено по
справедливост съобразно нормата на чл.52 от ЗЗД.Понятието „справедливост“ по смисъла
на тази разпоредба,е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи
обстоятелства,каквито в случая са установената емоционална връзка между ищеца и
починалия му брат,възрастта на починалия и на самия ищец,начина на увреждането,довело
до смъртта на брата,последиците от събитието и отражението му върху ищеца.При
съобразяване на всичко това,както и на икономическите условия в страната към момента на
увреждането,съдът счита,че сума в размер на 50 000 лв. се явява справедливо обезщетение
за претърпените от ищеца болки и страдания вследствие смъртта на брат му А.,причинена от
процесното ПТП.
При изложените по-горе изводи на въззивния съд,на преценка подлежат и заявените
от ответника възражения за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалия,основани съответно на твърденията,че същият сам се е качил при
водач,употребил значително количество алкохол,като е бил наясно и е съзнавал този факт,че
към момента на настъпване на събитието пострадалият е бил без поставен предпазен
обезопасителен колан,че сам е бил употребил значително количество алкохол съвместно с
водача на лекия автомобил и че е възможно да е въздействал върху кормилната уредба на
автомобила.В тази насока настоящият съд счита за недоказано и съответно за неоснователно
възражението на ответника,основано на твърдението,че пострадалият е допринесъл за
вредоносния резултат,тъй като е бил без поставен обезопасителен колан по време на
произшествието.Данни за това,че при настъпването на пътния инцидент пострадалият А.
Н.,пътувал на предна дясна седалка в управлявания от Я. З. лек автомобил,е бил без
поставен предпазен колан,се съдържат в мотивите на присъдата,постановена по горното
наказателно дело,но несъмнено в тази й част присъдата не е задължителна за гражданския
съд,нито пък мотивите й се ползват с доказателствена сила за установяване на твърдяното от
ответника съпричиняване,а в настоящото исково производство доказателства за това дали
пострадалият е бил или не с предпазен колан по време на произшествието не са събрани.Но
дори и да бе установено с надлежни доказателствени средства в настоящия процес,че
пострадалият е пътувал в катастрофиралия лек автомобил с предпазен колан,то този факт
сам по себе си не е достатъчен да се приеме за установено твърдяното от ответника
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия,тъй като следва да е
установено,че именно липсата на поставен предпазен колан е допринесла за настъпване на
травмите,причинени на А. Н. при пътното произшествие,а по делото не са ангажирани от
ответника доказателства и в тази насока.Отново в мотивите на присъдата по НОХД
№1444/2020 г. по описа на ОС-П. е прието,на база изготвена в хода на досъдебното
производство комплексна СМЕ и АТЕ,че действието на колана само по себе си не е
достатъчно ефективно при конкретния механизъм на станалото ПТП и не би следвало да
повлияе възникването на получената от А. Н. шийна травма от произшествието.С други
думи,прието е,че със или без предпазен колан,А. пак е щял да получи посочената травма
14
предвид механизма на процесното ПТП.Следва да се посочи,че и тези
констатации,съдържащи се в присъдата,не се ползват с доказателствена сила в настоящия
исков процес и затова гражданският съд не следва да ги съобразява при преценка
основателността на разглежданото възражение за съпричиняване,но и при това положение
възражението остава недоказано,защото именно заявилият го ответник носи
доказателствената тежест да установи,че липсата на поставен от пострадалия предпазен
колан е способствала за настъпване на травматичните увреждания,а такива доказателства
практически ответникът не е ангажирал в рамките на процесното дело.Затова и
коментираното възражение за съпричиняване е недоказано и неоснователно.
Що се отнася до възраженията за съпричиняване,основани на твърденията,че ищецът
също е бил употребил алкохол към момента на произшествието и че е възможно да е
въздействал върху кормилната уредба на автомобила,то с определението по чл.374 от
ГПК,съдържащо проекто-доклада по делото,първоинстанционният съд е приел същите
възражения за нередовно въведени,първото поради липса на каквато и да е обосновка по
какъв начин евентуално употреба на алкохол от страна на пътника Н.,същият е допринесъл
за увреждането си,а другото-като почиващо единствено на предположение,не и на ясно
твърдение за факт от правния мир.От страните не е правено възражение срещу тази част от
проекто-доклада и същия е одобрен в първото съдебно заседание /с някои
допълнения,нямащи отношение към сега разглежданата част от него/,поради което
въпросните две възражения за съпричиняване се приемат и от настоящата инстанция като
нередовно въведени в процеса,а оттам и на неподлежащи на преценка по същество.Но дори
и да бъдат приети за редовни,то лисват каквито и да е доказателства,от които да се направи
заключение,че употребата на алкохол от страна на пострадалия /факт,приет за установен в
мотивите на горната присъда/ е допринесъл за настъпване на увреждането му,както и за
упражнено от него въздействие върху кормилната уредба на автомобила по време на
произшествието.
