Р Е Ш Е Н И Е
№ 202/07.08.2020 г., гр. Провадия
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПРОВАДИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, III състав, гражданско отделение, в
открито съдебно заседание, проведено на девети юли две хиляди и двадесета година,
в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: СОНА ГАРАБЕДЯН
при участието на секретаря И.В. и прокурор Пресиян Георгиев
за РП – *****, ТО - Провадия, като разгледа докладваното от съдията гр. д.
№ 269/2020 г. по описа на РС - Провадия, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е образувано по искова молба
от М.Д.И., ЕГН **********, подадена чрез пълномощника му Д.И.П., негов баща,
против Върховен административен съд – гр. София, с която е предявен осъдителен иск с правна
квалификация чл. чл.
2, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗОДОВ.
В исковата молба са
изложени следните обстоятелства, на които се основават претендираните права:
ищецът твърди, че на 30.11.2017 г. в 23:30 часа той
и двама негови приятели седели в паркиран лек автомобил във вилна зона в град *****
по пътя за село *****. Изведнъж задната врата на колата се отворила. Започнала
внезапна полицейска проверка. Ищецът бил проверен за лична карта и лични вещи и
самоличността му била установена. При проверката било установено също, че
ищецът притежава три броя секретни ключове, мобилен телефон и портфейл.
Извършена била проверка в купето на автомобила и било установено, че в колата
има две пакетчета със зелена суха трева. Според полицейските органи това било
„марихуана". Установено било, че колата е на М.А.М.. За проверките нямало
съставен нито един документ по чл. 81, ал. 1, ал. 2 от ЗМВР. На зададените в
23.30 часа въпроси ищецът отговорил, че пакетчетата със зелената трева не са
негови и не знае на кого са. Ищецът бил задържан с устна заповед за задържане
до идването на разследващ полицай. Около 01:00 часа на 01.12.2017 г. на мястото
дошли разследващи полицаи. В този момент на ищеца били сложени белезници
(относно законосъобразността на това действие препраща към влязло в сила
решение по административно дело № 3540/2018 г. по описа на Административен съд –
*****). След като разследващите органи извършили проверката ищецът бил качен в
полицейска кола и отведен в Трето РУ на МВР - *****, където пристигнали около
02:00 часа. Попълнил декларация, извършили му обиск и го настанили в ареста в 02:10 часа. Докато е бил задържан ищецът бил разпитван
общо три пъти. Взели му пръстови отпечатъци. Станало му лошо. Извикан бил екип
на бърза помощ. Оказана му била бърза помощ. Поставили му инжекции за
успокояване на нервите и против повръщане, за което имало издаден амбулаторен
лист, приложен от административния орган по административно дело № 3351/2017 г.
Поради това, че не му била връчена писмена заповед за задържане, чрез
пълномощника си ищецът подал жалба с вх. №
ИЗ 000 - 23858/01.12.2017 г. с искане: задържаното лице да се освободи незабавно. Ищецът
бил освободен 40 минути след подадената жалба. При освобождаването попълнил
разписка, от която било видно, че е освободен в 17.00 часа на 01.12.2017 г.
С искова молба от 06.12.2017 г.
ищецът предявил иск пред Административен съд - ***** за причинените му вреди от
нарушенията на чл. 5 от ЕКСЗПЧОС. Считал е, че случаят е разрешен след
подадената жалба от 01.12.2017 г., а в условие на евентуалност е оставил на
преценката на съда дали да отмени пак заповедта за задържането. С определение
от 20.12.2017 г. съдът разделил производството на две отделни дела и спрял
разглеждането на административно дело № 3543/2017 г. до приключването на
административно дело № 3351/2017 г. по описа на Административен съд - *****.
С решение № 128 от 28.01.2017 г. по административно дело № 3351/2017 г. на Административен съд - ***** жалбата на
ищеца против заповед за задържане № 439з-1682/30.11.2017 г. била отхвърлена.
