№ 208
гр. Варна , 01.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на шести
януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен А. Атанасов
при участието на секретаря Албена И. Янакиева
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно гражданско дело
№ 20203100503153 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за разглеждане въззивна жалба на „КА ЕМ-ВАРНА"ООД, чрез
адв. Б. П. срещу решение № 2977/09.07.2020 г. по гр.д.4174/2019 г. по описа
на ВРС, 35 с-в, В ЧАСТИТЕ, с които e бил уважен иск на „С. К.“ ЕООД“ за
установяване на дължимост на вземане, за което е издадена оспорена от
въззивника заповед за изпълнение, представляващо цена на доставени стоки
фактурирани в периода 09.12.2017 г. – 31.12.2017 г. в сборен размер от 8000
лв., както и е отхвърлен насрещния му иск за присъждане на сумата от
1998.79 лв., претендирана като част от уговорено плащане в общ размер
10 000лв по тристранен договор от 26.02.2018г за доставка на стоки,
предназначени за търговски обект на купувача чрез дистрибутор и са
определени разноски за заповедно и исково производство.
Въззивникът, чрез пълномощника си адв. Б. П. е основал оспорването на
съдебния акт на неправилно квалифициране на твърденията му за насрещни
материални права, посочени като основание за защитата му срещу вземането
1
по главния иск, извършено с отговора на исковата молба и за насрещния му
иск. Сочи, че съда се е ограничил да изследва само наличието на изискуемост
на насрещното вземане преди сезиране на съда като предпоставка за
извънсъдебно прихващане, без да разгледа искането му за прихващане след
установяване на насрещния дълг от съда в хода на делото. Отделно се
оплаква, че неправилно са били установени общите факти, пораждащи
насрещната претенция, заявена отчасти за прихващане с основния иск и като
остатъчна горница с насрещния иск. Излага, че съдът е изтълкувал превратно
уговорките в договора за дистрибуция, като не е съобразил целта на
уговорената маркетингова такса, предназначена да стимулира купувача да
популяризира стоката на производителя. Принципното положение на
предоставяне на това плащане преди доставката на стоки при купувача било
заложено в тристранното споразумение, като промотираният производител е
следвало да предостави предварително на дистрибутора стоки на такава
стойност и от този момент е възникнало правото на купувача да получи
паричната такса в уговорения размер, без да е необходимо да настъпват
каквито и да било допълнителни условия. Сочи и неправилно игнориране на
специалните правила по чл. 303а, ал. 3 ТЗ за сделки между търговци,
регламентиращи срокове за изпълнение на паричните задължения, в
отклонение от общото правило за начало на забава по чл. 84 ЗЗД. Оплаквания
за необоснованост и неправилност се сочат и по изводите на съда за отпадане
на задължението на дистрибутора поради разваляне на договора, като
въззивникът счита, че тристранния договор поражда престации с
продължително изпълнение и изявление за развалянето му, направено в хода
на процеса, може да породи действие само занапред без да засяга вече
възникналото задължение за плащане от 21.03.2018 г., когато дистрибуторът е
получил от производителя под форма на стоки предназначената за купувача
маркетингова такса. С доводи за пълно доказване на насрещните си права,
въззивникът моли да бъде уважено възражението за съдебно прихващане и
насрещната претенция за горницата до пълния размер на вземането му, като
съответно се отмени обжалваното решение.
Въззивникът не е заявил друго становище по същество пред настоящия
съд.
Въззиваемото дружество, чрез управителя си, оспорва жалбата с доводи
2
за правилно установяване на фактите въз основа на събраните доказателства и
обосновано прилагане на закона. Позовава се на установеното съдържание на
тристранната сделка, насочена към възнаграждение на купувача за достигане
на определен обем продажби на стоките на производителя и липса на
доказателства за изпълнението на това условие. Сочи, че вземането, на което
се позовава въззивника се основава на развален по негова вина договор.
Вместо да е поръчвал стоките на производителя от дистрибутора, купувачът
се е снабдявал с такива от други доставчици, а недостигнатия обем продукти
на обща стойност 50 000 лв. е мотивирал доставчика да се оттегли от
договора и да поиска обратно предназначената за купувача и дадена в
продукти сума. Въз основа на изявлението на доставчика действието на
договора е прекратено и плащания по него не могат да се претендират. Счита,
че задължението за маркетинговото плащане не е периодично, а неделимо и
не можело да възникне докато не се достигне до заложения в договора
оборот. Като се позовава на правилно установената липса на насрещно
вземане, въззиваемият моли за потвърждаване на съдебното решение, с което
прихващане не е допуснато и неоснователният насрещен иск е отхвърлен
По същество законният представител на дружеството поддържа
бланкетно същите доводи за неоснователност на насрещната претенция на
ответника в цялост, като пледира за пълно потвърждаване на законосъобразно
постановен обжалван акт.
