№ 2398
гр. София, 19.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.
Членове:Румяна М. Н.
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20221100509446 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение от 05.04.2022 г., постановено по гр. дело № 20806 от 2020 г.
по описа на Софийския районен съд, 120 състав, е признато за установено по
отношение на Н. Й., М. В., П. В., П. П., Б.Т. и Е.Т. на основание чл. 124 ГПК,
че ищецът Ф. Ц. е собственик на ½ ид.ч.; М. Н. е собственик на ¼ ид.ч. и Р. С.
е собственик на ¼ ид.ч. от процесния недвижим имот, като ответницата Н. Й.
е осъдена на основание чл. 108 ЗС да предаде владението върху процесния
недвижим имот на ищците, както следва: на Ф. Ц. - ½ ид.ч.; на М. Н. - ¼ ид.ч.
и на Р. С. - ¼ ид.ч.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от М. В. и П. В. в частта,
в която по отношение на тях е уважен положителният установителен иск по
чл. 124 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на
процесния недвижим имот. В жалбата се излагат оплаквания, че в тази част
решението е недопустимо, тъй като е постановено при липса на правен
интерес и подлежи на прекратяване на основание чл. 130 ГПК. Заявява се, че
в хода на производството не са били доказани правни или фактически
действия, с които ответниците да оспорват правата на ищците по отношение
на процесния имот. Твърди се, че единствено ответницата Н. Й. е получила в
дял изключителната собственост върху процесния недвижим имот и тя е
записана като лице, претендиращо собственост върху имота в КККР. Заявява
се, че въззивниците с договора са доброволна делба са прекратили общата
съсобственост, получена от техните праводатели, като са получили в дял
1
УПИ XV-426, с който имот са се разпоредили в полза на трети за спора лица.
По изложените доводи се иска обезсилване на първоинстанционното решение
в обжалваната част и прекратяване на производството по отношение на
въззивниците като недопустимо. Претендират се съдебно-деловодни
разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ищците Ф. Ц., М. Н., Р. С., с който оспорват същата като неоснователна и
молят въззивния съд да я остави без уважение. Заявява се, че правният
интерес на ищците следва от обстоятелството, че страни по договора за
доброволна делба са всички ответници, в това число М. и П. В.и, както и че е
без значение за основателността на иска по чл. 124 ГПК, че същите не владеят
процесния имот. По изложените съображения се моли подадената въззивна
жалба да бъде оставена без уважение, а решението в тази част да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно.
В срок е депозирана въззивна жалба от ответницата Н. Й., с която
оспорва решението в частта, в която по отношение на нея е признато за
установено, че ищците са собственици на процесния имот и същата е осъдена
да предаде владението върху имота на ищците според припадащите им се
идеални части. Твърди се, че въззивницата е собственик на процесния
недвижим имот на основание договор за покупко-продажба и по наследяване
от З. А.. Оспорва се твърдението, че имотът е бил държавна или общинска
собственост и че е бил деактуван през 1996 г. от кмета на Столична община.
Заявява се, че имотът е бил частна собственост, придобита от майката на
въззивницата З.Г. през 1966 г. Оспорва се и твърдението на ищците, че
владеят имота от възстановяването му, като се посочва, че имотът се владее
от въззивницата чрез сина й – Г.Й. от 1987 г. до сега. Предвид изложеното се
иска отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части и
постановяване на друго, с което предявеният срещу нея иск по чл. 108 ЗС да
бъде отхвърлен. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ищците Ф. Ц., М. Н., Р. С., с който оспорват същата като неоснователна и
молят въззивния съд да я остави без уважение. Твърди се, че въззивницата
няма противопоставими на ищците права, тъй като същата е наследник по
закон на З.Г., която е получила по силата на замяна по ЗТПС с констативен
нотариален акт през 1966 г. имот, който попада в рамките на възстановения
имот на ищците. Твърди се, че по делото било установено и доказано, че
имотът е бил актуван като държавен с АДС №5602 и 5589 от 1949 година.