Решението било оставено в сила с решение № 16776/10.12.2018 г. по касац. административно
дело № 3391/2018 г. по описа на Върховен административен съд. Касационните оплаквания не били
уважени, макар че пред касационната инстанция били приети нови доказателства, от
които ставало ясно, че срещу ищеца не е водено бързо досъдебно производство
№ 1730/01.12.2017 г. Според събраните по делото доказателства заповедта за
задържане била издадена в писмен вид на 01.12.2017 г., но нямало данни кога е
връчена срещу подпис на ищеца. Ясно било, че заповедта за задържане е издадена
след започналото бързо досъдебно производство с протокола за оглед на
местопроизшествието от 01:45 часа на 01.12.2017 г., но въпреки това в нея не било посочено, че се
издава във връзка с започналото бързо досъдебно производство № 1730/01.12.2017
г. Твърди се, че ищецът не е имал възможност да се запознае с причините и основанията за задържането си.
Върховният административен съд е приел, че ищецът се е запознал с основанията
за задържането си, защото присъствал на разследването. Възразява се, че няма
как като присъства на воденото разследване по бързо досъдебно производство
срещу М.А.М., ищецът да разбере какви са основанията за задържането му. Излага
се, че като наблюдател ищецът може да разбере само защо е задържан М.А.М., а
именно: защото в колата на М.А.М. са намерени две пакетчета със зелена суха
трева, които полицаите считат за марихуана. Нямало как ищецът да разбера защо
се налага и той да бъде задържан, след като никой не му е връчил нито един
документ в момента на задържането в 23:30 часа на 30.11.2017 г. и не му е
съобщил в какво престъпление е обвинен, което да налага задържането му за срок
до 24 часа. Налице било нарушение на чл. 5, § 2 от ЕКЗПЧОС.
Нарушението на чл. 5, § 4 от ЕКЗПЧОС било 100% доказано с решението на
Върховен административен съд, от което било видно, че жалбата на ищеца от
01.12.2017 г. не е била разгледана. Той бил освободен на друго основание,
поради приключилите процесуално - следствени действия по образуваното бързо
досъдебно производство по случая. Поддържа се обаче, че бързото досъдебно
производство по случая не е било водено срещу него, като и до момента на ищеца
не му било ясно защо е бил задържан по воденото бързо досъдебно производство
срещу М.А.М..
Твърди, че е налице нарушение на
чл. 5, § 1, точки а, в, с по следните съображения:
След като било доказано пред Върховен административен съд - София, че
срещу ищеца не е водено бързо досъдебно производство, за престъплението, за
което е бил задържан със заповед за задържане на основание чл. 72, ал. 1, т. 1
от ЗМВР, това означавало, че ищецът не е задържан с цел да бъде предаден на
разследващ орган, който да извърши разследване във връзка с данните за
извършено от ищеца престъпление, за което е бил задържан. Навежда се, че само
такова задържане, с цел да се проведе разследване срещу задържаното лице, би
било съвместимо с целите на чл. 5, § 1 от ЕКЗПЧОС. Твърди се, че по случая
срещу ищеца не е водено никакво разследване, съответно срещу него нямало
приключило разследване. Не е бил задържан и за изпълнение на влязла в сила присъда,
защото присъда срещу ищеца нямало и срещу него никога не било водено досъдебно
производство, затова и до момента ищецът не знаел защо е бил арестуван в 23:30
часа на 30.11.2017 г. с издадената на 01.12.2017 г. писмена заповед за
задържане на основание чл. 72, ал. 1, точка 1 от ЗМВР.
Твърди се и нарушение на чл. 5, § 5 от ЕКЗПЧОС по следните съображения:
Излага се, че тази разпоредба се прилага само ако с влязло в сила
решение са установени нарушения на чл. 5 от ЕКЗПЧОС.
Нямало как ищецът да получи обезщетение за причинените му вреди, чрез
предявяване на иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ срещу ОД на МВР - *****, защото
заповедта за задържане не е била отменена с решението по касационно
административно дело № 3391/2018 г. Върховен административен съд - София. Твърди
се, че в момента ищецът води две административни дела №
116/2019 г. и № 425/2020 г. за обезщетение по чл. 1, ал. 1
от ЗОДОВ срещу ОД на МВР - *****, но според него те щели да приключат по същия
начин както е приключило административно дело № 3540/2018 г., тоест обезщетение по чл. 5, § 5 от ЕКЗПЧОС нямало да
бъде присъдено. По тези съображения счита, че за причинените на ищеца вреди от
нарушенията на чл. 5 от ЕКЗПЧОС, следвало да бъде ангажирана
отговорността на Върховен административен съд - София. Моли съда на основание
чл. 2в от ЗОДОВ да осъди Върховен административен съд - София да изплати на М.Д.И.
