РЕШЕНИЕ
гр. София,
№ ................./.................г.,
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-Б ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публичното
заседание на девети март две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
ИВА НЕШЕВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от
младши съдия Нешева в. гр. дело № 9582 по описа на съда за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на гл. ХХ от ГПК.
С
решение № 533158/13.11.2018 г. по гр.д. № 67123/2016 г. на Софийския районен
съд, 64 състав, е признато за установено по
предявените от „А.К." ЕАД против В.Т.Ч. и Д.Т.Ч. положителни установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1, във вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр.
чл. 79 от ЗЗД, вр. чл. 150 и сл. от ЗЕ и чл. 422, ал. 1, вр. чл. 86 от ЗЗД, че
ответниците дължат на ищеца разделно по ½ част от следните суми: сумата
от 1042,78 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия на
топлоснабден имот, находящ
в гр. *******за периода от м.04.2013 г. до м.09.2015 г., ведно със законна
лихва от 05.05.2016 г. до изплащане на вземането; сумата от 186,30 лева,
представляваща мораторна лихва за периода от 06.05.2013 г. до 31.09.2016 г.,
сумата от 14 лева, представляваща такса за топлинно счетоводство, за които суми
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ЧГД №
24862 /2016 г. по описа на СРС. С решението искът за главница е отхвърлен за
разликата над 1042,78 лева до предявения размер от 1154,99 лева и за период от
м.01.2013 г. до м. 03.2013 г., а искът за мораторна лихва е отхвърлен за
разликата над сумата от 186,30 лева до пълния предявен размер от 206,63 лева за
периода от 01.01.2013 г. до 05.05.2013 г.
Срещу
така постановеното решение в частта, с която са уважени исковите претенции, е
подадена въззивна жалба от ответниците в първоинстанционното производство В.Т.Ч.
и Д.Т.Ч., чрез адв. К.. Решението в частта относно таксата за дялово
разпределение се оспорва като недопустимо. Във въззивната жалба се излагат
оплаквания за това, че неправилно е прието в обжалвания съдебен акт, че страна
по облигационното правоотношение с дружеството са ответниците. Твърди се, че те
не са нито собственици, нито ползватели на процесния топлоснабден имот. Считат,
че няма решение на общото събрание за избор на третото лице – помагач да
извършва услугата дялово разпределение. Посочват, че по делото не се установява
ответниците да не са осигурили достъп до имота, както и че ищецът неоснователно
е начислил завишена стойност за топла вода поради неосигурен достъп. Твърдят,
че неосигуряването на достъп следва да се установява с констативен протокол.
Посочват, че за периода от 05.2012 г. до 04.2013 г. е представена отчетна карта
с показания на водомерите, от което следва, че за този период е бил осигурен
достъп. Считат, че неправилно съдът е определил размерът на таксата за услугата
дялово разпределение. Твърдят, че ищецът не е остойностявал задълженията
съгласно нормативните изисквания. Считат, че неправилно съдът е приел, че
дължат обезщетение за забава. Моли се за отмяна на обжалвания съдебен акт и
отхвърляне на исковите претенции. Претендират се сторените разноски.
В
законния срок е постъпил отговор на въззивната жалба от страна на „А.К."
ЕАД, с който я оспорва. Твърди, че ответниците са собственици на основание
наследствено правоприемство на процесния топлоснабден имот при квоти по
½ ид.ч. Счита, че ответниците са клиенти по валидно облигационно
отношение по продажба на топлинна енергия. Посочва, че имотът е бил
топлоснабден като за процесния период ищцовото дружество е доставило топлинна
енергия. Твърди, че ответниците са изпаднали в забава, тъй като от една страна
до тях са изпратени покани, и от друга страна съгласно чл. 33, ал. 6 от Общите
условия лихвата за забава се дължи при неизпълнение за плащане в 30-дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнася. Моли за потвърждаване на
обжалвания съдебен акт. Претендира разноски.