Основателно обаче е възражението за съпричиняване,основано на твърдението,че
пострадалият сам се е качил при водач,употребил значително количество алкохол,като е бил
наясно и е съзнавал този факт.Това,че Я. З. по време на процесното ПТП е управлявал лекия
автомобил марка „Грейт Уол“ с рег.№********* след употреба на алкохол над
законоустановения минимум /по-точно-1,11 промила/,е факт,установен с постановената
срещу него присъда,като този факт дори се включва във фактическия състав на престъпното
деяние,за което същият е признат за виновен с присъдата и затова същият факт въззивният
съд приема за безспорно установен и ненуждаещ се от доказване в настоящото исково
производство.Установен в наказателното производство и безспорен между страните по
настоящото дело е факта,че по време на пътния инцидент А. Н. е пътувал като пътник в
посочения лек автомобил.Това е и отразено в приложения към първоинстанционното дело
констативен протокол за ПТП с пострадали лица от 30.05.2019 г.,издаден от ОД на МВР-П.-
РУ А..При това положение е категорично доказано,че по време на произшествието
пострадалият Н. е пътувал в автомобил,управляван от водач,употребил алкохол над
15
законоустановения минимум.Това,разбира се,не е достатъчно,за да се приеме наличието на
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия.В коментираната
хипотеза на твърдяно от ответника съпричиняване,за преценка прилагането на чл.51,ал.2 от
ЗЗД има значение и фактът на знанието на пострадалия за употреба на алкохол от страна на
водача на МПС,чийто пътник е.В този контекст следва да бъде съобразено
разрешението,имащо задължителен за съдилищата характер и дадено в т.7 от Тълкувателно
решение №1/2014 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС,според което е налице съпричиняване
на вредата,когато пострадалото лице е пътувало в автомобил,управляван от водач,употребил
алкохол над законоустановения минимум,ако този факт му е бил известен.В случая следва
да се приеме,че пострадалият Н. е знаел за употребата на алкохол от страна на водача Я.
З..Както става ясно от показанията на св. М. З.а-съпруга на посочения водач,същият е бил
заедно преди инцидента с А. и преди двамата да се качат в колата,с която по-късно вечерта
катастрофират.Свидетелката заявява още,че е знаела за това,че съпругът й е употребил
алкохол преди той да се качи в колата и да потегли с нея,като поради това се е опитала да го
спре да не тръгва с колата.Не успяла обаче да го спре,а заедно с него в колата се е качил и
А.,с когото съпругът й преди това се бил събрал в обща компания,като те двамата са били
заедно „на една маса“ до кварталното магазинче и заедно пиели.При това положение е
очевидно,че А. е знаел за употребения от Я. алкохол преди те двамата да се качат на лекия
автомобил,с който по-късно вечерта катастрофират.От мотивите на т.7 от горното
тълкувателно решение следва,че е налице обективен принос на пострадалия при съзнателно
поет от същия риск да пътува в автомобил с водач,за който категорично е знаел,че е
употребил алкохол или обективно е могъл да узнае при проявена нормална грижа.В случая
такъв обективен принос се доказва с оглед обстоятелството,че пострадалият брат на
ищеца,макар да е знаел,че водачът Я. е употребил алкохол,се е качил сам и доброволно в
управляваната от същия кола.Затова настоящият съд счита,че пострадалият брат на ищеца
обективно е допринесъл за настъпилия спрямо него вредоносен резултат и затова дължимото
на ищеца обезщетение подлежи на редукция по смисъла на чл.51,ал.2 от ЗЗД.Процента на
съпричиняването в случая съдът счита,че е 20 % и с толкова следва да бъде намалено
определеното като справедливо обезщетение от 50 000 лв.,при което положение,като краен
резултат,на ищеца следва да се присъди обезщетение в размер на 40 000 лв.
Върху горната сума следва да се начисли и законна лихва,считано от датата,посочена
от ищеца в исковата молба-13.08.2019 г. до окончателното плащане.По делото е представено
уведомление от ищеца /чрез адв. Е. А. като негов пълномощник/ до ответното
застрахователно дружество,с което последното е уведомено за настъпилото застрахователно
събитие.Това уведомление е получено от застрахователя на датата 13.08.2019 г.,за което
също е представено доказателство /известие.обратна разписка/.Съгласно чл.429,ал.3 от
КЗ,застрахователят заплаща лихвите за забава,дължими от застрахования,считано от датата
на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда
на чл.430,ал.1,т.2 или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна
претенция от увреденото лице,която от датите е най-ранна.В случая няма данни
застрахованият да е уведомил застрахователя за процесното застрахователно събитие.Това е
16
направил ищеца като увредено лице /вследствие смъртта на брат си,причинена от
процесното ПТП/ и уведомяването е извършено на 13.08.2019 г. /а по-късно ищецът е
предявил пред застрахователя и претенция за изплащане на обезщетение/.Датата на същото
уведомяване,съгласно разпоредбата на чл.429,ал.3 от КЗ следва да е и началната дата,от
която се дължи и законната лихва върху дължимото обезщетение от 40 000 лв.,като тя следва
да се начисли до окончателното плащане на тази сума.