сумата в размер на 2000 лева, ведно със законната лихва от предявяването на
иска в съда – 06.03.2020 г., до окончателното изплащане, представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди, душевни болки и страдания,
причинени от нарушенията на чл. 5 от ЕКЗПЧОС. Претендира разноски.
В съдебно заседание ищецът
не се явява, представлява се от своя баща Д.И.П., редовно упълномощен с
пълномощно на л. 25 от приложеното адм. дело № 679/2020 г. по описа на
Административен съд - *****. Поддържа исковата молба. Представя писмено
становище с вх. № 2788/22.06.20 г. относно проекта за доклад и претенциите на
страните по разноските. С писмена молба вх. № 3158/07.07.2020 г. ищецът, чрез
своя процесуален представител, уведомява съда за движението на административни
преписки и дела, образувани в административния съд.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, допълнен
с писмен отговор вх. № 3111/03.07.2020 г., подаден в същия срок, в който е изразено становище за
недопустимост на иска по следните съображения:
С ЕКПЧОС бил установен правопорядък, различен
от този действащ в рамките на ЕС. Въпреки възникналата идея за присъединяване
на ЕС като страна по Конвенцията, Съдът на ЕС обявил това за невъзможно поради
установена несъвместимост на Учредителните договори с проекто- споразумението
за присъединяване. В този смисъл всички твърдения на ищеца, извлечени от ЕКПЧОС
и практиката на ЕСПЧ били неотносими към преценката за нарушение на норма от
правото на ЕС. На следващо място се навежда, че материята на вътрешния ред и
националната сигурност, в която спадали оплакванията на ищеца, била част от дял
V на ДФЕС – чл. 67-89, който бил включен в материята
споделена компетентност, като в тази връзка ЕС е упражнил своите правомощия в
области, които не съответствали по същността и съществото си с оплакванията на
ищеца. Твърди се, че така предявеният иск няма никаква връзка с правото на ЕС,
респ. искът, предявен на основание чл. 2в от ЗОДОВ, като норма реципираща
принципа на чл. 4, § 3 от ДЕС бил изначално недопустим. Не взема становище по
същество.
В случай че ищецът измени правното основание
или предмета на своя иск, моли да му бъде изпратена молбата за изменение на
иска. Не взема становище по същество. Претендира разноски.
В допълнителния писмен отговор иска от съда да даде
указание на ищеца да конкретизира хипотезата на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ, в която
попада спорното право. В случай че съдът намери това възражение за
неоснователно, изразява становище за недопустимост на иска по следните
съображения: нормата на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ предвижда отмяна на
заповедта като предпоставка за допустимост на иска – посоченото обстоятелство
не е налице. Едновременно с това възразява срещу разглеждането на спора на
някоя от хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 3 – 7 от ЗОДОВ поради неотносимост на
същите към предмета на делото пред ВАС и
дейността на съда като цяло. Счита, че спорното право следва да се отнесе към
хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ. Задължителна предпоставка за
успешното провеждане на иска била мерките да са взети в нарушение на посочената
норма на Конвенцията. В тези случаи при нарушение в действията на разследващите
органи и прокуратурата компетентен да ги установи е националният съд. Това не е
така, ако твърдяното нарушение произтича от окончателен съдебен акт. Излага
аргументи, че спор, завършил с влязъл в сила съдебен акт, не може да бъде пререшаван,
освен ако закона разпорежда друго - чл. 290 ГПК. В този смисъл е и практиката и
на Съда на ЕС. Такъв окончателен съдебен акт се явява решение № 1667/10.12.2019
г. по адм. д. № 3391/2018 г. на ВАС и гражданските съдилища са некомпетентни да
се произнасят по законосъобразността на окончателен касационен съдебен акт. За
разлика от съюзният интеграционен правен ред, при който СЕС допуска
предявяването на иск в хипотезата на нарушение на ПЕС и в който случай
компетентен да установи нарушението е националният съдия, то постановеният от
Конвенцията правен механизъм за гарантиране правата на човека и основните
свободи предвижда преценка за съответствието с ЕКПЧОС на окончателен съдебен
акт, да може да осъществява само Съдът в Страсбург. Смесването на двата правни
института в настоящата искова молба, давало основание за твърдението на
ответника за нейната недопустимост. Твърди, че РС – Провадия е некомпетентен да
установи нарушение на ЕКПЧОС, допуснато с постановен окончателен съдебен акт на
ВАС. Такова можел да установи само ЕСПЧ. Наличието на нарушение на Конвенцията
била задължителна предпоставка за завеждане на подобен иск. Налице бил
преюдициален въпрос, по който съдът не можел да се произнесе в рамките на
настоящото производство, което представлявало отрицателна процесуална
предпоставка за завеждане на иска.
