№ 3459
гр. София, 27.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. И.А ТОШЕВА
при участието на секретаря АЛЕКСАНДРА В. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. И.А ТОШЕВА Гражданско
дело № 20231110127138 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Д. И. Д. срещу „****“ ЕООД, с която са
предявени евентуално съединени помежду си искове за прогласяване нищожност на
клаузата на чл. 5 от Договор за предоставяне на потребителски кредит № ****/29.12.2020 г.,
а именно: иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 10 и т. 19 ЗЗП – нищожност поради
противоречие на закона и поради неравноправност; иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.
2 ЗЗД вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК – нищожност поради заобикаляне на закона,
както и кумулативно съединен с тях частичен осъдителен иск с правна квалификация чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 100 лв. – част от
вземане в общ размер на 1 120.20 лв., представляващо платена без основание сума по
нищожната клауза, ведно със законната лихва от 18.05.2023 г. до окончателното плащане.
Претендират се разноски.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника по реда на ЗПФУР Договор за
предоставяне на потребителски кредит № ****/29.12.2020 г., по силата на който му бил
предоставен кредит в размер на 2 000 лв., при лихвен процент в размер на 11.99 %,
равняващ се на 239.80 лв., и посочен ГПР в размер на 49.05 %, като се задължил да върне
заема на 6 месечни вноски. Сочи, че съгласно чл. 5 от договора кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от „****“ в полза на ответното дружество, но в договора не е
посочен размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция от свързаното с
кредитора дружество. Твърди, че не е получил преддоговорна информация, договор за
кредит и общи условия, а едва след усвояването на кредита установил, че освен заемната
сума трябва да плати за предоставеното поръчителство сумата от 1 120.20 лв., равняваща се
на 56 % от размера на главницата. Релевира възражение за липса на съгласие за договора за
1
поръчителство, защото не го е подписал нито с квалифициран, нито с обикновен електронен
подпис. Възразява за нищожност на целия договор за кредит и моли нищожността да бъде
установена в мотивите на съдебното решение, като счита, че в такъв случай нищожна се
явява и клаузата на чл. 5. Счита, че договорът за кредит е нищожен поради противоречие на
закона – неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК /не е написан по ясен и разбираем
начин, с еднакъв шрифт, не по-малко от 12, и не му е предоставено копие от договора и от
общите условия/ и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК /не е посочен начинът на формиране на ГПР и е
посочен грешен ГПР, защото сумата за възнаграждение за поръчител не е включена като
разход по кредита, при положение че на практика предоставянето на поръчителство е
задължително условие за сключването на договора, потребителят не е имал възможност за
избор, а кредиторът и поръчителят са свързани лица, поради което възнаграждението за
поръчителство е сигурен доход за кредитора/. Навежда възражение, че договорът за кредит
съдържа неравноправни клаузи. Сочи, че процесната клауза е неравноправна, защото е във
вреда на потребителя, не отговаря на изискването за долбросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, налагайки на
последния изключително висока такса за допълнителна услуга. Счита, че нейната
неравноправност произтича и от това, че таксата за допълнителна услуга не е включена в
договора за кредит и в посочения ГПР и по този начин на потребителя е наложено да приеме
клауза, с която не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора.