Със съдебно-техническа експертиза било установено, че имотът към 1976
година е бил собственост на СГНС, следователно същият е бил държавен. На
следващо място се заявява, че по делото било установено, че имотът не е бил
застрояван и. по отношение на него не е извършена разпоредителна сделка до
влизане в сила на ЗСПЗЗ, поради което ответницата Н. Й. не може да има
противопоставими права по чл. 18з от ЗСПЗЗ, тъй като е налице хипотеза на
чл. 10,ал.13 ЗСПЗЗ. Заявява се, че е неоснователно и възражението за
придобивна давност, доколкото на ищците собствеността им е била
възстановена през 1996 година, а периодът, за който се твърди, че имотът е
2
бил владян от сина на Н. Й. е за период от преди 1989 година. По изложените
съображения се иска потвърждаване на решението в тази част и отхвърляне
на въззивната жалба като неоснователна. Претендират се съдебно-деловодни
разноски.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо
съдът дължи произнасяне по съществото на спора в рамките на доводите,
изложени във въззивната жалба.
Районният съд е бил сезиран с обективно и субективно кумулативно
съединени искове по чл. 124 ГПК срещу П. В., М. В., П. П., Б.Т. и Е.Т. за
признаване за установено, че ищците са собственици, както следва: Ф. Ц. на
½ ид.ч.; М. Н. на ¼ ид.ч. и Р. С. на ¼ ид.ч. от процесния недвижим имот и
осъдителен иск по чл. 108 ЗС срещу Н. Й. за предаване на владението върху
имота, съобразно идеалните части, припадащи се на всеки един от ищците.
Неоснователно е оплакването, поддържано от въззивниците М. В. и П.
В., относно недопустимост на първоинстанционното решение в частта, в
която искът по чл. 124 ГПК е уважен спрямо тях поради липса на правен
интерес за ищците. Преценката на съда относно допустимостта на
установителния иск зависи не от вида на спорното право, а от степента на
засягането, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера на
ищеца. Когато защитаваното с установителния иск право е само застрашено,
без да е било нарушено, доколкото не е реализирана опасността да се
възпрепятства упражняването му, защитата се ограничава само с неговото
потвърждаване /аргумент от чл.124, ал.1 ГПК/. Само нарушаването на
правото обуславя нуждата от иск за неговото възстановяване. От
установителен иск за собственост или друго вещно право ще е налице правен
интерес, когато конкретното засягане на правната сфера на ищеца изисква
защита чрез установяване на правото със сила на пресъдено нещо
/Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8 / 2012 г. на
Върховен касационен съд, ОСГТК/.
3
В настоящия случай ищците черпят правния си интерес от договор за
доброволна делба от 09.12.2010 г., сключен между ответниците - съделители
П. П., Б.Т., Н. Й., Е.Т., М. В., П. В. с предмет делба на УПИ - XIV – 634 и
УПИ – XV- 426. Съгласно чл. 35 ЗС договорът за доброволна делба, когато
има за предмет недвижими имоти, трябва да се извърши писмено и подписите
на участващите в него лица трябва да бъдат удостоверени по нотариален ред.
Доброволната делба е самостоятелен вид възмезден договор, с който се
прекратява съсобствеността върху общата вещ / или вещи/ - чл.69 - 80 ЗН,
чл.35 от Закона за собствеността /ЗС/, чл.202 ЗУТ и ТР №3/19.12.2013 г. на
ОСГК. Договорът за делба има вещнопрехвърлително действие за предмета
на делбата - притежаваните в обикновена съсобственост идеални части от
делбения имот /или имоти/ се превръщат в право на собственост върху
отделни реално обособени обекти и общото имущество се разпределя между
съделителите, съобразно правата им в съсобствеността.
