Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
02.07.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на осми май две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ПАВЕЛ ПАНОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 2197 по
описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 296768 от 18.12.2017г. по гр.д. №
71993/2016г. Софийски районен съд, 144 състав отхвърлил предявения от „У.Л.“
ЕАД, ЕИК *******, срещу „Д.З. АД, ЕИК *******, иск с правна квалификация чл.
384 КЗ за сумата 7 624 лв., представляваща застрахователно обезщетение за
претърпени имуществени вреди от застрахователно събитие, настъпило на
25.04.2016г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на исковата молба на 05.10.2016г. до окончателното изплащане на сумата. На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 450
лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „У.Л.“ ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон. Първостепенният съд неправилно квалифицирал иска по чл. 384 КЗ. Този текст бил неотносим за спора, като въпросът за обезщетенията бил
уреден в договора за лизинг и в застрахователната полица и общите условия към
нея. В исковата молба и в хода на първоинстанционното производство ищецът не
твърдял, че настъпилата щета е тотална. Освен това районният съд неправилно
тълкувал разпоредбата на чл. 384 КЗ – стеснително, като ограничавал правата на
лизингодателя, който като собственик на автомобила, щом имал правото на
по-голямото /да получи обезщетение при тотална щета/, имал право и на по-малкото
/да получи обезщетение при частична щета/. Ищецът бил застрахован по сключения
застрахователен договор, в която не присъствал подпис на представителя на лизингополучателя
„Р.О.*“ ЕООД, тъй като не бил страна по договора. Разпоредбата на чл. 384 КЗ
следвало да се тълкува в смисъл, че при частични вреди обезщетението може да се
изплати и на лизингополучателя. Същевременно по делото се установили всички
предпоставки за основателността на предявения иск. Поради това моли съда да
отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи
предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции.
Въззиваемата страна „Д.З. АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което намира
за установено следното:
С оглед твърденията в исковата молба, съдът е сезиран с иск с правно
основание чл. 384 вр. чл. 405, ал. 1 КЗ за сумата 7 624 лв., представляваща
застрахователно обезщетение за претърпени имуществени вреди от застрахователно
събитие, настъпило на 25.04.2016г.
Ищецът твърди, че между него и ответника бил сключен договор за застраховка
„Каско на МПС“ с полица № 00313160126000541/28.01.2016г., със срок на застрахователно
покритие от 14.04.2016г. до 13.04.2017г., относно товарен автомобил „Рено Премиум“,
с рег. № *******, предоставен на лизингополучателя „Р.О.*“ ЕООД по силата на
договор за лизинг № 112758/10.04.2014г. На 25.04.2016г., в срока на
застрахователно покритие, настъпил покрит от застраховката риск - по време на
слизане от кантара ремаркето, прикрепено към влекача се откачило от поддържащия
механизъм и огънало задната лява част на кабината на влекача „Рено Премиум“, с
рег. № *******. Твърди, че уведомил своевременно ответника за настъпилото
събитие и била образувана ликвидационна преписка № *********/2016г., но
ответникът отказал да плати застрахователно обезщетение. Ремонтът на увредения
автомобил, съгласно представени 3 бр. фактури, възлязъл общо на 7 624 лв.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявения иск по основание и размер. Не оспорва, че между страните е
било налице валидно застрахователно правоотношение. Оспорил е
материалноправната легитимация на ищеца по арг. от чл. 384, ал. 2 КЗ. Към момента на предявяване на иска
процесните вреди били репарирани от лизингополучателя, поради което ищецът вече
бил обезщетен за тях и неоснователно претендирал застрахователно обезщетение за
същите вреди. Оспорил е и механизма на настъпване на застрахователното събитие
и наличието на причинна връзка между вредите и описания механизъм. Настъпилото
събитие било изключен риск съгласно т. 9 и 9.12 от ОУ на договора. Искал е от съда да отхвърли предявения иск.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд намира, че при
постановяване на първоинстанционното решение не са нарушени императивни
материалноправни норми. Първоинстанционният съд правилно е установил
фактическата обстановка по спора, към която на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща, а предвид
разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл. 272 ГПК намира жалбата за неоснователна
по следните съображения:
Съгласно чл. 405, ал. 1 КЗ при настъпване на
застрахователното събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно
обезщетение в уговорения срок. Съществена особеност на договора за финансов
лизинг е, че рискът от случайното погиване или повреждане на вещта, която е
предмет на договора, е за лизингополучателя - чл. 343 ТЗ. Като държи сметка за това, разпоредбата на чл. 384 КЗ предвижда специални правила за застраховка,
сключена по повод на лизингово имущество. Преди сключването на застрахователен
договор между лизингодател и застраховател по повод на лизингово имущество, в
случаите на финансов лизинг и когато премията е дължима и платима от
лизингополучател, включително в случаите, когато застрахователната премия е
включена в лизинговата цена, лизингодателят е длъжен да получи изричното
предварително писмено съгласие на лизингополучателя
по условията на застрахователния договор /ал. 1/. Ал. 2 на чл. 384 КЗ
предвижда, че по повод изплащането на обезщетение по застраховка по ал. 1 лизингополучателят
има права на застрахован, като: 1. При частични вреди обезщетението се изплаща
на лизингополучателя, освен ако е договорено вредите да бъдат отстранени в
натура, в който случай разноските се заплащат непосредствено на външния
изпълнител; 2. При кражба или тотална щета на лизинговото имущество
обезщетението се изплаща на лизингодателя, като застрахователят е длъжен да
уведоми изрично и писмено в еднодневен срок от деня на плащането
лизингополучателя, като посочи размера на извършеното плащане.