Възразява, че всичко това наред с посочената в договора по-ниска стойност на ГПР не са му
позволили да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Релевира възражение за нищожност на договора за кредит и поради заобикаляне на закона –
на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР. Твърди, че
задълженията му по договора са изцяло погасени. Счита, че платената от него сума въз
основа на нищожната клауза е платена без основание.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който
оспорва предявените искове. Оспорва твърдението, че предоставянето на поръчителство от
„****“ е било условие за сключване на договора за кредит, като сочи, че
кредитополучателят е могъл да посочи избран от него поръчител, поради което чл. 5 от
договора за кредит е индивидуално уговорена клауза, защото е включена в договора по
избор на потребителя. Сочи, че на ищеца са предоставени Стандартен европейски формуляр
и проекти на договора за кредит и на договора за гаранция, като преди сключването на
договора системата автоматично е показала дължимите такси към „****“ и той е потвърдил
изрично чрез СМС, че желае да сключи договора за кредит при посочените условия, поради
което е налице яснота и информираност на потребителя при вземане на решението за
сключване на договора, респ. не се касае за заблуждаваща търговска практика. Акцентира,
че дори ако е вярно, че той е узнал едва след сключването му, че трябва да обезпечи кредита,
е могъл в 14-дневен срок от сключването на договора да се откаже от него, без да дължи
обезщетения или неустойки, но не е упражнил това свое право. Счита, че разходът за
предоставената гаранция не е част от общия разход по кредита, защото касае услуга,
предоставена от трето лице и имаща незадължителен характер, от което следва, че на
2
потребителя е предоставена цялата законово необходима информация във връзка с размера
на действително приложимия ГПР и начина на неговото формиране. Моли за отхвърляне на
исковете. Претендира разноски.
С протоколно определение от 01.02.2024 г. е допуснато увеличение размера на
предявения осъдителен иск до сумата от 221.87 лв., представляваща цялото вземане на
ищеца, за което в молба с вх. № 30578/31.01.2024 г. е посочено, че представлява сбор от
сумата от 220.88 лв. – платено без основание възнаграждение за поръчителство, и сумата от
0.99 лв. – надвнесена сума.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното:
Съдът е сезиран с искове за прогласяване нищожност на договорна клауза и за
осъждане на ответника да върне на ищеца платени по повод на нея парични суми.
Kогато се иска прогласяване недействителност на сделка/договорна клауза, а в
обстоятелствената част на исковата молба са заявени повече от едно от законовите
основания за недействителност, съдът следва да съобрази, че е сезиран с множество
обективно съединени искове – при един петитум ищецът е заявил множество основания за
прогласяване недействителността на сделката/договорната клауза. Независимо от
поредността и съотношението, посочени от ищеца, исковете са предявени при условията на
евентуалност, защото ако сделката/договорната клауза е недействителна на едно основание,
предвидено в закона, е безпредметно прогласяването на нейната недействителност на друго
основание. Ето защо и съобразявайки съдебната практика /например Решение №
97/08.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г. на ВКС, І ТО, и Решение № 199/12.07.2016 г. по гр. д.
№ 583/2016 г. на ВКС, ІV ГО/, съдът счита, че обективно съединените искове за
прогласяване нищожност на клаузата на чл. 5 от Договор за предоставяне на потребителски
кредит № ****/29.12.2020 г. на различни основания, с които е сезиран, следва да се
разгледат при условията на евентуалност, като те подлежат на разглеждане в поредността,
произтичаща от естеството на въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото.
Първо следва да бъде разгледан искът с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 10,
ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 10 и т. 19 ЗЗП за
прогласяване нищожност на клаузата поради противоречие със закона, включително поради
неравноправност, и само в случай на неговото отхвърляне следва да бъде разгледан искът за
прогласяване нищожност на клаузата на другото релевирано основание – поради
заобикаляне на закона.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
В доказателствена тежест на ищеца е да установи сключването между страните на
Договор за предоставяне на потребителски кредит № ****/29.12.2020 г. и неговото
съдържание, по който ответникът му е предоставил в заем сумата от 2 000 лв., както и
твърдяното противоречие на закона, включително твърдяната неравноправност на
договорни клаузи.
3
В случая с Определение № 40761/14.11.2023 г., в което е инкорпориран изготвеният
от съда проект за доклад, приет за окончателен без възражения на страните, е обявено за
безспорно сключването между страните на Договор за предоставяне на потребителски
кредит № ****/29.12.2020 г., по който ответникът е предал на ищеца в заем сумата от 2 000
лв. От доказателствата по делото е видно, че той е сключен като договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние. Съгласно чл. 6 от договора той е сключен при Общите
условия за предоставяне на потребителски кредити на „****“ ЕООД.