Претенции за определяне на разноски за настояща инстанция са
направили и двете насрещни страни, но само въззивникът е конкретизирал
искането си в нарочен списък по чл. 80 ГПК (л.26).
По предварителните въпроси, оплакванията за пороци на решението и
допустимостта на въззивното производство съдът се е произнесъл с
определение № 3764/13.11.2020 г.
Решението на първоинстанционния съд, съдържа реквизитите по чл. 236
ГПК и е действително и в първата си част съответства на предявения иск за
установяване на оспорено от длъжника вземане, за което е била издадена
заповед за изпълнение по твърдения на кредитора (чл. 410 ГПК).
Произнасянето на акта по чл. 415 ГПК вр. чл. 327 ТЗ е съответно на
основанието на претенцията, посочено в заявлението на кредитора. В рамките
3
на служебната проверка за допустимост съдът констатира наличието на
издадена заповед за изпълнение в полза на въззиваемия за вземане, точно
съответстващо на предявения от него установителен иск, в която
допълнително са включени и законна лихва и присъдени разноски, съответно
на искането на заявителя. Заповедта е оспорена с бланкетно възражение,
което съответно поражда несъмнен интерес от съдебно установяване по
специалния ред. Искът е предявен в указания от съда срок. Наред с
установителния иск, пред първата инстанция е предявен насрещен осъдителен
иск от ответника, чийто предмет е само горницата над предявено с
възражение за съдебно прихващане спорно право. Правото на длъжника за
разшири предмета на делото със защита, основана на насрещни права
принципно се допуска в производството по установяване на правата на
кредитора (т. 11б от ТРОСГТК 4/2013 ВКС). Предявеното за прихващане
парично вземане съответства на твърдения за изискуемо задължение от друго
правоотношение с ищеца, посочен като платец на маркетингова такса,
дължима от дистрибутор, в полза на ответника като купувач, приел да
популяризира стоки и търговски марки на доставчика в свои търговски
обекти. Доколкото въззивникът изрично е разграничил като предмет на
съединен осъдителен иск само част от парично вземане като остатък над
размера, предявен за съдебно прихващане като правопогасяващо възражение
срещу спорно вземане на кредитора, произнасянето на съда и по двете
обжалвани части на съдебния акт (както по възражението срещу
установителния иск, така и по осъдителния иск) следва да се приеме за
допустимо и цялата претенция, произтичаща от едни и същи фактически
твърдения може да бъде разгледана по същество.
Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно
чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивникът не е заявил оплаквания срещу действията на
първоинстанционния съд по установяване на възникването на дълга,
претендиран от ищеца като сбор от неплатени цени за доставени на ответника
стоки по фактури № **********/ 09.12.2017 год., фактура № **********/
16.12.2017 год., фактура № **********/ 23.12.2017 год., и фактура №
**********/ 31.12.2017 год., ведно със съответна законна лихва. Тази част от
спора между страните остава извън предмета на контрола по същество
4
(Решение № 203 от 3.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 461/2012 г., II т. о., ТК),
поради което следва да се приеме, че спорът между страните по пораждащите
това вземане факти не съществува. Липсва императивно правило, уреждащо
неформална доставка на стоки, а приложимия закон, изискващ от купувача да
заплати цена на приети без възражения стоки е правилно приложен. В тази
част въззивният съд изцяло препраща към изводите на първата инстанция.