В случая не е било спорно и по делото се установява, че на
28.01.2016г. между страните е сключен договор за имуществена застраховка
относно МПС – предмет на договор за финансов лизинг, като премиите по
застраховката са дължими и платими от лизингополучателя /чл. 13 от договора за
финансов лизинг/. Договорът за
застраховка е сключен при действието на КЗ, обн. ДВ бр.102 от
29.12.2015г., в сила от 01.01.2016г. Чл. 384, ал. 2, т. 1 КЗ изрично
предвижда, че в случаите на частични вреди застрахователното обезщетение се
изплаща на лизингополучателя, който има права на застрахован. Разпоредбата на
чл. 384, ал. 2 е ясна и не се нуждае от тълкуване. Това законодателно
разрешение е обяснимо с оглед предвиденото в чл. 343 ТЗ, последното намерило
израз и в чл. 14 от договора за лизинг, съгласно който при настъпване на
застрахователно събитие лизингополучателят се задължава да заплати всички
разходи за възстановяване на лизинговия обект. Че лизингополучателят е изпълнил
това си задължение по повод процесното застрахователно събитие е видно и от
приетите 3 бр. фактури с получател „Р.О.*“ ЕООД. Вътрешните уговорки между
лизингодателя и лизингополучателя по договора за лизинг относно вземания за
застрахователно обезщетение /съобразени с действалия по време на сключването на
договора за финансов лизинг КЗ /отм./, както и такива в застрахователния
договор не могат да дерогират предвиденото в чл. 384, ал. 2 от приложимия закон, че в случай на частична
вреда застрахователят дължи плащане на обезщетението на лизингополучателя, а на
лизингодателя дължи такова само в случай на кражба или тотална щета /т.е. при
цялостно погиване на вещта/. Законът не изисква лизингополучателят да участва
като страна при сключване на договора за застраховка, но по силата на изричната
правна норма същият се счита за застрахован в посочената хипотеза и има право
да получи обезщетението при частични вреди на застрахованото лизингово
имущество.
По делото е установено от заключението на САТЕ, което не
е оспорено в тези части, че действителната стойност на вредите по средни
пазарни цени към датата на настъпване на застрахователното събитие възлиза на 7
624 лв. - 24.18 % от действителната стойност на процесното МПС, която към
датата на настъпване на застрахователното събитие е била 31 525 лв.. Съобразно чл. 390, ал. 2 КЗ /тотална щета на моторно превозно средство е
увреждане, при което стойността на разходите за необходимия ремонт надвишава 70
на сто от действителната му стойност/, в случая не е била налице тотална щета,
а частична увреда на застрахованото имущество. Поради това въззивният съд
намира, че ищецът не е активно материалноправно легитимиран да претендира
застрахователно обезщетение за причинените частични вреди на застрахованото
имущество, а предявеният иск е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което атакуваното
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за
настоящата инстанция се следват на въззиваемия, който е претендирал
юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК (ред. ДВ бр.
8/24.01.2017г.) вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП
вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр.
5/17.01.2006г.), съобразявайки извършената от упълномощения от въззиваемата
страна юрисконсулт дейност, съдът определя размер на възнаграждението от 80 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 296768 от 18.12.2017г., постановено по гр.д. № 71993/2016г. на Софийски
районен съд, 144 състав.
ОСЪЖДА „У.Л.“ ЕАД, ЕИК *******, да заплати
на „Д.З. АД, ЕИК *******, на основание чл. 78 ГПК сумата 80.00 лв. /осемдесет лева/,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.