С договора ищецът в качеството на кредитополучател е поел задължение да върне на
ответника в качеството на кредитор сума в общ размер на 2 239.80 лв., включваща заемната
сума и възнаградителна лихва, като сумата подлежи на връщане на 6 броя погасителни
вноски. Страните са договорили лихвен процент в размер на 11.99 % и ГПР в размер на
49.05 %. Посочено е в чл. 4 от договора, че общият разход по кредита е в размер на 239.80
лв. и включва лихвата.
Съдът намира, че сключеният между страните договор за потребителски кредит
попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй
като заемателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП.
Следователно за него се прилага защитата по ЗПК и разпоредбите на чл. 143 и сл. ЗЗП.
Възражението на ищеца за нищожност на договора поради противоречие с
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, предвиждаща, че договорът за потребителски кредит се
сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин,
като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт –
не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора, е
неоснователно. Този извод следва при съвкупната преценка на представения по делото
/включително и от ищеца/ екземпляр от договора, от който и без необходимост от специални
знания е видно, че е спазено изискването за шрифт и за яснота и разбираемост на текста, и
на заключението на съдебно-техническата експертиза /ведно с разясненията на вещото лице
в открито заседание/, от което се изяснява, че на 29.12.2020 г. от системата на ответника е
изпратена електронна поща до посочен от клиента мейл, съдържаща Стандартен европейски
формуляр, Погасителен план, Договор за предоставяне потребителски кредит №
****/29.12.2020 г., Общи условия, уреждащи отношенията между „****“ ЕООД и неговите
клиенти, като документите са получени същия ден.
Съгласно т. 1.4. от Общи условия, уреждащи отношенията между „****“ ЕООД и
неговите клиенти, по повод предоставяните от дружеството потребителски кредити /относно
приложимостта на които към процесния договор за кредит страните не спорят/, за да бъде
разгледано заявлението на кредитоискателя, последният е длъжен да предостави всички
изисквани от дружеството данни, информация и обезпечения /ако такива са необходими за
одобряването на потребителския кредит/. В случая в представения Стандартен европейски
формуляр е посочено, че кредиторът изисква като обезпечение по договора за кредит
договор за предоставяне на поръчителство/гаранция, подписан от кредитополучателя, както
и че ако кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от
4
кредитора, очакваните разходи за кредиполучателя ще бъдат в размер на 1 120.20 лв., като
те не се включват в ГПР по кредита. Съгласно възприетата в т. 2 от общите условия
дефиниция „гарант“ е одобрено от дружеството юридическо или физическо лице, което въз
основа на договор за поръчителство се задължава в полза на дружеството да гарантира
изпълнението на задълженията на кредитополучателя на дружеството по конкретен договор
за потребителски кредит, а „поръчител“ е одобрено от дружеството физическо лице,
предложено от кредитополучателя, което въз основа на договор за поръчителство се
задължава в полза на дружеството да гарантира изпълнението на задълженията на
кредитополучателя към дружеството по договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 5 от договора за кредит той се обезпечава с поръчителство,
предоставено от „****“ в полза на дружеството, като с одобряването от дружеството на
предоставеното в негова полза обезпечение уговорката, свързана с обезпечението, не може
да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.
Посочено е, че със сключването на договора за кредит кредитополучателят потвърждава, че
при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е
запознат с правото си да посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо
лице, за поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за
кредит, като е запознат, че всеки одобрен от кредитора поръчител дава еднаква възможност
на кредитополучателя да получи кредит при едни и същи търговски условия.
С определението за насрочване, връчено му на 22.11.2023 г., ответникът е задължен
на основание чл. 190 ГПК в 1-седмичен срок от получаването му да представи заверен
препис от договора за допълнителна услуга във връзка с договора за кредит, но той не го е
представил. Поради това и доколкото на ответника са били разяснени последиците по чл.
