Р Е Ш Е Н И
Е
Гр. София, ……….. 2020г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО, ХVI-ти състав, в открито съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ДЕЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
АНДРЕЙ
АНГЕЛОВ
РОСИ МИХАЙЛОВА
При участието на секретаря Б. Гешева в присъствието на прокурора Ю. Христова, след като разгледа докладваното от съдия Дечев н.ч.д. № 1794 по описа за 2020 година, намери за установено следното:
Производството е по реда на чл. 465, ал.
1 от НПК.
Образувано е по повод искане на Републиканска Главна прокуратура – гр. Бурса, Република Турция за признаване и изпълнение на решение /присъда/ № 2014/399, влязло в сила на 14.04.2015 г. на Втори съд за тежки престъпления гр.Бурса, с което на Х.К., идентифициран като българския гражданин Ю.А.Х., с ЕГН:**********, е било наложено наказание от седемнадесет години и шест месеца „Лишаване от свобода“ за извършени от него две престъпления – по чл. 103, ал. 1 от НК на Република Турция, от което е пострадала Е.А.и по чл. 103, ал. 1 от НК на Република Турция, от което е пострадала Н.А., потвърдено с решение № 2015/5624 от 14.04.2015г. на Четиринадесето Наказателно отделение на Апелативен съд. Искането е съпроводено с комплект документи преведени на български език.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция, представителят на Софийска градска прокуратура поддържа становище, че са налице основания за уважаване на искането за признаване на присъдата, постановена от турските съдебни власти. Счита, че деянията, за които Х.К.е осъден съответстват на извършени престъпления по чл. 152, ал. 4, т. 1 от НК, за които санкционната част на разпоредбата предвижда наказание „лишаване от свобода“ за срок от 10 до 20 години.
Служебният защитник на осъденото лице – адв. Р.-П. от САК намира, че регламентираните условия за признаване на присъдата на чуждестранен съд в случая са налице. Счита обаче, че компетентен да разгледа искането се явява не СГС, а окръжният съд по местоживеене на търсеното лице, поради което се настоява делото да бъде изпратено по компетентност на Окръжен съд – гр. Кърджали.
Осъденият Х. не се явява в съдебното заседание.
Софийски
градски съд, след като взе предвид материалите по делото и обсъди становищата
на страните намери за установено следното:
По доводите на защитата:
Съдът, компетентен да разгледа и да се произнесе по искането за признаване в Република България на присъда на чуждестранен съд е установеният с нормата на чл. 465, ал. 2 от НПК, а именно окръжният съд по местоживеене на осъдения, съответно СГС, когато той не живее в страната. Соченото от защитата обстоятелство, че осъденият Ю.Х. има регистриран трудов договор не е основание да се приеме, че лицето има местоживеене на територията на страната, доколкото видно от приложената по делото справка от НАП, сключения трудов договор с дружеството „С.2011“ ЕООД е бил прекратен на 08.06.2020 г. По делото е установено, че осъденото лице Ю.Х. е с последен известен адрес ***, Секция 026 № 27, общ. Момчилград, на който той фактически не пребивава, като изрично в приложената по делото призовка е записано, че лицето се намира извън територията на страната по данни на Кмета на с. Чуково. След изчерпване на достъпния на съда процесуален инструментариум за установяване реалното местоживеене на осъдения, настоящия съдебен състав намира, че търсеното лице е с неизвестно местоживеене на територията на Република България, което обстоятелство обуславя компетентността на Софийският градски съд по настоящето дело.
За да бъде допустимо искането за признаване и изпълнение на присъда на чуждестранен съд, същото следва да отговаря на определени условия, посочени в разпоредбата на чл. 465, ал. 1 и ал. 2 от НПК. В конкретният случай искането за признаване на присъда от съд в Република Турция, касае български гражданин, отправено е от компетентен орган на молещата държава, към искането са приложени съответните документи, материали и присъда.
Преценявайки горните обстоятелства, настоящият съдебен състав на СГС приема искането от Републиканска Главна прокуратура – Бурса, Република Турция за процесуално допустимо, тъй като е подадено по надлежния ред от съответния компетентен орган на Република Турция, ратифицирала Европейската конвенция за международно признаване на присъди от 28.05.1970 г.