Следователно именно това разпоредителното действие - договорът за
доброволна делба поражда правният интерес на ищците да насочат своя иск и
срещу ответниците П. В. и М. В.. Допустимостта на установителните искове
за собственост като самостоятелна форма на защита е обусловена от
наличието на правен интерес. Такъв интерес ще е налице винаги, когато
ищецът твърди, че е собственик на вещта, а ответникът оспорва или смущава
правото му на собственост с фактически или правни действия. На още по-
голямо основание следва да се приеме, че такова действие е извършването на
прехвърлителна сделка от несобственик /разпореждането с чужда вещ/, тъй
като с това правно действие несобственикът в най-сериозна степен оспорва и
отрича правото на собственост на действителния собственик, като конкретно
отрича правомощието му да се разпорежда със собствената му вещ. Предвид
изложеното доводите във въззивната жалба за недопустимост на исковете са
неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение.
Съдът е сезиран от ищците с осъдителен иск по чл. 108 ЗС срещу
ответницата Н. Й.. Ревандикационният иск е иск на невладеещия собственик
срещу владеещия несобственик. Съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС, владението е
упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично
или чрез другиго, като своя. В настоящия случай не се оспорва, че
ответницата владее имота лично и чрез трето лице, а именно нейния син -
Г.Й..
Ищците основават правото си на собственост на нотариален акт за делба
на съсобствен недвижим имот № 104, том IX , регистър №1834, н. дело №
1733/1934 г., по силата на който праводателят им П.Г. е получил като дял
парцел II-a в местността в.з. „Килиите“ – Княжево. Същият е починал, видно
от приложено по делото Удостоверение за наследници, издадено от Столична
община, на 01.09.1939, като е оставил за наследници К. С. и М.К..
Твърди се, че ½ ид.ч. от имота е одържавен по ЗОЕГПНС с АДС №5602
от 12.07.1949 г. от б.с. М.К., а с АДС №5589/22.08.1949 г. е одържавена 1/2/
ид. ч. от б.с. К. С.. Твърди се, че със Заповед № РД-57-876 от 12.08.1996 г. и
Заповед № РД-57-877 от 12.08.1996 г. са деактувани по ½ ид. ч. от имота на
4
наследниците на М.К. и К. С., в това число процесния имот пл. №634 с площ
от 550 кв.м. в кв. 20, представляващ ПИ с идентификатор
68134.1891.634,находящ се в гр. София, обл. София, р-н Витоша, ул. „*******
по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-69/14.12.2010 г. на ИД на АГКК.
Видно от приложени по делото удостоверения за наследници, М.К. е
починала и е оставила за наследници Е.К.а, а К. С. – М. Н. и Р. С.. В хода на
процеса е починала и ищцата Е.К.а, на мястото на която е конституиран на
основание чл. 227 ГПК наследникът по завещание /заветник/ - Ф. Ц..
Твърди се, че след възстановяване на имота през 1996 г. на основание
чл. 1 от ЗВСВОНИ ищците са започнали да извършват фактически действия
по ограждане и поддържане на имота, както и са заплатили дължимите за
имота местни данъци и такси, като са участвали и в административни
производства.
През 2010 г. са установили, че в КР на процесния имот е вписан договор
за доброволна делба от 09.12.2010 г. със страни ответниците по делото, с
оглед на което обосновават правния си интерес от водене на производството.
Предвид изложеното се иска признаване за установено на основание чл. 124
ГПК, че ищците са собственици на основание реституция и по наследяване по
закон, при условията на евентуалност - на основание придобивна давност. В
хода на производството на основание чл. 214 ГПК ищците са преминали от
положителен установителен иск за собственост по чл. 124 ГПК към
осъдителен иск по чл. 108 ЗС срещу ответницата Н. Й..
В депозирания в срок отговор на искова молба ответниците П. В. и М.
В. са оспорили правния интерес на ищците от насочване на настоящия иск
срещу тях, тъй като същите заявяват, че не владеят и нямат никакви
претенции върху процесния недвижим имот. Твърди се, че на праводателката
им В.М. в замяна на собствения й имот, отчужден с решение №65 от 1956 г.,
са били предоставени два имота, а именно 350 кв.м. от м. „килиите“ в
землището на София-Княжево. За извършената замяна по реда на ЗТПС
същата е била снабдена с НА №75 от 1957 г., за който имот изрично било
посочено, че е бивша собственост на К. С.. Останалата част от имота е била
предоставена на праводателката на Н. П. – З.Г., в замяна на отчужден неин
имот от 1 250 кв.м. За извършената замяна същата е била снабдена с НА №68
от 1966 г., като отново е било посочено, че имотът е бивша собственост на К.
