№ 35
гр. М., 24.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – М. в публично заседание на шестнадесети януари
през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Аделина Тушева
Таня Живкова
при участието на секретаря Мадлена Н. Митова
като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело №
20221600500353 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба на ЕТ
„М.“ – М. З. против решение на Районен съд – М. от 1 юли 2022 г. по гр. д. №
2055/2021 г., с което е уважен установителен иск за собственост на недвижим имот,
предявен от Е. И. Г. и Н. И. И..
Жалбоподателката ЕТ „М.“ – М. З. на първо място въвежда доводи за
недопустимост на съдебното решение в частта, с която искът по чл. 124 от ГПК е
уважен срещу М. З. като физическо лице и срещу З. З.. Изтъква, че срещу тези лица
ищците нямат правен интерес от водене на установителен иск за собственост, тъй като
към датата на завеждане на иска единствен собственик е ЕТ „М.“ – М. З., а
физическите лица М. З. и З. З. не притежават права върху имота. Освен това изтъква,
че в процеса М. З. е била конституирана веднъж като физическо лице и веднъж с
търговското си качество, което е в противоречие със същността на правната фигура на
едноличния търговец, който не е обособен като самостоятелен правен субект, отделен
от физическото лице, осъществяващо търговска дейност.
По съществото на спора излага доводи, че съдът не е изяснил фактите по спора в
тяхната пълнота, не е обсъдил доказателствата в тяхната съвкупност, затова е
достигнал до неправилни правни изводи. Твърди, че заключението на вещото лице е
основано на скица, която не отразява действителните граници на спорния имот по
плана от 1931 г., затова не е установена идентичност на претендирания от ищците имот
с този, придобит от наследодателката им през 1943 г. Неправилно МРС е приел, че
1
доказателствената сила на констативния нотариален акт, легитимиращ праводателя на
ответницата като собственик, е опровергана. В тежест на ищците е било да ангажират
доказателства, които да оборят констатациите на нотариуса, но такива доказателства не
са били събрани в процеса.
Относно упражняването на фактическа власт върху имота съдът е обосновал
изводите си чрез едностранчиво обсъждане на свидетелските показания само на
свидетели, посочени от ищците. Изтъква факта, че ищците са продали имота на трето
лице, което е било негов собственик в продължение на 10 години и той от своя страна
го е продал обратно на ищците, т. е. те са прекъснали владението си върху него за
продължителен период от време.
Въззивницата моли решението да бъде отменено и вместо него МОС да
постанови ново, с което да отхвърли иска по чл. 124 от ГПК и присъди деловодни
разноски.
Въззиваемите Е. И. Г. и Н. И. И. оспорват въззивната жалба и молят да бъде
оставена без уважение, а решението на МРС – потвърдено като правилно и
законосъобразно, а МОС да присъди и разноски за въззивното производство. Относно
недопустимостта посочват, че целят отричане и на правата на праводателя на ЕТ „М.“
– М. З., който е починал, затова насочват иска си срещу неговите наследници по закон:
М. З. и З. З..
Оспорват твърдението, че не е опровергана доказателствената сила на
констативния нотариален акт, легитимиращ праводателя на ответницата като
собственик. Посочват, че когато всяка от спорещите страни разполага с констативен
нотариален акт, то всяка следва да установи фактическия състав на съответното
удостоверено от нотариуса придобивно основание. Проследяването на
правоприемството между Й.Б. – първият собственик на процесния имот съгласно
нотариалния акт за покупка от 1943 г., и ищците, както и прегледът на регулационните
изменения и отразяванията в разписния лист към плана на с. М. налагат извод, че
ищците притежават спорния имот.
Въззиваемият З. Д. З. оспорва въззивната жалба и взема становище, че имотът е
собственост на неговата сестра М. З., а самият той не притежава права върху него.
При въззивното разглеждане на делото не са събрани нови доказателства. МОС
провери обжалвания съдебен акт като обсъди събраните в производството
доказателства във връзка с доводите на страните и приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирани да обжалват лица в срока по чл.
259, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е
неоснователна.
Н. И. и Е. Г. са предявили пред Районен съд - М. установителен иск за
2
собственост върху имот с идентификатор ***553, намиращ се в с. М., обл. М.. За да
уважи иска, първоинстанционният съд е приел, че имотът е бил придобит от Й.Б. през
1943 г. по силата на договор за покупка-продажба. Видно от представения нотариален
акт Б. е придобила два парцела: Х и ХІ в кв. 83 по плана на селото от 1931 г.,
обединени в едно общо дворно място. От тези имоти е бил обособен имот с
идентификатор ***248.
