№ 8774
гр. София, 29.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 113 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА
МИТЕВА
при участието на секретаря ВЕНЕТА К. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА МИТЕВА
Гражданско дело № 20211110153705 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от Н. В. П. срещу
..., с която при условията на обективно кумулативно съединение са предявени осъдителни
искове с правно основание по чл. 224, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да заплати на
ищцата сумата в общ размер на 2535 лева, представляваща обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск, от които 2250 лева за 24 дни неизползван платен годишен отпуск за
периода от 12.05.2017 г. до 09.07.2018 г. и 285 лева за 3 дни неизползван платен годишен
отпуск за периода от 02.05.2019 г. до 23.06.2019 г., ведно със законната лихва върху тези
суми от датата на исковата молба до окончателното й изплащане, както и иск с правно
основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 122,53 лева, представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата в размер на 2535 лева за периода от
26.03.2021 г. до 14.09.2021г.
Ищцата твърди, че постъпила на работа при ответното дружество на 31.03.2013 г. на
длъжност „Управител зала игрални автомати“, като през 2016 г. била преназначена при
същия работодател, но на длъжността „Административен специалист с контролни
функции“. Сключеното трудово правоотношение между страните било безсрочно. Поради
съкращаване на щата трудовото и правоотношене с ответното дружество бло прекратено със
Заповед № 769 от 05.10.2016 г., считано от 12.05.2017 г. С влязло в сила съдебно решение
по гр.д.№ 46176/2017 г. уволнението, извършено от страна на ответника, било признато за
незаконно и ищцата била възстановена на работа, считано от 24.06.2019 г. Със Заповед №
318/28.10.2020 г. ответното дружество отново прекратило трудовото й правоотношение на
основание чл. 328, ал. 1, т.2 КТ, считано от 28.10.2020 г. Ищцата твърди, че за периода от
1
10.07.2018 г. до 01.05.2019 г. работила при .... Твърди, че на 25.03.2021 г. с нотариална
покана поискала от ответното дружество ... в седемдневен срок от датата на получаването й
да изплати полагащото й се обезщетение за неизползван годишен отпуск от датата на
първоначалното й незаконно уволнение до датата на възстановяването й на работа. Въпреки
надлежното връчване на поканата процесните суми не й били заплатени, от където
обосновава искането си към съда да й ги присъди, ведно с обезщетението за забава.
Претендира законна лихва и разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, с който оспорва
предявените искове като недопустими и неоснователни. Оспорва предявените искове като
недопустими с възражението, че нито КТ, нито друга разпоредба от вътрешното
законодателство уреждала претендираното право на обезщетение от работодателя за
неизползван платен годишен отпуск за периода от отмененото незаконно уволнение по
съдебен ред до датата на възстановяване на работа. Оспорва всички фактически и правни
твърдения, изложени в исковата молба, като сочи, че не може да носи отговорност поради
липсата на транспониране на директивата, на която ищецът се позовава. Оспорва
твърдението на ищцата, че същата е работила само за периода от 10.07.2018 г. до 01.05.2019
г. при другия работодател ..., както и твърдението, че същата има право на обезщетение по
отношение на ответника съгласно решението на СЕС от 25.06.2020 г. по съединени дела С-
762/18 и С-37/29. Признава, че е получил нотариалната покана , но поддържа, че няма
основание за плащане на претендираните вземания. Твърди, че за периода от 12.05.2017 г. до
09.07.2018 г. ищцата е получавала обезщетение за безработица от НОИ, поради което за този
период обезщетение за неизползван отпуск не й се следва. Оспорва основателността и на
предявения акцесорен иск за мораторна лихва. Навежда възражение за погасителна давност
по отношение на предявените искове за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.
Евентуално, релевира възражение за прихващане до размера на по-малкото със сумите,
които е заплатил като обезщетение на ищцата при уволнение със Заповед № 769/05.10.2016
г. на основание чл. 220 КТ и на основание чл. 222, ал. 1 КТ.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По иска по чл. 224, ал. 1 КТ:
За да бъде уважена предявената искова претенция с правно основание по чл. чл.244,
ал.1 КТ ищцата следва да докаже прекратяване на трудовото правоотношение, което е
признато за незаконно с влязъл в сила съдебен акт, основанието, въз основа на което счита,
че й се полага претендираното парично обезщетение, както и размера на обезщетението за
неизползвания платен годишен отпуск за съответните периоди.