Оплакванията са очертани по предявеното в отговор по иска възражение
за прихващане с насрещно вземане. Ответникът е посочил, че като купувач се
е договорил на 26.02.2018г. с ищеца дистрибутор и с трето лице - доставчик,
предлагащ стоки с търговски марки, да популяризира определени продукти,
доставени чрез дистрибутора, които ще продава в своя хотелски обект на
крайните си клиенти. Това тристранното съглашение ответникът посочил като
основание за породено задължение за заплащане на маркетингова такса от
10 000лв, която доставчикът предоставял във вид на продукти на
дистрибутора, а той от своя страна следвало да заплати веднага на купувача,
без да са уговаряни каквито и да било други допълнителни условия за това
плащане. Тъй като ищецът като дистрибутор получил стока за цялата
уговорена стойност, но не изплатил сума за таксата на купувача, ответникът е
поискал да се извърши съдебно прихващане с изискуемия дълг до размера на
претендираната цена на спорните доставки. Изрично в уточнение към
насрещния иск, въззивникът е обосновал твърдения за пряко парично
задължение за дистрибутора, за чието плащане страните не са договорили
срок, изискуемо с поемането му при сключване на договора и предназначено
да мотивира купувача да промотира продуктите преди доставката им. Заявени
са и твърдения за неизпълнено плащане, въпреки отправени от ответника
(ищец по насрещния иск) до дистрибутора покани за заплащане на таксата в
цялост.
При така очертаните твърдения за насрещни права, въззивният съд
намира оплакването на въззивника за допуснато процесуално нарушение от
първата инстанция за основателно. Няма заявено позоваване на настъпил
погасителен ефект поради упражнено извънсъдебно право на прихващане.
Единственото твърдение за изявление, адресирано до насрещната страна се
свързва с покана за плащане, а не с воля за собственото си освобождаване от
задължение, като насрещно се лиши от свое вземане (необходим
5
индивидуализиращ белег на прихващането като сделка с погасителен ефект
според чл. 104 ал.1 ЗЗД). Затова и съдът е бил сезиран с евентуалното
възражение за прихващане, предприето като самостоятелно защитно средство
във висящото производство, чрез изявлението, отправено за първата част от
дълга със самия отговор под условие, че така предявеното вземане ще бъде
установено от съда (чл. 104 ал. 2 ЗЗД). Затова и съдът не е можел да се
ограничи при обсъждане на фактите само до действията, предхождащи
сезирането на съда и да не коментира последиците от отправената с отговора
покана за плащане на изискуем дълг и липсата на изпълнение след този
момент до приключване на делото. Отделен е въпросът, че изложените в
мотивите изводи се основават на изначално погрешно отнасяне на законово
правило за забавата на длъжника по безсрочен дълг (чл. 84 ал.2 ЗЗД) към
въпроса за възникване и изискуемост на престация (чл. 69 ал.1 ЗЗД) като
характеристика на компенсируем дълг. В тази част изводите са необосновани,
което налага въззивният съд да изложи своята самостоятелна преценка за
съществуване на насрещното право и възможността за компенсацията му с
вече безспорното вземане на ищеца.
Няма спор между страните относно съдържанието на писмения договор,
в който са отразени уговорките за отношенията между тримата търговци,
споразумели се да участват във верига от доставки на стоки, предлагани от
производител, ползващ популярна търговска марка( „БУТИЛИРАЩА
КОМПАНИЯ – ГОРНА БАНЯ“ООД), наречен в договора ДОСТАВЧИК и
предназначени за препродажба на търговец „на дребно“ (въззивното
дружество), наречен КУПУВАЧ, чрез търговския канал на търговец „на
едро“(въззиваемия), наречен ДИСТРИБУТОР. При съпоставка на клаузите,
изграждащи раздел I, отнасящ се до предмета на договора, се налага извод, че
съществена част от споразумението е типична за дистрибуция на стоките: чл.
1 и 6 уреждат първата продажба между доставчик и дистрибутор, чл. 4 се
отнася до обемите на препродажбите между дистрибутор и купувач, чл. 2 и 7
визират цената и място на доставка, според взаимни заявки на страните. Този
извод се подкрепя и от по-подробно разписаните уговорки за качеството и
рекламациите, цените на стоките, които се концентрират в първата доставка
до дистрибутора( чл. 8, 9 и 10, 11), а продажбата към купувача е лаконично
уредена само относно фактуриране и плащане на цената към дистрибутора
6
(чл. 12). Наред с това несъмнено основно съдържание на споразумението
обаче, страните са уговорили и съпътстваща маркетингова услуга в полза на
доставчика, която да бъде изпълнена от купувача. Съдържанието на тази
сделка може да се изведе само от чл. 5 от предмета на договора, където е
предвидено, че ДОСТАВЧИКЪТ ще възнагради допълнително КУПУВАЧА
за да популяризира марковите му стоки след своите крайни клиент в
търговския си обект и за да го стимулира да ги закупува и препродава, като
му заплати фиксирана такса от 10 000лв. Действията, които промотиращият
търговец е приел да извърши за да получи този допълнителен стимул се
свързват само с посоченото в чл. 5 ал.2 задължение за позициониране на
марковите стоки в хладилни витрини, а съответна конкретизация на тази
„маркетингова активност“ е изведена в един цял раздел( чл.17), предназначен
според заглавието да уреди права и задължения на купувача, а като насрещна
страна е обозначена като ПРОДАВАЧ, без да е пояснено за кого от другите
двама участници в споразумението се отнася това качество. В тези отношения
дистрибуторът е включен изрично като междинно звено, като в чл. 5 ал.3 се е
задължил да получи от доставчика стоки на стойност 10000лв и да предаде на
купувача паричната им равностойност като уговорена маркетингова такса.
