№ 9694
гр. София, 22.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело
№ 20231110151176 по описа за 2023 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1
ГПК, вр. чл.79, ал.1, във вр. чл.240 ЗЗД, вр.чл.9 ЗПК, вр. 99 ЗЗД и чл.422, ал.1
ГПК, вр.чл.86, ал.1 ЗЗД.
Производството е образувано по искова молба от ************* срещу В. К. М.
за установяване на вземания, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. 9917/2023 г. по описа на СРС.
В исковата молба, уточнена с молба с вх.№ 274872/04.10.2023 г. ищецът твърди,
че на 04.09.2015 г. между *************, като кредитор, и В. К. М., като
кредитополучател, е сключен Договор за отпускане потребителски паричен кредит №
PLUS – 11426798. Сочи се, че съгласно договора на ответника била предоставена
сумата от 20 000 лева, от която със сумата от 2741,28 лева ще бъде погасено
задължение на ответника по предходно сключен между страните договор. Сочи се, че
сумата, предоставена по договора за кредит, е изплатена по начина, уговорен в чл.2 от
условията по договора – чрез превод по банковата сметка на ответника. От сумата от
20000 лева била удържана уговорена между страните такса ангажимент в размер на
500,00 лева, срещу която кредиторът поел ангажимент за сключването на договора при
фиксиран лихвен процент от 16,24 %. И ГПР в размер на 18,56 %. Кредитополучателят
се задължил да върне предоставения кредит, ведно с уговорената договорна
/възнаградителна/ лихва, на 81 броя месечни вноски. Твърди се, че ответникът
преустановил погасяването на задължението си, като падежът на първата неплатена
вноска настъпил на 20.08.2018 г., като от следващия ден изпаднал в забава. Сочи се, че
1
крайният срок за изпълнение на задължението настъпил на 20.06.2022 г., от когато
станало изискуемо цяло вземане на кредитора. Твърди, че на 19.08.2019 г. между
„между ************* ЕИК *************, в качеството му на цедент, и ищеца
*************, в качеството му на цесионер, бил сключен рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания. В Приложение № 1 от 26.08.2019 г. към договора било
индивидуализирано процесното вземане, предмет на договора за цесия. До ответника
било изпратено уведомление за настъпилата цесия, но пратката се върнала в цялост,
поради което ищецът счита, че уведомяването следва да бъде извършено с
депозираната по настоящото дело искова молба и приложеното към нея уведомление.
По изложените в исковата молба доводи и съображения ищецът обуславя правния си
интерес от предявяване на настоящите искови претенции, като моли съда да постанови
решение, с което да признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 14
977,04 лева, представляваща главница по договор за кредит № PLUS-
11426798/04.09.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 24.02.2023 г. до
изплащане на вземането, сумата от 4 710,61 лева, представляваща договорна лихва за
периода от 20.08.2018 г. до 20.06.2022 г., както и сумата от 4068,28 лева,
представляваща обезщетение за забава за периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г.
Претендира направените разноски в заповедното и исковото производство.
В срока по чл.131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от назначения по
реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител на ответника, в който се изразява
становище за допустимост, но неоснователност на предявените искове. Излагат се
съображения, че предсрочната изискуемост на кредита не е обявена надлежно на
длъжника – настоящ ответник, тъй като нито издадената заповед, нито исковата молба
са му връчени лично. Излагат се доводи, че цесията не е произвела действие по
отношение на ответника, тъй като последния не е бил уведомен за прехвърлянето на
вземането. По отношение на претендираната от ищеца възнаградителна лихва се
поддържа становище, че същата нарушава принципа за справедливост в отношенията
между страните и накърнява добрите нрави, поради което не се дължи. Отделно от
предходното се излагат доводи за нищожност на клаузата, предвиждаща заплащането
на възнаградителната лихва, като се препраща към съдебни решения на ВКС. На
последно място се изразява становище, че уговорения лихвен процент от 18,56 % е
прекомерно висок, като на кредитополучателя – настоящ ответник са били ясни
условията, при които лихвения процент се индексира ежегодно. По изложените в
отговора доводи и съображения се иска отхвърляне на предявените искове.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становищата на страните, приема за установено
следното от фактическа страна:
Видно от приложеното към настоящото производство ч.гр.д.№ 9917/2023 г. по
описа на СРС е, че по заявление на ************* е издадена заповед за изпълнение на
2
парично задължение по чл.410 ГПК, с която е разпоредено длъжникът – настоящ
ответник да заплати на кредитора сумата от 14 977,04 лева, представляваща главница
по договор за кредит № PLUS-11426798/04.09.2015 г., ведно със законната лихва,
считано от 24.02.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 4 710,61 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 20.08.2018 г. до 20.06.2022 г., сумата от
6 042,19 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 21.08.2018 г. до
17.02.2023 г., както и направените разноски за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение.