По съществото на искането на компетентните органи на Република Турция до Министерство на правосъдието на Република България за признаване и изпълнение на решение № 2014/399 на Втори съд за тежки престъпления гр.Бурса, влязло в сила на 14.04.2015 г., съдът намери следното:
Осъденият Ю.А.Х. е роден на *** г., български гражданин, роден в гр. Момчилград, последен известен адрес: с. Чуково, Секция 026 № 27, общ. Момчилград, ЕГН: **********. Към датата на провеждане на съдебното заседание пред първата инстанция, Ю.А.Х. е неосъждан в Република България.
С решение /присъда/, произнесена от Втори съд за тежки престъпления гр.Бурса на 11.11.2014 г. Ю.Х. (Х.К.) е признат за виновен за осъществени състави на престъпленията „сексуално насилие на дете“ и „ограничаване свободата на лице“, извършени по отношение на потърпевшите Е.А.(на 14г.) и Н.А. (на 12г.), съответстващи на чл. 103, ал. 1 и чл. 109, ал. 1 от НК на Република Турция. За извършеното по отношение на пострадалата Е.А.престъпление по чл. 103, ал. 1 от НК на молещата държава му е било определено наказание от 10 години „Лишаване от свобода“ и наказание от 3 години 10 месеца и 20 дни „Лишаване от свобода“ за престъплението по чл. 109, ал. 1 от НК. За извършеното по отношение на пострадалата Н.А. престъпление по чл. 103, ал. 1 от НК, съда е определил на подсъдимия наказание от 7 години и 6 месеца „Лишаване от свобода“, както и наказание от 2 години 11 месеца и 20 дни „Лишаване от свобода“ за деянието по чл. 109, ал. 1 от НК на Република Турция.
С решение № 2015/5624 на Четиринадесето Наказателно отделение на Апелативен съд, присъдата на Втори съд за тежки престъпления Бурса е потвърдена за осъщественото „(два пъти) извършване на сексуално насилие на дете“ и отменена в частта, касаеща „ограничаване свободата на лице (два пъти)“.
Съгласно Европейската конвенция за международно признаване на присъди „Европейско съдебно решение по наказателно дело“ означава всяко окончателно решение на наказателен съд на договаряща държава, постановено в резултат на наказателно производство т.е. решението /присъдата / влязло в сила на 14.04.2015 г. на Втори съд за тежки престъпления гр. Бурса с № 2014/399, с което българския гражданин Ю.А.Х. е осъден на наказание „Лишаване от свобода“ за срок от 17 години и 6 месеца, потвърдено с решение № 2015/5624 от 14.04.2015 г. на Четиринадесето Наказателно отделение на Апелативен съд е именно „Европейско съдебно решение по наказателно дело“.
Условията на признаване и изпълнение на процесната присъдата, представляваща „Европейско съдебно решение по наказателно дело“ по смисъла на чл. 1, б. „а“ от част І от ЕКМПП са изрично посочени в разпоредбата на чл. 463 от НПК, а основанията за отказ в чл. 464 от НПК.
Съгласно чл. 463 от НПК, за да бъде призната от българския съд присъдата, постановена от чуждестранен съд, която е влязла в сила, е необходимо да са налице всички предвидени в закона предпоставки, а именно деянието, за което е направено искането да е престъпление по българския закон, деецът да е наказателноотговорно лице, присъдата да е постановена в съответствие с принципите на Конвенцията за защитата на правата на човека и основните свободи, деецът да не е осъден за престъпление, което се счита да политическо или за свързано с политическо престъпление, или за военно престъпление, по отношение на същото лице за същото престъпление България да не е признала присъда на друг чуждестранен съд и присъдата да не противоречи на основните принципи на българското наказателно и наказателно - процесуално право.
По
отношение на деянието на осъдения Ю.Х. по осъществяване на сексуално насилие
спрямо пострадалата Н.А..