Уговорени са и срок за обвързването на тримата участници с общото
споразумение, като едновременно е фиксиран едногодишен период на
доставки, но и достигане на оборот от поне 50 000лв, като срокът за
изпълнение на всички задължения се продължава докато заявките на купувача
за препродажби чрез дистрибутора не покрият този минимален обем (чл. 4 и
чл. 14). Купувачът е приел да възстанови на доставчика, в случай на
предсрочно прекратяване на отношенията помежду им, част от получената
чрез дистрибутора такса, пропорционална на неизтеклия срок, като изрично е
акцентирано, че причината за отпадането на уговорките няма значение.
По делото няма спор, че изпълнението на това споразумение е
започнало, тъй като в становището си по насрещния иск дистрибуторът е
признал, че е препродал на този купувач стоки на стойност поне 2229.17лв,
което съдът преценява, че според уговорките не би могло да се осъществи ако
не са осигурени и брандираните хладилни витрини за излагане на марковите
стоки на доставчика. Други доказателства, противопоставими на въззиваемия
не са събрани по делото. Посочените и от двете спорещи страни изявления
7
на третия участник в договарянето(доставчикът „БУТИЛИРАЩА
КОМПАНИЯ – ГОРНА БАНЯ“ООД) представляват частни свидетелстващи
документи по отношение на фактите на получени от купувача продукти.
Същевременно самия купувач е признал само закупуване на стока на
стойност 25 641.31лв и въпреки указана в доклада доказателствена тежест не
е ангажирал каквито и да е други доказателства за установяване, че спорната
горница на стоки на стойност над 2229.17лв до 25641.31лв са доставени
именно чрез заявки до въззиваемия дистрибутор и са били достатъчни за
поддържане на уговорения зает обем на вместимост на рекламните витрини
поне до 09.08.2019г., когато доставчикът е уведомил дистрибутора и купувача
за прекратяване на неизпълнения в цялост договор.
При така установените данни, съдът намира претенцията за заплащане
на маркетинговата такса за неоснователна по следните съображения:
Въззивният съд възприема тристранното споразумение като комплексна
сделка, обединяваща три различни по основание договори: На първо място се
открояват уговорките за препродажбата на марковите стоки от дистрибутора,
закупуващ стоки от доставчика, предназначени за друг търговец – купувач.
По този договор въззивникът не може да се приеме за изправна страна, тъй
като не е заявил стоки до уговорения обем, а именно достигане на
количествените характеристики на тази престация могат да обосноват
икономическото основание за препродажба по предварително фиксирани
между страните цени. По този договор обаче за купувача възниква само
непарично задължение за прехвърляне на собственост и фактическо
предаване на закупени стоки, а данни за направени в рамките на
едногодишния срок или по-късно заявки, които не са изпълнени от
дистрибутора няма. Втората сделка, характеризираща интереса на доставчика
от обвързване на търговците по веригата на пласмента, има типично
съдържание на услуга с посочен уговорен резултат като определено
поведение, възложена от доставчика за изпълнение на купувача. Това е така,
защото крайният резултат от маркетинговите дейности спрямо потребителите
в обекта на купувача обслужва именно носителя на налаганата на пазара
търговска марка, а не дистрибутора (за когото интересът се изчерпва с
получаване на положителна разлика в цените). В този смисъл и задължението
за маркетингова такса като фиксирана цена за пълен обем на тази специфична
8
услуга е поето именно от доставчика и то като престация предшестваща
изпълнението на другата част от сделката (дистрибуторските препродажби),
която е следвало да стимулира, като снабди с начална ликвидност купувача.
Участието на дистрибутора в това правоотношение обаче се изчерпва с
възложени от платеца на услугата действия по изпълнение на дължимото при
сключване на договора плащане, но с предоставени в стоки средства.