С разпореждане от 31.07.2023 г. по ч.гр.д.№ 9917/2023 г. по описа на СРС, съдът
е констатирал, че издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника при
условията на чл.47, ал.5 ГПК, поради което е указал на заявителя - настоящ ищец, че
може да предяви иск за установяване на вземането си. В предоставения му
едномесечен срок ищецът е подал исковата молба, въз основа на която е образувано
настоящото производство.
От приетия по делото договор за потребителски паричен кредит № PLUS –
11426798/04.09.2015г. се установява, че кредиторът ************* е предоставил ва
кредитополучателя – настоящ ответник, потребителски кредит в размер на 20 000 лева.
Договорена е още такса ангажимент в размер на 500,00 лева и застрахователна премия
в размер на 6075,00 лева, ГПР от 18,56 % и лихвен процент от 16,24 %. Така общата
стойност на плащанията възлиза на сумата от 39 361,95 лева, при 81 броя погасителни
вноски н размер на 485,95 лева.
По делото е приложен още сертификат за сключена застраховка и Общи условия
за застрахователна програма „Защита на плащанията по кредитни карти“.
Видно от приложения по делото рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 19.08.2019 г. е, че *************, в качеството на продавач е прехвърлило
на *************, в качеството на купувач вземания, произтичащи от договори за
кредит, сключени с физически лица, описани в Приложение № 1 към договора, сред
които и процесния договор за кредит-
По делото е представено пълномощно, от което е видно, че законния
представител на ************* е упълномощил настоящия ищец с правото да
уведомява от името на цедента всички длъжници по всички вземания на дружеството,
които са цедирани съгласно Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
19.08.2019 г. и индивидуализирани в Приложение № 1 от 26.08.2019, което е
неразделна част от Рамков договор за цесия.
Представено е потвърждение от цедента за извършената цесия, както и
уведомление до ответника, за което няма данни да е връчено преди датата на подаване
на исковата молба в съда.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
в което вещото лице е посочило, че при извършената проверка в счетоводството на
3
ищцовото дружество е установило, че отпуснатата по договора за кредит сума е
преведена по банкова сметка на ответника, като за периода от 22.10.2015 г. до
20.09.2018 г. са извършени плащания в общ размер на 16 572,30 лева, от които за
главница е приспадната сумата от 5247,96 лева. Съгласно заключението, в
счетоводството на ищцовото дружество фигурират задължения на ответника в общ
размер на 23 755,93 лева, от които 14 977,04 лева – главница, 4 710,61 лева – договорна
лихва за периода от 20.08.2018 г. до 20.06.2022 г. и 4 068,28 лева – лихва за забава за
периода от 20.02.2020 г. до 17.02.2023 г.
Други относими и допустими доказателства по делото не са представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Въпросът за материалната легитимацията на ищеца е общ по отношение на
всички обективно кумулативно съединени установителни искове, поради което следва
да бъде изследван преди разглеждане на предпоставките за основателността на всеки
един от тях.
Ищецът се легитимира като цесионер на вземанията на ************* спрямо
ответника по силата на Рамков договор за цесия от 19.08.2019 г. и Приложение № 1
към него от 26.08.2019 г. С цесията кредиторът прехвърля вземането си на трето лице.
За да е налице сключен договор за цесия и вземането да премине върху третото лице е
достатъчно постигане на съгласие между него и кредитора. Приемането на цесията от
длъжника и неговото участие при сключването на договора не е необходимо. За да
породи действие по отношение на длъжника, цесионният договор следва да му бъде
съобщен от предишния кредитор - чл. 99, ал. 3 и ал.4 ЗЗД.
По силата на принципа за свобода на договаряне няма пречка старият кредитор
да упълномощи новия за извършване на уведомлението. Това упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Предвид
изложеното, установеното в чл.99, ал.4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника
срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на
лице, което не е носител на вземането. Ненадлежното уведомяване или липсата на
такова, за прехвърляне на вземането, би имало значение само при условие, че
ответникът е платил своето задължение по договора за кредит. В случая, няма
твърдение че ответникът е платил преди връчване препис от исковата молба на
различно от цесионера-ищец лице. Не се твърди по делото да е извършено плащане на
стария кредитор /цедента/, в който случай неуведомяването на длъжника за
извършената цесия би имало значение.