На първо място, от материалите по делото и приложената присъда № 2014/399 на Втори съд за тежки престъпления гр.Бурса по дело № 2009/15, потвърдена в посочената по-горе част с решение № 2015/5624 на Четиринадесето Наказателно отделение на Апелативен съд, влязла в сила на 14.04.2015г. се установява, че българският гражданин Ю.А.Х. (Х.К.) е осъден с цитираната присъда на Втори съд за тежки престъпления гр.Бурса, на лишаване от свобода за срок от седем години и шест месеца, за извършено по отношение на пострадалата Н.А. престъпление „сексуално насилие на дете“, предвидено в чл. чл. 103, ал. 1 от Наказателния кодекс на Република Турция.
От мотивите към коментираната присъда се установява, че българският гражданин Ю.Х. (Х.К.) е отвел малолетната Н.А. в дома си, находящ се в мах. Хамитлер, ул. ****, Османгази, Бурса, където осъществил спрямо пострадалата А. „сексуално насилие“. От фактите по същата се изяснява, че българският гражданин е осъден за престъпление, изразяващо се от фактическа страна в извършване на акт със сексуално съдържание. Съгласно мотивите към присъдата, същият се е изразил в това, че осъденият Х. е целувал и галел тялото на малолетната Н.А., втривал е половия си орган в нейния полов орган. От приложения от турската държава съдебен акт, се установява, че престъплението е извършено на 21.05.2008г., като към тази дата, пострадалата Н.А. е била на 12 години. Съпоставката на инкриминираното с присъдата на чуждия съд деяние с престъпленията по смисъла на българският Наказателен кодекс, с предмет извършване на действия против половата неприкосновеност, налага извод, че извършеното от българския гражданин Ю.Х. деяние, осъществява състава на престъплението по чл. 149, ал. 1 от българския НК. В този смисъл престъплението, описано в присъдата на турския съд, настоящата съдебна инстанция прие за съответно на престъплението блудство по смисъла на чл. 149, ал. 1 от НК, с оглед вида и характера на посегателството – от осъденото лице са извършени действия с цел възбуждане и удовлетворяване на полово желание без съвкупление, по отношение на лице ненавършило 14- годишна възраст. Макар турският съд да е приел, че осъденият Х. е осъществил престъпление „сексуално насилие“ по турския наказателен закон, от фактите по делото безспорно се установява, че той не е използвал нито сила, нито заплаха. Освен това той не е привел пострадалата в безпомощно състояние, нито се е възползвал от такова. Също така той не е използвал положение на зависимост или надзор. Правната квалификация на деянието съобразно НК на Република България, настоящият състав на СГС прецени въз основа на фактическите обстоятелства, приети за установени и посочени в мотивите към съдебния акт на компетентния турски съд, от които настоящият съд в производството по чл. 465, ал. 1 от НПК е обвързан – арг. от чл. 42 от ЕКМПП. Ето защо е налице първата от предпоставките на чл. 463 от НК.
Доколкото съдът, в този съдебен състав прецени от посоченото в присъдата на чуждестранния съд фактическо обвинение, че деянието, за което българският гражданин е осъден, следва да се квалифицира по чл. 149, ал. 1 от НК на Република България, то не се споделя изразеното становище на участващия в съдебното заседание прокурор, касателно предложената от последния правна квалификация на престъплението по чл. 152, ал. 4, т. 1 от НК. Това е така, защото престъплението по чл. 152 от НК е с друг, различен фактически състав и от обективна страна се изразява в извършване на съвкупление с лице от женски пол, което се осъществява против волята на жертвата. Изпълнителното деяние на изнасилването винаги включва извършване на съвкупление с пострадалата. Докато за престъплението по чл. 149, ал. 1 от НК е характерно, че деецът извършва блудствени действия с цел да бъде възбудено или задоволено полово желание без съвкупление. Изпълнителното деяние се свежда до извършване на действия с определена цел – да бъде възбудено или удовлетворено полово желание, но без извършване на съвкупление и това е намерението на дееца. Същественото в настоящият случай е липсата на съвкупление в определените като блудство действия на осъдения Х.. Безспорно е, че между българския гражданин и 12 годишната Н.А. не е бил осъществен полов контакт, изпълващ съдържанието на понятието за „съвкупление“. Нито едно от действията на осъдения – целуване, втриване на половия си орган в този на пострадалата, галене на тялото й – не представлява такова телесно съприкосновение между двамата, което българския закон квалифицира като полово сношение. Последното не позволява квалифициране поведението на дееца като изнасилване по чл. 152, ал. 4, т. 1 от НК.