С.. При условията на евентуалност се твърди, че ответниците са придобили
имота на основание давностно владение в периода от 22.11.1997 г. до
09.12.2010 г.
В срок е постъпил отговор и от ответницата Н. Й., с който твърди, че
процесният имот не е бил държавен, нито общински към датата на издаване
на заповедите за деактуване. Заявява се, че процесният имот е частна
собственост от 1966 г., като е придобит от нейния наследодател З.Г. през 1966
г. като обезщетение за нейната нива, отчуждена за държавна нужда. Оспорва
се, че ищците са упражнявали фактическа власт върху имота от м. август
1996 г. При условията на евентуалност се твърди, че ответницата е придобила
правото на собственост върху имота на основание давностно владение,
5
продължило повече от пет, респективно десет години от 1966 г. до настоящия
момент.
По делото е разпитана св. А., която споделя, че е посещавала имота от
2000 г. до 2018 г., като е правила огледи с цел продажба на имота. Споделя, че
имотът е бил ограден със стара телена ограда с врата за автомобил и малка
метална врата, като споделя, че не знае кой поддържа имота, нито от кой е
направена оградата.
Разпитан е и свидетелят Й., който споделя, че лично е участвал в
изграждане на оградата на имота и трасирането през 1997 г. Заявява, че е
запознат с имота, в който има засадени дръвчета, метална масичка и столчета,
стъклена масичка и барбекю. Свидетелят споделя, че имотът е ползван за
отдих през годините, като е посещаван и от сина му и неговото семействопо
5-6 пъти на година.
По искове за собственост /положителен установителен или
ревандикационен/ в тежест на ищеца е да докаже фактическия състав на
придобивното основание, на което се позовава и твърди, че е станал
собственик.
В настоящия случай ищецът основава правото си на реституция по
ЗВСВОНИ, евентуално на придобивна давност, продължила повече от 10
години.
По първото придобивно основание, заявено от ищците, настоящата
въззивна инстанция намира следното:
Съгласно чл. 1,ал. 1 от Закона за възстановяване собствеността върху
одържавени недвижими имоти /ЗВСВОНИ/, възстановява се собствеността
върху недвижимите имоти, отчуждени по Закона за отчуждаване на едрата
градска покрита недвижима собственост (обн., ДВ, бр. 87 от 1948 г.; попр.,
бр. 91 от 1948 г.), които са собственост на държавата, общините,
обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества
по чл. 61 от Търговския закон и съществуват реално до размерите, в които са
отчуждени.
По смисъла на чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ възстановяването на собствеността
настъпва по право - по силата на закона при наличие на визираните в него
условия - чл.2, ал.3, без да е необходим допълнителен административен или
съдебен акт, като съгласно този текст моментът на реституцията се свързва с
този на влизане в сила на реституционния закон - 25.02.1992 год.
В случая не е налице спор и се установява и от приложените по делото
доказателства, в това число заключение по съдебно-техническа експертиза, че
е налице идентичност между претендирания от ищците имот с площ от 550
кв.м. на Скица-копие от кад.план,к.л. 610 с недвижим имот, посочен в Заповед
№ РД-57-876 от 12.08.1996 г. и Заповед № РД-57-877 от 12.08.1996 г. и с ПИ
с идентификатор 68134.1891.634, поради което се установява първата
предпоставка за реституирането му съгласно разяснения, дадени с
ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 17.05.1995 Г. ПО ГР. Д. № 3/1994 Г.,
6
ОСГК НА ВС.
Това, което е спорно между страните, е втората предпоставка по закона,
а именно дали към момента на реституцията имотът е бил собственост на
държавата, общините, на обществените организации или на техни фирми или
на еднолични дружества по чл. 61 от Търговския закон.