Страните не спорят и от представените писмени доказателства по делото се
установява, че ищцата се е намирала в твърдяното трудово правоотношение с ответника с
2
източник трудов договор №354/31.01.2013 г. и е заемала длъжността „Управител зала
игрални автомати“, като през 2016 г. е преназначена при същия работодател, но на
длъжността „Административен специалист с контролни функции“. Не се спори, че
трудовото й правоотношение е било прекратено със Заповед № 769/05.10.2016 г. на
Работодателя – ответник в настоящото произоводство, след отправено от последния
предизвестие с изх. № 767/05.10.2016 г., както и че след отмяна на уволнението на ищцата и
възстановяването й на работа по съдебен ред с Решение № 296727/18.12.2017 г. постановено
по гр. № 46176 по описа на СРС, 72 състав, ... е прекратило повторно възстановеното
правоотношение със Заповед № 318/28.10.2020 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 от
КТ.
Между страните е формиран спор по въпросите дали на ищцата се полага
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за процесния период, какъв е неговият
размер и полагала ли е ищцата труд при друг работодател за периода от първоначалното
уволнение – 12.05.2017 г. до датата на повторното уволнение - 10.07.2018 г.
От приетата като писмено доказателство по делото справка актуално състояние на
действащи трудови договори за ищцата за периода от 12.05.2017 г. до 23.06.2019 г. /л. 157/ се
установява, че Н. В. П. е била в трудово правоотношение с ... за периода от 10.07.2018 г. до
01.05.2019 г. Съществуването на други трудови правоотношения освен посоченото и
процесните с ответника, не се доказа по делото.
По въпроса за дължимостта на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск
за процесните периоди съдът взе предвид следното:
До 2020г. принципното разбиране в българската съдебната практика е, че на
работника или служителя не се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за
периода между прекратяване на трудовото правоотношение и отмяната на заповедта на
работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение като незаконосъобразна и
възстановяването на служителя на работа, доколкото през този период работникът не полага
труд, а функцията на платения годишен отпуск е да предостави на работника възможност за
по-дълготраен отдих от положената работа. Това разбиране изхожда от принципното
положение, че доколкото работникът не е полагал труд фактически, не му се следва и право
на платен годишен отпуск за този период.
Практиката на СЕС в решението по съединени дела C-762/18 и C-37/19 от
25.06.2020г.,обаче, постановява, че тълкуването на Директива 2003/88/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията
на работното време трябва да се разбира в смисъл, че не се допуска национална съдебна
практика, по силата на която работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен
на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му
със съдебно решение, няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на
уволнението до датата на възстановяването му на работа, поради това че през този период не
е полагал действително труд за работодателя. Прието е, че член 7, параграф 2 от Директива
2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по
3
силата на която при последващо прекратяване на трудовото правоотношение — след като
работникът е бил уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в съответствие с
националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, този
работник няма право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за
периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа.
Доколкото съгласно чл. 633 ГПК практиката на СЕС е задължителна за националните
съдилища, съдът счита, че е обвързан от указанията на СЕС, поради което искът за
присъждане на платен годишен отпуск за процесния период от датата на уволнението до
датата на отмяна на уволнението като незаконосъобразно и възстановяване на служителя на
работа е доказан по основание.
Не може да бъде споделена тезата на ответника, че решението на СЕС е
неприложимо в отношенията между частноправни субекти. Аргументи в тази насока не се
съдържат нито в текста на решението, нито в директивата, която се тълкува.
Ето защо съдът намира, че процесните искове се явяват доказани по основание. По
отношение на размера им, съобрази следното:
Съгласно чл. 224 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или
служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск,
правото за който не е погасено по давност. Размерът на обезщетението се изчислява по реда
на чл.177 КТ - за времето на платения годишен отпуск работодателят заплаща на работника
или служителя възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател
среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ
ползването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10
работни дни.
От представения трудов договор се установява, че служителят /ищцата/ е работила
при ответника на длъжност „управител“ и е получавала основно трудово възнаграждение в
размер на 1010 лева. Считано от 12.01.2016 г. ищцата е преназначена на длъжност
„Аминистративен специалист с контролни функции“ и е получавала основно трудово
възнаграждение в размер на 1800 лева. В трудовия договор е уговорено, че работникът има
право на 20 работни дни платен годишен отпуск.
По делото е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, от която се установява, че
съгласно фиша за начислена заплата за месец май 2017 г., начисленото обезщетение по чл.