Видно от материалите по делото е, че Ю.А.Х. е наказателноотговорно лице по смисъла на българския закон. Несъмнено от събраните по делото доказателства е, че българският гражданин Ю.Х. е пълнолетно физическо лице /роден е на ***г./ към датата на извършване на престъплението - 21.05.2008г. Извършител на престъплението по чл. 149, ал. 1 от НК може да бъде всяко наказателноотговорно лице, когато пострадалият и субектът са от различен пол. По делото не са налице данни, осъденият Х. да е действал при условията на чл. 33, ал. 1 от НК. Следователно към момента на извършване на деянието Ю.А.Х. е могъл да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си, което е основно предпоставка за съществуването на виновно поведение, а това означава, че осъденото лице се явява наказателноотговорно по българския закон, с което е изпълнена и втората от предпоставките на чл. 463 от НК.
Присъдата, чието признаване се иска, отговаря на изискванията на чл. 463, т. 3 и т. 6 от НПК, а именно тя е постановена в пълно съответствие с принципите на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и на протоколите към нея, по които Република България е страна, и не противоречи на основните принципи на българското наказателно и наказателнопроцесуално право.
Наказателното производство спрямо Ю.Х. (Х.К.) е започнало след подаден сигнал от Н.И.на 21.05.2008 г. На същата дата Ю.Х. е задържан и освободен на 07.10.2009 г. От приложеният от турската държава съдебен акт, се установява, че осъденият Х. се е явил в съдебно заседание, проведено пред първоинстанционния съд, заедно със защитника си и е дал обяснения по повдигнатите му обвинения. Именно предвид участието си в процеса и несъгласието с постановеното решението на съда, съгласно което Ю.Х. е осъден, неговият защитник е упражнил правата му на защитата, като е искал проверка на решението от Апелативен съд. В това производството, присъдата на Втори съд за тежки престъпления гр.Бурса е отменена в частта, касаеща извършени престъпления по чл. 109, ал. 1 от НК на Република Турция „ограничаване свободата на лице (два пъти)“. В обобщение решението на Апелативния съд е в полза на Ю.Х., като по обвиненията по чл. 109, ал. 1 от НК са отменени наказанията, наложени му с първоинстанционния съдебен акт, в производството, по което Х. е присъствал и реализирал права. С оглед гореизложеното съдът намира, че решението /присъдата / отговаря на изискванията на чл. 463, т. 3 и т. 6 от НПК.
Деянието извършено през 2008 г. от Ю.Х., се отнася до престъпление против половата неприкосновеност на личността, следователно същият не е осъден за престъпление, което се счита за политическо или за свързано с политическо престъпление, или за военно престъпление. По отношение на осъдения Ю.Х. (Х.К.) за същото престъпление Република България не е признала присъда на друг чуждестранен съд ( чл. 463, т. 4 и т.5 от НПК).
Не са налице и шестте условия по чл. 464 от НПК за отказ за признаване и изпълнение на присъдата, предвид следното:
1/.Наложеното наказание подлежи на изпълнение по българския НК и по турския НК, тъй като и по двата наказателни кодекса не е изтекла предвидената давност за изпълнение на това наказание, която според чл. 82, т. 3 от българския НК е съответно десет години, а според чл. 68, т. 1, ал. d от Турския НК е двадесет години. В същото време ал. 3 на чл. 82 от българския НК урежда случаите, в които давността се прекъсва, очевидно е, че настоящото производство е образувано именно за признаване на присъда и изпълнението й, която безусловно съобразено с дефиницията на ал. 3 на чл. 82 от НК е прекъсване на давността. В този смисъл по отношение преценка на изтичане на давността на изпълнение на наказание съдът съобрази абсолютната давност, която е петнадесет години т.е. в случая давността за изпълнение на наказанието е десет години, а абсолютната такава е петнадесет години от датата на влизане на присъдата в сила 14.04.2015 г.
2/. Срещу осъдения Ю.Х. по време на извършване на престъплението е могло да бъде започнато наказателно производство в Република България.
