Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 19.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на пети юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с.
ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №15706 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е и по въззивна жалба на
ответника „Т.Б.“ ЕАД срещу решение от 30.08.2019 г. по гр.д. №71760/2016 г. на
Софийския районен съд, 119 състав, с което са уважени предявените от „Б.Д.Р.“
ЕООД срещу жалбоподателя кумулативно съединени искове с правно основание чл.26
ал.1 пр.3 ЗЗД и чл.124 ГПК за обявяване нищожността на уговорките, по силата на
които „Б.Д.Р.“ ЕООД дължи на жалбоподателя неустойка в размер от 200,00 лв.,
съдържаща се в договори за мобилни услуги, сключени на следните дати и за
следните телефонни номера: договор от 07.07.2015 г. за мобилен №**********;
договор от 20.08.2015 г. за мобилен №**********; договор от 23.10.2015 г. за
мобилен №**********; договор от 20.01.2016 г. за мобилен №**********; договор
от 02.02.2016 г. за мобилен №**********; договор от 22.02.2016 г. за мобилен
№**********; договор от 17.03.2016 г. за мобилен №**********; договор от
30.03.2016 г. за мобилен №**********; договор от 20.04.2016 г. за мобилен
№**********, тъй като накърняват добрите нрави, и за недължимост на неустойка в
размер от общо 2400,00 лв. за предсрочно прекратяване на договори за мобилни
услуги, сключени на следните дати и за следните телефонни номера: договор от
07.07.2015 г. за мобилен №**********; договор от 17.07.2015 г. за мобилен
№**********; договор от 20.08.2015 г. за мобилен №**********; договор от
23.10.2015 г. за мобилен №**********; договор от 02.12.2015 г. за мобилен
№**********; договор от 15.01.2016 г. за мобилен №**********; договор от
20.01.2016 г. за мобилен №**********; договор от 02.02.2016 г. за мобилен
№**********; договор от 22.02.2016 г. за мобилен №**********; договор от
17.03.2016 г. за мобилен №**********; договор от 30.03.2016 г. за мобилен
№**********; договор от 20.04.2016 г. за мобилен №**********, като ответникът е
осъден да заплати на ищеца разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно поради нарушение на матариалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че неустоечните клаузи са
нищожни поради това, че накърняват добрите нрави. Поддържа, че не може да се
намалява неустойката, когато страни по договора са търговци, както и че е
изключена възможността за обявяване нищожността на неустойка по търговска
сделка поради противоречие с добрите нрави. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли
предявените искове.
Въззиваемата
страна „Б.Д.Р.“ ЕООД в срока за отговор по чл.263
ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Не претендира разноски.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013
г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения,
поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението
само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно,
като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност
на решението, следва да се добави и следното:
Неустойката, съгласно разпоредбата на чл.92 ал.1 ЗЗД, обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват от кредитора. Освен обезпечителна
и обезщетителна функция, неустойката има и санкционна функция, тъй като е
предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно
неизпълнение на договора. Уговарянето на неустойка е израз на признатата в чл.9 ЗЗД свобода на
договарянето и ако страните са я предвидили при сключване на договора,
виновното неизпълнение на обвързаното с неустойка задължение поражда за изправната страна право да
претендира заплащането и, съгласно чл.92 ЗЗД. За да възникне правото на неустойка, уговорката за неустойка обаче не трябва
да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави,
разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и
добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със
закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на разпоредбата на чл.26 ал.1
пр.1 и пр.3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението
за неустойка.
Предпоставките и случаите, при които уговорената в договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите
нрави, са изяснени в т.4 от ТР №1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според дадените с
решението указания, преценката дали една неустойка е
нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за отделния
случай факти и обстоятелства и от общи за всички случаи критерии като например
естеството на обезпеченото с неустойката задължение и неговия размер, вида на неустойката /компесаторна или мораторна/ и вида на
неизпълнение на задължението /съществено или за незначителна негова част/,
съотношението между размера на уговорената неустойка и
очакваните вреди от неизпълнението. Клаузата за неустойка е
нищожна поради накърняване на добрите нрави на основание чл.26 ал.1 ЗЗД във
всички случаи, когато е уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Настоящият въззивен състав
намира, че предвид уговореното съдържание на процесната неустойка - в размер на
месечните абонаментни такси дължими по договора за оставащия период на
договора, по съществото си тя представлява изпълнение на задължение за
заплащане цена на мобилни услуги по прекратен договор, без да се ползва
услугата от длъжника. Това води до недопустимо неоснователно обогатяване на
кредитора, с оглед на което неустойката излиза извън присъщите и обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функция, и следователно противоречи на добрите нрави
и се явява нищожна по смисъла на чл.26 ал.1 ЗЗД.
Налице е съдебна практика
/решение №193/09.05.2016 г. по т.д. №2659/2014 г. на І ТО на ВКС и решение
№219/09.05.2016 г. по т.д. №203/2015 г. на І ТО на ВКС/, според която уговорка
в договор за финансов лизинг, че при предсрочно прекратяване на договора по вина
на лизингополучателя, последният има задължение да заплати лизинговите вноски
за периода от прекратяването /развалянето/ до края на срока на договора има
характер на неустойка за вредите от развалянето, като неустоечната клауза, е
нищожна, поради противоречието и с добрите нрави. Даденото разрешение има
приложение и към въпроса за уговорената при прекратяване на договора за мобилни
услуги неустойка в размер на оставащите до изтичане на срока абонаментни такси.
Неоснователни са
възраженията на въззивника, че не съществува
възможност за обявяване нищожността на неустойка по търговска сделка поради
противоречие с добрите нрави. ТЗ не съдържа специална правна регламентация на
основанията и правните последици при недействителност на търговските сделки и
по силата на препращащата норма на чл.288 ТЗ приложение следва да намерят
установените чл.26 и сл. ЗЗД общи
правила за недействителност на договорите. Константна е практиката на ВКС
/напр. решение №208/04.08.2014 г. по т.д. №637/2012 г. на II ТО/, че
договарянето в нарушение на добрите нрави е основание за нищожност и на
търговските сделки по чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД.
Приложимостта им в търговското право не може да се отрече независимо от
въведената с чл.309 ТЗ забрана за намаляване на неустойката поради
прекомерност. Търговското качество на субектите по правоотношенията не може да
противоречи на онези основни принципи на правото, чието спазване е условие за
действителността на сделките.
Доколкото съдът достигна до извод, че клаузите за процесната
наустойка не пораждат правно действие, то
вторичните въпроси относно дължимостта на неустойката и
възможността или невъзможността за намаляване на размера и, при определени
законови хипотези, не следва да бъдат обсъждани.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №206280/30.08.2019 г., постановено по гр.д. №71760/2016 г. по описа на СРС, ГО, 119 състав.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.