161 ГПК от възпрепятстване на доказването, както и предвид липсата на спор между
страните, съдът приема за установени твърденията на ищеца, че във връзка с договора за
кредит е сключен между ищеца и „****“ договор за поръчителство, по който за поемане на
задължението от поръчителя потребителят му дължи възнаграждение в размер на 1 120.20
лв.
Ищецът релевира възражение за нищожност на договора за поръчителство поради
липса на съгласие, като твърди, че не го е подписал. Неоснователността на това възражение
следва както от обстоятелството, че договорът за поръчителство /подобно на договора за
кредит/ е сключен като договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, така и
от заключението на съдебно-техническата експертиза, според което третата стъпка от
заявлението за отпускане на кредит на интернет страницата на „****“ ЕООД е свързана с
попълване на предпочитаното обезпечение – физическо лице /личен гарант или поръчител/
или юридическо лице /гаранция от „****“/, като в случая в системата на ответника са
налице данни за успешно попълнена трета стъпка чрез избор на гаранция от „****“, в който
случай информационната система автоматично визуализира калкулираните такси на
съответните падежни дати, след което ответникът преглежда заявката и оценява
кредитоспособността на клиента и взема решение, като в случай на одобрение му изпраща
5
електронна поща на посочен мейл заедно с проект на документи за сключване на договора за
кредит, генерирани от системата въз основа на посочените параметри от клиента, като се
извършва потвърждение на договора чрез СМС през мрежа на комуникационен оператор на
посочен от кредитоискателя мобилен телефон. Следователно, избирайки да обезпечи
искания кредит с гаранция от „****“ при визуализираните по време на избора такси,
изпращайки заявката за кредит до ответника, съдържаща този избор, получавайки
документите за сключване на договора за кредит въз основа на така зададените критерии
/включително направен избор за предоставяне на гаранция от „****“/ и потвърждавайки
чрез СМС желанието си да сключи договора при тези условия, ищецът еднозначно е изразил
съгласие да сключи не само договора за кредит, но и договора за поръчителство.
Що се отнася до възражението на ищеца за нищожност на договора за потребителски
кредит в неговата цялост поради противоречието му с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК съдът намира следното:
В договора за кредит и преддоговорната информация за неговото сключване е
посочен ГПР в размер на 49.05 %, като в чл. 4 е посочено, че той включва само лихвата, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Посоченият размер на ГПР
обаче не отразява реалния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а
именно възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство, сключен от
кредитополучателя с „****“, което възнаграждение е част от общия разход по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗПК.
Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите, е необходимо,
когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и
между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни
правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа
дейност. Следователно при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или
между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и
икономическо цяло, за да се постигне ефективна защита на потребителя при проверката от
страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави.
В случая при съпоставка на публично достъпните данни в Търговски регистър на
Република България и в Търговски регистър на **** /достъпен на https://registry.mbr.mt/ се
установява, че едноличният собственик на капитала на ответника „****“ ЕООД е „****
/чуждестранно юридическо лице, регистрирано във Финландия/, като същото лице е и
6
единият от собствениците на „**** П. Л. С. /сегашното наименование на „****“/.
Следователно налице е хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 6 ДР ТЗ.
Обстоятелството, че наименованията на двете дружества към момента на сключване на
договорите за кредит и за поръчителство са еднакви – „****“ и „****“, също навежда на
свързаност между тях. Този извод се подкрепя и от установения от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза факт, че ответникът е получавал плащане от
кредитополучателя, което е отнасял за погасяване на задължението на последния към
„****“.
В договора за кредит изрично е уговорено, че той ще бъде обезпечен от „****“, като
това дружество е предварително одобрено от кредитора, предвид което и при наличните
данни за свързани лица съдът намира, че за кредитора е било изначално известно, че договор
за поръчителство ще бъде сключен, като той е запознат и с условията, при които биват
сключвани договорите за поръчителство от „****“.