3/.Спрямо осъдения за същото престъпление в Република България няма незавършено наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение или разпореждане за прекратяване на делото.
4/.Съдът намира, че няма данни и основания да се счита, че присъдата е наложена или утежнена по расови, религиозни, национални или политически съображения.
5/. Изпълнението на присъдата не противоречи на международните задължения на Република България – в случая поетите такива по Европейската конвенция за международно признаване на присъди от 28.05.1970 г., в сила за РБ от 01.07.2004г.
6/.Престъплението не е извършено извън територията на Република Турция.
Предвид изложените съображения, съдът приема, че следва да бъде уважено искането на Републиканска Главна прокуратура – гр. Бурса за признаване и изпълнение в Република България на присъдата на компетентния турски съд, с която българският гражданин Ю.А.Х. е осъден, като му е наложено наказание от седем години и шест месеца „Лишаване от свобода“ за извършено по отношение на пострадалата Н.А. по смисъла на чл. 103, ал. 1 от Турския НК престъпление „сексуално насилие на дете“, съответстващо на престъпление по чл. 149, ал. 1 от НК на Република България. За престъплението, което настоящият съд намира за съответен аналог по българското право на престъплението по чл. 149, ал. 1 от НК, предвиденият максимален размер на наказанието „лишаване от свобода“ (до шест години) е по – нисък от наложеното му наказание от седем години и шест месеца с влязлата в сила присъда. Това налага наложеното наказание да бъде намалено до максималния срок на наказанието „лишаване от свобода“ по закона на Република България, а именно – шест години. В противен случай би се нарушил основен принцип на българското наказателно право, а именно че видът и размерът на наказанието са установени със закон, т.е. българския НК. Освен това би поставило осъдените спрямо които се иска признаване и изпълнение на присъда на чуждестранен съд (гл.36 „Производства във връзка с международно сътрудничество по наказателни дела“, Раздел І НПК) в дискриминационно положение спрямо осъдените, които трябва да бъдат трансферирани за изтърпяване на наказанието в България (гл.36, Раздел ІІ, чл.457, ал.4 НПК).
Съгласно чл. 57, ал. 1 от ЗИНЗС, съдът определя първоначалния режим за изтърпяване на наказанието. С оглед продължителността на наказанието, което е по – голямо от 5 години „лишаване от свобода“, съдът прие, че на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ от ЗИНЗС то следва да бъде изтърпяно при първоначален „строг“ режим на изтърпяване.
С оглед на изложеното и съобразявайки изискванията на приложимия пенитенциарен закон, наказанието „лишаване от свобода“ за срок от шест години следва да бъде изтърпяно от осъденото лице при първоначален „строг“ режим.
При изпълнение на наказанието следва да се приспадне времето, през което осъденият е бил задържан под стража и е изтърпявал наказание лишаване от свобода във връзка с присъдата на молещата държава.
На основание чл. 467, ал. 1 от НПК с оглед обезпечаване изпълнението на наложеното с присъдата на турските съдебни власти наказание „лишаване от свобода“, съдът взема мярка за неотклонение „задържане под стража“ по отношение на българския гражданин Ю.А.Х..
По
отношение на деянието на осъдения Ю.Х. по осъществяване на сексуално насилие
спрямо пострадалата Е.А..
Съдът, в настоящия съдебен състав намира, че не следва да бъде признавана и приемана за изпълнение присъда № 2014/399, влязла в сила на 14.04.2015 г. на Втори съд за тежки престъпления гр.Бурса, в частта, с която Ю. А.Х. (Х.К.) е осъден за престъпление по чл. 103, ал. 1 от НК на Република Турция, съставляващо съгласно турския закон „сексуално насилие на дете“, извършено по отношение на непълнолетната Е.А., тъй като счете, че деянието, за което българския гражданин е осъден от турските власти не представлява престъпление по българския Наказателен кодекс.
