№
_________
гр.
Варна _____________2022
г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Административен
съд – Варна, VІІІ-ми състав, в публичното заседание на първи
март две хиляди двадесет и втора година в състав:
Административен
съдия: ИСКРЕНА Д. при секретаря Ангелина Георгиева, като разгледа докладваното от съдията
Искрена Д. адм. дело № 52 на Административен съд – Варна по
описа
за 2022 година, за да се произнесе,
взе предвид:
Производството
е по реда на чл.156, ал.1, вр.чл.107, ал.3, вр.чл.144 от Данъчно-осигурителния
процесуален кодекс /ДОПК/.
Образувано по
жалбата на Д.Я.К., ЕГН: **********,***, против Акт за установяване на
задължения /АУЗ/ по чл.107, ал.3 от ДОПК с № МД-АУ-3702-1/09.08.2021г., с който
за 2016г. по парт. № 5305Н440989 са му установени задължения за данък върху
недвижимите имоти /ДНИ/, такса битови отпадъци /ТБО/ и лихви към датата на
издаване на акта, общо в размер на 739,38лв., от които: ДНИ –
главница, в размер на 172,81лв. и лихви 86,62лв.; ТБО – главница, в
размер на 319,70лв. и лихви до датата на издаване на акта в размер на 160,25лв.
Жалбоподателят
оспорва изцяло установените задължения. Твърди, че обжалваният АУЗ представлява
допълнение към вече издадения АУЗ № 2499-1/12.07.2021г., третира задължения за
същия имот и период, включващ 5-годишен срок, като [очевидно]
поради допусната грешка, в първия АУЗ е пропусната 2016г., поради което
издаването на втория акт е недопустимо. По същество сочи, че имотът,
представляващ офис с ид. **е собственост на неговата дъщеря Ж. К. съгласно н.а.
№**, том *, дело № **., деклариран първоначално с декларация № 74253628/99г.,
която не се споменава в отговора на Дирекция „Местни данъци и такси“, а се
посочва само коригираща декларация № **********/18.06.2021г. Твърди, че К. е
била подведена да подаде коригираща декларация, както и че [първоначално
в справка за неплатени задължения] неправилно офисът е третиран като търговски обект. Уточнява, че впоследствие,
след негови устни протести подкрепени със съответните доказателства, тази
грешка била отстранена и в издадения АУЗ имотът фигурира като офис. Навежда
доводи и за това, че не е спазен срока по чл.109 от ДОПК, т.к. първоначалната
декларация за имота е подадена през 1999г. и оттогава са минали 21 години. Твърди,
че ползвател на имота е „И.р.“ ЕООД, деклариран с декларация по чл.17 с №
*********/09.03.2006г., към която е представен договор за ползване с нотариална
заверка рег.№ 2763/2006г., на което основание като ползвател е определено
дружеството „И.р.“ ЕООД, а партидата на Ж. К. е закрита. Впоследствие имотът е
предеклариран с декларация № **********/22.06.2010г. по чл.14, към която отново
е приложен договор за ползване и управление, заверен с рег.№ 1594/2007г.
Твърди, че на дружеството е извършена ревизия, в хода на която партидата на
ползвателя [И.р.] незаконосъобразно е закрита, преди актът
да е влязъл в сила. В тази връзка се позовава на квитанции за платени ДНИ и ТБО
за 2016г. за извършени плащания от дружеството, поради което счита, че няма
неплатени задължения за имота и неправилно процесният акт се издава в
хипотезата на чл.107, ал.3 ДОПК – за неплатени задължения. С уточняваща жалбата
молба С.д. № 2558/16.02.2022г. сочи, че при съставяне на акта е „пропусната“ Ж.
К., която според нотариалния акт също има запазено право на ползване.
В съдебно
заседание жалбоподателят се явява лично и поддържа жалбата на наведените в нея
основания. Излага подробни съображения за незаконосъобразност на акта в
пледоарията по същество и в представено по делото заключително становище. Иска
отмяна на обжалвания АУЗ.