Възнаграждението за поръчителство безспорно е свързано с договора за кредит,
доколкото касае обезпечаването на задълженията по него. В случая предоставянето на
обезпечение представлява задължително условие, за да бъде изобщо разгледана заявката за
кредит, който извод следва както от информацията в част 2, т. 8 от Стандартния европейски
формуляр, така и от заключението на съдебно-техническата експертиза, в което не се сочи
вариант за кандидатстване за кредит без обезпечение. Обстоятелството, че потребителят е
могъл да избере физически лица за поръчители вместо предварително одобреното от
кредитора дружество, наличието на която възможност се установява от заключението на
съдебно-техническата експертиза, е ирелевантно, тъй като от значение е какви са
последиците при избор на този вид обезпечение и свързаните с него разходи, които
кредитополучателят трябва да направи и които са известни за кредитора.
Следователно събраните доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани
лица обуславят извод, че уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на
поръчителство е част от общия разход по кредита за потребителя по смисъла на § 1, т. 1 ДР
ЗПК, изброяването в който не е изчерпателно. Ето защо това възнаграждение следва да бъде
включено при изчисляването на ГПР като индикатор за общото оскъпяване на кредита
/аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК/, което в случая не е сторено. Последното е видно
както от чл. 4 от договора за кредит, така и от факта, че в договора за кредит изобщо не е
отбелязана дължимостта във връзка с него на възнаграждение за поръчителство. На
следващо място, от заключението на съдебно-счетоводната експертиза също се изяснява, че
при определяне на ГПР в размер на 49.05 % кредиторът е включил само разходите за
договорна лихва. От същото заключение се установява, че действителният размер на ГПР,
при изчисляването на който е взето предвид и възнаграждението за гаранта, възлиза на
588.96 %. Следователно действителният размер на ГПР е над 10 пъти по-висок от обявения
в договора за кредит.
По изложените съображения съдът намира, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Те следва да се приемат за изпълнени,
7
когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му
размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан
целенасочено в заблуждение. След като в договора за кредит не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до
неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителя, тъй като целта на уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми да
се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето /чл. 22 ЗПК/.
Щом договорът за кредит е нищожен в неговата цялост, то нищожна е и клаузата на
чл. 5 от него, в която е уговорено задължение за кредитополучателя за предоставяне на
обезпечение. Поради това клаузата следва да бъде прогласена за нищожна на основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, респ. не следва да бъдат разглеждани
останалите релевирани от ищеца основания за нейната нищожност.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Размерът на този иск е увеличен с протоколно определение от 01.02.2024 г. Прието е
в съдебната практика, че при изменение на размера на иска спорното право продължава да
се претендира на същото основание и със същото съдържание, като промяната е само по
отношение на размера. В случая съдът намира, че допуснатото на 01.02.2024 г. увеличение
на размера на осъдителния иск е частично недопустимо – по отношение на сумата от 0.99
лв. Така е, защото в молбата за увеличение на размера на иска се сочи, че това е надвнесена
сума, докато частичният иск, чието увеличение е поискано и допуснато, е основан на
различни твърдения – такива за плащане от ищеца на сумата, чието възстановяване се
претендира, като възнаграждение за поръчителство въз основа на нищожна договорна
клауза. При това несъответствие във фактическите твърдения, изложени в исковата молба и
в молбата за изменение на размера на осъдителния иск, съдът счита, че претенцията за
сумата от 0.99 лв. има различно основание и съдържание от тези на първоначално
предявената частична осъдителна претенция. Ето защо по отношение на сумата от 0.99 лв.
молба с вх. № 30578/31.01.2024 г. в действителност няма характер на искане по чл. 214, ал.
1, изр. 3, пр. 1 ГПК, а представлява предявяване на изцяло нов иск, което обаче е
недопустимо. По изложените съображения и на основание чл. 253 ГПК определението за
допускане увеличение на размера на осъдителния иск за разликата над 220.88 лв. до 221.87
лв. следва да бъде отменено, респ. съдът не следва да се произнася по тази претенция.