През 2012 г. бащата на ответницата се е снабдил с нотариален акт за
собственост върху 666/942 ид. ч. от имот с идентификатор ***248 и веднага ги е
продал на своята дъщеря в качеството й на ЕТ „М.“ – М. З.. През 2014 г. по
инициатива на М. З. е извършено изменение на ПУП на с. М. и е бил обособен имот с
идентификатор ***553 с площ 665 кв. м., за който ответницата разполага с констативен
нотариален акт № 130/27.11.2014 г.
От показанията на свидетелите съдът е извел, че имотът винаги е бил ползван от
родителите на двете ищци и след това от самите тях. Никога бащата или дядото на
ответницата М. З. не са владяли дворното място или част от него, за да се приеме, че са
го придобили по давност.
Възизвният съд намира решението за правилно, поради което го потвърждава.
Като извърши собствен анализ на събраните доказателства, МОС намира следното:
По допустимостта на иска: искът е насочен срещу М. З. като физическо лице и
като упражняваща търговска дейност под фирма ЕТ „М.“, както и срещу нейния брат З.
З.. В исковата молба ищците са обосновали правния си интерес с това, че ЕТ „М.“ – М.
З. разполага с нотариален акт за собственост върху имот с идентификатор ***553,
което поражда необходимостта от търсене на защита срещу нейното оспорване на
правото им на собственост. Ищците оспорват и правата на нейния праводател – Д. З.,
но тъй като той е починал, то надлежни ответници се явяват наследниците му закон:
М. З. и З. З..
Съдът намира, че е установен правен интерес от водене на иска срещу лице,
което отрича правото на собственост на ищиците, а това е М. З.. Тъй като тя е
действала като едноличен търговец при сключване на сделката с Д. З., то в същото
качество е пасивно легитимирана и по иска за собственост. По дефиниция едноличният
търговец не е самостоятелен правен субект, различен и обособен от физическото лице,
осъществяващо търговска дейност, но доколкото е възможно отделяне на имущество,
вложено за реализиране предмета на дейност на ЕТ, то това изисква и участието в
процеса да е именно във връзка с търговското му качество.
По отношение З. З. е налице твърдение, че той се ползва от правата на своя
наследодател, поради което съдът намира, че искът срещу него също е допустим и той
надлежно е бил конституиран като ответник в процеса.
Двете ищци и въззиваеми в настоящото производство Е. Г. и Н. И. се
3
легитимират като собственици на процесния имот с идентификатор ***553 посилата на
наследствено правоприемство. През 1943 г. тяхната баба Й.Б. купува парцели Х и ХІ в
кв. 83 по плана на с. М., което е установено от нотариален акт № 91/03.04.1943 г. и
записка за вписването му. Към момента на придабиването за село М. е бил изработен и
действащ регулационен план от 1931 г. и от заключението на вещото лице се
установява, че придобитите два парцела съответстват на такива, отразени в плана.
От показанията на свидетелите Ф. и Т. е установено, че двата парцела
съставляват едно дворно място, никога не са били отделяни един от друг с ограда, а са
били оградени общо като един цялостен двор. В единия, сега представляващ имот с
идентификатор ***554, се намира жилищна сграда, а в другия – спорния с
идентификатор ***553, - стопански постройки, водомерна шахта и външна тоалетна.
След смъртта на Й.Б. имотът е бил ползван от нейния син И.З. и съпругата му
(родители на ищците), като те в края на живота си трайно живеели там. След 2006 г.,
когато починал И.З., неговата дъщеря, ищцата Е. Г., обработва дворното място и
ползва къщата.
Относно ответницата М. З. свидетелките Ф. и Т. заявяват, че са я виждали в
селото, но нейните родители са били собственици на имот, съседен на спорния, който в
момента е неподдържан, обрасъл и отделен от процесния с телена мрежа, поставена
преди много години от собственика на съседния имот И.З..
Свидетелите Т. и Х. дават сведения, че са били водени в село М. от М. З., за да
им покаже имота си, като Х. дори помагал за разчистването на растителност в двора
през 2009 г. и през 2014 г., но от показанията им не става ясно дали са разчиствали
собствения на М. имот, в съседство със спорния, или имота, за който е висящ
настоящият спор. В показанията на свидетелката Т. се посочва, че имотът на М. е бил
ограден с телена мрежа, а съседният имот е бил обработен и засаден с царевица.
От представения нотариален акт № 161/25.04.1990 г. е видно, че З. М. и Д. З. С.
са били признати за собственици по давност на парцел Х-432 в кв. 83 по плана на с. М.
с площ 666 кв. м. Установява се от удостоверение за наследници № 1168/2012 г. (л. 93
от делото на МРС), че З. М. и Д. С. са баща и син.