Ответната
страна – директора на Дирекция „Местни данъци“ при Община-Варна, чрез юрк.Х.,
оспорва жалбата. Моли съдът да съобрази, че за процесния имот има валидно
подадена декларация по чл.14 от ЗМДТ от 18.06.2021г., в която имотът е
деклариран като „търговски обект“. Впоследствие е подадена нова декларация, с
която имотът е деклариран като „друг нежилищен имот - офис“. Към двете
декларации е приложен нотариален акт, с който Ж. К. се легитимира като
собственик, като при попълване на данните в Таблица 2, като ползватели са
декларирани само Д. и Д.К., които са си запазили правото на пожизнено ползване.
Сочи, че съгласно чл.11, ал.3 от ЗМДТ при учредено вещно право на ползване
данъчнозадължено лице е ползвателят. Приложеният към декларацията нотариален
акт отговоря на изискванията за форма по чл.18 от ЗЗД, поради което правилно
въз основа на него в информационния масив на Дирекция „Местни данъци“ като
данъчнозадължени лица са въведени Д.К. и Д.К. . По изложените съображения моли
жалбата да се отхвърли като неоснователна. Претендира присъждане на
юрисконсултско възнаграждение.
След преценка
на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа
страна, следното:
С нот.акт
№**, том *, рег.№ **, дело № **., вх.№ **от **. на Служба по вписванията,
Акт № **, том **, дело **., Д.Я.К. и Д.М. К. , са дарили на дъщеря си Ж. Д. К.,
следния свой недвижим имот: офис-магазин в груб строеж, находящ се в
гр.Варна, бул.Осми приморски полк № 91, както и 9,5030 % ид.ч. от общите части
на сградата и от правото на строеж в дворното място, цялото с площ 235кв.м.,
представляващо парцел VII-7. Според т.2 от нот.акт, Д.К. и Д.К. са си запазили правото на ползване върху имота
пожизнено и безвъзмездно, [заедно] с Ж. К..
За жилищната
сграда, в която се намира имота, е издадено Разрешение за ползване №
052/07.02.2000г. Впоследствие обектът е нанесен в КККР на гр.Варна с ид.**, със
собственик – Ж. К. и предназначение – за офис.
След
придобиване на имота, с декларация по чл.14 от ЗМДТ с рег.№
7425-3628/03.04.2000г. (л.40), Ж. К. декларирала същия в Дирекция „Местни
данъци“ – Варна, в която в Таблица 1, на ред С_1, посочила
себе си като собственик. В Таблица 3, имотът бил деклариран на ред O_1 като „магазин-офис“.
В Таблица 2 и Таблица 5 от декларацията, не са посочени ползватели на имота.
На 12.02.2007г.
между Ж. К., като собственик и със съгласието на Д.К. и Д.К. – като пожизнени ползватели на имота, и „И.р.“
ЕООД, представлявано от управителя Д.К., бил сключен договор за предоставяне
на ползване и съвместно управление на недвижими имоти, с който на
дружеството е предоставено управлението и ползването на процесния имот (л.32).
Според т.12 от договора, годишните данък сгради и смет са за сметка на
ползвателя. Договорът е с нотариална заверка на подписите с рег.№ 1594/2007г. от
датата на сключването му .
Въз основа на
договора (предходен, от 06.03.2006г.) за предоставяне на ползване е открита
партида на дружеството, като видно от приходна квитанция от 22.03.2016г.
(л.34), ДНИ и ТБО за процесния имот за 2016г. са заплатени от „И.р.“ ЕООД.