По иска за сумата от 220.88 лв. в доказателствена тежест на ищеца е да установи
извършена от него в полза на ответника престация на тази сума, заплатена като
възнаграждение за поръчителство, и получаване на сумата от ответника. В тежест на
8
последния при установяване на горните факти е да докаже наличието на правно основание
за получаване на процесната сума.
Основателността на иска за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 5 от договора
за кредит, предвиждаща задължение за кредитополучателя за предоставяне на обезпечение
под формата на поръчителство от „****“, влече нищожност и на договора за поръчителство,
сключен между ищеца и „****“, в който е уговорено задължение за ищеца за заплащане на
възнаграждение за поръчителство, доколкото двата договора са сключени от свързани лица
и следва да се разглеждат като едно правно и икономическо цяло. Оттук следва извод за
недължимост от кредитополучателя на възнаграждение за поръчителство.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира като
обективно и компетентно, се установява следното: На 20.01.2021 г. кредитът е предсрочно
погасен, като ищецът е заплатил на „****“ ЕООД за погасяване на задълженията по
договора за паричен заем и договора за гаранция сума в общ размер на 2 283 лв., която е
осчетоводена от ответника в погасяване на задълженията на кредитополучателя за главница
в размер на 2 000 лв., договорна лихва в размер на 51.13 лв. и такса за предсрочно
погасяване в размер на 10 лв., както и за погасяване на задължението му към „****“ за
предоставена гаранция в размер на 220.88 лв., като е останала и надвнесена сума в размер на
0.99 лв. Сумата от 220.88 лв. е преведена от „****“ ЕООД на „****“, като по
административни и разходни съображения е групирана в партида заедно с други такива
плащания по други договори и е преведена на гаранта с общо платежно нареждане, поради
което няма отделно платежно нареждане и счетоводен запис за пренасочената гаранционна
такса. Оспорването на заключението от ищеца в частта относно превеждането на сумата от
220.88 лв. от ответника на „****“ е неоснователно, защото в открито заседание вещото лице
разяснява, че към общото платежно нареждане е съставен опис, който му е предоставен и то
е проследило, че съответното платежно нареждане включва плащане към „****“ по
конкретния договор.
Независимо от горното съдът намира, че искът за връщане на сумата от 220.88 лв. от
ответника на ищеца е основателен, щом по делото е доказано, че тя е постъпила в
патримониума на „****“ ЕООД при начална липса на основание, произтичаща от това, че
договорът за кредит и сключеният във връзка с него договор за поръчителство са нищожни.
Обстоятелството как „****“ ЕООД е процедирало с така получената сума /още повече че по
делото не е доказано кога е извършен преводът й от ответника на поръчителя/ е ирелевантно
за предявения от кредитополучателя иск за връщането й, защото за наличие на
неоснователно обогатяване е необходимо и достатъчно да се установи липса на правно
основание за разместване на блага между правните субекти.
При първоначално частично предявен иск претенцията за присъждане на законната
лихва от момента на завеждане на иска е само по отношение на предявената част от
вземането за главница, която част представлява предмет на делото. При увеличаване в хода
на процеса на частично предявен иск моментът, от който следва да се присъди законната
лихва върху увеличения размер, е от датата на подаване на молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3,
9
пр. 1 ГПК за увеличаването на иска /в този смисъл – Решение № 60141/25.11.2021 г. по т. д.
№ 2022/2020 г. на ВКС, I ТО/. Ето защо законната лихва върху първоначално предявения
частичен размер от 100 лв. следва да бъде присъдена, считано от датата на подаване на
исковата молба – 18.05.2023 г., до окончателното плащане, а върху разликата до пълния
размер на вземането от 220.88 лв. – от подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 31.01.2024 г.,
до окончателното плащане.