220 КТ е в размер на 1864,80 лева (бруто), а начисленото обезщетение по чл. 222 КТ за 13
работни дни за месец май 2017 г. е в размер на 1212,12 лева (бруто), като брутното
възнаграждение за този месец е в размер на 4102,56 лева общо. Експертът констатира, че е
начислено обезщетение по чл. 224 КТ в размер на 372,96 лева за 4 дни неизползван платен
годишен отпуск. С оглед извършеното приспадане на публичните вземания, дължимото
брутно възнаграждение на ищцата било в размер на 2523,03 лева. Вещото лице заявява, че
от месец октомври 2019 г. до месец септември 2020 г., месеца преди прекратяването на
трудовото правоотношение, съгласно Заповед № 318/28.10.2020 г., с която е прекратено
4
трудовото правоотношение на ищцата на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, няма пълен
отработен месец, тъй като ищцата е ползвала или платен/неплатен годишен отпуск или е
била във временна нетрудоспособност, като последният пълен отработен месец, преди
прекратяването на договора, е месец октомври 2019 г. По делото се установи, че при
изчисляване на база на отработени най-малко 10 работни дни, формираното брутно
обезщетение по чл. 224, ал. 1 на база на септември месец 2020 г., който е и месецът
предхождащ уволнението, за периода от 12.05.2017 г. до 09.07.2018 г. същото е в общ размер
на 2169,36 лева за 23 дни, както следва: 1226,16 лева за 13 дни платен годишен отпуск за
2017 г. и 943,20 лева за 10 дни платен годишен отпуск за 2018 г. При изчисляване на база на
отработени най-малко 10 работни дни, формираното брутно обезщетение по чл. 224, ал. 1
КТ на база на месец септември 2020 г., който е месецът, предхождащ прекратяването на
договора, за периода от 02.05.2019 г. до 23.06.2019 г. е за 3 дни възлиза на 282,96 лева, както
следва: 282,96 лева за 3 дни платен годишен отпуск за 2019 г.
Обезщетението по чл. 224 КТ поначало не подлежи на прихващане с други видове
обезщетения по раздел ІІІ на глава Х от КТ, включително и с такива, които се изплащат по
повод на прекратяване на трудовото правоотношение. Недопустимо е от задължението за
плащане по чл. 224 КТ да се прихваща насрещното задължение на работника или служителя
за обезщетение по чл. 220 КТ (поради неспазено предизвестие). Материално-правна
предпоставка за да бъде счетено за основателно заявено възражение за прихващане на
дължими във връзка с уволнението обезщетения, е и двете да са в зависимост от наличието
на законно уволнение. В случай, че едно от обезщетенията безусловно се дължи към датата
на уволнението и не е в зависимост от законосъобразното му извършване, тази предпоставка
не е налице. Такова е обезщетението по чл. 224 ал.1 КТ, поради което съдът намира, че е
неоснователно възражението му за прихващане с изплатеното обезщетение за неспазено
предизвестие, както и с изплатеното обезщетение на основание чл. 222 КТ.
По отношение на възражението на ответника за прихващане на присъдените в негова
полза разноски по гр. д. № 46194/2019 г. по описа на 138 състав, СРС, в размер на 2236,80
лева, съдът го намира за неоснователно. Видно от представените по делото като писмени
доказателства платежни нареждания /л.131-133/, разноските в претендирания за прихващане
размер са заплатени, което се потвърждава и от посочените в нарежданията основания
„разноски по дело 46194/2019 г.“.
Възражението на ответника за погасяване на исковете по давност е неоснователно.
Ако решението, с което е уважен искът по чл. 344, ал.1, т.1 от КТ за отмяна на заповедта за
прекратяване на трудовото правоотношение като незаконосъобразна, не е било обжалвано и
е влязло в сила, то в общия случай правопораждащият юридически факт, от значение за
началото на погасителната давност, би бил точно тази отмяна, а не датата на прекратяване
на трудовото правоотношение, както поддържа ответникът. В настоящия случай Решение №
296727/18.12.2017 г. на СРС, Второ ГО, СРС, е било обжалвано пред Софийски градски съд,
който с Решение № 7085 от 14.11.2018 г. по в. гр. д. № 3751/2018 г. потвърждава
първоинстанционния съдебен акт. С Определение № 359 от 18.04.2019 г. на ВКС по гр. д. №
5
856/2019 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Веска Райчева, касационната инстанция не
допуска до касационно обжалване въззивното съдебно решение и същото влиза в законна
сила. Именно и това е датата, от която започва да тече процесната погасителна давност –
18.04.2019 г. за претендираните обезщетения. В случая е приложима общата тригодишна
погасителна давност, предвидена в разпоредбата на чл. 358, ал. 1, т. 3 от КТ. Искът е
предявен на 15.09.2021г., което е преди изтичането на давностния срок, следователно
претенцията не е погасена по давност.