На „И.р.“
ЕООД е извършена ревизия, приключила с РА № МД-РА-003/20.08.2021г. (л.48-77), с
който (стр.6 от акта) по отношение на предходния договор за предоставяне на
ползване и съвместно управление № 2763/06.03.2006г. и подадена декларация по
чл.17 от ЗМДТ с вх.№ **********/09.03.2006г., е прието за установено, че същият
не учредява право на ползване, т.к. не отговаря на изискванията на чл.18 от ЗЗД. Така на стр.58 от акта е прието, че дружеството не е данъчнозадължено лице
за ТБО и ДНИ за имота.
В хода
ревизионното производство Ж. К. подала декларация по чл.14 от ЗМДТ с вх.№
**********/18.06.2021г., с която в Таблица 2 и Таблица 5 декларирала Д.К.
и Д.К. като ползватели на имота – всеки
с ½ ид.ч. В Таблица 3 от декларацията, имотът е деклариран на ред O_1 – като
търговски обект. Към декларацията били приложени Разрешение за ползване №
052/07.02.2000г., нот.акт
№**/**. и копие на КК за обект с ид. **, според която обектът е с
предназначение – за офис. Впоследствие е подадена нова декларация по чл.14 от ЗМДТ с вх.№ **********/23.06.2021г., към която са приложени идентични
документи, но в Таблица 3, на ред O_1, обектът е деклариран
като „друг нежилищен имот – офис“.
Във връзка с декларацията от 18.06.2021г., в която Д.К. е
посочен като ползвател на имота с парт.№ 5305Н440989, с Акт за установяване на
задължения по чл.107, ал.3 от ДОПК № МД-АУ-2499-1/12.07.2021г., на Д.К. са
установени задължения за ДНИ и ТБО (за ½ ид.ч.) за 2017г. и 2018г., и за
лихви – изчислени към датата на издаване на акта.
Въз основа на
данните от същата декларация от 18.06.2021г. е издаден и процесния АУЗ по
чл.107, ал.3 от ДОПК с № МД-АУ-3702-1/09.08.2021г., с който за имота с
парт.№ 5305Н440989 на Д.К. са установени задължения за ДНИ и ТБО
(за ½ ид.ч.) за 2016г., и за лихви – изчислени към датата на акта общо
в размер на 739,38лв., от които: ДНИ – главница, в размер на 172,81лв. и
лихви 86,62лв; ТБО – главница, в размер на 319,70лв. и лихви към датата на
акта, в размер на 160,25лв.
АУЗ № МД-АУ-3702-1/09.08.2021г. е обжалван с жалба рег.№
МД-Т21009595ВН/08.09.2021г., по която директорът на Дирекция „Местни данъци“
при Община-Варна не се е произнесъл с нарочно, мотивирано решение по чл.155,
ал.1 от ДОПК. Във връзка с жалбата до жалбоподателя е изготвен отговор рег.№
МД-Т21009595ВН/16.09.2021г., с който същият е уведомен, че с Акт №
МД-АУ-2499-1/12.07.2021г. са установени задължения за 2017г. и 2018г., и не е
налице дублиране на задължения за ДНИ и ТБО, както и че задълженията за ДНИ и
ТБО по АУЗ № МД-АУ-3702-1/09.08.2021г. са коректно изчислени и се дължат, ведно
със законната лихва до датата на плащането им.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави
следните правни изводи:
Жалбата е подадена от надлежна страна – адресата на
оспорения АУЗ, в срока по чл.156, ал.5 от ДОПК, след провеждане на задължителното
административно обжалване и в частта, мълчаливо потвърдена от директора на
Дирекция „Местни данъци“ при Община-Варна (отговор рег.№
МД-Т21009595ВН/16.09.2021г. няма характер на мотивирано решение по смисъла на
чл.155, ал.1 от ДОПК), поради което е ДОПУСТИМА.
Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
При
извършване на проверката по чл.160, ал.2, вр.чл.144, ал.1 от ДОПК, настоящият
съдебен състав преценява, че оспореният АУЗ е издаден от компетентен орган –
старши инспектор „КРД“, определен със Заповед № 2888/15.07.2019г. на кмета на
Община-Варна за орган по приходите, който да извършва установяването,
събирането и контрола на местните данъци и такса битови отпадъци. АУЗ е издаден
и в предвидената от закона форма, установява задължения в хипотезата на
служебно издаване на акт по чл.107, ал.3 от ДОПК – неплащане на задълженията в
срок и при липса на проведено установително производство по чл.108 от ДОПК
(ревизия), поради което не страда от пороци, влечащи неговата нищожност.
Оспореният
АУЗ е и мотивиран. В същия органът по приходите е посочил имота, за който са
установени задълженията, номер и дата на подадената за него декларация по чл.14
от ЗМДТ, номера на откритата за имота партида, вид и административен адрес на
имота, правата на данъчнозадълженото лице, установени въз основа на данни от
декларацията и приложени към нея документи, както и данъчната оценка на имота.
В
разпоредителната част на акта е посочен периода, вида и размера на установените
задължения, съответните лихви за просрочие, както и че същите са изчислени към 09.08.2021г.
– датата на издаване на акта.
В АУЗ не
са посочени приложените ставки за облагане и началния момент, от който са
начислени лихвите, но това не е съществено процесуално нарушение и основание за
отмяна на акта, т.к. ставките и сроковете за заплащане на задълженията са
нормативно установени и това е достатъчно за да се извърши проверка във фазата
на съдебния контрол относно законосъобразността на установения размер – вж.
чл.22 и чл.28 от ЗМДТ, и чл.14 от Наредбата за определяне размера на местните
данъци на територията на Община-Варна – за ДНИ; чл.66, ал.3, чл.69, ал.2
от ЗМДТ, чл.20 и чл.22, ал.1 от Наредба за определянето и администрирането на
местните такси и цени на услуги на територията на Община-Варна, и чл.18 от
Приложение 1 към нея – за ТБО; чл.54 ЗМДТ за ДПС; чл.175, ал.1 от ДОПК и
чл.1 от Закона за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания
– относно размера на лихвите за невнесени в срок публични задължения.
В АУЗ не са посочените
конкретните изчисления при формиране на данъчната оценка на имота, но това също
не е съществен порок, доколкото формулата за изчисляване на данъчната оценка е
нормативно установена – чл.20 и чл.21 ЗМДТ, вр. чл.4 и сл. от Приложение 2 към ЗМДТ, в същата участват декларираните за съответния имот показатели, поради
което не е препятствана възможността за извършване на проверка на коректността
на изчисленията .
В тази връзка съдът с
Определение № 306/03.02.2022г. е задължил ответника да представи: обосновка на
конкретния размер на установените задължения, в която изрично да посочи: за кой
период (кои вноски) са установени задълженията, за кой период и как са
изчислени задълженията за лихви, каква ставка за изчисление на ДНИ е приложена;
да представи справка за показателите, по които е изчислена данъчната оценка за
процесната партида; по отношение на установените задължения за ТБО, изрично да
посочи дали установените с АУЗ задължения са за трите вида услуги по чл.62 от ЗМДТ: 1/ сметосъбиране и сметоизвозване; 2/ обезвреждане на битовите отпадъци в
депа или други съоръжения; 3/ чистота на териториите за обществено ползване,
както и да посочи ставката и размера за всяка услуга поотделно. Изисканата
справка е представена от ответника с писмо С.д.№ 3132/24.02.2022г., приета е като
доказателство по делото (л.46-47) и изчисленията в нея не са оспорени от
жалбоподателя.
По изложените съображения
съдът намира, че доколкото в оспорения АУЗ се съдържа цялата относима към
задълженията за ДНИ и ТБО информация, и същата дава възможност за извършване на
надлежна проверка, в производството по издаване на акта не са допуснати
съществени нарушения, които да обуславят нищожност на акта или неговата отмяна.