Предвид изложеното твърди, че
ВАС не представлява надлежен ответник, че РС – Провадия не е компетентен да
ревизира правилността на окончателен съдебен акт, че влязъл в сила окончателен
съдебен акт, ползващ се със СПН, не може да бъде източник на вреди. Позовава се
и на ТР № 5/15.06.2015 г. по тълк. дело№ 5/2013 г. на ОСГК на ВКС, като
приложимо към спора.
Становище по основателността на иска:
ответникът счита, че искът е неоснователен по следните съображения: според
ответникът нормата на чл. 5, т. 4 от ЕКПЧОС, респ. чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ
не визира задържането като фактическо действие, а задържането като правен акт,
осъществим с фактически действия. Претенцията на ищеца е за вреди, изразяващи
се в нарушаване на правата му по чл. 5, т. 4 от ЕКПЧОС с източник на вредата
окончателният съдебен акт – решение №16776/10.12.2019 г. по адм. дело №
3391/2018 г. на ВАС, но в случая не можело дари да бъде поставен въпроса за
нарушение на Конвенцията. Отговорност за нарушение, произтичащо от упражнен
съдебен контрол можело да се търси само в хипотезата на чл. 6 от ЕКПЧОС.
Достъпът до съд било единственото правно основание, за което можело да бъде
търсена съдебна отговорност на държава – членка по Конвенцията за вреди
причинени от техни съдебни органи. Всички останали текстове били относими към
дейността на правните субекти, действащи като административни органи, т. е.
такива без характер на юрисдикция.
Държавата – страна по Конвенцията, е длъжна
да регламентира вътрешноправно средство за защита на задържаното лице. В този
смисъл ответникът излага, че по делото пред ВАС жалбоподателят е разполагал с
такова средство и съдът не е отрекъл обжалваемостта на административния акт,
въз основа на който е задържан. Развило се е редовно инстанционно производство по същество. Навежда, че ВАС се
произнася в строго очертани предели на правораздавателна преценка, а именно:
компетентност на органа, постановил заповедта, спазване изискванията за форма
на акта, мотивираност на акта, спазване на административно – производствените
правила, материална законосъобразност на акта и подчинена ли е заповедта на
легитимна цел. В този смисъл ВАС не преценява наказателноправната основателност
на акта, а неговата административна законосъобразност. В своето решение ВАС не
говори за абсолютно дискреционно правомощие да бъде задържано едно лице, а
тълкува закона в смисъл, че в рамките на оперативна самостоятелност на органите
на МВР е да преценят налице ли е връзка между задържаното лице и извършеното
престъпление, в която хипотеза разполагат с правомощието да извършат задържане
на лицето. Ответникът твърди, че органите на МВР са компетентни да установят
налице ли е връзка лице – престъпление, а компетентен да провери техния извод е
съдът в рамките на наказателния процес. Производството пред ВАС е съдебно –
административно и се осъществява по АПК, а не по НПК. ВАС не дава квалификации
с наказателно – правен характер и не се произнася относно съпричастността на
дадено лице към определено престъпление. Претендира разноски. Предвид
изложеното моли за отхвърляне на иска като неоснователен.
В съдебно заседание ответникът не се
представлява.
