РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 31.05.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и трeти
февруари през две хиляди и двадесет и първа година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ТАНЯ ОРЕШАРОВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 12469 по
описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 189646 от 02.09.2020 г.,
постановено по гр. д. № 15056 по описа за 2020 г. на СРС, II ГО, 178-ми състав,
първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от ищеца В.А.С. срещу ответника
„А.Р.Е.М.“ ЕООД искове с правно основание по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3
от КТ, вр. чл. 225, ал. 2 от КТ за признаване на извършеното със Заповед №
1/28.01.2020 г. уволнение за незаконно и за неговата отмяна, за възстановяване
ищеца на заеманата от него преди уволнението длъжност „Специалист поддръжка
сграден фонд“ и за присъждането му на обезщетение за полагането на труд на
по-ниско платена работа в размер на 4985,85 лева за периода от 31.01.2020 г. до
31.08.2020 г., лихва за забава върху сумата от 2587,68 лева в размер на 39,53
лева за периода от 31.01.2020 г. до 25.03.2020 г., ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на
главницата.
Срещу решението на СРС е подадена
въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство. В нея се твърди, че
първоинстанционният съд е нарушил чл. 5 от ГПК, като не е спрял
първоинстанционното производство по свой почин до постановяване на тълкувателно
решение по образуваното Тълкувателно дело № 3/2019 г, ОСГК, ВКС. Поддържа се,
че СРС неправилно е възприел фактите и обстоятелствата, касаещи началния
момент, от който е започнал да тече двуседмичният срок за връщане на работа на
въззивника – ищец по смисъла на чл. 345, ал. 1 от КТ. Сочи се, че съобщение в
тази насока е било връчено на ищеца на 10.02.2020 г., като същият е следвало да
се яви на работа до 24.02.2020 г., а не както е приел първоинстанционният съд.
Моли се за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявените
искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното
производство, в който се поддържа, че жалбата е неоснователна. Сочи се, че в
процесния случай срокът по чл. 345, ал. 1 от КТ следва да тече от момента на
узнаване от работника/служителя за възстановяването му на работа, а не след
получаване на изрично съобщение от съда. Излагат се съображения, че видно от
последната страница на обжалваното решение същото е влязло в сила на 03.01.2020
г. в частта досежно исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ. На
13.01.2020 г. е бил връчен препис от въззивната жалба на ищеца, в който момент
най-късно същият е бил уведомен, че предмет на обжалване е единствено частта от
решението по отношение на уважения иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, а
решението в останалата част е влязло в сила. Предвид това, двуседмичният срок
за връщане на работа бил започнал да тече именно на 13.01.2020 г. и е изтекъл
на 28.01.2020 г., в който срок въззивникът – ищец не се явил да заеме длъжността,
на която е бил възстановен. Поддържа се, че увеличението на иска за
обезщетението по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 2 от КТ е недопустимо,
тъй като исковата молба била входирана след издаване на заповедта за въвеждане на
новия режим на работа при непълно работно време и намаляването на трудовото
възнаграждение на въззивника-ищец от новия му работодател. Моли се за оставяне
без уважение на въззивната жалба. При условията на евентуалност се излагат
възражения за недоказаност на претенцията на въззивника за разноски, сторени в
първоинстанционното производство.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от
ищеца В.А.С. с обективно кумулативно съединени искове срещу ответника „А.Р.Е.М.“
ЕООД, както следва: по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване на извършеното
със Заповед № 1/28.01.2020 г. уволнение за незаконно и неговата отмяна, по чл.
344, ал. 1, т. 2 от КТ - за възстановяване ищеца на заеманата от него преди
уволнението длъжност „Специалист поддръжка сграден фонд“, и по чл. 344, ал. 1,
т. 3, вр. чл. 225, ал. 2 от КТ за присъждането на обезщетение за полагането на
труд на по-ниско платена работа. Искът по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225,
ал. 2 от КТ, след допуснато изменение на иска по реда на чл. 214 от ГПК, е бил
предявен за общата сума в размер на 4985,85 лева за периода от 31.01.2020 г. до
31.08.2020 г., ведно със законната лихва от 31.01.2020 г. до окончателното
изплащане на сумата. В молба от 31.07.2020 г. се уточнява, че претенция за
лихва за забава за периода от 31.01.2020 г. до датата на депозиране на исковата
молба – 25.03.2020 г., следва да се счита предявена само върху сумата в размер
на 2587,68 лева и възлиза в размер на 39,53 лева.