Неоснователно е
оплакването на жалбоподателя за това, че установяването на задълженията за ДНИ
и ТБО е станало в извън срока по чл.109 от ДОПК. Съгласно
разпоредбата на чл.109 от ДОПК, не се образува производство за установяване на
задължения за данъци, когато са изтекли 5 години от изтичане на годината, в
която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена декларация.
Разпоредбата има предвид декларациите, с които данъчнозадължените лица
декларират съответните задължения за внасяне, от който момент тече и срока за
плащане на данъчните задължения, каквито например са справката-декларация по чл.125
от ЗДДС, ГДД по чл.50 от ЗДДФЛ, ГДД по чл.92 от ЗКПО.
Декларацията
по чл.14 от ЗМДТ (редакция изм. - ДВ, бр.103 от 1999г.) има различен характер,
тъй като с нея не се декларират текущи задължения за съответния данъчен период,
а собствениците на недвижими имоти, съответно носителите на ограничени вещни
права, уведомяват за това дирекцията по местонахождението на имота, [с оглед] облагане с
годишен данък върху недвижимите имоти. Декларацията се подава еднократно, като
данъкът върху недвижимите имоти, респ. таксата битови отпадъци има периодичен
характер и се дължат ежегодно в сроковете по чл.28 от ЗМДТ (относно сроковете
за внасяне на ТБО вж.чл.20 от Наредбата на ОбС Варна за определянето и
администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на община
Варна).
При това
положение, при преценката за спазване на срока по чл.109 от ДОПК следва да се
държи сметка не за датата, на която е подадена съответната декларация, а за
периода, за който се извършва проверката/ревизията за съответния вид данък. В
случая, АУЗ обхваща задълженията за ДНИ и ТБО за периода 01.01.2016г. –
31.12.2016г. ДНИ и ТБО се заплащат в годината, за която същите се отнасят,
поради което срокът по чл.109 от ДОПК започва да тече считано от 01.01.2017г. и
изтича на 31.12.2021г. Процесният АУЗ е издаден на 09.08.2021г., поради което
срокът по чл.109 от ДОПК се явява спазен.
Неоснователно
е и оплакването в жалбата, че с процесния АУЗ по недопустим начин се отстранява
допусната от органа по приходите „грешка“ в предходния АУЗ
№ 2499-1/12.07.2021г. Този акт касае задълженията за ДНИ и ТБО за същия имот
/партида/, но за периода 2017г. - 2020г. Преценката за това, какъв период на
задълженията да се обхване от акта по чл.107, ал.3 от ДОПК е изцяло на органите
по приходите, стига да е спазен срока по чл.109 от ДОПК, за същия период да не
е издаван друг акт, с който се установяват задължения (АУЗ, ревизионен акт) и
да е изпълнено условието - задълженията да не са заплатени в срок.
Правилно
органът по приходите е определил жалбоподателя и като данъчнозадължено лице за
задълженията за ДНИ и ТБО за 2016г.
Съгласно
чл.11, ал.1 и ал.3 от ЗМДТ, данъчно задължени лица са собствениците на
облагаеми с данък недвижими имоти, а при учредено вещно право на ползване
данъчно задължен е ползвателят.
В случая
видно от н.а. №**/**. собственик на процесния имот е Ж. Д. К., а Д.Я.К. и Д.М. К.
са си запазили пожизнено правото на
ползване. Последното е валидно учредено – с нотариален акт, поради което и
предвидената в чл.18 от ЗЗД форма за действителност е спазена. В първоначално
подадената декларация за имота от 2000г. обстоятелството, че върху имота има
учредено вещно право на ползване, не е обявено пред приходната администрация,
като едва в хода на ревизията на „И.р.“ ЕООД собственикът Ж. К. надлежно го е
удостоверила, като е подала декларацията от 18.06.2021г., а впоследствие
декларацията от 23.06.2021г.