С оглед гореизложеното, искът за заплащане на обезщетение за 23 дни неизползван
платен годишен отпуск за периода от 12.05.2017 г. до 09.07.2018 г. , ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на исковата молба до окончателното й изплащане, се явява
основателен за сумата в размер на 2169,36 лева, а искът за заплащане на обезщетение за 3
дни неизползван платен годишен отпуск за периода от 02.05.2019 г. до 23.06.2019 г., ведно
със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба до окончателното й
изплащане, се явява основателен за сумата в размер на 282,96 лева. За разликите над тези
суми до пълните предявени размери, исковете следва да бъдат отхвърлени, като
неоснователни.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Доколкото съдът достигна до извод за частична основателност на предявените искови
претенции, то частично основателна се явява и акцесорната претенция за мораторна лихва за
периода от 26.03.2021 г. до 14.09.2021 г. Заключението на вещото лице установява, че
процесната мораторна лихва възлиза на 121,82 лева, до която сума следва да бъде уважен и
искът. За разликата над тази сума до пълния предявен размер, искът следва да бъде
отхвърлен.
По разноските:
Съобразно изхода на спора и двете страни имат право на разноски, с оглед на
частичната основателност на исковете.
Ищецът е направил разноски в размер на 450 лв., съгласно представения по делото
Договор за правна защита и съдействие № 896565/13.09.2021 г. /л. 40 по делото/. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати част от сторените
от ищеца разноски в размер на 435,88 лева, съразмерно уважената част от исковите
претенции.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на част от сторените от него
разноски съответно на отхвърлената част от исковите претенции. Съдът намира за
основателно релевираното от ищцата възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, претендирано от ответника, в размер на 2400 лева. Като взе предвид чл. 7,
ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, настоящият съдебен състав счита, че адвокатското възнаграждение на
6
ответника следва да бъде намалено до размер от 500 лева, с оглед правната и фактическа
сложност на делото. С оглед на това, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника
направените от него разноски в размер на 22,28 лева, съразмерно на отхвърлената част от
исковете.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза
на Софийски районен съд сумата в общ размер от 184,04 лева, представляваща държавна
такса върху уважената част от исковите претенции.
Останалите разноски за държавна такса следва да останат за сметка на съда.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 224, ал. 1 КТ ..., ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление: ..., да заплати на Н. И. П., ЕГН **********, с адрес: ..., сумата от 2169,36
лева, представляваща обезщетение за 23 дни неизползван платен годишен отпуск за периода
от 12.05.2017 г. до 09.07.2018 г. , ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
исковата молба до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над тази
сума до пълния предявен размер от 2250 лв., като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 224, ал. 1 КТ ..., ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление: ..., да заплати на Н. И. П., ЕГН **********, с адрес: ..., сумата от 282,96 лева,
представляваща обезщетение за 3 дни неизползван платен годишен отпуск за периода от
02.05.2019 г. до 23.06.2019 г., ведно със законната лихва върху тези суми от датата на
исковата молба до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над тази
сума до пълния предявен размер от 285 лв., като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД ..., ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление: ..., да заплати на Н. И. П., ЕГН **********, с адрес: ..., сумата от 121,82 лева,
представляваща мораторна лихва въргу главницата от 2535 лева за периода от 26.03.2021 г.
до 14.09.2021 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над тази сума до пълния предявен
размер от 122,53 лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ..., ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление: ..., да заплати на Н. И. П., ЕГН **********, с адрес: ..., сумата от 435,88 лева -
разноски по делото, съразмерно на уважената част от предявените искови претенции.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Н. И. П., ЕГН **********, с адрес: ..., да
заплати на ..., ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: ..., сумата от 22,28 лева -
разноски по делото, съразмерно на отхвърлената част от предявените искови претенции.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 от ..., ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление: ..., да заплати в полза на СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД сумата от 184,04
лева, представляваща държавна такса върху уважената част от исковите претенции.
7
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8