Както беше посочено, собствеността по ЗВСВОНИ се възстановява по
силата на закона, считано от влизането му в сила, при наличие на
гореизброените предпоставки, без да е нужно издаване на нарочен
административен акт. Заповедта за отписване на имота от актовите книги за
държавна и общинска собственост не е индивидуален административен акт,
тъй като правото на собственост не произтича от нея, а от закона. Тази
заповед няма правопроменящо или правопогасяващо действие и не засяга
действително притежаваното право на собственост, придобито на друго
основание. Актуването и деактуването на държавните имоти представлява
вътрешнослужебна дейност по отчитане и регистриране на имотите, поради
което тяхното актуване и деактуване не подлежи на съдебен контрол. От
друга страна, деактуването на имота само по себе си не е основание да се
приеме, че собствеността е възстановена – при спор с трето лице
собственикът на общо основание следва да установи наличието на
предвидените в закона предпоставки за настъпване на реституционния ефект.
В настоящия случай съдът намира, че не е налице втората предпоставка,
изискуема от закона, а именно към момента на реституцията имотът да е
собственост на държавата, общините, обществените организации или на
техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 от Търговския закон.
Това е така, тъй като видно от писмените доказателства, приложени към
кориците на делото, а именно нотариален акт за собственост на недвижим
имот, даден в замяна срещу имот, включен в блока на МНО № 68, том XXVI,
по н. дело №4747/1966 г. по описа на нотариус Х. Омбарлиев и нотариален
акт за собственост върху недвижим имот, даден в замяна № 75 от 1957 г.
имотите са предадени на частни лица. Същите са съставени на основание
протокол на ТПС комисия № 35 от 16 май 1956 г. и протокол на ТПС
комисия № 65 от 16 май 1956 г., неоспорени и влезли в сила. С удостоверение
на ТКЗС от 1966 г. е удостоверено, че молителката З. Д. Гелова не е член на
ТКЗС. Това означава, че с приетото и влязло в сила решение на ТПС комисия
имотът е излязъл от патримониума на държавата поради замяната му,
съгласно Закона за трудовата поземлена собственост.
Протоколите на ТПС комисиите за замяна имат характер на
административни актове с гражданскоправни последици и представляват
производен способ за придобиване на правото на собственост.
Като документ, нотариалният акт, удостоверяващ право на собственост
върху недвижим имот, доказва материализираното в него удостоверително
изявление на нотариуса. От своя страна, изявлението на нотариуса доказва, че
молителят е собственик на посочения в нотариалния акт имот. Тази
доказателствена сила важи спрямо всички до доказване на обратното. За да
бъде опровергано удостоверителното изявление на нотариуса, че при
7
съставянето на констативния нотариален акт за собственост е бил представен
от молителя документ за производно придобиване на собственост, заедно с
нотариален акт, удостоверяващ правото на праводателя, третото лице, на
което се противопоставя доказателствената сила на нотариалния акт за
собственост следва да проведе успешно обратно доказване.
Замяната на имотите по ЗТПС се е извършвала въз основа на решение
на Комисия, за което се е съставял протокол и което е могло да се обжалва,
като в случай, че решението бъде отменено поради неправилно формиране на
целия блок или поради неправилни заменки в отделни случаи, комисията е
формирала нов блок или е коригирала неправилните заменки в двумесечен
срок след отмяна на решението. След изчерпване на възможността за
атакуване на решението на комисията, замяната е произвела
вещнопрехвърлителен ефект, като собствеността е била придобита още с
влизане в сила на протокола на комисията, а чрез съставяне на нотариален акт
само е констатирано придобиването на правото. С извършената замяна този
имот се изключва от имуществената сфера на ТКЗС, като този ефект не се
оспорва от ищците и в настоящото производство. Постановеното решение за
замяна от законно установения състав на комисията е валидно и е породило
транслативно действие. При влизане в сила на ЗВСОНИ имотът не се е
намирал в патримониума на държавата, или в собственост на общините, а във
физически лица на основание извършени последващи разпоредителни сделки,
поради което не е била налице една от предпоставките по чл. 1 ЗВСОНИ за
реституцията му - имотът да се намира в патримониума на държавата,
респективно общините и общинските организации.