За да стигне до този извод, съдът се позова на представената в превод на български език присъда и мотиви на Втори съд за тежки престъпления гр.Бурса, по дело №2009/15, влязла в сила на 14.04.2015 г., в която е посочено, че Ю.Х. е наказан за това, че в периода 01.02.2007 г. – 21.05.2008г. е посещавал дома на С.А.(майка на пострадалата Е.) във време, в което последната не си е била вкъщи, като е изпратил Н.А. (сестра на пострадалата Е.) до бакалията за кафе и през това време е започнал да втрива половия си орган в половия орган на потърпевшата Е.А., целувал я по бузите и устните, галел е тялото й по различни места. Към този момент, пострадалата А. е била на 14 навършени години. Посочено е, че осъденият Х. (К.) по различно време и по същия повод е посещавал дома на пострадалата и три пъти по същия начин е извършил престъпление по сексуално насилие спрямо нея. Посочено е още, че осъденият Х. е превозил с автомобил с рег. № *******потърпевшата Е.А.от село Балабанджък, Муданя, Бурса до центъра на града Бурса, паркирал е на неоживено място и е осъществил сексуално насилие по същия начин спрямо нея. Както и за това, че на 11.05.2008г. под предлог, че ще й намери работа е отвел потърпевшата до автомобилен комплекс, където е паркирал на неоживено място и е осъществил сексуално насилие по същия начин спрямо нея. Компетентният съд на молещата държава е приел, че с тези си действия българския гражданин е извършил сексуално насилие спрямо непълнолетната Е.А..
Това са съставомерните, според коментирания съдебен акт на Втори съд за тежки престъпления гр.Бурса, факти въз основа, на които българския съд следва да прецени каква е правната квалификация по българското наказателно право.
Приемайки като база за съжденията приетите от чуждестранния съд факти и преценявайки сходството им с хипотезата на норма в българския НК, изводът е за ненаказуемост на такова поведение съгласно българското наказателно право, въпреки че съдът търси единствено съответствие между обективните признаци на състава на престъплението, за което българският гражданин е осъден в чуждата страна, без да е необходимо да е налице пълна идентичност между престъпните състави по чуждия и българския НК.
По мнение на настоящия съдебен състав, посоченото престъпление, за чието извършване е ангажирана наказателната отговорност на Ю. А.Х. по тази присъда, и описаните по делото факти не позволяват подвеждането им под състав на престъпление по чл. 150 от НК. Фактите, посочени в мотивите на осъдителната присъда на компетентния турски съд сочат, че осъденият Х. е реализирал по отношение на непълнолетната пострадала Е.А.действия, които са от естество да възбудят и удовлетворят полово желание, без съвкупление. Несъмнено е, че целувките, милувките и втриването на половия орган на осъдения в този на пострадалата представлява блудство, доколкото такъв сексуален акт е от естество да възбуди или удовлетвори полово желание, без съвкупление. Посочените действия са били осъществени от осъдения спрямо Е.А., която към датата на извършване на деянията е била на 14 години. С оглед възможността на лицата, навършили 14-годишна възраст, сами да определят половото си поведение при желание за това, нормата на чл.150, ал. 1 от НК, за разлика от разпоредбата на чл. 149 от НК с оглед предмета на престъплението (пострадалия) изисква деянието да е осъществено чрез употреба на сила или заплашване; чрез използване или привеждане на пострадалия в безпомощно състояние или чрез използване на положение на зависимост или надзор. Това е така, защото извършването на блудствени действия с лице, навършило 14-годишна възраст, при наличие на съгласие от негова страна не е въздигнато в престъпление. Настоящият състав е на мнение, че в мотивите на осъдителната присъда не се съдържат данни за наличие на принуда, упражнена под формата на физическа сила или заплашване от страна на осъдения Х., респ. липсват данни поведението на пострадалата към момента, когато Ю.Х. е взел решение за извършване на блудствени действия с нея да е било непосредствен резултат от привеждането й преди това в безпомощно състояние. В мотивите на представения съдебен акт, не се твърди българският гражданин да е извършил някакви други различни действия, извън горепосочените, които да налагат извод, че те са следствие на упражнено по отношение на Е.