В
законоустановения срок е депозирана и частна жалба от В.Т.Ч. и Д.Т.Ч. срещу
определение № 98836/19.04.2019 г. по гр.д. № 67123/2016 г. на Софийския районен
съд, 64 състав, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателите за
изменение на решението, с което е решено по същество делото, в частта за
разноските. В жалбата се излагат доводите за неправилност на обжалвания съдебен
акт. Според жалбоподателите съдът неправилно е изчислил разноските, дължими за
юрисконсултско възнаграждение, като е приложил разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК в редакцията, приложима преди изменението, обн. в Дв., бр. 8/2017 г.
Считат, че в случая следва да се приложи разпоредбата в настоящата и редакция,
влязла в сила в хода на първоинстанционното производство, като подобно
тълкуване според жалбоподателите съответства на тълкувателно решение № 4/2013
г. от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Моли се за отмяна
на обжалвания съдебен акт.
Насрещната
страна „А.К.“ ЕАД оспорва депозираната частна жалба.
Софийски градски съд,
като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в нея оплаквания,
съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните
правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа и правна
страна:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана с правен
интерес от обжалването страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и
след осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и
допустимо. Неоснователен е доводът за недопустимост, изложен във въззивната
жалба. Видно от исковата молба се претендира като главница сума в размер на
1154,99 лева. Тази главница е сбор от претенцията за главница за доставена
топлинна енергия и цена за осъществена услуга топлинно счетоводство, както е
посочено и в заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В случая при
тълкуване на волята на ищеца, който е депозирал искова молба по реда на чл.
422, вр. с чл. 415 ГПК след депозирано възражение срещу издадената заповед за
изпълнение, настоящият състав достигна до извода, че се претендира както
главницата за доставена топлинна енергия, така и главница за осъществена услуга
дялово разпределение, които са били заявени в заповедното производство. Поради
това и не е било необходимо да бъдат давани указания на ищеца за отстраняване
на нередовности в исковата молба, както и липсва основание да се счете, че не
се претендира цена за осъществена услуга топлинно счетоводство. Поради
изложените съображения доводите за недопустимост на обжалвания съдебен акт са
неоснователни.
Съгласно
чл. 271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и
допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди,
отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите,
изложени във въззивната жалба. Следователно, предметът на решаващата дейност на
въззивната инстанция е очертан не с наведените фактически доводи и правни
съждения в исковата молба, а с релевираните във въззивната жалба основания за
неправилност на обжалвания съдебен акт – по отношение на неговата обоснованост,
респ. по отношение на обстоятелството дали първоинстанционният съд е допуснал
съществени нарушения на процесуалния закон или не е приложил правилно
материалния закон.
В
своето решение първоинстанционният съд е приел, че страните по делото се
намират в облигационна връзка с предмет доставка на топлинна енергия, че за
процесния период е доставена топлинна енергия до процесния имот, поради което
съобразно нормативните изисквания е била начислена цена за доставената топлинна
енергия, която обаче не е била заплатена от потребителите. СРС е уважил е
исковата претенция частично, тъй като е приел, че за периода 01.01.2013 г. –
31.03.2013 г. вземанията са погасени по давност. В частта, в която са
отхвърлени исковите претенции решението на СРС е влязло в законна сила като
необжалвано. Предмет на въззивна проверка е частта, с която са уважени исковите
претенции.
Настоящият
състав изцяло споделя фактическите и правни изводи на първоинстанцинния съд, поради
което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанцинния
съд. Независимо от това въззивният съд е длъжен да обсъди доводите в жалбата. Във
връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:
Основателността
на предявените искове зависи от пълното и главно доказване на следните
обстоятелства: 1. качеството на ответната страна като потребител на топлинна
енергия; 2. доставяне от топлофикационното дружество на съответното твърдяно
количество топлинна енергия на абоната за съответен период; 3. в съответния
установен срок потребителят да не е заплатил дължимите за тази енергия суми. По
иска за лихви следва да се установи настъпване на падежа и изтичане на
съответен период от време, през който задължението не е платено.
Основният
довод във въззивната жалба на ответниците е за неправилност на изводите на съда
досежно първата предпоставка за уважаване на исковите претенции. В тази връзка
настоящият състав намира, че доводите във въззивната жалба са неоснователни
поради следните съображения:
Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от
писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма
за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава
непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл.