Поради изложеното положителният установителен иск по чл. 124 ГПК
срещу ответниците М. В., П. В., П. П., Б.Т. и Е.Т., основан на реституция, се
явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. По същите съображения се
явява неоснователен и осъдителеният иск по чл. 108 ЗС срещу Н. Й..
По второто придобивно основание, заявено от ищците, настоящата
въззивна инстанция намира следното:
При условията на евентуалност, ищците основават правото си на
собственост по исковете с правна квалификация по чл. 124 ГПК и чл. 108 ЗС
на давностно владение, продължило повече от десет години, считано от
12.08.1996 г. – датата на Заповед № РД-57-876 от 12.08.1996 г. и Заповед №
РД-57-877 от 12.08.1996 г., с които е възстановена собствеността им. Ищците
твърдят, че от този момент са започнали да извършват правни и фактически
действия по управление и поддържане на имота, които се изразяват в
ограждане, изчистване, плащане на дължими данъци и такси и деклариране в
общината, по обжалване на градоустройствения план в периода от 2007 до
2013 г. В подкрепа на тези твърдения ищците прилагат следните писмени
документи: удостоверение за данъчна оценка по чл. 264, ал. 1 ДОПК,
издадено на М. Н., решение №4528 от 03.08.2012г., постановено по адм. дело
№2429 от 2007 г. по описа на Административен съд – София град. По делото
е изслушана свидетелката А., която споделя, че е посещавала имота, към
8
който имала търговски интерес за първи път през 2000-2001 г. Свидетелката
споделя, че имотът е бил ограден със стара телена ръждясала ограда с врата за
автомобил и малка врата, която свидетелката заявява, че е била винаги
отворена. Споделя също, че не знае от кого е направена оградата, нито е
виждала кой почиства и поддържа имота. Разказва, че в периода от 2000 до
2018 г. в имота е ходила около 30 пъти, като с Ф., който се е представил за
наследник на собствениците, е ходила само два пъти.
В разпоредбата на чл.68 ЗС се съдържат определения за владението и
държането. Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която
владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането е
упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като
своя. Владението по чл.68 ЗС се характеризира с два основни признака:
обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта/corpus/ и
субективен - намерението да се държи вещта като своя /animus domini/. При
държането фактическата власт се упражнява за друг. Държателят няма
намерение да свои вещта. Според презумпцията на чл.69 ЗС владелецът
държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.
Законодателят е установил оборимата презумпция в полза на владелеца
поради трудността за доказване на намерението за своене като психично
състояние. Чрез нея с оглед на това, което обикновено става, е формулирано
заключение за наличие на неизвестен факт, а именно субективния признак на
владението /animus domini/- намерението да се държи вещта като своя, като се
изхожда от друг установен факт - обективния признак на владението/corpus/ -
упражняване на фактическа власт върху вещта.
По отношение на придобиването на собственост върху недвижим имот
законът урежда два вида срок - общия десет годишен срок при обикновено
владение и краткия петгодишен срок при добросъвестно владение. Краткият
петгодишен срок се прилага само ако е налице владение, основано на
юридическо основание и субективна добросъвестност към момента на
възникване на това основание. Началният момент, от който се брои
давностният срок, е установяването на владението върху имота.
Изчисляването на давностните срокове се извършва според правилото на
чл.72 от Закона за задължението и договорите.
С чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ са въведени две правила: че изтеклата давност
преди влизане в сила на разпоредбата не се зачита и че от влизане в сила на
нормата започва да тече нова давност. Тези две правила изцяло покриват
съдържанието на института на прекъсване на давност, защото именно при
прекъсване на давността настъпват тези правни последици. Следователно с
разпоредбата на чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ се въвежда самостоятелна и специална
хипотеза на прекъсване на давността, съществуваща наред с общите хипотези
за прекъсване на давността, уредени в чл. 116 от ЗЗД, към която разпоредба
препраща чл. 84 от ЗС.