В исковата молба ищецът твърди, че е
работил по трудово правоотношение с ответника въз основа на трудов договор на
длъжност „Специалист поддръжка сграден фонд“. Трудовото правоотношение било
прекратено поради уволнение на ищеца със Заповед № 19/19.8.2019 г., което било
обжалвано от ищеца в друго съдебно производство. С Решение от 18.12.2019 г.,
постановено по гр.д. № 55758 по описа за 2019 г. на СРС, ГО, 62-ри състав, заповедта
била отменена, а ищецът бил възстановен на работа. Посочва се, че преди да
получи съобщение за възстановяване на работа, издадено от съда на основание чл.
345, ал. 1 от КТ, ответникът е издал обжалваната в настоящото производство
заповед и е прекратил трудовото правоотношение с ищеца на основание, че същият
не се е явил на работа в двуседмичния срок за това. Ищецът поддържа, че е
получил такова съобщение на 10.02.2020 г., като счита този момент за релевантен
за началото на срока за постъпването му обратно на длъжността, на която е бил
възстановен. Възразява се, че заповедта е незаконосъобразна, тъй като е
издадена преди да започне да тече срокът за връщането му на работа. Иска се от
съда да бъде отменена заповедта, да бъде възстановен на заеманата преди
уволнението длъжност и ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение по
чл. 225, ал. 2 от КТ за срока от 31.01.2020 г. до 31.08.2020 г., в който е заемал друга по-нископлатена
длъжност. Впоследствие се твърди, че след преминаването му на половин работен
ден за периода от месец март до месец юни 2020 г. по заповед на новия му
работодател трудовото му възнаграждение за тези месеци било редуцирано сумарно
със сумата в размер на 1966,89 лева, с която сума увеличава претенцията си за
обезщетение.
В отговора на исковата молба ответното
дружество е оспорило предявените искове с твърдението, че не е налице незаконно
уволнение. Изложени са аргументи в насока, че двуседмичният срок по чл. 345,
ал. 1 от КТ следва да се счита за започнал да тече от момента на узнаване за
влизане в сила на решението на съда за възстановяване на работника на работа,
като в настоящия случай това е станало на 13.01.2020 г., когато ищецът е
получил препис от въззивната жалба, с която се обжалва Решение от 18.12.2019
г., постановено по гр.д. № 55758 по описа за 2019 г. на СРС, ГО, 62-ри състав
само в частта досежно иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ. Моли се за отхвърляне
на исковете.
За да отхвърли изцяло исковите претенции
първоинстанционният съд е приел, че най-късно на 13.01.2020 г. ищецът е разбрал
за влизането в сила на постановеното решение за възстановяването му на работа.
СРС е взел предвид при преценката си, че на тази дата ищецът е получил препис
от въззивната жалба срещу Решение от 18.12.2019 г., постановено по гр.д. №
55758 по описа за 2019 г. на СРС, ГО, 62-ри състав, касаеща единствено иска по
чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 от КТ, и че в съдебно заседание ответникът е
признал исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ. СРС е приел, че от този
момент е започнал да тече двуседмичният срок, в който ищецът е следвало да се
върне на работа, като срокът е изтекъл на 27.01.2020 г., без това да се случи.
С оглед на изложеното първоинстанционният съдебен състав е достигнал до извода,
че издадената на първия ден след изтичането на този срок заповед е законна, а
оттам претенциите на ищеца – неоснователни.
Страните по делото не спорят за следното:
с Решение от 18.12.2019 г., постановено по гр. д. № 55758 по описа за 2019 г.
на СРС, ГО, 62-ри състав и частично влязло в сила на 03.01.2020 г., уволнението
на ищеца със Заповед № 19/19.08.2019 г. е било признато от съда за незаконно и
ищецът е бил възстановен на заеманата от него преди уволнението длъжност; със
Заповед № 1/28.01.2020 г. ищецът е бил уволнен поради неявяването му в срок да
заеме длъжността на основание чл. 325, ал. 1, т. 2, вр. чл. 345, ал. 1 от КТ.