А.насилие, в отговор на оказана от страна на пострадалата съпротива. По делото няма данни още и за това потърпевшата Е.А.да се е намирала в положение на зависимост или надзор от българския гражданин и последният да е използвал именно това положение. Доказани са само извършените блудствени действия, доколкото осъдения действително на различни дати и места е целувал, милвал и втривал половите си органи по различни части на тялото на непълнолетната А., но те сами по себе си не са достатъчни, за да бъде квалифицирано поведението му като престъпление по чл. 150, ал. 1 от НК. С оглед фактите по делото, съдът счита, че дори да са извършени действия от страна на осъдения Ю.Х. (Х.К.), целящи да възбудят и удовлетворят полово желание без съвкупление, то не са налице данни, които да налагат извод, че те са извършени против волята на непълнолетната Е.А.. Следва да се отбележи, че в производството по чл. 465 от НПК, каквото се явява настоящето, от СГС се изисква точно да съобрази фактите на осъждането, без възможност да интервенира върху тях чрез разширително или стеснително тълкуване, за да бъде постигнато пълноценно адаптиране на осъждането по българското право, така че по възможност последствията от присъдата, постановена от чуждестранния съд да са равностойни на последствията, произтичащи от настоящето решение. По тези съображения настоящият състав намери, че дейността на осъдения български гражданин с пострадалата А., формулирана от компетентния турски съд като „сексуално насилие на дете“, съставляваща престъпление по чл. 103, ал. 1 от Турския НК не носи белезите на общественоопасна проява, която да е криминализирана с българския наказателен кодекс. Това обстоятелство от своя страна представлява пречка за признаване и изпълнение на присъдата на чуждестранния съд в сочената част, по арг. от разпоредбата на чл. 463, т.1 от НПК, доколкото фактите, за които българския гражданин Ю.Х. е осъден от турските съдебни власти, не съставляват престъпление съгласно българския НК.
Воден от горното и на основание чл. 465, ал. 4 от НПК, СГС, НО, XVI състав
РЕШИ:
На основание чл. 465, ал. 4 от НПК ПРИЗНАВА и ПРИЕМА ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ Присъда №2014/399 от 11.11.2014 г., постановена по съдебно дело №2009/15 на Втори съд за тежки престъпления гр.Бурса, потвърдена с Решение на Турския Апелативен №2015/5624, влязла в сила на 14.04.2015 г., в частта в която българския гражданин Ю.А.Х., роден на *** ***, последен известен адрес: с. Чуково, Секция 026 № 27, общ. Момчилград, ЕГН: ********** е осъден, за извършено по отношение на пострадалата Н.А. по смисъла на чл. 103, ал. 1 от Турския НК престъпление „сексуално насилие на дете“, като НАМАЛЯВА размера на наложеното наказание „Лишаване от свобода“ от 7 /седем/ години и 6 /шест/ месеца на 6 /шест/ години.
КВАЛИФИЦИРА деянието по чл. 149, ал. 1 от НК на Република България
ПОСТАНОВЯВА ИЗПЪЛНЕНИЕ на наложеното наказание „Лишаване от свобода“ за срок от 6 /шест/ години.
ОПРЕДЕЛЯ на основание чл. 468, ал. 6 от НПК, вр. чл. 57, ал. 1, т. 2, б. "а" от ЗИНЗС първоначален „СТРОГ“ режим на изтърпяване на наказанието от шест години „Лишаване от свобода“.
ПРИСПАДА на основание чл. 468, ал. 4 от НПК, времето, през което осъденият е бил с МН „Задържане под стража“ във връзка с воденото срещу него наказателно производство в молещата държава, считано от 21.05.2008 г. до 07.10.2009 г..
ВЗЕМА на основание чл. 467, ал. 1 от НПК мярка за неотклонение спрямо Ю.А.Х., ЕГН: ********** „ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА“.
НЕ ПРИЗНАВА и НЕ ПРИЕМА за изпълнение присъдата на Турския съд в частта, с която Ю. А.Х. е осъден за престъпление по чл. 103, ал. 1 от НК на Република Турция, съставляващо съгласно турския закон „сексуално насилие на дете“, извършено по отношение на непълнолетната Е.А..
Заверен препис от влязлото в сила решение да
се изпрати на Министерство на правосъдието за препращане на компетентните
органи на държавата, поискала признаването и изпълнението на присъдата.
Решението подлежи на обжалване в 7- дневен
срок от съобщаването му на страните пред САС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.