В съдебно заседание Районна прокуратура – *****,
Териториален отдел – Провадия се представлява от прокурор Пресиян Георгиев,
който изразява становище за неоснователност на иска и счита, че същият не
следва да бъде уважаван.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК,
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По допустимостта:
Правната квалификация на спорното право се
определя от съда. Тя се извежда от въведените от ищеца фактически твърдения,
които очертават основанието на иска и от петитума, който определя съдържанието
на спорното право и вида на търсената защита. Ищецът очертава спорното право, без
да е длъжен да посочи правното естество на претендираното или отричано право. Той
може да даде такава квалификация, но тя не обвързва съда.
В случая възражението на ответника, определил исковата молба като недопустима,
включително по причина на предложеното от ищеца основание на предявения иск - чл. 2в от ЗОДОВ, е неоснователно. Както вече се посочи
основанието на иска, което ищецът е посочил, не обвързва съда. Ищецът има
задължението да изложи релевантните факти и искането за защита, а задължение на
съда е да даде квалификацията на иска.
Относно наведеното възражение за приложимост към настоящия
спор на ТР № 5 от
15.06.2015г. по т.д.№ 5/2013г. на ОСГК на ВКС относно процесуалната
легитимираност на съда да представлява държавата по искове за обезщетение за
вреди по чл. 2 от ЗОДОВ /редакция преди ЗИД на ЗОДОВ- ДВ, бр. 38 от 18.05.2012 г./
съдът намира следното :
Съгласно ТР № 5 от 15.06.2015 г. по т.д.№
5/2013г. на ОСГК на ВКС, съдът е легитимиран да представлява държавата по
искове за обезщетение за вреди по чл. 2 от ЗОДОВ /редакция преди ЗИД на ЗОДОВ -
ДВ, бр.38 от 18.05.2012 г./ само в случаите по ал. 1, т. 4 и т. 5 за прилагане
от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински
мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание и за
прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено
като незаконосъобразно. В мотивите на същото тълкувателно решение изрично е
посочено, че констатираната противоречива съдебна практика, наложила
постановяването на тълкувателния акт, се отнася до основанията за отговорност
на държавата в редакцията на чл. 2 от Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди преди ЗИД на ЗОДОВ /обн. ДВ, бр. З8 от 18.05.2012 г./. При
това в решението на Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС са разгледани
три хипотези на констатирано противоречиво разрешаване при причиняване на вреди
от: 1/. задържане под стража като мярка за неотклонение, когато то е отменено
поради липса на законно основание; 2/. при постановяване на осъдителна присъда,
отменена по реда на инстанционния контрол и 3/. при наличие на влязла в сила
присъда, с която лицето е било признато за виновно и осъдено на наказание по НК
и по реда на възобновяване на наказателните дела е признато за невиновно и
оправдано или административното наказание е отменено.
Предвид изложеното, съдът намира, че
към настоящия момент, за случите, за които намира приложение сега действащата
редакция на чл. 2 ЗОДОВ /след изменението ДВ, бр.38 от 18.05.2012 г./ не
съществува задължителна практика, която да приема, че съдът не е легитимиран да
представлява държавата по искове за обезщетение за вреди.
Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички неимуществени
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането /т.11 от ТР № 3
от 22.04.2005г. по т.д.№ 3/2014 г. на ОСГК на ВКС/. Процесуалната
легитимация по ЗОДОВ е особена – искът по този закон се предявява срещу
органите по чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1, от чиито действия или бездействия са
причинени вредите /чл. 7 от ЗОДОВ/, макар че длъжникът по вземането да е
държавата/общината.
Съгласно съдебната практика на
касационната инстанция разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ не поставя
изискване за предварително установяване на извършеното нарушение на изисквания
на съответното международно право в друго производство, като тази конкретна
преценка следва да се извърши от сезирания по реда на ЗОДОВ съд за това дали е
налице действие в нарушение на изисквания на съответното национално или
международно право /в този смисъл определение № 269 от 08.05.2015 г. на ВКС по
ч.г.д. №П1867/2015г./ Следователно в чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ е
предвиден процесуалният ред за разглеждане на предявения иск.