От събраните по делото писмени
доказателства се установява, че страните по делото са били в трудово
правоотношение, въз основа на сключен трудов договор от 01.01.2010 г., изменян
последователно с няколко допълнителни споразумения. Ищецът е бил назначен на
длъжност „Специалист поддръжка сграден фонд” при брутно трудово възнаграждение
преди уволнението му със Заповед № 19/19.08.2019 г. в размер на 1731,28 лева.
Решение от 18.12.2019 г., постановено по
гр. д.№ 55758 по описа за 2019 г. на СРС, ГО, 62-ри състав, е било постановено
в открито съдебно заседание, на което ищецът е присъствал лично, а ответникът е
бил представляван. На същото заседание ответникът чрез пълномощника си е
заявил, че не оспорва предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ,
като възразява срещу претенцията за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр.
чл. 225 от КТ. Решението на СРС е влязло в сила досежно първите два иска на
03.01.2020 г.
С разпореждане от 03.01.2020 г. съдията
– докладчик е разпоредил да се издаде и изпрати съобщение по чл. 345, ал. 1 от КТ до ищеца. На 10.02.2020 г. ищецът е получил съобщението, в което било
указано, че в двуседмичен срок, считано от получаването му, може да се яви и да
заеме предишната си работа.
Със съобщение, получено на 13.01.2020
г., на ищеца е бил връчен препис от въззивна жалба, подадена от ответното
дружество срещу решението от 18.12.2019 г. на СРС.
С молба от 03.02.2020 г. ищецът е
поискал от въззивния съд издаването на преписи от постановеното решение и
съобщение за възстановяване на работа. На 04.02.2020 г. съдията-докладчик е
разпоредил издаването на преписите.
Видно от приложения по делото трудов
договор между „Е.Т.Г.” ООД и ищеца на 09.09.2019 г. е бил сключен трудов
договор с уговорено основно трудово възнаграждение в размер на 1300,00 лева. Съгласно
Заповед № ETG 20-03-01-О/16.03.2020
г. на управителя на „Е.Т.Г.” ООД служителите на дружеството, считано от
16.03.3030 г., са преминали на половин работен ден. От представените
удостоверение с изх. № С034/29.07.2020 г. и фишове за получени трудови възнаграждения
ищецът е получил следните брутни трудови възнаграждения: за м. февруари –
975,00 лева, за м. март – 928,57 лева, за м. април – 650,00 лева, за м. май –
650,00 лева, за м. юни – 1004,54 лева.
При така установената фактическа
обстановка съдът приема от правна страна следното:
Въззивният съд е бил сезиран с допустима
жалба – същата е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и допустимо, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи относно
неговата правилност.
Основният спорен по делото въпрос е този
от кой момент следва да се счита за започнал да тече двуседмичният срок по чл.
345 от КТ, в който възстановеният на длъжността си преди незаконното уволнение работник/служител
следва да се върне на работа.
В тази връзка е образувано Тълкувателно
дело № 3/2019 г. по описа на ОСГК, ВКС, по което и към настоящия момент не е
постановено тълкувателно решение. Неоснователно е възражението във въззивната
жалба, че СРС неправилно не е спрял първоинстанционното производство до
постановяване на тълкувателен съдебен акт от ВКС. Съгласно ТР № 8/2013 г.,
постановено по т.д. № 8/2013 г. на ОСГТК, ВКС „при образувано тълкувателно дело
пред Върховния касационен съд по обуславящ правен въпрос производството по
висящо дело може да се спира само в касационната инстанция на основание чл. 292 ГПК, а не и във въззивната и първата инстанция.”.
Както в определението по чл. 288 от ГПК
досежно Тълкувателно дело № 3/2019 г., така и в разменените между страните
книжа, се посочва практика на ВКС, касаеща момента на стартиране на срока по
чл. 345, ал. 1 от КТ. Посочената практика в действителност коментира като
релевантен и момента на узнаване от работника за влязлото в сила съдебно
решение за възстановяването му на работа, но не и в контекста на аналогични на
настоящия казус хипотези. В цитираните решения се анализира момента на узнаване
с оглед на образувано вече изпълнително производство или при недопускане на
решение на въззивната инстанция до касационно обжалване. Коментираните в тази
практика хипотези се отнасят до формиране на представа у работника/служителя,
характеризираща се с по-голяма сигурност за наличието на влязъл в сила акт на
съда за възстановяването на работа. В настоящия случай е налице постановено
първоинстанционно решение, което не е било обжалвано в частта досежно исковете
по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ. В действителност ищецът е присъствал
лично в откритото съдебно заседание, в което ответната страна е заявила, че не
оспорва посочените искове и в рамките на което заседание съдът е постановил
решението си. Въпреки волеизявлението на ответника, същият все пак не е бил
ограничен да обжалва решението на СРС и в част досежно исковете по чл. 344, ал.
1, т. 1 и т. 2 от КТ. Страните не спорят, че решението е било обжалвано с
въззивна жалба само в частта досежно иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, като
ищецът е получил препис от въззивната жалба на 13.01.2020 г. Това обаче не
пречи в законоустановения двуседмичен срок ответникът да обжалва с отделна
въззивна жалба решението на СРС в останалата част, препис от която жалба ищецът
да получи в последващ момент. В този смисъл към датата на получаване на препис
от въззивната жалба – 13.01.2020 г., ищецът не е можел със сигурност да узнае,
че решението на СРС е било само частично обжалвано и че в частта досежно отмяната
на заповедта за уволнението му и възстановяването му на работа същото е влязло
в сила. Видно от материалите по делото ищецът би могъл да се е запознал с
отбелязването върху решението, че същото е влязло в сила в тази част, най- рано
на 04.02.2020 г., когато съдията-докладчик е разпоредил издаването на препис от
решението. В действителност с разпореждане от 03.01.2020 г. съдията – докладчик
е разпоредил да се издаде и изпрати съобщение по чл. 345, ал. 1 от КТ до ищеца,
но едва на 10.02.2020 г. ищецът е получил такова съобщение.
Предвид изложеното въззивният съд не се
съгласява с изводите на СРС, че ищецът е узнал на 13.01.2020 г. за частичното влизане
в сила на решението и оттам, че в този момент е започнал да тече двуседмичният
срок, в който същият може да се върне на работа. В този смисъл Заповед №
1/28.01.2020 г. е издадена преждевременно – преди началото на срока по чл. 345,
ал. 1 от КТ, а уволнението, извършено с нея, се явява незаконно. С оглед на
изложеното предявеният иск за признаване уволнението на ищеца за незаконно
следва да се уважи като основателен, а решението на СРС –да бъде отменено в
тази част.
Основателен се явява и искът по чл. 344,
ал. 1, т. 2 от КТ, след като уволнението на ищеца, извършено с цитираната
заповед, е незаконно. Въззивният съдебен състав намира, че са налице
предпоставките за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението
длъжност - „Специалист поддръжка сграден фонд” в ответното дружество, на
основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ.
За уважаване на иска по чл. 344, ал. 1,
т. 3, вр. чл. 225, ал. 2 от КТ е необходимо наличието на три предпоставки: 1. уволнението
на работника или служителя да бъде признато за незаконно; 2. да е налице разлика
в заплатите на работника/служителя по заеманата преди уволнението длъжност и
настоящата по-нископлатена такава. 3. причинна връзка между незаконното
уволнение и заемането на по-нископлатена длъжност. Въззивният съд счита, че
тези предпоставки са налице.
Първоинстанционният съд е квалифицирал
като претенция по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 2 от КТ и претенцията
за сумата в размер на 431,28 лева – посочена в исковата молба като обезщетение
за претърпени имуществени вреди вследствие на уволнението, изразяващи се в
пропуснати ползи за периода от 01.08.2020 г. до 31.08.2020 г. СРС правилно е
отбелязал, че съдът не е обвързан от правната квалификация на претенциите,
дадени от страните, а напротив – той сам следва да я определи въз основа на
изложените фактически твърдения. В този смисъл следва да бъде отбелязано, че с
разпоредбите на чл. 225, ал. 1 и ал. 2 от КТ е ограничена отговорността
на ответника-работодател както по размер, защото дължимото обезщетение не може
да надхвърля размера на брутното трудово възнаграждение на незаконно уволнения
служител/работник, така и по период, за който се дължи това обезщетение - 6
месеца. В ППВС № 4/1975 г. е посочено, че при уволнение на работник или
служител, признато от надлежните органи за неправилно, организацията или
учреждението дължат заплащането на обезщетение най-много до размер на
двумесечното трудово възнаграждение на уволнения – чл. 93, ал. 1 КТ (отм.),
защото се касае до вреди от неизпълнение на трудов договор, а законът при този
договор не допуска заплащане на по-високо обезщетение. По сега действащия
кодекс размерът е лимитиран до шестмесечното трудово възнаграждение - чл.
225 от КТ. Върховният касационен съд е последователен в практиката си, че при
незаконно уволнение работодателят дължи обезщетение за имуществени вреди в
размер, определен от специалния закон - КТ. При наличие на изрична разпоредба в
КТ работникът или служителят не може да разшири обема на отговорността на
работодателя чрез предявяване на иск на общо основание - чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД. Хипотезата на дължимост на обезщетение на възстановения на работа работник
или служител извън посоченото в КТ обезщетение е уредена в т. 1 на горецитираното
постановлението, което обаче визира различна хипотеза от процесната - когато
при издаване на неправилната заповед ръководителят на организацията или
учреждението е причинил непозволено увреждане на работника или служителя,
ползвайки недобросъвестно служебното си положение, за да постигне лични или
други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за
уволнение на работника или служителя, и въпреки това е издал заповед в този
смисъл. Твърдения и доводи в тази насока на подобен личен
мотив не са направени както в исковата молба, така и в уточненията към нея.
Следователно претенцията за сумата в
размер на 431,28 лева в настоящия случай е неоснователна, независимо от
правната ѝ квалификация - същата или се явява в разрез с разпоредбите за
ограничената отговорност по чл. 225, ал. 2 от КТ на работодателя, или не се
твърди да произтича от противоправно поведение по смисъла на горецитираното
постановление, за да се обсъжда основателността ѝ. Предвид това СРС
правилно е отхвърлил иска за обезщетение в тази част.
Що се отнася до претенцията по чл. 344,
ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 2 от КТ в размер на 4554,57 лева за периода от
31.01.2020 г. до 31.07.2020 г., съдът счита същата за основателна. От
представените по делото доказателства и направените във въззивното производство
констатации по оригиналната трудова книжка на ищеца се установява, че за
периода от 31.01.2020 г. до 31.07.2020 г. ищецът е работил на по-нископлатена
длъжност. Видно от трудовия договор на ищеца с „Е.Т.Г.” ООД трудовото
възнаграждение за изминал месец се заплаща до последно число на следващия
месец. Ищецът претендира разликата в брутните трудови възнаграждения за периода
от 31.01.2020 г. до 31.07.2020 г., т.е. за отработените през 2020 г. месеци
февруари, март, април, май, юни и юли. Последното отработено брутно трудово
възнаграждение при ответника-работодател е било в размер на 1731,28 лева. За
периода от 31.01.2020 г. до 31.07.2020 г. при новия си работодател ищецът е
получил следните месечни брутни трудови възнаграждения: м. февруари – 975,00
лева, за м. март – 928,57 лева, за м. април – 650,00 лева, за м. май – 650,00
лева, за м. юни – 1004,54 лева, за м. юли (съгласно отбелязването в трудовата
книжка и доколкото липсват доказателства в противен смисъл) – 1300,00 лева.
Следователно по месеци разликата в брутните трудови възнаграждения е както
следва: за м. февруари - 756,28 лева, от които ищецът претендира сумата в
размер на 431,28 лева; за м. март – 802,71 лева; за м. април – 1081,28 лева; за
м. май – 1081,28 лева; за м. юни – 726,74 лева; за м. юли – 431,28 лева.
Предвид изложеното искът на ищеца следва да бъде уважен за сумата в размер на
4554,57 лева, като решението на СРС следва да бъде отменено в тази част.