Съответно и по повод на това възлагане между тях възниква трето типично
мандатно правоотношение, като доверителят е авансирал и разходите по
изпълнение на поръчката, а довереникът е следвало да престира за негова
сметка на купувача. Участието на тримата търговци в общото споразумение
разкрива косвеното представителство, поето от дистрибутора, тъй като няма
никакво съмнение, че получените от него стоки за 10 000лв не са уговорени за
доставка (както тези които купувачът е следвало да заяви в рамките на
едногодишния период), а именно като предоставени средства за изпълнение
на поръчката (чл. 285 ЗЗД), които довереникът отчита спрямо доверителя
чрез постигнатия от купувача маркетингов резултат(чл. 284 ал.2 ЗЗД). Че
дистрибутора няма самостоятелно качество в тази сделка се потвърждава и от
„сливането“ на фигурите на доверителя – доставчик и довереника –
дистрибутор в една страна „продавач“, към която са поети ангажиментите за
маркетингово поведение на купувача. В тази насока съдът възприема и
поведението на доставчика-доверител в хода на изпълнението на
споразумението. След като е авансирал довереника си, но е узнал за спора,
породен от поведение, лишаващо дистрибутора от очакван оборот,
доставчикът е преценил, че интересът му от съгласувани действия е отпаднал
и е предприел освобождаването си от ангажиментите по договора и спрямо
двамата други участници. Като водещ партньор в тристранното обвързване, в
качеството си на доверител е оттеглил поръчката и е поискал възстановяване
на аванса от довереника, като едновременно с това е прекратил и възлагането
на маркетинговата дейност, като е признал, че изпълнението на купувача го
ползва отчасти в обема на вече предложената на крайни потребители негова
продукция, независимо че е била заредена в брандираните витрини чрез друг
дистрибуторски канал. Това поведение несъмнено разкрива действителната
воля на договарящите се в частта на сделката по възлагане на възмездната
маркетингова услуга за сметка на самия доставчик и косвеното му
9
представителство при уговорения начин на изпълнение.
Като се е договорил да получи дължимото плащане от косвен
представител, въззивникът купувач не може да търси пряко от него дълга на
доверителя. В отношенията между недобросъвестен изпълнител на възмездна
маркетингова услуга, неизпълненото задължение следва да се отчита като
такова на доставчика- възложител, доколкото е съхранено за изпълнена част
от услугата преди предсрочното прекратяване на договора (чл. 292 ал.2 вр.
чл. 265 ал.2 ЗЗД) в обема, предвиден в чл. 15 от договора. Затова и купувачът
няма пряка претенция спрямо косвения представител (диструбутора) за част
от таксата, независимо дали той вече е отчел обратно на доверителя си или не
целия размер на предоставени по изпълнение на поръчката средства.
В заключение въззвиният съд намира, че насрещно вземане на
въззивника спрямо въззиваемия не съществува и съответно не може да бъде
прихванато за погасяване на безспорно призната претенция на ищеца.
По тези съображения не е доказана и горница, над евентуално погасена
част с прихващането, за да съществува някакъв остатък, предмет на
насрещния иск.
При съвпадане на крайния извод макар и по принципно различни
съображения, обжалваните части от съдебното решение както по
установителната претенция, така и по осъдителния насрещен иск следва да се
потвърдят.
Разноски за въззивното производство следва да се понесат от
въззивника, причинил процеса в настоящата инстанция по изцяло
неоснователната жалба. Доказателства за направени от въззиваемата страна
разходи липсват, поради което и искането, заявено в пледоария по същество
не може да бъде уважено.
По изложените съображения и на основание чл.272 ГПК въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2977/09.07.2020 г. по гр.д.4174/2019 г. по
описа на ВРС, 35 с-в, В ЧАСТИТЕ, с които e бил уважен иск на „С. К.“
10
ЕООД“ за установяване на дължимост на вземане, за което е издадена
оспорена от въззивника заповед за изпълнение, в сборен размер от 8000 лв.,
както и е отхвърлен насрещен иск за присъждане на сумата от 1998.79 лв.,
претендирана като част от уговорено плащане на маркетингова цена в общ
размер 10 000лв по тристранен договор от 26.02.2018г за доставка на стоки,
предназначени за търговски обект на купувача чрез дистрибутор и са
определени разноски за заповедно и исково производство.
Разноски във въззивно производство не се определят.
Решението не подлежи на касационно обжалване по арг. от чл. 280 ал. 3
ГПК.
Да се обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК, на осн. чл. 273 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11