Предвид всичко изложено по-горе се налага крайният извод,че разгледаната въззивна
жалба е частично основателна и обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде
отменено като неправилно в частта,с която предявеният от ищеца осъдителен иск е
отхвърлен до размера от 40 000 лв.,ведно със законната лихва върху тази сума,считано от
13.08.2019 г. до окончателното й изплащане и вместо това да се постанови решение от
настоящата инстанция,с което се осъди ответникът да заплати на ищеца посочената
сума,ведно със законната лихва върху нея,считано от датата 13.08.2019 г. до окончателното
й изплащане.
В останалата част,с която процесният осъдителен иск е отхвърлен за разликата над
сумата от 40 000 лв. до пълния претендиран размер от 120 000 лв.,ведно със законната лихва
върху същата разлика,считано от 13.08.2019 г. до окончателното
плащане,първоинстанционното решение е правилно и като такова следва да се потвърди в
тази му част.
По разноските:
С оглед изхода от спора в настоящата инстанция /частичното уважаване на
процесния иск след частична отмяна на първоинстанционното решение/ ще следва да се
присъди на адв. Е. А. адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.2 от Закона за
адвокатурата за упражнена безплатна адвокатска защита на ищеца в първоинстанционното
производство,като бъде съобразена и уважената част от иска.По първоинстанционното
производство е представен договор за правна защита и съдействие /л.225/,в който е
уговорено оказването на безплатна помощ и съдействие на клиента на основание
чл.38,ал.1,т.2 от ЗА-поради затруднено материално състояние.С оглед на изложеното и
съобразно приложимата в случая разпоредба на чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения,следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение на адв. Е. А. в размер на 1730 лв. за осъществена безплатна адвокатска
защита на ищеца в първоинстанционното производство.Същото възнаграждение следва да
бъде осъдено да заплати на адвоката ответното застрахователно дружество.
В съдебното заседание на 28.09.2022 г.,проведено по настоящото въззивно
дело,другият пълномощник на ищеца /респ. жалбоподателя Н./-адв. Т. също е поискал
присъждането на адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗА,но такова няма основание да му
се присъди,тъй като няма представен договор за правна защита и съдействие,в който да е
уговорено осъществяването на безплатна адв. Защита от този адвокат спрямо жалбоподателя
на някое от основанията,предвидени в чл.38,ал.1 от Закона за адвокатурата.
17
Такъв договор е представен по въззивното дело,но сключен между жалбоподателя Н.
Н. и адв. Е. А..Договорът е с дата от26.09.2022 г. и съдържа уговорка за осъществяване на
безплатна помощ и съдействие от адвоката на клиента и по настоящото въззивно т.д.
№371/2002 г. по описа на АС-П. на основание чл.38,ал.1,т.2 от ЗА.С оглед на това и предвид
изхода на спора пред настоящата инстанция,на адв. Е. А. следва да се присъди и да бъде
осъдено въззиваемото застрахователно дружество да му заплати адвокатско възнаграждение
на основание чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.2 от ЗА за оказана безплатна адв. защита на
жалбоподателя пред настоящата въззивна инстанция,като същото възнаграждение отново е в
размер на 1730 лв.,определено съобразно уважената част от иска и на основание чл.7,ал.2,т.4
от горната наредба.
На въззиваемото дружество следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение по
чл.78,ал.5 от ГПКза осъществено процесуално представителство от юрисконсулт пред
настоящата инстанция,като се има предвид частичната неоснователност на процесната
въззивна жалба.Като размер юрисконсултското възнаграждение,което ще се присъди на
застрахователното дружество и следва да бъде осъден жалбоподателя да му заплати,съдът
определя на 200 лв. на основание приложимата в случая разпоредба на чл.25,ал.1 от
Наредбата за заплащане на правната помощ.
Въпреки изхода на спора пред настоящата инстанция,първоинстанционното решение
не подлежи на отмяна в частта,с която ищецът е осъден да заплати на ответника
юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.,тъй като решението бе прието за
частично правилно,а процесният иск-за частично неоснователен,а на ответника се дължи
юрисконсултско възнаграждение съобразно отхвърлената част от иска и размера му се
определя по преценка на съда в рамките от 100 лв. до 360 лв. съобразно чл.25,ал.1 от ЗА.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №97 от 17.03.2022 г.,постановено по т.д.