На 26 септември 2012 г. Д. С. (след смъртта на неговия баща З.) се снабдил с
констативен нотариален акт за собственост по наследство и давност върху 666/942 ид.
ч. от имот с идентификатор ***248 и още същия ден продал имота на дъщеря си М. З.
като ЕТ „М.“ – нотариален акт № 63/26.09.2012 г.
Като се легитимира като собственик на част от имот с идентификатор ***248,
М. З. инициирала изменение на ПУП и връщане на старите имотни граници по реда на
чл. 135 от ЗУТ, в резултат на което са обособени имоти ***553 и ***554 (изменението е
одобрено със заповед на кмета на Община Ч. № 275/20.05.2014г.). На 27 ноември 2014
г. ЕТ „М.“ – М. З. се снабдила с констативен нотариален акт № 130 за собственост
4
върху имот с идентификатор ***553.
Безспорно е между страните, че имот с идентификатор ***554 е собственост на
ищците.
При така установените факти въззивният съд намира, че собственици на имот с
идентификатор ***553 са въззиваемите Е. Г. и Н. И. на основание наследствено
правоприемство. Имотът е бил придобит от тяхната баба Й.Б. през 1943 г., като тогава
е представлявал парцел Х по плана на село М. от 1931 г. От заключението на вещото
лице се установява идентичност на описаните в нотариален акт № 91/1943 г. имоти и
парцели Х и ХІ в кв. 83 по плана на селото. След смъртта на Й. Б. правото на
собственост е преминало върху нейния син и единствен наследник по закон И.З., а с
откриване на неговото наследство двата парцела, обработвани и обединени в един общ
двор, са придобити от дъщерите му Е. и Н. И.и.
Двете ищци и наследодателят им не са губили владението върху имота, то не е
било отнемано от ответницата или нейния праводател.
Липсват доказателства, от които да се установи З. М. и синът му Д. С. да са
установили фактическа власт върху част от 666 кв. м. от дворното място на Й.Б., да са
отблъснали нейното владение (или това на наследниците й) и да са демонстрирали
намерението си на собственици, с което да са поставили началото на давностно
владение. Двете свидетелки Ф. и Т. безпротиворечиво излагат факти, лично възприети
от тях, и установяващи, че ищците и праводателите им са владели имота си и никога не
са били отстранявани от него, правата им не са били оспорвани от други лица. Относно
владение, упражнявано от ответницата, двамата свидетели посочени от нея излагат
данни за това, че е ползвала собствения си имот в съседство на спорния, но те нямат
лични впечатления тя да е установила фактическа власт върху имота на ищците.
Свидетелстват единствено за твърденията й, че имотът е неин. Както едната, така и
другата група свидетели изнасят показанията си обективно и основано на собствените
им възприятия. Съпоставянето на данните от всички показания очертава една обща
картина, при която е видно, че праводателят на М. З. не е упражнявал фактическа
власт върху имот с идентификатор ***553, а имотът винаги е бил във владение на
семейството на двете ищци.
Констатациите на нотариуса в нотариален акт № 161/1990 г. за придобиване на
имота по давност от З. М. и сина му Д. С. не се потвърждават от доказателства по
делото, а се опровергават от събраните такива.
Констативният нотариален акт има обвързваща доказателствена сила, но
заключението на нотариуса винаги може да бъде оспорено и в такъв случай съдът е
длъжен да изследва наличието на фактически състав, довел до придобиване по давност.
Със завеждането на установителния иск за собственост ищците оспорват правата на ЕТ
„М.“ - М. З., което обхваща и оспорване правата на праводателите й и без да е
5
необходимо изрично изявление за оспорване на констативния нотариален акт. В
производството по установителен иск за собственост ищците носят тежестта да
докажат притежаването на правото от тях и основанието за придобиването му. В
случая придобиването е станало на основание наследствено правоприемство, като
веригата на наследяване води до Й.Б., която е придобила спорния имот чрез договор за
покупка през 1943 г. От събраните доказателства се установи, че не е налице
оригинерно придобиване на права върху спорния имот от бащата и дядото на
ответницата.
За да е налице придобиване по давност, трябва ответницата да е представила
убедителни доказателства, че нейните наследодатели З. С. и Д. З. са установили
фактическа власт върху процесния недвижим имот, упражнявали са я явно и
несмущавано повече от 10 години без противопоставянето на собствениците и са
манифестирали намерението си на собственици. Липсват доказателства, от които да се
изведе наличие на двата елемента от фактическия състав на придобиването по давност.