Следва да се отбележи, че с решение № 123 / 24.06.2009 год. по т.д.№ 12/2009
год.,а ІІ т.о. на ВКС е прието, че уведомление, изходящо от цедента, но приложено
към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява
4
надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал.3, пр. първо ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл.99 ал.4
ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235 ал.3 ГПК /в този смисъл са и
решение № 3/16.04.2014 г., т. д. № 1711/2013 г., I т. о. на ВКС, решение №
78/09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г., II т. о. на ВКС, решение № 114/07.09.2016 г., т.
д. № 362/2015 г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 46/25.05.2017 г., т.д.№572/2016 I т.о. на
ВКС и др./.
Ето защо, настоящият съд приема, че в процесния случай, с оглед
доказателствата за връчване на съобщението като част от преписката към исковата
молба на ответника, както и поради изричното изявление, инкорпорирано в исковата
молба, ищцовото дружество е изпълнено изискването длъжникът да е уведомен за
цесията Следователно цесията на осн. чл.99, ал.4 ЗЗД е породила своето действие
спрямо кредитополучателя и ищецът има качеството кредитор спрямо ответника.
С оглед предходното съдът намира за неоснователно обективираното в писмения
отговор възражение за липса на надлежно уведомяване на ответника относно цесията.
Следва да се има предвид, че съдебната практика е непротиворечива, че връчването на
особен представител на ответника, назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК, представлява
надлежно уведомяване на длъжника. В тази насока са решение № 198/18.01.2019 г. по
т.д. № 193/2018 г., I т.о. на ВКС и решение № 86/27.10.2020 г. по т.д.№ 2118/2019 г., I
т.о. на ВКС, в които на въпроса допустимо ли е предявеният осъдителен иск за вземане
по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен, ако
предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника с връчване на препис от
исковата молба на особения му представител, назначен на основание чл.47, ал.6 ГПК, е
даден положителен отговор. Макар настоящият случай да не е точно такъв, с
посочените решения е даден принципен отговор, че особеният представител на
ответника би могъл надлежно да получава материалноправни изявления, от името на
длъжника, които да породят правно действие. Затова следва да се приеме, че
изходящото от цесионера, упълномощен от цедента, уведомление, приложено към
исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника, чрез особения му
представител, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.99,
ал.4 ЗЗД.
Основателността на претенцията за непогасена главница в размер на 14 977,04
лева, е предпоставено от установяване, при условията на пълно и главно доказване от
ищеца че по силата на сключен договор за кредит „БНП Париба Пърсънъл Файннес“
ЕАД и ответника са се намирали във валидно облигационно правоотношение; че
действително заемодателят е предал договорената по кредита сума, както и че срокът
за изпълнение на насрещната страна е изтекъл.
5
Настоящият съд приема, че от приетия по делото и неоспорен от страните
договор за потребителски паричен кредит от 04.09.2015 г. безспорно се установява, че
на посочената дата, „БНП Париба Пърсънъл Файннес“ ЕАД и ответника са постигнали
съгласие, по силата на което дружеството предоставило в заем на ответника сума в
размер на 20 000 лева, при насрещното задължение да върне сумата на 81 погасителни
вноски. Постигането на съгласие между страните, относно предмета на заема и
поемането на задължение за неговото връщане, както и предаването на сумата в
държане на ответника по делото се установяват по несъмнен и категоричен начин. От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза безспорно се доказва, че ответникът
е получил сумата в размер на 20 000 лева. Съдът дава вяра на заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, тъй като вещото лице изготвя същото на база на
своите знания и опит, както и въз основа на събрания по делото доказателствен
материал и на предоставените му от страните писмени доказателства /в този смисъл
решение № 356/30.03.1955г. по гр.д. №4267/56г., II г.о. на ВКС/. В случая експертът е
спази това изискване, като е работил върху обективни данни, а не върху
предположения. Отделно от предходното, неоспорения договор има характер на
разписка за предаване на средствата, поради което и други доказателства не са
необходими.