По разноските:
При този изход на делото на ищеца се дължат на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сторените от него разноски в общ размер на 315 лв., както следва: 100 лв. – държавна такса;
200 лв. – депозит за вещо лице; 15 лв. – такса за съдебни удостоверения.
По отношение на претенцията за адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна
адвокатска помощ на ищеца съдът намира следното:
Достатъчно за уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗАдв е: правна помощ по делото
да е осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер на
възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗАдв; заявление, че предоставената правна помощ е
договорена като безвъзмездна, и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК /в този смисъл –
Определение № 515/02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на ВКС, I ТО/. В случая по
делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца и
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, в който е уговорено, че правната помощ се
предоставя безплатно съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Съобразно константната съдебна
практика така посоченото обвързва съда, като в тежест на насрещната страна е, ако оспорва
наличието на съответното основание за оказване на безплатна правна помощ, да представи
доказателства. В случая не са представени от ответника доказателства, които да
опровергават посоченото в договора основание за безплатна правна помощ. Щом по делото
е осъществена правна помощ без данни за договорено адвокатско възнаграждение, налице е
заявление, че правната помощ е оказана безплатно, и липсват данни за обратното, както и са
налице условия за ангажиране отговорността на насрещната страна за разноски,
адвокатското възнаграждение следва да бъде възложено в тежест на ответника. Това
кореспондира и с принципа по чл. 36, ал. 1 ЗАдв, че адвокатът има право на възнаграждение
за своя труд.
В хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатското възнаграждение се определя в рамките
на предвидения минимум в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Съдът намира, че в случая определянето на адвокатското
възнаграждение по правилото на чл. 2, ал. 5 от наредбата би излязло извън постигането на
легитимната цел на закона да се осигури справедливо и адекватно възнаграждение на
адвоката. За да достигне до този извод, съдът съобрази, на първо място, предмета на делото,
който независимо от броя на предявените искове в крайна сметка се свежда до искане за
връщане на недължимо платена по повод нищожна договорна клауза парична сума, и на
второ място, положените от адвоката усилия, които не надхвърлят минималното при такъв
10
тип дела. Поради това съдът намира, че присъждане на съответстващо на разпоредбата на
чл. 2, ал. 5 от наредбата адвокатско възнаграждение в размер на 960 лв. /при това – при
материален интерес по делото, възлизащ на 220.88 лв./ би било несъответно на положените
от адвоката усилия и в крайна сметка би представлявало допускане от съда на злоупотреба с
право, каквато съдът всъщност е длъжен да осуети /в подобен смисъл – Определение №
174/26.04.2021 г. по ч. гр. д. № 560/2021 г. по описа на ВКС, III ГО/. Ето защо съдът приема,
че в случая не следва да се определя адвокатско възнаграждение за всеки от предявените
искове, а общото дължимо възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ
възлиза на сумата от 480 лв. /с вкл. ДДС/.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ на основание чл. 253 ГПК протоколно определение от 01.02.2024 г. в
частта, с която е допуснато увеличение на размера на предявения осъдителен иск за
разликата над 220.88 лв. до 221.87 лв.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от Д. И. Д., ЕГН **********, с
адрес: ****, срещу „****“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, че
клаузата на чл. 5 от Договор за предоставяне на потребителски кредит № ****/29.12.2020 г.
е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради
противоречие на закона.
ОСЪЖДА „****“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, да
заплати на Д. И. Д., ЕГН **********, с адрес: ****, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
сумата от 220.88 лв., платена без основание, ведно със законната лихва върху сумата от 100
лв. за периода от 18.05.2023 г. до окончателното плащане, и ведно със законната лихва върху
сумата от 120.88 лв. за периода от 31.01.2024 г. до окончателното плащане, както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 315 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА „****“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, да
заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ****, на основание чл. 38,
ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 480 лв. – възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ на Д. И. Д..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните, а в частта, имаща характер на определение, не подлежи
на обжалване.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11