В случая предявеният осъдителен иск е допустим
– твърдят се претърпени от ищеца неимуществени вреди от нарушения на чл. 5 от ЕКЗПЧОС, причинени от
ответника, който с решение № 16776/10.12.2018 г. по касационно административно
дело № 3391/2018 г. е оставил в сила решение № 128/26.01.2017 г. по адм. дело №
3351/2017 г. на Административен съд – *****, с което жалбата на ищеца против
заповед за задържане № 439з-1682/30.11.2017 г. е отхвърлена. Процесуалният ред за разглеждане на предявения иск е
предвиден в чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ.
Ето защо възражението на ответника е неоснователно.
От
представените по приобщеното към настоящото адм. дело № 3351/2017 г. на
Административен съд – *****, ведно с адм. дело № 3391/2018 г. на ВАС, писмени
доказателства се установява, че със заповед №
439з-1682/30.11.2017 г. жалбоподателят е
задържан на 30.11.2017 г. в 23.30 часа /л. 12 и сл. от адм. д. № 3351/2017 г.
на Административен съд – *****/. Заповедта е подписана от Х.Х., старши полицай
при Трето РУ към ОД на МВР - ***** и от задържаното лице – ищец в настоящото
производство. Последният е бил настанен в помещение за временно задържане на
Трето РУ – *****, което се установява от представеното и прието по
горепосоченото административно дело извлечение от книга на задържаните. Това е
станало 02.10 часа на 01.12.2017 г. Непосредствено преди издаване на заповедта,
М.И. е подписал декларация, с която е удостоверил, че е запознат с посочените в
нея права и изрично е заявил, че не желае да ползва адвокат по негов избор и за
негова сметка или служебно назначен такъв по Закона за правната помощ, че няма
медицински проблеми и не желае медицински преглед, че не желае член на неговото
семейство или друго лице да бъдат уведомени за задържането. Удостоверил е, че
няма нужда от специална хранителна диета и е запознат с правото му на свиждане и получаване на пратки. Заедно с
това е извършен личен обиск на М.И., за което е съставен протокол от същата дата, съгласно който от него са
иззети мобилен телефон, 3 бр. секретни ключове и портфейл, като с разписка от
01.12.2017 г. същият е получил обратно вещите си без липси и повреди при освобождаването
му в 17:00 часа на същата датата /л. 64, 65 от същото дело/.
По адм. дело № 3351/2017 г. на
Административен съд – ***** е приложено извлечение от книгата за задържаните
лица /л. 73/, представено и по настоящото дело, в която е отразено, че М.И. е
задържан на 30.11.2017 г., като в графата „Дата и час на заповедта за задържане
/№ на постановлението за задържане/ е посочен № 1682/23:30 /часа/.
По адм. дело № 3351/2017 г. на
Административен съд – ***** е приложена жалба от 01.12.2017 г. /л. 16/ от ищеца, чрез неговия
пълномощник и баща Д.И.П. *** до РС – ***** против заповедта за задържане, в която
е посочил, че не му е известно на какво основание е задържан синът му, не му
връчват заповедта, нито протокол за отнети вещи от задържаното лице. Помолил е
лицето да бъде освободено незабавно.
От приетите по делото писмени
доказателства решение № 16776/10.12.2019 г. по адм. дело № 3391/2018
г. на ВАС, писмо № 15609/2017 от 18.05.2018г. на РП – ***** до М.Д.П., писмо №
15609/2017 от 12.11.2018 г. на РП – ***** до Д.П., писмо № 15609/2017 г. от
27.11.2019 г. от РП – ***** до Д.П. и постановление за прекратяване на
досъдебно производство по БП № 1730/2017 г. от 07.12.2017 г. на РП – *****, се
установява, че ищецът е бил уведомен от РП – *****, че БП № 1730/2017 г. по
описа на Трето РУ при ОД на МВР ***** е
било водено срещу М.А.М. за извършено престъпление по чл. 354а, ал. 5 от НК и
че делото не е било водено срещу М.Д.И. и на същия не е предявявано обвинение.
Бързото производство е било започнато на 01.12.2017 г. и е прекратено с постановление на РП – ***** от 07.12.2017 г.