Както сам
посочва жалбоподателят в проведеното открито съдебно заседание, К. никога не се
е разпореждала с имота и се легитимира като негов собственик по силата на
нотариалния акт за дарение от 1999г. Декларираните за целите на облагането с
ДНИ/ТБО обстоятелства, следва да кореспондират с титулите за собственост, а
съгласно нотариалния акт от 1999г. жалбоподателят и съпругата му са си запазили
пожизнено [вещното] право на ползване върху процесния имот,
поради което и по силата на чл.11, ал.3 от ЗМДТ са данъчно задължени лица –
всеки за по ½ ид.ч. – както правилно и в съответствие с чл.12, ал.1 от ЗМДТ са определени квотите на задълженията с процесния АУЗ. Доколкото
декларираните обстоятелства – за учредено вещно право на ползване с н.а. от
1999г., кореспондират с титула за собственост, всякакви интерпретации на жалбоподателя
относно оказана върху К. принуда, заблуда от страна на органите по приходите и
т.н., са несъстоятелни.
Неоснователно
жалбоподателят твърди, че според нотариалния акт дъщеря му Ж. К. е също е
ползвател, поради което задълженията следва да се делят на три. Действително
волята на страните в т.2 от нотариалния акт е формулирана непрецизно - предвид
уточнението „заедно с Ж. Д. К.“, но това не дава основание да се счита, че и Ж.
К. има вещно право на ползване, респ. че е данъчнозадължено лице по смисъла на
чл.11, ал.3 от ЗМДТ за 1/3 ид.ч. от задълженията.
Правото на
ползване е определено в закона (чл.55 и чл.56 от Закона за собствеността) като
вещно право върху чужда вещ. Когато върху недвижим имот съществува валидно
учредено право на ползване, собственикът му е лишен от възможността да го
ползва, а притежава само т.н. „гола собственост“ – правото да се разпорежда с
имота, да го ипотекира. Ползвателят от своя страна има право да използва имота
съгласно неговото предназначение и да получава добиви от него, без обаче да го
променя съществено.
В конкретния
случай правото на ползване е запазено от собствениците при прехвърляне на
имота. По силата на станалото дарение Ж. К. е придобила собствеността върху имота,
а нейните родители – Д.К. и Д.К. , са си запазили вещното право на пожизнено
ползване. Тъй като собственикът придобива само „голата собственост“, уговорката
в нотариалния акт „заедно с Ж. Д. К.“, не е нищо друго освен съгласие на
прехвърлителя, в контекста на правата му по чл.56 от ЗС, собственикът
фактически да ползва имота, но това не е вещно право на ползване. В този смисъл
правилно и в съответствие с чл.11, ал.3 и чл.12, ал.1 от ЗМДТ с процесния АУЗ е
прието, че задължени за ДНИ и ТБО – всеки с по ½, са ползвателите Д. и Д.К..
Неправилно
жалбоподателят се позовава и на договор за предоставяне на ползване и съвместно
управление на недвижим имот, сключен с „И.р.“ ЕООД, т.к. същият не е сключен в
нотариална форма – каквото е императивното изискване за действителност на
сделката съгласно чл.18 от ЗЗД. Под нотариална форма законът има предвид
нотариален акт, а не всеки договор с нотариална заверка на съдържанието или
подписите – каквито са твърденията на жалбоподателя. В този смисъл и след като
не е спазена формата по чл.18 от ЗЗД, договорът предоставя само облигационни
права на ползване върху имота, а клаузата – годишният данък сгради и такса смет
да са за сметка на ползвателя, обвързва само страните, не и приходната
администрация.
В този смисъл
правилно с издадения ревизионен акт на „И.р.“ ЕООД е прието, че дружеството не
е задължено лице за ДНИ и ТБО за имота за 2016г., поради което и същите като
„недължимо платени“ подлежат на възстановяване по реда на чл.128 и сл. от ДОПК –
каквото искане съгласно изявлението на жалбоподателя в с.з. към момента не е
правено.