Нормата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ има ретроактивно действие, защото
заличава с обратна сила изтеклата вече давност. Настъпването на
юридическия факт с който се прекъсва давността не изключва фактическото
9
господство върху вещта, нито пък намерението на владелеца да я свои по-
нататък. Само при добросъвестното владение и то в момента на възникването
на юридическото основание, трябва да съществува убеждението у владелеца,
че той придобива вещта тъй като праводателят му е бил собственик. Именно
поради това, че се прекъсва времевият срок, а не владението, то придобивната
давност, която започва да тече след прекъсване на давността е идентична по
вид на давността, текла до прекъсването й. Когато заличената придобивна
давност е обща, то след 22.11.1997г. започва да тече нова обща давност. Ако
заличената давност е петгодишна и е започнала да тече при наличието на
правно основание, годно да направи владелеца собственик и той е
добросъвестен, а той е добросъвестен, когато владее вещта на правно
основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не
е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена- чл.70,
ал.1 от Закона за собствеността, то и новата давност, която започва да тече, е
кратката петгодишна давност. /Тълкувателно решение № 10 от 05.12.2012 г.
по тълк. д. № 10 / 2012 г. на Върховен касационен съд, ОСГК/.
В настоящия случай нито от писмените доказателства по делото, нито
от събраните гласни доказателствени средства не се установява ищците да са
изпълнили фактическия състав на придобивната давност след 22.11.1997г.
като по делото не се установява постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно,
несъмнено владение. Свидетелката А. споделя, че е посещавала процесния
имот само два пъти със съдействието на ищеца, което означава, че в
останалите случаи същата е успяла да извърши оглед в имота и без
присъствието на считания от нея за собственик, като изрично се посочва, че
входът към имота се е осъществявал през малка врата, която е била отворена
винаги. Същата не установява и наличието на други обективни предпоставки,
обосноваващи т. нар. corpus, а именно владението да е явно - ищците да са
оградили имота или да са го поддържали.
От друга страна, такива данни в полза на ответниците се установяват от
свидетелските показания на св. Й., който споделя, че лично е участвал в
изграждане на оградата, боядисване на вратите, почистването и
поддържането му. Същият е запознат с действия по поддържане и почистване
на имота, както и с актуалното му състояние. Заявява, че вратата на имота е
заключена, като ключовете се държат от ответницата – Н. Й. и не е виждал
някой друг да влиза в имота.
По изложените съображения настоящият въззивен състав намира, че
исковете по чл. 124 ГПК, респективно по чл. 108 ЗС не са доказани и на
въведеното при условията на евентуалност основание от ищеца – давностно
владение по чл. 79 ЗС.
Предвид горното настоящата въззивна инстанция намира, че
предявените обективно и субективно кумулативно съединени искове следва
да бъдат отхвърлени, като обжалваното първоинстанционно решение следва
да се отмени изцяло, включително и по отношение на необжалвалите
обикновени другари по аргумент от чл.271 ал.3 ГПК, чието право на
собственост произтича от общ юридически факт, изискващ еднакво решаване
10
на делата им.
По разноските:
Предвид изхода от спора и на основание чл. 78, ал.3 ГПК право на
разноски имат ответниците.
Ответницата Н. Й. претендира разноски в размер на 1 400 лв. за
адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна помощ от 17.07.2020
г., 150 лв. за депозит за вещо лице и 300 лв. за допълнителна СТЕ, както и 15
лв. за съдебни удостоверения /общо 1865 лв./
Ответниците П. В. и М. В. претендират адвокатско възнаграждение в
размер на 1330 лв., съгласно договор за правна защита и съдействие от
31.07.2020 г.; 150 лв. за депозит за вещо лице, както и 300 лв. за допълнителна
СТЕ /общо 1 780 лв./
За въззивното производство въззивниците П. В. и М. В. претендират
сумата от 134 лв. за държавна такса, адвокатско възнаграждение в размер на
1 330 лв.
Въззивницата Н. Й. претендира разноски за държавна такса в размер на
133,82 лв.
Следователно ищците следва да бъдат осъдени да заплатят на П. В. и М.