С писмо № 15609/2017 от 12.11.2018 г. на РП – ***** до Д.И.П. последният отново
е уведомен, че ДП № 1730/2017 г. по описа на Трето РУ при ОД на МВР ***** не е било водено срещу М.Д.И.,
в който смисъл е и писмо № 15609/2017 г. от 27.11.2019 г. от РП – ***** до Д.П..
Видно от постановление за прекратяване на ДП от 07.12.2017 г. на РП – *****, БП
№ 1730/ 2017 г. по описа на Трето РУ при
ОД на МВР *****, образувано срещу М.А.М. за престъпление по чл. 354а, ал. 5 от НК, същото е било прекратено на основание
чл. 199 и чл. 357, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК.
С решение №
128/26.01.2018 г. по адм. дело № 3351/2017 г. на Административен съд – ***** е
отхвърлена жалбата на М.Д.И., подадена чрез пълномощника му Д.И.П., негов баща,
против заповед № 439з-1682/30.11.2017 г. на старши полицай от Трето РУ при ОД на МВР ***** – Х.Л.Х., с която на
основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР е разпоредено задържане на лицето, като е
осъдил жалбоподателя да заплати в полза на ОД на МВР ***** юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лева. Посоченото решение е било оставено в сила
с решение № 16776/10.12.2019 г. на ВАС по адм. дело № 3391/2018 г. по
касационна жалба на М.Д.И.. Съгласно трайната практика на Върховния
административен съд, действала към постановяване на решение № 16776/10.12.2019 г.
и изцяло възпроизведена в него, е допустимо мотивите,
т. е. фактическите основания за издаване на акта, да се съдържат в друг
документ, част от административната преписка, предхождащ и/или съпътстващ
издаването на акта – в този смисъл ТР № 16/31.03.1975 г. на ОСГК. Върховният
административен съд е приел, че жалбоподателят е присъствал по време на
извършване на проверката и действията по разследването, т. е. известни са му
били фактическите обстоятелства, довели до задържането му, като в заповедта
данните за извършеното престъпление са посочени като фактическо основание за
прилагане на принудителната административна мярка. Според ВАС с разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР на
полицейските органи е предоставено в условията на оперативна самостоятелност да
решат дали да приложат принудителната
ограничителна мярка спрямо лицето, като прилагането ѝ изисква на първо
място наличието на данни, които индицират инкриминирано поведение на лицето; на
следващо място, задържането на лицето следва да е подчинено на легитимна цел –
напр. установяване на самоличност, преустановяване на противоправно деяние,
предотвратяване на настъпването на противоправни последици и/или извършване на
процесуално-следствени действия във връзка с данни за извършено престъпление от
задържаното лице. В мотивите на цитираното решение е посочено, че решаващият
съд правилно е приел, че административната мярка е приложена с оглед
осигуряване възможност на правоохранителните органи да изпълняват функциите си
по установяване и разследване на престъпления, съгласно чл. 67 от ЗМВР.
По същество:
Съгласно
разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. 3 и т. 2 от ЗОДОВ държавата отговаря
за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или
съда, при: 1. задържане под стража, включително като мярка за неотклонение,
домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително
настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат
отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на
чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните
свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон - ДВ, бр.
66 от 1992 г.) (обн., ДВ, бр. 80 от 1992 г.; изм., бр. 137 от 1998 г.; попр.,
бр. 97 от 1999 г. и бр. 38 от 2010 г.), наричана по-нататък
"Конвенцията"; 2. нарушаване на права, защитени от чл. 5, § 2 - 4 на
Конвенцията.