150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора
при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“,
който според легалното определение в т. 2а от пар. 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ,
бр. 54 от 17. 07. 2012г., е клиент, който купува енергия за собствени битови
нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации
към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените
сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 -
чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците
или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в
сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената
топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба
на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия / така мотивите на т. 1 от ТР № 2/2017 от 17 май 2018 год. на
ОСГК на ВКС/.
Законът
предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на изричен писмен
договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда – етажна
собственост, всички собственици или титуляри на вещно право на ползване върху
самостоятелен обект в етажната собственост са потребители на топлинна енергия,
т.е. страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 от ЗЕ/.
В тази хипотеза законът приравнява придобиването на право на собственост или
вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на договор с
топлопреносното предприятие. Законът по императивен ред приема, че договорът се
смята за сключен със самия факт на придобиване на имота с новия собственик
/собственици/ или вещен ползвател на същия.
Видно
от дотук изложеното, договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от
етажна собственост може да бъде както изричен писмен, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за
преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
От
представените по делото доказателства се установява, че ответниците са били
собственици на процесния имот през процесния период. Видно от нотариален акт №
117, том I, рег. №
1020, дело № 44 от 22.02.2017 г. на посочената дата ответниците в качеството им
на продавачи са прехвърлили собствеността върху процесния имот на А.Г.и Х.Т.в
качеството им на купувачи. Освен това в отговора на исковата молба ответниците
изрично са посочили, че не оспорват обстоятелството, че са наследници на В.П.Ч.,
починала на 26.01.2008 г., което се установява и от представеното по делото
удостоверение за наследници изх. № 174 от 17.03.2015 г. на Община Козлодуй. Съдът
констатира и, че до 24.02.2017 г. партидата е водена на името на В.Т.Ч. и след
осъществената продажба на имота е депозирана декларация за откриване на партида
от новия собственик. При съвкупна преценка на посочените доказателства
настоящият състав счита за неоснователен доводът във въззивната жалба, че
ответниците не са били собственици на процесния имот през процесния период и че
правилно районният съд е приел за доказана първата предпоставка за уважаване на
исковите претенции- а именно че В.Ч. и Д.Ч. са станали страни по договор за
продажба на топлинна енергия въз основа на самия факт на придобиване на
собствеността върху процесния обект и същото е прекратено едва с прехвърлянето
на собствеността на 22.02.2017 г., което е след процесния период.
Следващият
довод на въззивниците е, че дружеството за дялово разпределение не е имало
правомощия да извършва тази услуга, тъй като не е било избрано от общото
събрание на собствениците на самостоятелни обекти от сградата в режим на етажна
собственост, в който се намира и процесният обект. Видно от приетото по делото
заключение по назначената съдебно-техническа експертиза услуга топлинно
счетоводство е осъществявана съобразно изискванията на действащата през периода
нормативна уредба. Вещото лице се е запознало и с договора между етажната
собственост и ФДР „ТАЕС Нелбо Инжинеринг“ ООД /“Нелбо“ ЕАД/ с предмет
извършване на услуга топлинно счетоводство и е посочило, че дружеството е
извършвало услугата за процесния период. Независимо, че по делото договорът не
е представен, доколкото се установява, че услуга топлинно счетоводство е била
осъществена, се дължи заплащане за тази услуга, както правилно е приел СРС. Размерът
на задължението съдът правилно е определил при условията на чл. 162 ГПК, според
която разпоредба при липса на данни относно размера на иска, установен по
своето основание, съдът определя размера по своя преценка или взема
заключението на вещо лице. В случая предвид липсата данни за цената на услугата
за топлинно счетоводство съдът на основание чл. 162 ГПК е определил размера, поради
което настоящият състав не споделя доводите на въззивника за допуснати
нарушения от страна на районния съд.
Във
връзка с довода относно начина на формулиране на задължението за доставена
топлинна енергия настоящият състав намира следното: По делото са представени
констативни протоколи от 24.05.2014 г. и 25.05.2015 г. и 08.05.2016 г.,
подписани от домоуправителя на етажната собственост и служител на „Нелбо“ ЕАД,
в които е удостоверено обстоятелството, че за процесния обект не е бил осигурен
достъп на служителите за извършване на отчет на уредите за дялово разпределение.
В заключението си по назначената съдебно-техническа експертиза вещото лице също
е посочило, че не е бил осигурен достъп до имота на длъжностните лица на
„Нелбо“ ЕАД, осъществило услугата дялово разпределение, което е удостоверено от
съответните длъжностни лица, като конкретно в отчетите е отбелязано, че за
периодите 05.2012 г. – 04.2013 г.; 05.2013 г. – 04.2014 г.; 05.2014 г. –
04.2015 г. имотът е необитаем, а за 05.2015 г. – 04.2016 г. –не е осигурен
достъп до имота. Въз основа на тези доказателства съдът намира, че по делото не
се установява потребителите да са изпълнили задължението си да осигурят достъп
на длъжностните лица, които е следвало да отчетат измервателните средства. Поради
това и количеството топлинна енергия не е било определено на база реален отчет,
а по реда на чл. 70, ал. 4 от Наредба №
16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването. Поради изложените съображения и с
оглед приетото заключение по назначената съдебно-техническа експертиза за
процесния период правилно е начислена топлинна енергия съобразно нормативните
изисквания в общ размер от 1171,56 лева.
СРС
е взел предвид всички събрани по делото доказателства и е обсъдил всички доводи
и възражения на страните, като е достигнал до правилни фактически и правни
изводи, поради което и обжалвания съдебен акт следва да бъде потвърден, а
депозираната срещу него жалба – оставена без уважение като неоснователна.
По депозираната частна
жалба:
Частната
жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирана страна и срещу
подлежащ на обжалване съдебни актове, поради което е допустима. Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна, съображенията за което са следните:
Доводите
на жалбоподателите за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение в
заповедното производство са неоснователни. Когато юридическо лице е било
защитавано от юрисконсулт, възнаграждението се определя от съда и не подлежи на
доказване – чл. 78, ал. 8 от ГПК. В случая посочената разпоредба е приложима в
редакцията й към момента на издаване на заповедта за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 23.06.2016 г. по ч. гр. дело № 24862/2016 г. по
описа на СРС, ГО, 64 състав, в съответствие с конституционното правило на чл.
5, ал. 5 за влизане в сила на нормативните актове три дни след обнародването
им. Доколкото в случая договор за правна помощ не се сключва, а съдебният акт
го замества относно размера на възнаграждението, то настоящият съдебен състав
приема, че нормата следва да се приложи съобразно нейната редакция към момента
на постановяването му, а именно – ДВ, бр. 59 от 2007 г., в сила от 01.03.2008
г., съобразно която присъжданото възнаграждение на страната за юрисконсулстко
процесуално представителство е в размер на минималното възнаграждение за един
адвокат и се определя по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, както е сторила и районната съдебна инстанция. В
този смисъл няма основание за определяне на размера на юрисконсулсткото
възнаграждение по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ, както считат
жалбоподателите.
По разноските:
При
този изход на спора право на разноски право на разноски има въззиваемата
страна, която претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. По преценка
на въззивния съд, която не подлежи на контрол, в пределите от 100.00 лева до
300.00 лева на основание чл.78, ал.8 от ГПК вр. с чл.25, ал.1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ вр. чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ.) с
оглед процесуалното поведение на страната, фактическата и правна сложност на
делото следва да се присъди в размер на 150 лева.
Мотивиран
от горното СЪДЪТ
Р
Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 533158/13.11.2018г. по гр.д. № 67123/2016 г. на Софийския районен съд, 64 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
частна жалба, депозирана от В.Т.Ч. и Д.Т.Ч., срещу Определение №
98836/19.04.2019 г. по гр.д. № 67123/2016 г. на Софийския районен съд, 64
състав.
ОСЪЖДА В.Т.Ч., с ЕГН: **********,
с адрес: гр. *******, и Д.Т.Ч. , с
ЕГН: **********, с адрес: гр. София, пл. „цар *******да заплатят на „А.К.“ ЕАД, ЕИК: *******, с адрес на
управление:*** 3320 сумата в размер на
150 лева, представляваща разноски, сторени в хода на въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО
с оглед цената на исковите претенции не подлежи на касационно обжалване на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.