В. сумата от 1 780 лв. – разноски за първоинстанционното производство и
сумата от 1664 лв. – разноски за въззивното производство. В полза на Н. Й.
ищците следва да заплатят разноски в размер на 1 865 лв. за
първоинстанционното производство и 133,82 лв. за въззивното производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 05.04.2022 г., постановено по гр. дело № 20806
от 2020 г. по описа на Софийския районен съд, 120 състав в цялост.
И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Ф. И. Ц., ЕГН ********** /конституиран
на основание чл. 227 ГПК, вр. чл. 16,ал. 2 ЗН на мястото на Е.Т.К., ЕГН
**********/, М. К. Н., ЕГН ********** и Р. К. С., ЕГН ********** и тримата
с адрес: гр. София, ул. „*******“, № ******* положителен установителен иск
по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на Н. Т. Й.,
ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, кв. *******, вх. „Г“,*******,
М. П. В., ЕГН ********** и П. Д. В., ЕГН **********, и двамата със съдебен
адрес: гр. София, бул. „*******, П. Т. П., ЕГН **********, с адрес: с.
Негован, ул. *******, Б. П. Т., ЕГН ********** и Е. П. И., ЕГН **********, и
двамата с адрес: с. Негован, ул. „*******, че ищецът Ф. Ц. е собственик на ½
ид.ч.; М. Н. е собственик на ¼ ид.ч. и Р. С. е собственик на ¼ ид.ч. от
поземлен имот с идентификатор 68134.1891.634,находящ се в гр. София, обл.
София, р-н Витоша, ул. „******* по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-
11
69/14.12.2010 г. на ИД на АГКК с площ от 494 кв.м. при съседи: ПИ с
идентификатор 68134.1891.1154; ПИ 68134.1891.426; ПИ 68134.1891.1891;
68134.1891.1027.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Ф. И. Ц., ЕГН ********** /конституиран
на основание чл. 227 ГПК, вр. чл. 16,ал. 2 ЗН на мястото на Е.Т.К., ЕГН
**********/, М. К. Н., ЕГН ********** и Р. К. С., ЕГН ********** и тримата
с адрес: гр. София, ул. „*******“, № ******* осъдителен иск с правно
основание по чл. 108 ЗС за осъждане на Н. Т. Й., ЕГН **********, със
съдебен адрес: гр. София, кв. *******, вх. „Г“,******* да предаде на Ф. Ц. ½
ид.ч.; М. Н. ¼ ид.ч. и Р. С. на ¼ ид.ч. от владението върху поземлен имот с
идентификатор 68134.1891.634,находящ се в гр. София, обл. София, р-н
Витоша, ул. „******* по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-69/14.12.2010
г. на ИД на АГКК с площ от 494 кв.м. при съседи: ПИ с идентификатор
68134.1891.1154; ПИ 68134.1891.426; ПИ 68134.1891.1891; 68134.1891.1027.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Ф. И. Ц., ЕГН **********
/конституиран на основание чл. 227 ГПК, вр. чл. 16,ал. 2 ЗН на мястото на
Е.Т.К., ЕГН **********/, М. К. Н., ЕГН ********** и Р. К. С., ЕГН
********** и тримата с адрес: гр. София, ул. „*******“, № ******* да
заплатят на М. П. В., ЕГН ********** и П. Д. В., ЕГН **********, и двамата
със съдебен адрес: гр. София, бул. „******* сумата от 1 780 лв. – разноски за
първоинстанционното производство и сумата от 1664 лв. – разноски за
въззивното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Ф. И. Ц., ЕГН **********
/конституиран на основание чл. 227 ГПК, вр. чл. 16,ал. 2 ЗН на мястото на
Е.Т.К., ЕГН **********/, М. К. Н., ЕГН ********** и Р. К. С., ЕГН
********** и тримата с адрес: гр. София, ул. „*******“, № ******* да
заплатят на Н. Т. Й., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, кв.
*******, вх. „Г“,******* разноски в размер на 1 865 лв. за
първоинстанционното производство и 133,82 лв. за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от датата на съобщаването му при
условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12