По делото няма спор, че посоченият в договора кредитор е регистриран като
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 ЗКИ, поради което може да отпуска
заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Така констатираното обстоятелство определя
дружеството и като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК. От друга страна
отпуснатият заем на ответника като физическо лице представлява предоставяне на
финансова услуга по смисъла на § 13, т.12 от ДР на ЗЗП и ответникът има качеството
на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т.1 от ДР на
ЗЗП. При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит, както и на
поетите с него права и задължения съдът намира, че последният има правната
характеристика на договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност
и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в
релевантната за периода редакция, а по силата на препращащата разпоредба на чл.24
ЗПК - и Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. С оглед предходното и съгласно
трайно установената съдебна практика на ВКС за неравноправния характер на клаузите
в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо
дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да
се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от
Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед предходното съдът намира, че предвидената в договора „такса
ангажимент“ в размер на 500,00 лева пряко противоречи на разпоредбата на чл.10а,
6
ал.1 ЗПК, съгласно която, кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а
според ал.2 на същата разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Уговорената
такса за предоставяне на договор за кредит при фиксиран лихвен процент не попада в
изключението по чл.10а, ал.1 ЗПК, доколкото това не представлява допълнителна
услуга, а представлява такса свързана с усвояването и управлението на договора.
Таксата за предоставянето на фиксиран лихвен процент е свързана с поетия кредитен
риск от страна на кредитодателя, свързан с възможни съществени промени в
икономическите условия, които в друг случай биха довели до повишаване на лихвата,
поради което този разход следва да намери отражение в лихвата, респективно да бъде
включен в годишни процент на разходите. Или казано с други думи, при поемане на
кредитния риск от страна на кредитодателя да предостави кредит с фиксирана лихва,
последният има основателна причина да предостави кредита при по-висока от
стандартната лихва при договори с плаващ лихвен процент. Следователно, таксата
ангажимент по съществото си представлява разход по кредита, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за общото
оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора, и
които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат
на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариални такси. Видно от обективирания в договора
погасителен план е, че горепосочената такса е начислена в дължимата от ответника
вноска, като е включена в главницата по кредита.
По отношение на задължението за застрахователна премия, съдът намира, че не е
доказано сключването на застрахователен договор. Съгласно Кодекса за
застраховането застрахователният договор се сключва писмено във формата на
застрахователна полица или на друг писмен акт. Така предвидената форма е такава за
действителност на договора, поради което за да се приеме, че е налице валидно
сключен такъв, ищецът е следвало да представи застрахователна полица или друг
писмен акт. В случая към договора за кредит е приложен единствено посоченият
сертификат, в който е отразено, че застрахователите ************* срещу заплащане
на застрахователна премия се задължават да застраховат ответника съгласно Общи
7
условия на застраховка "Защита на плащанията". Този сертификат не представлява
застрахователна полица, нито може да бъде разглеждан като друг писмен документ,
доказващ сключването на застрахователен договор, тъй като не е подписан от
представител на посочените застрахователи *************, а носи само подписите на
ответника и на представител на кредитора по договора за потребителски кредит.
Действително съгласно КЗ може да бъде издадено застрахователно удостоверение,
сертификат или свидетелство, но този документ се издава от застрахователя и има
удостоверителен характер за сключването на застрахователния договор, а не замества
самия договор. Ето защо, съдът намира, че ищецът не е доказал сключването на
застрахователен договор, по силата на който ответникът да дължи месечни вноски за
застрахователна премия, заплащани на застрахователя чрез кредитора по договора за
потребителски кредит. При това положение не може да се приеме, че е налице и
основание за включване на дължимата сума за застрахователна премия в главницата по
кредита.
На следващо място следва да се отбележи, че в договора за кредит ГПР е
посочен във фиксиран размер – 18,56 %, но липсва конкретизация относно начина, по
който е формиран посоченият ГПР и какво е взето предвид при формирането му.
Такава конкретизация липсва и в общите условия, към които препраща договора, а
според чл.19, ал.1 от Закона за потребителския кредит ГПР изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Следователно в ГПР следва да намерят отражение
освен уговорената лихва и всички допълнителни разходи, свързани с кредита, в това
число „такса ангажимент“ и застрахователната премия по сключения договор за
застраховка на плащанията. След като не е сторено съдът намира, че договорът за
кредит не отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, според който следва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин. В случая в договора за кредит ГПР е посочен
във фиксиран размер, но липсва конкретизация относно начина, по който е формиран
посоченият ГПР и какво е взето предвид при формирането му. Такава конкретизация
липсва и в условията на договора.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК
сключеният договор е недействителен, тъй като не отговаря на изискванията на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК. Последиците от обявяването на тази недействителност са
регламентирани в разпоредбата на чл.23 ЗПК, предвиждаща, че потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи по
8
кредит. Съдът намира, че за установяване дължимостта на чистата стойност на кредита
може да се извърши в настоящото производство по чл.422 ГПК, а не в отделно
производство по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, доколкото ЗПК е
специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита.