Въззивният съд счита за неоснователно възражението
на въззиваемото дружество срещу допуснатото в първоинстанционното производство изменение
на иска чрез увеличението му. Видно от данните по делото са били спазени
изискванията в чл. 214 от ГПК за изменение на иска чрез увеличение на размера
му. Ищецът е доказал чрез представените писмени доказателства, че със заповед
от 16.03.2020 г. новият му работодател е намалил работното му време, а оттам е
било редуцирано и трудовото му възнаграждение. Несъстоятелно се явява
възражението, че предвид датата на депозиране на исковата молба изменението се
явява недопустимо, тъй като ищецът вече е знаел за редуцирането на размера на
трудовото му възнаграждение. Разпоредбата на чл. 214 от ГПК позволява изменение
на претенцията на ищеца по основание, вид и размер – доколкото са били спазени
законоустановените изисквания за извършването на изменението, без значение се
явява как е била предявена първоначално претенцията и дали ищецът е знаел към
момента на депозиране на исковата молба, че е налице основание за изменение на
иска му.
Що се отнася до претендираната лихва,
въззивният съд счита, че следва да бъде присъдена само законната лихва върху присъденото
обезщетение от 4554,57 лева, считано от датата на депозиране на исковата молба
до окончателното му изплащане, в качеството ѝ на законна последица от
уважаване на иска. Претенцията за лихва за забава върху сумата от 2587,68 лева
в размер на 39,53 лева за периода от 31.01.2020 г. до 25.03.2020 г. се явява
неоснователна предвид това, че по делото не е доказано ищецът да е поканил
ответника да заплати претендираната сума, съставляваща главница, преди
депозиране на исковата молба, а оттам – ответникът да е изпаднал в забава.
При тези съображения, поради частично
несъвпадение на изводите на двете инстанции решението на СРС следва да бъде
отменено частично. В частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 344, ал. 1,
т. 1 и 2 от КТ, решението следва да бъде отменено, а исковете – уважени.
Решението в частта досежно иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ следва да бъде
частично отменено, като претенцията бъде уважена за сумата в размер на 4554,57
лева, представляваща обезщетение за полагането на труд на по-ниско платена
работа за периода от 31.01.2020 г. до 31.07.2020 г., ведно със законната лихва
от датата на депозиране на исковата молба (25.03.2020 г.) до окончателното
ѝ изплащане. Решението на СРС в останалата част следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора на всяка страна
се полагат разноски с оглед уважената и отхвърлената част от претенциите,
съответно – от въззивната жалба. Ищецът претендира поотделно за всяка инстанция
адвокатско възнаграждение в размер на 1520,00 лева. Ответникът е възразил за
прекомерност и недоказаност на обстоятелството за заплащане на
възнаграждението. В договорите за правна защита и съдействие между ищеца и
пълномощника му е уговорено претендираното възнаграждение и е упоменато, че
хонорарът е платен в брой при подписване на договорите, следователно същите
служат и като разписка. Предвид това, претенцията е доказана по основание и
размер. Въззивният съд счита за неоснователно възражението за прекомерност
предвид известната фактическата и правна сложност по делото, обстоятелството,
че кумулативно са предявени няколко иска и че е налице противоречива практика
по релевантни за спора обстоятелства. Минималният размер на адвокатското
възнаграждение, определено съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за
оценяемите искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 от КТ, възлиза на 610,00 лева за
първата инстанция и 610,00 лева – за въззивната инстанция, а за оценяемия иск
по т. 3 – в размер на 579,00 лева за всяка от двете инстанции, или общо 1189,00
лева за всяка съдебна инстанция. Според установена практика на ВКС
възнаграждението за адвокат се дължи по всеки един от обективно съединените
искове, предмет на защита според чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. (в този
смисъл Определение № 178 от 05.03.2019 г. по гр. д. № 3320/2018 г., ГК, ІV г.
о., ВКС и в др. ). Следователно претендираното от ищеца възнаграждение не се
явява неоправдано завишено според минимумите, предвидени в цитираната наредба.
Предвид уважената част от исковете, респ. уважената част от жалбата в полза на
ищеца следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1377,60
лева за всяка от инстанциите.
Въззиваемият не е претендирал разноски в
първоинстанционното производство, същият претендира сторени такива във
въззивното производство – 2000,00 лева без ДДС за адвокатско възнаграждение и
20,50 лева без ДДС за допълнителни разходи. Съдът счита претенцията за изцяло
недоказана, доколкото по делото не е бил представен договор за адвокатска
защита между страната и процесуалния ѝ представител, в който да е
уговорен посоченият размер на възнаграждение, а в останалите приложени писмени
доказателства за плащането не е налице подпис на представител на въззиваемото
дружество, удостоверяващо волеизявлението му за съгласие с размера на разхода.