Относно вида
на обекта, правилно с АУЗ задълженията са изчислени като за „друг нежилищен
имот – офис“ – както е деклариран с декларациите от 03.04.2000г. и от
23.06.2021г., а не като за „търговски обект“ – както е деклариран с
декларацията от 18.06.2021г. В този смисъл е изготвената от ответника справка –
л.46. Според нот.акт имотът представлява офис-магазин, като в кадастралната
карта същият е нанесен с предназначение – за офис, поради което съответно на
действителното предназначение на имота е декларирането от 03.04.2000г. и 23.06.2021г.
В този смисъл и изявлението на жалбоподателя на стр.2 от жалбата – че
първоначалната грешка в справка за задълженията по коригиращата декларация от
18.06.2021г. е отстранена, и в издадения АУЗ имотът вече фигурира като офис.
Правилно са
изчислени и задълженията за ДНИ и ТБО за 2016г.
Съгласно
чл.10, ал.1 от ЗМДТ, с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените
на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на
населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях,
които според подробен устройствен план имат предназначението по чл.8, т.1 от
Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на
земята, когато това се изисква по реда на специален закон.
Съгласно
чл.11 от ЗМДТ, данъчно задължени лица са собствениците на облагаеми с данък
недвижими имоти. Когато върху облагаем недвижим имот правото на собственост или
ограниченото вещно право е притежание на няколко лица, те дължат данък
съответно на частите си – чл.12, ал.1 от ЗМДТ.
Данъкът се заплаща независимо дали недвижимите имоти се използват или не –
чл.13 от ЗМДТ.
Съгласно
чл.15, ал.2 от ЗМДТ при прехвърляне на собствеността на имота или при
учредяване на ограничено вещно право на ползване приобретателят дължи данъка от
началото на месеца, следващ месеца, през който е настъпила промяната в
собствеността или ползването, освен ако данъкът е платен от прехвърлителя.
Съгласно
чл.20 от ЗМДТ данъчната оценка на недвижимите имоти на гражданите се определя
от служител на общинската администрация по норми съгласно приложение № 2 в
зависимост от вида на имота, местонахождението, площта, конструкцията и
овехтяването и се съобщава на данъчно задължените лица.
Размерът на
данъка се определя от Общинския съвет с наредбата по чл.1, ал.2 в граници от
0,1 до 4,5 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот – чл.22 от ЗМДТ.
Размерът на ДНИ на територията на Община-Варна е определен с Наредба на
ОбС-Варна за определяне размера на местните данъци на територията на Община –
Варна, приета с Решение на ОбС – Варна № 271-4/4/06.02.2008г.
Съгласно чл.14 от Наредбата, размерът на данъка върху недвижимите имоти е 2 на
хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот. ДНИ се определя върху
данъчната оценка на недвижимите имоти по чл.10, ал.1 към 1 януари на годината,
за която се дължи и се съобщава на лицата до 1 март на годината, за която се
дължи – чл.19, ал.1 от ЗМДТ. Съгласно чл.28, ал.1 от ЗМДТ данъкът върху
недвижимите имоти се плаща на две равни вноски в срок до 30 юни и до 31
октомври на годината, за която е дължим.
Съгласно
чл.62 от ЗМДТ, редакция към 2016г., таксата се заплаща за услугите по събирането,
извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци,
както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в
населените места. Размерът на таксата се определя по реда на чл.66 за всяка
услуга поотделно - сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите
отпадъци в депа или други съоръжения; чистота на териториите за обществено
ползване.
За имоти,
намиращи се извън районите, в които общината е организирала събиране и
извозване на битови отпадъци, се събира такса за ползване на депо за битови
отпадъци и/или за поддържането на чистотата на териториите за обществено
ползване – чл.63, ал.1 от ЗМДТ, редакция към 2016г. Според ал.2 на с.р.
границите на районите и видът на предлаганите услуги по чл.62 в съответния
район, както и честотата на сметоизвозване се определят със заповед на кмета на
общината и се обявяват публично до 31 октомври на предходната година.