След като имотът не е бил придобит на първично основание от З. С. и Д. З., нито пък
има данни за упражняване на давностно владение самостоятелно от Д. З. след смъртта
на баща му З. С. до 2012 г., то не е реализирано и придобиване по наследство и давност
на самостоятелно основание от Д. З., а щом той не е бил собственик на имота, то и не е
могъл да прехвърли валидно правото на собственост върху него на ЕТ „М.“ – М. З., за
което е бил съставен нотариален акт за продажба № 63/26.09.2012 г.
Налице е вписване на З. С. и Д. З. в разписния лист към плана от 1931 г. като
собственици на имот с номер 432, но това е извършено въз основа на нотариалния акт,
с който те са се снабдили през 1990 г. Отразяванията в разписния лист нямат
доказателствена стойност за установяване право на собственост. Те се правят въз
основа на други документи, имат вторично значение и при опровергаване на
констативния нотариален акт, опровергано е и вписването въз основа на него в
разписния лист. Същото се отнася и за отбелязването на ЕТ „М.“ – М. З. като
собственик на този имот. То е направено въз основа на констативния нотариален акт от
214 г, който също беше опроверган.
Плащането на данък върху недвижимите имоти от наследодателя на
ответницата (което е установено с приложените вносни бележки) не може да се цени
като доказателство за наличие на субективния елемент на давностното владение и не е
основание да се приеме придобиване на имота по давност. Изявяването на воля за
придобиване следва да е адресирано до собственика, да достигне до него и да е явно и
несъмнено, докато плащането на данъци се осъществява пред един административен
орган и остава неизвестно за собственика.
Неоснователно е твърдението във въззивната жалба, че Н. И. и Е. Г. са изгубили
владение върху имота си, тъй като по данни на свидетелите 10 години той е бил
6
обработван от трето лице – Р.. Следва да се отбележи, че владението на ищците въобще
не е предмет на изследване в настоящия процес, защото те не твърдят да са придобили
имота чрез упражняване на давностно владение, а на друго основание – наследствено
правоприемство.
От представената извадка от имотна партида от СВ е видно, че двете ответници
през 2017 г. са продали съседния имот с идентификатор ***554 на Р.Р. чрез баща й Р.
Г., а през 2020 г. Р.Р. от своя страна е продала имота обратно на ищците. Имот с
идентификатор ***554 не е предмет на процеса и сделката не влияе на направените
вече изводи. Ако Р. е обработвал и спорния имот с идентификатор ***553, каквито
данни има в показанията на свидетелите, то още веднъж показва, че владението не е
било у ответницата или баща й (нито пък може да се изведе, че Р. е упражнявал
фактическата власт от тяхно име).
При формиране на изводите си настоящият състав се позовава на заключението
на вещото лице инж. М.Г., прието в първоинстанционното производство, в частта му
относно идентичността на двата имота, придобити от Й.Б. през 1943, с парцели Х и ХІ
по плана на с. М. от 1931 г. Заключението е изготвено след проверка в техническата
служба на Община Ч. и изводите са направени при съпоставяне на плана от 1931 г. и
извършеното изменение на ПУП през 2014 г. По делото са представени извадки от
плана и от разписния лист, преписката по изменение на ПУП и скици, както и
удостоверение № 9/2017 г. от Община Ч. (л. 156), които напълно потвърждават
изводите на експерта по техническата експертиза. Неоснователни са доводите на
въззивницата, че вещото лице не е изпълнило поставената задача. В експертизата са
проследени регулационните изменения, касаещи спорния имот и съседните му,
доколкото са засегнати, но то няма отношение към изводите относно притежаване на
правото на собственост.
Като намира обжалваното решене за правилно и законосъобразно, МОС го
потвърждава. При този изход на процеса на въззиваемите се длъжат разноските,
направени пред въззивната нистанция, а те възлизат на 1300 лв.
Въведено е възражение от страна на жалбоподателката за прекомерност на
адвокатския хонорар, което съдът намира за основателно. Материалният интерес по
спора се извежда от данъчната оценка на процесния имот, а тя е 1136,40 лв.
Минималният размер на адвокатското възнаграждение съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от
НМВАВ е 413,60 лв. Съдът намира, че разноските за адвокатско възнаграждение,
направени от въззиваемите, следва да бъдат признати до половината от посочения
размер или 650 лв.
На основание горното съдът
РЕШИ:
7
ПОТВЪРЖДАВА решение № 273 на Районен съд – М. от 1 юли 2022 г. по гр. д.
№ 2055/2021 г.
ОСЪЖДА ЕТ „М.“ – М. Д. З. и З. Д. З. да платят на Н. И. И. и Е. И. Г. разноски в
размер на 650 лв за въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8