От друга страна, неустановено се явява какъв е разходът в размер на 20,50 лева
без ДДС, окачествен като „допълнителни разходи“, и дали същият има изобщо
връзка със сторени усилия в настоящото производство.
По неоценяеми искове, каквито са тези по
чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, съгласно чл. 3 от същата Тарифа, държавната
такса се определя в границите от 30,00 лева до 80,00 лева, като съдът, който я
определя, я индивидуализира във всеки отделен случай с оглед фактическата и
правната сложност на делото (в този смисъл Определение № 588 от 18.07.2014 г.
по ч. гр. д. № 4046/2014 г., ГК, ІV г. о., ВКС). Ответникът следва да бъде
осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса от по 40,00 лева за
неоценяемите искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, и с оглед уважената
част от иска за обезщетение по т. 3 – 182,19 лева, или общо – 262,19 лева,
както и по сметка на СГС държавна такса с оглед уважената част от въззивната
жалба – сумата в размер 131,10 лева.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 189646 от 02.09.2020
г., постановено по гр. д. № 15056 по описа за 2020 г. на СРС, II ГО, 178-ми състав, в частта, с
която първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло предявените от ищеца В.А.С.
срещу ответника „А.Р.Е.М.“ ЕООД искове с правно основание по чл. 344, ал. 1, т.
1 и т. 2 от КТ за признаване на извършеното със Заповед № 1/28.01.2020 г.
уволнение за незаконно и за неговата отмяна, и за възстановяване ищеца на
заеманата от него преди уволнението длъжност „Специалист поддръжка сграден
фонд“, както и в частта с която е отхвърлил иска с правно основание по чл. 344,
ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 2 от КТ за присъждането в полза на ищеца на
обезщетение за полагането на труд на по-ниско платена работа до размера от 4554,57
лева (четири хиляди петстотин петдесет и четири лева и петдесет и седем
стотинки) за периода от 31.01.2020 г. до 31.07.2020 г., ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на
тази сума,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ на основание чл. 344, ал. 1, т. 1
от КТ уволнението на В.А.С., ЕГН: **********,***, извършено със Заповед №
1/28.01.2020 г. на управителя на „А.Р.Е.М.” ЕООД, с която е прекратено
трудовото правоотношение на ищеца на основание чл. 325, ал. 1, т. 2, вр. чл.
345, ал. 1 от КТ.
ВЪЗСТАНОВЯВА В.А.С., ЕГН: **********,***,
на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ на заеманата преди уволнението длъжност
„Специалист поддръжка сграден фонд“ в „А.Р.Е.М.“ ЕООД.
ОСЪЖДА „А.Р.Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на В.А.С., ЕГН: **********,***,
на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 2 от КТ сумата в размер на
4554,57 лева (четири хиляди петстотин петдесет и четири лева и петдесет и седем
стотинки), представляваща обезщетение за полагането на труд на по-ниско платена
работа за периода от 31.01.2020 г. до 31.07.2020 г., ведно със законната лихва
от датата на депозиране на исковата молба (25.03.2020 г.) до окончателното
ѝ изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 189646 от 02.09.2020
г., постановено по гр. д. № 15056 по описа за 2020 г. на СРС, II ГО, 178-ми състав, в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА „А.Р.Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на В.А.С., ЕГН: **********,***,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 1377,60 лева (хиляда
триста седемдесет и седем лева и шестдесет стотинки), представляваща сторени в
първоинстанционното производство разноски за адвокатско възнаграждение, и
сумата в размер на 1 377,60 лева (хиляда триста седемдесет и седем лева и
шестдесет стотинки), представляваща сторени във въззивното производство
разноски за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „А.Р.Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на Софийски районен съд на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК сумата в размер на 262,19 лева (двеста шестдесет
и два лева и деветнадесет стотинки).
ОСЪЖДА „А.Р.Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на Софийски градски съд на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК сумата в размер на 131,10 лева (сто и тридесет и
един лева и десет стотинки).
Решението подлежи на обжалване в
едномесечен срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд
при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.