№310/2021 г. по описа на Окръжен съд-П.,ТО,XI-ти състав,в частта,с която
предявеният от Н. А. Н. с ЕГН ********** против ЗЕАД „Б.В.И.Г.“ЕАД с
ЕИК ********* осъдителен иск е отхвърлен за сумата до 40 000 лв.,ведно със
законната лихва върху тази сума,считано от 13.08.2019 г. до окончателното й
изплащане,като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Застрахователно еднолично акционерно дружество
„Б.В.И.Г.“ЕАД,с ЕИК *********,със седалище и адрес на управление гр.С.
1000,район Т.,ул.“П.“№* да заплати на Н. А. Н.,ЕГН **********,с постоянен
адрес:с.Т.,община А.,област П.,ул.“М.“№** сумата от 40 000 лв.
18
/четиридесет хиляди лева/,ведно със законната лихва върху нея,считано от
13.08.2019 г. до окончателното й изплащане,която сума представлява
обезщетение за претърпените от Н. А. Н. неимуществени вреди,вследствие
смъртта на неговия брат А. А. Н.,починал на 03.08.2019 г. вследствие на
пътно-транспортно произшествие,настъпило на 26.05.2019 г.,причинено
виновно и противоправно от Я. Г. З. при управление на лек автомобил марка
„Грейт Уол“ с рег.№********,досежно който е била налице валидна
застраховка „Гражданска отговорност“,сключена с ответното застрахователно
дружество.
ПОТВЪРЖДАВА решение №97 от 17.03.2022 г.,постановено по т.д.
№310/2021 г. по описа на Окръжен съд-П.,ТО,XI-ти състав,в частта,с която
предявеният от Н. А. Н. с ЕГН ********** против ЗЕАД „Б.В.И.Г.“ЕАД с
ЕИК ********* осъдителен иск зазаплащане на затрахователно обезщетение
за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие смъртта на брат
му А. А. Н.,настъпила на 03.08.2019 г. вследствие на ПТП от 26.05.2019 г.,е
отхвърлен за разликата над сумата от 40 000 лв. до претендирания пълен
размер от 120 000 лв.,ведно със законната лихва върху тази разлика,считано
от датата 13.08.2019 г. до окончателното плащане,както и в частта,с която
ищецът Н. А. Н. е осъден да заплати на ответника ЗАД „Б.В.И.Г.“АД с ЕИК
********* юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.
ОСЪЖДА Застрахователно еднолично акционерно дружество
„Б.В.И.Г.“ЕАД,с ЕИК *********,със седалище и адрес на управление гр.С.
1000,район Т.,ул.“П.“№* да заплати на адвокат Е. А. А.,вписан в АК-П.,със
служебен адрес:гр.П., бул.“М.“№**, ет.*, офис*,сумата от 1730 лв. /хиляда
седемстотин и тридесет лева/,представляваща адвокатско възнаграждение по
чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата за оказана на ищеца
безплатна адвокатска защита в първоинстанционното производство по т.д.
№310/2021 г. по описа на ОС-П.,ТО,XI-ти състав.
ОСЪЖДА Застрахователно еднолично акционерно дружество
„Б.В.И.Г.“ЕАД,с ЕИК *********,със седалище и адрес на управление гр.С.
1000,район Т.,ул.“П.“№* да заплати на адвокат Е. А. А.,вписан в АК-П.,със
служебен адрес:гр.П., бул.“М.“№**, ет.*, офис*,сумата от 1730 лв. /хиляда
седемстотин и тридесет лева/,представляваща адвокатско възнаграждение по
чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата за оказана на
19
жалбоподателя Н. А. Н. безплатна адвокатска защита във въззивното
производство по т.д.№371/2022 г. по описа на Апелативен съд-П..
ОСЪЖДА Н. А. Н.,ЕГН **********,с постоянен адрес:с.Т.,община
А.,област П.,ул.“М.“№** да заплати на Застрахователно еднолично
акционерно дружество „Б.В.И.Г.“ЕАД,с ЕИК *********,със седалище и адрес
на управление гр.С. 1000,район Т.,ул.“П.“№* сумата от 200 лв. /двеста лева/
юрисконсултско възнаграждение по чл.78,ал.8 от ГПК за процесуално
представителство от юрисконсулт пред въззивната инстанция по възз.т.д.
№371/2022 г. по описа на АС-П..
Решението е постановено при участието на третото лице-помагач
на страната на ответника-Я. Г. З. с ЕГН **********.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок
от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
20