Предвид изложеното и като взе предвид, че чистата стойност на предоставения
кредит е в размер на 20 000 лв. – сумата, която е получил ответника и като взе предвид
постъпилите плащания в общ размер на 16 572,30 лева /съгласно заключението на
ССчЕ/, съдът намира, че дължимата и незаплатена главница е в размер на 3 427,70 лв.,
до който размер се явява основателна исковата претенция. Върху главницата се дължи
законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до
окончателното изплащане. В останалата част исковете следва да се отхвърлят като
неоснователни.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК ищецът има право на
разноски съразмерно на уважената част от иска. Видно от обективирания в молба с вх.
№ 155561/14.05.2024 г. списък на разноските по чл.80 ГПК е, че ищецът претендира
разноски в исковото производство за държавна такса, депозит за особен представител,
възнаграждение за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение. На основание чл.78,
ал.8 ГПК в правомощията на съда е да определи размера на юрисконсултското
възнаграждение, като не е обвързан от претендирания от страната размер. С оглед
предходното и като взе предвид, че делото не е от фактическа и правна сложност и е
приключило само в едно открито съдебно заседание, на което не се е явил процесуален
представител на ищеца, съдът определя юрисконсултско възнаграждение в минимален
размер от 100,00 лева. С оглед предходното, съразмерно на уважената част от
предявените искове ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски в
размер на 316,80 лева.
На основание чл.78, ал.3 ГПК ответникът има право на разноски съразмерно на
отхвърлената част от предявените искове. В хода на исковото производство ответникът
е представляван от особен представител и не са налице доказателства за сторени
разноски, поради което съдът не присъжда такива.
С оглед задължителните указания дадени в ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк.
дело № 4/2013 г., ОСГТК, съдът по исковото производство по чл.422 ал.1 ГПК дължи
произнасяне и по разноските по заповедното производство, като съгласно указанията,
дадени в т.12 от ТР, това следва да стане с осъдителен диспозитив. Издадената заповед
по чл.410 ГПК включва разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение
в общ размер на 564,60 лева, като съразмерно на уважената част от исковете
ответникът дължи на ищеца сумата от 81,47 лева.
По заповедното производство не се съдържат доказателства за направени
9
разноски от длъжника, поради което съдът не дължи произнасяне в тази насока.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от *************, ЕИК
*************, със седалище и адрес на управление: ************* против В. К. М.,
ЕГН ********** иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, във вр.
чл.240 ЗЗД, вр.чл.9 ЗПК, вр. 99 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 3 427,70
лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № PLUS-
11426798/04.09.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 24.02.2023 г. до
изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК от 07.03.2023 г. по ч.гр.д.№ 9917/2023 г. по описа на СРС,
43-ти състав, като ОТХВЪРЛЯ предявените искове с правно основание чл.422, ал.1
ГПК, вр. чл.79, ал.1, във вр. чл.240 ЗЗД, вр.чл.9 ЗПК, вр. 99 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК,
вр.чл.86, ал.1 ЗЗД – за установяване съществуването на вземане на ищеца за сумата над
3 427,70 лева до пълния предявен размер от 14 977,04 лева, представляваща главница
по договор за кредит № PLUS-11426798/04.09.2015 г., ведно със законната лихва,
считано от 24.02.2023 г. до изплащане на вземането, за сумата от 4 710,61 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 20.08.2018 г. до 20.06.2022 г., както и за
сумата от 6 042,19 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 21.08.2018 г.
до 17.02.2023 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК В. К. М., ЕГН ********** да заплати на
*************, ЕИК *************, със седалище и адрес на управление:
************* сумата от 316,80 лева, представляваща направените разноски по
исковото производство съразмерно с уважената част от исковете и сумата от 81,74
лева, представляваща разноски в заповедното производство по ч.гр.дело № 9917/2023г.
по описа на СРС, 43-ти състав съразмерно с уважената част от исковете.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10