Настоящият съдебен състав споделя оплакванията
на ищеца, че осъщественото на 30.11.2017 г. задържане е в нарушение на
установените в чл. 5, §1 ЕКЗПЧОС гаранции, тъй като на арестувания не са
съобщени основанията и причините за задържането му. Според съда за него не е
било възможно да се ориентира, тъй като в заповедта за задържане от 30.11.2017
г. е посочено само, че има данни за извършено престъпление /без да се уточнява
кога, как, по какъв начин, с кого се твърди, че деянието е извършено/. Мотивите на акта, с който се осъществява задържането,
са решаващ фактор при определяне дали задържането на едно лице е произволно или
не. В случаи като настоящия, когато основанието е "данни за извършено
престъпление", данните са конкретни. Когато в заповедта не се съдържат
факти или информация, които биха убедили обективен наблюдател, че въпросното
лице може да е извършило посоченото деяние, лишаването от свобода е
несъвместимо с принципа на защита от произвол, залегнал в чл. 5, §1. Общото посочване
за наличие на данни за ареста, не е достатъчно за постигане на целите на чл. 5,
§2. Освен това, в конкретния случай не се установи – до освобождаването му на 01.12.2017
г. около 17.00 часа - на арестувания да е предоставена каквато и да е, а още
по-малко, незабавна и адекватна информация за основанието и причините за
задържането му. Няма спор и относно обстоятелството, че жалбата му от
01.12.2017 г. не е разгледана. За така допуснатите нарушения на правото му на
свобода и сигурност, на основание чл. 5, §5 от ЕКЗПЧОС и чл. 2, ал. 2, т. 1 и т.
2 от ЗОДОВ, пострадалият има право на обезщетение за причинените му
неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени негативни емоции, но тези вреди
той може да претендира само от полицейските органи, които реално са ги
причинили. За така констатираните нарушения, отговорност не може да носи
настоящият ответник Върховен административен съд, който по реда на обжалването
е осъществил инстанционен контрол на акта за задържане, с постановяване на 10.12.2019
г. на окончателен съдебен акт. Съдът счита за неоснователни твърденията на
ищеца, че ВАС е допуснал нарушение на права, установени в чл. 5 §1, § 2 и §4 от
ЕКЗПЧОС. Влезлият в сила съдебен акт не може да бъде обект на проверка в
производството по ЗОДОВ. Предоставеното, с изменението на чл. 2 от ЗОДОВ с ДВ
бр.98/2012г., вътрешноправно средство за защита, при констатирано нарушение на
гарантираното с чл. 5 ЕКЗПЧОС право на свобода и сигурност, чрез присъждане на
обезщетение, не може да има за последица поставяне под съмнение правилността на
едно влязло в сила съдебно решение. Освен това, твърдените като реално причинени
на пострадалия вреди, не са в резултат на постановения две години по-късно след
приключване на задържането съдебен акт, а са в резултат на допуснати нарушения
през периода на продължилото 24 часа задържане. Производството по ЗОДОВ е
исково и за него са приложими общите правила относно доказването на иска. Държавата
дължи обезщетение вредите, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането /чл. 4 от ЗОДОВ/. Без установяване на причинна връзка между
допуснатото нарушение на правото на задържане и твърдените вреди, обезщетение в
тежест на посочения от ищеца ответник, не може да бъде присъдено, доколкото
последният не е органът постановил задържането /в този смисъл решение №
176/15.12.2017 г. по г. д. № 4624/2016 г. на ВКС, III г.о./. За ищеца остава възможността
да претендира обезщетение за причинените му вреди от надлежния ответник, което
същият по негови твърдения вече е предприел.
По отговорността за разноски:
При този изход на делото принципно
ответникът има право на разноски. Такива обаче не следва да се присъждат.
Съгласно чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ съдът осъжда
ищеца да заплати на ответника възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв,
съразмерно с отхвърлената част от иска, а в полза на юридическите лица се
присъжда възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. В случая от
представеното по делото пълномощно за процесуалния представител на ответника се
установява, че същият е служител в отдел „Съдебни помощници” при Върховния
административен съд /л. 14/. Следователно
липсата на придобито качество на юрисконсулт от пълномощника, което е
нормативно определено, изключва наличие на процесуална възможност на ответника,
който несъмнено е юридическо лице, да бъдат присъдени разноски за
юрисконсултско възнаграждение, независимо от юридическото образование на
процесуалния му представител.
Мотивиран от горно, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от М.Д.И., ЕГН **********,
с адрес: ***, против Върховен административен съд – гр. София за заплащане на сумата 2000 лева,
обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на постановено решение
№
16776/10.12.2019 г. на ВАС по адм. дело № 3391/2018 г., ведно със законната лихва от предявяването на иска в съда
– 06.03.2020 г., до окончателното изплащане.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните пред ОС – *****.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: