Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../19.09.2023 г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV-Е
въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори декември през две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.с. АНТОАНЕТА ИВЧЕВА
при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното
от съдия Генжова в.гр.дело № 5020 по описа за 2021 година, и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение №20009046/12.01.2021г.,
постановено по гр.д. №60749/2019г. по описа на СРС, 120 състав, е осъдено „И.“
АД да заплати на Х.А.К. на основание чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД сумата от
5000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в
резултат на непозволено увреждане, осъществено чрез клевети, съдържащи се в публикации
във вестник „Капитал“, бр.№28 от 12-18.07.2019г. със заглавия „Голямата
енергийна измама“, подзаглавие „Кой счупи пазара на ток, защо цената за фирмите
в България е най-висока в цяла Европа и как да го поправим“, „Честита нова
енергийна година“, „И още нещо в сметката за ток“ с автор И.С., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 22.10.2019г. до
окончателното изплащане на сумата, както и направените разноски по делото в
размер на 592 лева, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, съразмерно на уважената
част от иска, като е отхвърлен искът до пълния му предявен размер от
15 000 лева като неоснователен. С решението е осъден Х.А.К. да заплати на
„И.“ АД сумата от 666,67 лева за разноски по делото, съразмерно на отхвърлената
част от исковете.
Постъпила е
въззивна жалба от ответника „И.“ АД, чрез пълномощника адв. А.К., срещу решението
в осъдителната му част, като се излагат оплаквания, че същото е постановено при
съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния
закон и необоснованост. Въззивникът поддържа, че първоинстанционният съд приел,
че е пропуснат срокът за отговор без да вземе предвид възражението, че не е
било налице редовно връчване на исковата молба. С това било допуснато
съществено нарушение на съдопроизводствените правила и било нарушено правото на
ответника на справедлив процес. Първоинстанционният съд приел, че няма да се
произнася по правните доводи на ответника в отговора на исковата молба без да
съобрази, че преклузията се отнася само до фактите, но не и до въпросите
относно правото. Изложените в отговора доводи на ответника въобще не били
обсъдени, което довело до нарушение на процесуалния закон. Били представени от
ответника доказателства, от които се установявало, че името на ищеца се свързва
с визираните в процесните статии търговски дружества в сферата на енергетиката.
Било посочено също така, че ищецът е предявил и друг иск, оплаквайки се от
същите обстоятелства срещу сайта „Биволъ“, поради което следвало да установи
какви вреди е претърпял от публикациите във вестник „Капитал“, които са
различни от претендираните от сайта „Биволъ“. Тези доказателства не били
обсъдени от съда и не били приети за установени по делото обстоятелствата,
свързани с името на енергийния бос К., акцията на прокуратурата в свързваните с
неговото име дружества. Не било отчетено и обстоятелството, че ищецът води дело
срещу друга медия за същите обстоятелства без да разграничи претендираните
вреди. Поради това първоинстанционният съд следвало да остави исковата молба
без движение и като не сторил това, съдът допуснал процесуално нарушение, което
било съществено. В открито съдебно заседание процесуалният представител на
ищеца направил съществено изменение на твърдените факти, като посочил, че
действията, от които се оплаква, са извършени не от „Бивол“ ООД, както било
заявено в исковата молба, а от „И.“ АД. Това уточнение било направено след
депозирането на отговора на исковата молба, в който било направено
възражението, че не става ясно в коя точно медия се твърди, че са публикувани
процесните материали. След това съществено изменение на твърдяната от ищеца
фактическа обстановка следвало да бъде предоставена възможност на ответника да
изрази становище, но вместо това съдът допуснал изменението, като го
квалифицирал като техническа грешка. По този начин съдът направил невъзможна
защитата на ответника и допуснал съществено процесуално нарушение. Не било
доказано обстоятелството, че ищецът има нещо общо с търговските дружества в
сферата на енергетиката и самата сфера на енергетиката, коментирани в статията.
По делото било установено, че лицата с имена Х.К. са десетки, което означавало,
че десетки граждани могат да претендират, че са им нанесени неимуществени вреди
с твърдението за неверни обстоятелства, че имат нещо общо с енергетиката. Била
изключена възможността даден индивид да може да претендира нарушено право и
съответно обезщетение просто защото се е припознал в дадена публикация. От
изложеното в исковата молба оставало впечатлението, че самият ищец твърди, че
няма нищо общо с енергетиката и бизнеса в тази област. Ищецът не проявил
никаква инициатива да докаже, че тъкмо той измежду десетките лица, носещи името
„Х.К.“ е активно легитимиран и титуляр на правото да иска обезщетение за вреди,
причинени от процесните публикации. В исковата молба не било посочено от какво
се оплаква ищецът, нито кои твърдения от статиите се твърди, че са неверни и
позорящи. Първоинстанционният съд следвало да даде указания на ищеца да уточни
кои изрази, изречения и пасажи от статиите визира и в какво се състои
неверността им, респ. какви са верните факти. Не бил обсъден нито един от
откъсите от статиите като съдържание, а било възпроизведено персоналното разбиране
на ищеца, за това какво внушават статиите, с което било допуснато нарушение на
материалния закон. Не били подложени на обсъждане и анализ самите конкретни
твърдения в процесните статии и била възпроизведена тезата на ищеца, че
публично твърдение, че държавни органи подпомагат по незаконен начин енергийния
бизнесмен се отнасяло до бизнесмена, а не до държавните органи, като по този
начин било допуснато нарушение на правилата на логическото мислене. Не била
отчетена разликата между фактически твърдения и коментари, оценъчни съждения,
като последните били приети за фактически твърдения в нарушение на закона.
Съдът не изследвал нито дали конкретни твърдения в статиите са верни или
неверни, нито дали са позорящи. Игнорирано било обстоятелството, че Х.К. е
публична фигура, поради което тези лица са длъжни да търпят критика в по-голяма
степен от частните лица. Не бил отчетен и общественият интерес. Същият се
обосновавал от значимостта на темата за енергетиката и цените, които заплащат
потребителите, наличието на дългогодишен обществен дебат по темата, дълготрайно
присъствие на името на Х.К. в този дебат, наличието на факти и обстоятелства,
които и на по-късен етап са довели до действия на прокуратурата. Представени
били и доказателства, че и други медии са отразили в общественото пространство
същите обстоятелства, откъдето следвал извод за липса на недобросъвестност у
ответника. От показанията на изслушаната свидетелка не се установявало какво
общо има ищецът с енергийния сектор и има ли общо с него. Единствените сведения
относно евентуални неимуществени вреди били получени от самия ищец. Изявлението
на ищеца, за което дала показания свидетелката, не било за претърпени душевни
болки и страдания от публикации, а изразено съжаление, че не получава печалба
от публикуването на името му във вестниците, но такъв иск не бил предявен.
Поради изложеното моли решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде
постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло. В съдебно
заседание жалбата се поддържа.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна Х.А.К., чрез
адв. И.М., с който жалбата се оспорва изцяло. Въззиваемата страна поддържа, че
не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния
закон, както и, че решението е било обосновано. В съдебно заседание се излагат
доводи, че първоинстанционният съд е направил анализ на всички представени по
делото доказателства и е постановил едно обосновано решение. Посочва се, че
ищецът е публична фигура, както и, че не е проведено обратно доказване, че в
статията се визира друго лице. Не следвало неговото име да се пришива към неща,
които по всеобщо разбиране на неправомерни, непозволени или срещат неодобрение,
както било направено в поредицата от три публикации. Поради изложеното моли
решението да бъде потвърдено.
Съдът, като
обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е
подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав
споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Във връзка доводите в жалбата
за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Неоснователни са
поддържаните от въззивника доводи за допуснати от първоинстанционния съд
процесуални нарушения. Видно от приложеното на л. 15 от първоинстанционното
производство съобщение преписите от исковата молба и приложенията към нея са
връчени на 22.11.2019г. на служител на ответника, като е отбелязана и длъжността,
която заема. Писменият отговор на исковата молба е подаден от ответника на
04.02.2020г., т.е. след изтичане на срока по чл.131 от ГПК, поради което
направените със същия оспорвания са преклудирани. Неоснователни са и
възраженията, че е било направено от ищеца изменение в твърдяната фактическа
обстановка без да се даде възможност на ответника да подаде отговор. Видно от
представената по делото искова молба предявеният иск е насочен срещу „И.“ АД,
като се претендира обезщетение за вреди от публикации във вестник „Капитал“,
които са приложени към исковата молба. В същия смисъл е и формулираният
петитум. Поради това не може да бъде възприета тезата на ответника, че не е
могъл да организира защитата си, тъй като на едно място в обстоятелствената част
на исковата молба било споменато друго дружество - „Бивол“ ЕООД, доколкото
очевидно се касае за техническа грешка, а обстоятелствата, от които произтича
предявената претенция, както и ответникът са надлежно индивидуализирани в
исковата молба.
За да бъде уважен предявеният иск с правно
основание чл.49 от ЗЗД ищецът следва да
установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи
факти: 1) възлагане на друго лице – изпълнител, извършването на определена
работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице –
пряк изпълнител на работата с необходимите елементи /деяние, вреда –
имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата,
противоправност и вина/, 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по
повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко
съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение
на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или
характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на
самата работа, но са пряко свързани с него.
В случая от събраните
по делото доказателства се установява и не е спорно между страните, че в
издаваното от ответника печатно издание вестник „Капитал“, бр.28, година XXVII, 2-18.07.2019г. е публикувана поредица от статии с
посоченото в исковата молба съдържание.
В чл. 39 - 41 от КРБ и в чл.10 от Конвенцията за защита на правата
на човека и основните свободи е прогласено правото на всеки да изразява и
разпространява мнение и да търси, получава и разпространява информация. В
обсега на това право се включва свободата на всеки да отстоява своето мнение и
да получава, съобщава и предава мнения, идеи или информация независимо от
начина на изразяване. Това е едно от основните права на личността, но същото не
е абсолютно. Самите норми, които го прокламират, въвеждат някои ограничения, като
не позволяват то да бъде използвано за накърняване и засягане на изрично
изброените права и интереси, а също и в общия за всички права чл. 57, ал. 2 КРБ, който не допуска
злоупотреба с тях, както и упражняването им, ако се накърняват права или
законни интереси на друг. Такова ограничително основание се съдържа и в текста
на чл. 10, т. 2 от Конвенцията, допускащ ползването на свободата на изразяване
на мнения да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции,
които са предвидени в закона, необходими са в едно демократично общество и са в
интерес на надлежно указаните цели. Сред ценностите, чиято закрила е основание
за ограничаване на правото на свобода на изразяване на мнения, основният закон
изрично посочва присъщите на личността чест, достойнство, добро име.
В решение № 7 от
4.VI.1996 г. по конст. д. № 1/96 г.
Конституционният съд на РБ постановява следното: „Отделните права, предоставени
от разпоредбите на чл. 39 – чл. 41 от Конституцията, задължават държавата да се
въздържа от намеса при тяхното упражняване. Ограничаването на тези права е
допустимо с цел охраната на други, също конституционно защитими права и интереси,
и може да става единствено на основанията, предвидени в Конституцията. Не се
допуска ограничаването им със закон на други, извън посочените в Конституцията
основания. При налагането на тези ограничения органите на законодателната,
изпълнителната и съдебната власт са длъжни да държат сметка за високата
обществена значимост на правото да се изразява мнение, на свободата на
средствата за масова информация и на правото на информация, поради което
ограниченията (изключенията), на които тези права могат да бъдат подлагани, се
прилагат ограничително и само за да осигурят защита на конкуриращ интерес. Сред
тези основания, възможността да се осъществи намеса в правото свободно да се
изразява мнение, когато то се използва за накърняване на правата и доброто име
на другиго, е най-голяма, тъй като по този начин се охраняват честта и
достойнството и доброто име на личността съгласно чл. 4, ал. 2 и чл. 32, ал. 1,
изр. 2 от Конституцията. Това конституционно ограничение не означава, че не
може да бъде осъществявана публична критика, особено на политически фигури,
държавни служители и държавни органи”.
В § 48-49 от мотивите
на решението на ЕСПЧ по делото „Й.И Т.СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ“ от 2 октомври 2012 г. е
възприето становището, че чл. 10 не гарантира изцяло неограничена
свобода на изразяване на мнение, дори по отношение на отразяването в пресата на
въпроси от сериозен обществен интерес, като следва да бъде извършена проверка
дали журналистът е действал професионално и добросъвестно, а факторите от
значение за тази оценка са дали публикацията е допринесла за дебат от обществен
интерес, както и естеството на дейностите, предмет на публикацията, начинът, по
който информацията е получена и отразена, както и как в нея е обрисувано
съответното лице.
Предвид установената и
цитирана по-горе съдебна практика, настоящият състав приема, че в случая са
налице предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност на ответника. В
процесните статии се съдържа еднозначно конкретизиране на личността на ищеца,
като същият несъмнено е представен като човек, който извършва нерегламентирана
дейност, приписват му се нарушения на Закона за защита на конкуренцията и
Закона за енергетиката, внушава се у читателя наличие на недопустима и
незаконна подкрепа от регулаторните органи и от органите на изпълнителната
власт. Ищецът е представен като лице, което посредством свързани с него
дружества търгува неправомерно на пазара на електроенергия в РБ, установил
монополно положение на този пазар, умишлено повишавал цената на
електроенергията, ползвал недопустима държавна протекция, участвал в незаконни
сделки по производство и търговия с електроенергия. В статията се съдържа също
така обобщението „неизвестните механизми, по които енергийният бизнесмен
продължава да контролира голяма част от българската енергетика, вече започват
да вредят на голяма част от икономиката.“ Ответникът, чиято е доказателствената
тежест в процеса да установи изложените в статиите твърдения, не е ангажирал
доказателства в тази насока по делото.
Неоснователни са
доводите на ответника, че ищецът не можел да претендира обезщетение за вреди,
защото се е припознал в дадена публикация, доколкото десетки лица носели името Х.К..
От съдържанието на процесните публикации става ясно, че същите визират
конкретно лице и несъмнено са насочени именно към ищеца, за когото не е спорно
между страните, че е публична личност, а и ответникът не установява, че се има
предвид някое от другите лица, носещи името Х.К..
От събраните по делото гласни доказателства е
установено, че публикациите са се отразили негативно върху емоционалното и
психическото състояние на ищеца.
Реализирана
е и широка публичност чрез публикуването на статиите в печатното издание на
ответника – то е било отпечатано в множество екземпляри и е предназначено за разпространение
между много читатели. Това е способствало допълнително за накърняване на
емоционалното състояние на ищеца.
Предвид гореизложеното съдът приема, че фактическия
състав на чл. 45 от ЗЗД е осъществен, като противоправно е нарушен принципът да
не се вреди другиму.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни
противоправни действия, тя има обезпечително-гаранционна функция и не произтича
от вината на лицето, което е възложило работа.
Искът се явява основателен спрямо издателя на
статията, който отговаря за неимуществени вреди причинени от авторите на
статиите, публикувани в печатното издание. (в този смисъл решение № 308/98 по
гр. д. № 178/1997г., на ВКС). Налице са елементите от фактическия състав, както
и допълнителните предпоставки за възникване на отговорност у възложителя по чл.
49 ЗЗД.
Възражението на ответника, че не следва да бъде
ангажирана отговорността му, тъй като и други медии публикували сходни
материали за същото лице, съдът намира за неоснователно. В решение
№253/2013/29.01.2014 по дело №1251/2012 на ВКС, ГК, III г.о. е възприето
следното становище: „Във връзка с отговорността за вреди от изнесеното в
печатни произведения следва да се разграничават хипотезите в зависимост от
това, дали става въпрос за първоначална статия, дали става въпрос за статия, в
която авторът/издателят изрично се е позовал на публикувана по-рано статия от
друг автор/издател, съответно дали съдържанието на статията е обидно или
клеветническо. Когато съдържанието на статията съдържа фактически твърдения,
които се квалифицират като клевета, и публикацията е първа по ред, издателят
носи отговорност, защото е следвало да провери достоверността на информацията
съобразно правилата на добрата журналистическа практика. Когато става въпрос за
статия, в която авторът/издателят изрично се е позовал на публикувана по-рано
статия от друг автор/издател, вторият издател не може да носи отговорност за
това, че се е доверил на добросъвестността на първия. Липсва ли обаче такова
позоваване, следва да се прилагат общите правила. В тези случаи авторът поднася
информацията от свое име и поради това носи отговорност, защото е следвало сам
да провери достоверността й съобразно правилата на добрата журналистическа
практика преди публикуването. Без значение за ангажиране отговорността на
издателя е въпросът дали статията е първа, или последваща, и дали във втория
случай има позоваване на предходна публикация в случаите, когато съдържанието
на статията съдържа обиди. Наличието на обиди е очевидно, не се налага проверка
за установяването им и разпространението им е противоправно. При наличието на
обиди отговаря всеки от издателите, респективно авторите, доколкото засягат
неблагоприятно адресата.“ В случая не се твърди, че статиите са препечатани от
друго издание, нито е посочена друга медия като източник на информацията,
поради което съдът приема, че следва да бъде ангажирана отговорността на
ответника като възложител, тъй като същият носи отговорност за проверка на
достоверността на изнесената информация съобразно правилата на добрата журналистическа
практика.
Поради изложеното
и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
При този изход на спора въззивникът
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство в размер на 1200 лева, като съдът
намира за неоснователно направеното от въззивника възражение за прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение, предвид фактическата и правна сложност
на спора и предвид обстоятелството, че въззивникът е заплатил на своя
процесуален представител адвокатско възнаграждение за представителство в
настоящото производство в по-висок размер.
По изложените мотиви, Софийски градски
съд, ГО, ІV-Е въззивен състав
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА
решение №20009046/12.01.2021г., постановено по гр.д. №60749/2019г. по описа на
СРС, 120 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „И.“
АД да заплати на Х.А.К. разноски за въззивното производство в размер на 1200
лева.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.