Таксата се
заплаща от лицата по чл.11 – собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти
и се определя в годишен размер за всяко населено място с решение на Общинския
съвет – чл.64 и чл.66, ал.1 от ЗМДТ.
Съгласно
чл.22, ал.1 от Наредба на ОбС – Варна за определянето и администрирането на
местните такси и цени на услуги на територията на община-Варна, ТБО се определя
ежегодно от Общинския съвет в Приложение 1 към Наредбата.
Съгласно
чл.18, т.2.1 от Приложение № 1 към Наредбата за определянето и администрирането
на местните такси и цени на услуги на територията на Община-Варна, в сила от
01.01.2015г. и приложими за 2016г., Общински съвет-Варна определя такса за
битови отпадъци за нежилищни имоти на физически лица в размер на 3,7 на хиляда
пропорционално върху данъчната оценка на имотите, изчислена по норми съгласно
Приложение № 2 към ЗМДТ. По видове услуги, таксата е както следва: За
сметосъбиране и сметоизвозване – 2.00 на хиляда; За обезвреждане на битови
отпадъци и депо - 0.55 на хиляда; За почистване на териториите за обществено
ползване - 1.15 на хиляда;
Съгласно
чл.20 от Наредба на ОбС-Варна за определянето и администрирането на местните
такси и цени на услуги на територията на Община-Варна, вр.чл.69, ал.2 от ЗМДТ,
таксата за битови отпадъци се заплаща на вноските и в сроковете за заплащане на
данък върху недвижимите имоти, т.е. съгласно чл.28, ал.1 от ЗМДТ в срок до 30
юни и до 31 октомври на годината, за която е дължима.
Видно от
изготвената от ответника справка, данъчната оценка за процесния имот е
изчислена в размер на 172810,50лв., като задълженията за ДНИ и ТБО спрямо
същата и приложимите ставки, са изчислени правилно с АУЗ и са както следва:
|
Обект |
Данъчна оценка |
2 ‰ ДНИ за 1/2 |
2 ‰ сметосъбиране и сметоизвозване за
1/2 |
0,55 ‰ обезвреждане и депо за 1/2 |
1,15 ‰ почистване на териториите за 1/2 |
Общо ТБО 3,7 ‰ за 1/2 |
|
офис |
172810,50 |
172,81 |
172,81 |
47,52 |
99,37 |
319,70 |
От страна на
жалбоподателя не са представени доказателства за заплащане на задълженията,
поради което жалбата следва да се отхвърли като неоснователна. Както бе
посочено по-горе, заплатените от „И.р.“ ЕООД задължения за ДНИ и ТБО, като
недължимо платени, подлежат на възстановяване.
Предвид
изхода на спора, в полза на ответника на основание чл.161 от ДОПК следва да се
присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение. Процесуалното
представителство е реално осъществено, поради което възнаграждението е дължимо
и следва да се определи спрямо материалния интерес по реда на чл.8, ал.1, т.1
от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, а именно в размер на 300лв.
Водим от
горното, Варненският административен съд, VIII-ми състав
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д.Я.К., ЕГН: **********,***, против Акт за
установяване на задължения /АУЗ/ по чл.107, ал.3 от ДОПК №
МД-АУ-3702-1/09.08.2021г., с който по парт. № 5305Н440989 са му установени
задължения за данък върху недвижимите имоти /ДНИ/, такса битови отпадъци /ТБО/ за
2016г. и лихви към датата на издаване на акта, общо в размер на 739,38лв.,
от които: ДНИ – главница, в размер на 172,81лв. и лихви 86,62лв;
ТБО – главница, в размер на 319,70лв. и лихви към датата на акта в
размер на 160,25лв.
ОСЪЖДА Д.Я.К., ЕГН: **********,*** да заплати на Община-Варна разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 /триста/ лева.
Решението е
окончателно съгласно чл.160, ал.7 от ДОПК.
Административен
съдия: