Р Е Ш Е Н И
Е
№ 260459
гр. Пловдив, 10.12.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ХІІІ гр.
състав, в публично съдебно заседание на 01.12.2021г, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ПОЛИНА БЕШКОВА
при секретаря Ваня Казакова, като разгледа
докладваното от съдията т. д. № 716 по
описа на съда за 2020г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявен е осъдителен иск с правно
основание чл. 226, ал. 1 във вр. с чл. 265, ал. 2 от КЗ (отм.).
Подадена е искова молба от Й.Д.С. с ЕГН **********, с
адрес ***, чрез адв. Д.М., срещу ЗАД „Армеец“ с ЕИК
*********, със седалище и адрес на
управление гр.
София, ул. „Стефан Караджа“ № 2.
Ищцата твърди, че между нея и Г.Н.Р. била
изградена връзка, тъждествена с тази на родител – дете. Последният починал на
06.11.2015 г. вследствие на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило на
главен път в гр. Първомай, причинено от Й.Е.П. при управление на товарен
автомобил марка „Мерцедес“ с ДКN: ***. Твърди, че към датата на ПТП товарният автомобил е
имал валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ към ответното
дружество по полица № 11115000860713. Посочва, че водачът на автомобила е
признат за виновен с влязла в сила на 13.10.2017 г. присъда № 33/11.04.2017 г.
по НОХД № 2649/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив за това, че вследствие на
нарушение на правилата за движение по пътищата, установени в чл. 25, ал. 1 от ЗДвП и чл. 119, ал. 4 от ЗДвП, по непредпазливост причинил смърт.
В резултат на този трагичен инцидент, ищцата търпи
трайни неблагоприятни последици – неимуществени вреди, изразяващи се в
психическа болка и страдание от загубата на Р., липса на здрав сън и
невъзможност да извършва адекватно ежедневните си ангажименти. Заявява, че
приживе е имала силна емоционална връзка с починалото лице и ежедневието им е
било свързано един с друг, тъй като споделяли едно домакинство над двадесет
години. Между тях била установена силна връзка, еквивалентна на връзката
родител – дете, въпреки липсата на биологична такава, най-вече поради факта, че
пострадалият нямал деца и живеел заедно с майката на ищцата.
Твърди още, че неимуществените вреди, които е претърпяла,
са в пряка причинна връзка с извършеното от Й.П., както и че на основание чл.
380 от КЗ на 14.02.2019 г. е предявила претенция, адресирана до ответното
дружество, за плащане на обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди.
С писмо от 06.03.2019 г. ЗАД „Армеец“ отказало заплащане на обезщетението с
мотив, че не са налице основания за това.
При горните твърдения ищцата моли ответникът да бъде
осъден да й заплати сумата от 100 000 /сто хиляди/ лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, както и законна лихва, считано от
14.02.2019 г. до окончателно й заплащане. Претендира разноски.
В двуседмичния срок по чл. 367 от ГПК
ЗАД „Армеец“ с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: град София,
ул. „Стефан Караджа“ № 2, чрез процесуалния си представител юрисконсулт В.К., е
депозирало отговор на исковата молба. Направено е възражение за изтекла
погасителна давност, на основание чл. 197 от КЗ /отм./, във връзка с § 22 от
ПЗР на КЗ /нов/, с аргумент, че процесното ПТП е
настъпило на 06.11.2015 г., а исковата молба била с входящ номер от 11.11.2020 г. Излага доводи, че тъй като застрахователният
договор е сключен през 2015 г., застрахователят не е носил отговорност за
причиняване на вреди към разширения кръг лица, съгласно ТР № 1/21.06.2018 г. на
ОСНГТК на ВКС. Оспорва съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка
между Г.Р. и Й.С., като излага твърдения, че последните не са споделяли общо
домакинство и не са поддържали лични контакти. При условията на евентуалност,
прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
починалия, който с внезапното си навлизане на пътното платно съкратил времето
за реакция на водача на автомобила и по този начин нарушил правилата за движение
по пътищата, установени в чл. 113, ал. 1, т. 2 и чл. 114, т. 1 от ЗДвП. Оспорва
размера на претендираните вреди, като неотговарящ на
критерия за справедливо възмездяване на морални вреди, заложен в чл. 52 от ЗЗД, на социално – икономическите
условия на живот в страната, както и на § 96, ал. 1 във връзка с ал. 4 от ПЗР
на Закон за изменение и допълнение на Кодекса за застраховането (ДВ, бр. 101 от
2018 г., в сила от 7.12.2018 г.), установяващ временен максимален лимит за
обезщетяване на лицата по чл. 493а, ал. 4 от КЗ, установили трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия, причиняваща им продължителни болки и страдания.
В подкрепа на тезата си излага аргументация, че въведеният лимит в националната
уредба не противоречи на актове на вторичното право на Европейския съюз в тази
област. В този смисъл била и цитираната в отговора практика на Съда на
Европейския съюз. На следващо място, оспорва претенцията по акцесорния
иск за законна лихва върху претендираната сума и
претенцията за присъждане на разноски. Възразява срещу начисляването на лихва
за забава за периода от 14.02.2019 г. до
06.11.2020 г. и от 13.03.2020 до 09.04.2020 г., като за последния се позовава
на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение в
Република България. Моли отхвърляне на иска изцяло, евентуално – присъждане на
обезщетение при съвина на пострадалия и претендира
разноски.
С определение от 23.02.2021 г. като
трето лице - помагач на страната на ответника е конституиран Й.Е.П. с ЕГН **********,
с адрес: ***. В указания му от съда срок последният е депозирал становище на
05.03.2021 г., в което излага доводи, припокриващи се напълно с тези, изложени
в отговора на исковата молба на ответника.
В първо о.с.з. ответникът и третото
лице – помагач оттеглят възражението си за съпричиняване.
Съдът, като прецени събраните в хода на делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, прие следното:
По допустимостта:
Доколкото произшествието е настъпило на 06.11.2015 г, съответно
застрахователният договор е сключен преди влизане в сила на КЗ от 01.01.2016г, приложима към него съгласно параграф 22 ПЗР на КЗ
е част четвърта от КЗ /отм./. Поради това в настоящия случай не е необходимо
изпълнението на допълнителната специална предпоставка за допустимост на прекия
иск на пострадалия срещу дружеството, застраховало ГО на виновния водач на МПС,
съгласно чл. 498, ал.3 КЗ
вр. чл. 496 КЗ
вр. чл. 380 КЗ,
а именно изтичането на тримесечен рекламационен срок
от сезиране на застрахователя по реда на чл. 380 КЗ
за доброволно уреждане на отношенията между пострадалия и застрахователя по
повод плащане на застрахователно обезщетение.
По основателността:
Съгласно чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ увреденият, спрямо който застрахованият
е отговорен, има право да иска
обезщетението пряко от застрахователя.
Следователно предмет на установяване
в настоящия процес са следните материално правни предпоставки: деликт и валидно застрахователно
правоотношение с предмет автомобила, управляван от деликвента.
В случая е налице влязла в сила присъда, признаваща
вината на водача за настъпване на произшествието поради нарушаване правилата за
движение и причинената в резултат на това смърт по непредпазливост на
пострадалото лице.
Съгласно чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския,
който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е
извършено деянието, неговата противоправност, както и
виновността на дееца. Т.е. относно фактите, които
са съставомерни по Наказателния кодекс, съществува забрана да бъдат
установявани от граждански съд. Такива съставомерни факти в случая, които не
могат да бъдат пререшавани от настоящия съд, са и тези за причинената смърт на
пострадалото лице в резултат на настъпилото ПТП, които са елемент от състава на
престъплението и без наличието им извършителят нямаше да бъде наказан за точно
това престъпление.
При това положение налице са всички
елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, като наред с това наличието към
датата на събитието на валидно застрахователно правоотношение за автомобила, с който е станало
произшествието,
не се оспорва от ответника, а и се установява от представените по делото
доказателства.
Неоснователно е възражението на
ответника за погасяване на претенцията по давност, доколкото инцидентът е
настъпил на 06.11.2015г, а исковата молба, макар и входирана
на 11.11.2020г, е изпратена чрез куриер на
06.11.2020г. Освен това позоваването в отговора на чл. 6 от Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение в Република България, на практика
ползва ищеца, тъй като през цитираните от ответника периоди процесуални срокове
не текат, т.е. течението на срока на погасителната давност е спряно.
Спорът е относно материалноправната
легитимация на ищцата като баба на починалия да получи обезщетение за нейните
болки и страдания от смъртта му.
С ТР 1/2016 на ОСНГТК на ВКС се прие,
че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от
причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от
25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което
е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Обезщетение се присъжда при доказани особено
близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди.
Обяви се за изгубило сила Постановление № 2 от 30.ХІ.1984 г. на Пленума на
Върховния съд, което приемаше, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение
за неимуществени вреди в случай на смърт, е посочен изчерпателно в
Постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. и няма основания за разширението му,
включително по отношение на други възходящи и низходящи на починалия и на
неговите братя и сестри.
За да се разбере правилно идеята на
ТР, е необходимо да се обсъдят и мотивите му. С тях се разясни, че най-близките
на починалия (по смисъла на двете постановления) се ползват с право на
обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата житейска връзка е
логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за продължителен
период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата му.
Правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде
реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е
претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно
чл.52 ЗЗД. От гледна точка на чл.52 ЗЗД обаче е справедливо и други лица, извън
най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за
неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието
на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на
най-близките. Отричането на правото на обезщетение при реално проявени и
доказани неимуществени вреди от загубата на близък човек противоречи на
принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и на гарантираното с чл.6, ал.2 от Конституцията на Република България и с чл.20 и чл.47 от Хартата за основните
права в Европейския съюз равенство на всеки пред закона. Възможността за
обезщетяване на други лица, извън изброените в Постановление № 4/61 г. и
Постановление на 5/69 г., следва да се допусне като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между
починалия и лицето да се породи особена
близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени
неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако
те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Особено близка
привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри,
баби/дядовци и внуци. В традиционните за
българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно
бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг.
Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна
и емоционална близост. Когато поради
конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че
смъртта на единия от родствениците е причинила на
другия морални болки и страдания, надхвърлящи
по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка,
справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на
преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е
достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие
смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и
страдания, които в достатъчна степен
обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в
постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт
право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Наличието на особено
близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен
случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да
се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което
претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с
починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет
и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото
съдържание предполага оправдани
очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и
нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на
обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Действително с това ТР се изостави досегашната практика на ограничаване на
кръга на лицата с право на обезщетение за неимуществени вреди. С него обаче не
се дава неограничена възможност за присъждане на обезщетения за неимуществени
вреди винаги и на всички близки на починалия, които страдат от смъртта. Смисълът
на ТР е изрично поставеното в него изискване за изключение, породило връзка,
трайна и дълбоко емоционална, отличаваща
се от обичайните. Това изключение налага тези случаи - за разлика от
обичайните житейски ситуации, ищецът да е най – близкият или сред най –
близките на починалия, а не напр. съпругата, низходящите или възходящите му.
Наличието на особено близка
житейска връзка, даваща основание за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва
да се преценява
от съда във
всеки отделен случай въз основа
на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се
присъди само тогава, когато от доказателствата може да се
направи несъмнен извод, че лицето,
което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването
на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата
смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. В случая съдът намира, че
съвкупният анализ на събраните доказателства и по - специално съдържанието на
показанията на разпитаните свидетели, може да обоснове извод, че ищцата е
установила наличието на връзка с починалия, близка до тази между родител и
дете. По - конкретно, налице са твърдения и доказателства за изградени
хармонични отношения в общото домакинство на ищцата, майка й и починалия,
който, макар да не е неин биологичен баща, фактически е заемал тази роля в
период от над 20 години – от женитбата му с майката на ищцата, когато
последната е била на около 20 години, до смъртта му. Същевременно първият баща
на ищцата е бил починал години преди сключването на брака с Г., като според св.
Д. той дори не е бил неин биологичен баща, тъй като е „приемно дете“. Установява
се също, че ищцата не е изградила собствено семейство със съпруг и деца, като е
била в емоционално близки отношения с Г., когото често назовавала „татко“. От
показанията на св. Д.и св. И. еднопосочно се установяват горните обстоятелства,
както и болките и страданията на ищцата от кончината на близкия й родственик.
Показанията на ангажирания от ответника св. Я. /племенник на починалия/ не
могат да внесат съмнение в достоверността на споделеното от предходните двама
свидетели, тъй като няма спор, че той е във влошени отношения с ищцата и майка
й по имуществени въпроси след смъртта на Г., предмет на висящ исков процес.
Същевременно няма основание да се откаже вяра на показанията на първия
свидетел, за когото дори да се приеме за установено, че е в близки отношения с
ищцата, както твърди св. Я., показанията му са за непосредствено и трайно
възприети факти, които не са изолирани, а в унисон с казаното от св. И., за
когото няма спор, че е напълно незаинтересован от изхода на спора.
Кредитираните
от съда свидетелски показания обосновават извод, че в житейски план загубата на
Г. за ищцата е сравнима със загубата на баща при изградени хармонични отношения
на разбирателство, обич и подкрепа.
Колкото до възражението на ответника
за неприложимост на новите постановки на ТР към деликт,
настъпил преди приемането му, е необходимо да се посочи следното:
Действително инцидентът е настъпил
преди приемане на ТР, с което се разширява кръгът на правоимащите
и се обявяват за изгубили сила до сега действалите постановки, предвиждащи
стеснително тълкуване. Същевременно с решение № 170/17.09.2018г по описа на
ВКС, ІV гр.о., относно правното действие на тълкувателно решение, с което се
изоставя предходно тълкуване, уреждало гражданско правните отношения до сега,
ВКС се произнася по следния правен въпрос: „от кой момент
поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 година, извършена с т. 10 от
ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. №
2/2013 година на ОСГТК на ВКС и в тази връзка дали даденото с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013
година на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага само по отношение на висящите към
този момент изпълнителни производство или и към тези, които са приключили преди
това“, който въпрос
макар на пръв поглед неотносим към разглежданата
материя, съдържа принципни постановки относно правното действие на
тълкувателните решения във времето, приложими и тук. В мотивите на това решение
е посочено, че тълкувателните ППВС и ТР не съществуват самостоятелно, а само
във връзка с конкретна правна норма, която е предмет на извършваното с тях
тълкуване. Законът не е предвидил момент, от който започват да действат тези
тълкувателни актове. Възможно е след издаването на такъв
тълкувателен акт да настъпи промяна било в тълкуваната норма или свързани с нея
други правни норми, било в обществено-икономическите условия, които правят вече
даденото тълкуване неприложимо или несъответно на действителния смисъл на
закона. В тези случаи е възможно постановяването на нов тълкувателен акт, с
който да бъде изоставено вече даденото тълкуване и да бъде възприето ново
такова. В този случай следва да бъде преценен въпросът от кой момент действа
даденото с новия тълкувателен акт тълкуване на правната норма. В законите, уреждащи
тези актове, не са посочени изрично правила относно влизането им в сила и
действието им във времето, каквито норми са налице в ЗНА. При постановяването
на нов тълкувателен акт за приложението на правната норма е налице промяна в
начина, по който ще бъде прилагана нормата, който е различен от този по
предшестващия тълкувателен акт. Дадените с тълкувателните актове тълкувания на
правната норма са задължителни за съответните органи и същите следва да я
прилагат в смисъла, посочен в тези актове, като това тяхно задължение отпада
едва с отмяната им. Затова не може да бъде изисквано от съответния орган да
съобразява действията си с тълкувателен акт, който все още не е действащ.
Прието е, че последващите тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните
такива обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са
постановени и обявени по съответния ред. В този случай решението, с което се
постановява тълкувателният акт, се състои от две части: с първата от тях се
дава новото тълкуване на правната норма, а в втората се обявява за загубил сила
предшестващия тълкувателен акт. Втората
част поражда действие от момента на постановяването на новото ТР, поради което
и от този момент предшестващият тълкувателен акт престава да се прилага.
Затова установеното с новото ТР тълкуване на правната норма ще може да бъде
прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите, които
са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях,
след приемането на новото ТР или по такива, които са били заварени към този
момент. В тези случаи, ако преди
постановяване на новото ТР са се осъществили факти, които за от значение за
съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си
последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на
тълкувателното ППВС или ТР, което е било действащо към момента на настъпването
на последиците. В противен случай ще се придаде същинско обратно действие
на новото ТР, което е недопустимо и съгласно чл. 14 ЗНА се предвижда само по
изключение и то въз основа на изрична разпоредба за това. В някои случаи
прилагането на новото тълкуване би довело до настъпване на неблагоприятни
последици за една от страните в правоотношението, каквито не биха настъпили в
случаите, когато се прилага тълкуването, дадено с предшестващото ТР. По принцип такова е положението и на застрахователите,
които са съобразявали съдържанието на застрахователния договор с действалите
тогава постановки относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение в случай
на настъпване на застрахователно събитие.
Доколкото обаче ищцата твърди, че търпи вреди и
понастоящем, като тези вреди са елемент от фактическия състав на деликта, следва да се приеме, че правните последици от
деянието са факт и към настоящия процесуален момент, поради което на общо
основание новите постановки в ТР са приложими.
Другият спорен момент касае размера на
обезщетението за неимуществени вреди, по-конкретно приложението на разпоредбата
на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ бр. 101/2018 година/. Тази разпоредба
предвижда, че до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по
чл. 493а, ал. 2, обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по
чл. 493а, ал. 4 / разширения кръг лица/ се определя в размер до 5000 лева, като
е придадено обратно действие на
разпоредбата за съдебните искове, предявени след 21.06.2018 г.
Съдът намира, че не е ограничен от
предвидения в цитираната разпоредба максимален размер на обезщетението. В член 3, параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО и
чл. 1, параграф 2 от втората Директива
84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 16.09.2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства
и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, са посочени
минималните застрахователни суми по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“. В чл. 9 ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО са предвидени минимални
застрахователни суми в случай на телесно увреждане в размер на 1 000 000 евро за един пострадал или 5 000 000
евро за събитие, независимо от броя на пострадалите. Същите са и лимитите,
посочени в чл. 1 параграф 2 от
предходната директива – 84/5/ЕИО. Посочените в
директивите лимити за минималните застрахователни суми за неимуществени
и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт са транспонирани
в националното ни право – чл. 266 от КЗ / отм./ и чл. 492 от сега действащия
Кодекс за застраховането.
Доколкото обаче в цитираните директиви не е
предвидена възможност за установяване на максимален размер на обезщетението за
неимуществени вреди на пострадало лице и не е установен такъв размер, съдът
счита, че Разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ/ДВ бр. 101/2018 година/ не е в съответствие с общностното
право. Вярно е, че директивите нямат пряко приложение във вътрешните отношения
и не съдържат пряка уредба на правните отношения, а техни адресати са
държавите-членки, които трябва да ги транспонират. При определени предпоставки
обаче е допустимо изключение от този принцип. Тези предпоставки са посочени в
практиката на СЕС /дело С-188/89/, а
именно: директивата да не е транспонирана или да е транспонирана неточно,
частично или неправилно; съответните й разпоредби, подлежащи на пряко
прилагане, да са повелителни, ясни и точни и да предоставят права на отделни
субекти, противопоставими на държавата-членка, неин
орган или организация, намираща се под юрисдикцията или контрола на тази
държава или притежаващи особени правомощия, които надхвърлят правомощията,
характерни за отношенията между частни лица.
Уредбата на лимитите на
застрахователните суми по застраховка
„Гражданска отговорност“, съдържаща се в
цитираните по-горе разпоредби на Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с
Директива 2009/103/ЕО отговоря на всички посочени изисквания. Те са
повелителни, достатъчно ясни и точни и се отнасят до права на частни лица,
респ. на лица, пострадали от ПТП и според съда те по изключение имат пряко действие. По тази
причина съдът счита, че не следва да съобразява размера на обезщетението по § 96 ал. 1 от ПЗР
на ЗИДКЗ /ДВ бр. 101/2018 год./.
Този извод е съобразен и с решение на Съда на
ЕО от 24.10.2013 г. по дело С – 277/12 /
Vitālijs Drozdovs
срещу Baltikums AAS/, което е задължително за съда съгласно
разпоредбата на чл. 633 от ГПК, уреждаща действието на решението по
преюдициално запитване. Предмет на
цитираното дело на Съда на ЕО е
преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от съд от
Латвия. Решението по преюдициалния въпрос е, че член
3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива
84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не се допуска национална правна уредба,
съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при
използването на моторни превозни средства
покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно
националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки
членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до
определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, параграф 2
от Втора директива 84/5.
По изложените съображения съдът счита, че
размерът на обезщетението за неимуществени вреди на ищцата следва да бъде определено не в границите,
установени по § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ бр. 101/2018 година/, а съобразно принципа на справедливост по чл. 52
от ЗЗД, при отчитане на установените обективни факти и обстоятелства по
конкретното дело, икономическото
положение в страната и нормативно определените нива на застрахователно покритие
към момента на настъпване на ПТП.
Съобразявайки характера, силата, интензитета
и продължителността на търпените от ищцата
болки и страдания от и след смъртта на Г., съдът намира, че
справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е 50 000 лева.
Стойността на неимуществената вреда не може да бъде точно фиксирана с допустими по ГПК доказателствени средства, тъй като негативното въздействие на деликта интервенира в неимуществената сфера на пострадалия и е част от неговия психо-емоционален статус, който няма как да бъде обективно установен. Въпреки липсата на
възможност за пряко съпоставяне на претърпените болки и страдания и паричната престация, законодателят е дал възможност на съда да
прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това
обезщетение. Това предполага отчитане на болките и страданията, понесени от
конкретното увредено лице, както и на всички онези неудобства - емоционални,
физически и психически, които ги съпътстват и които зависят не само от
обективен, но и от субективен фактор – конкретния психо
– емоционален статус на пострадалия /субективното отношение към случилото си и
отражението му върху психиката с оглед степента на психическа и емоционална
зрялост на лицето, възрастта му и т.н./.
В конкретния случай
свидетелските показания потвърждават тезата на ищцата за претърпени
неимуществени вреди, изразяващи се в страдания по починалото лице и налагат
извода, че настъпилата смърт е интервенирала по съществен начин в
психоемоционалната й сфера. Съдът отчита обаче, че в случая се касае за смърт
на доведен баща, при което страданията на ищцата не могат да бъдат приравнени
на страданията по загубата на биологичен родител, независимо от направените
изводи за фактора, който е представлявал Г.в живота на ищцата. Още повече, че категорично
установен по делото факт е, че починалият е заел заместваща родителска роля не
в детска възраст на ищцата, а, когато тя вече е била изградена самостоятелна личност.
Закономерно на това обстоятелство в случая не се касае до непосредствени грижи
по възпитание и отглеждане на дете, при които се изгражда органична и без
аналог връзка между баща и дъщеря, а до отношения, установени в резултат на
определени житейски обстоятелсва /заварени за ищцата, а не инициирани от нея/. Същевременно
преживялата съпруга е биологичният родител на ищцата, не починалия и с нея те
двете продължават общото си съжителстване в дух на разбирателство, обич и
взаимна подкрепа. Ето защо и обезщетението не би могло да бъде в размерите,
които обичайно се присъждат на децата на починало лице. Въпреки това обаче
размерът на обезщетението не би могъл и да е прекомерно намален. При това
положение, отчитайки мярата между интересите на ищцата и интересите на
застрахователя, както и конкретиката на случая, съдът намира, че обезщетение в
размер на 50 000 лв е справедливо и балансирано.
Така определеният размер на
обезщетението не следва да бъде намалян заради процент съпричиняване, тъй като
възражението на ответника и помагача в този смисъл не се поддържа.
Поради това искът ще се
уважи за сумата от 50 000 лв, а за разликата до пълния й предявен размер от 100 000
лв ще се отхвърли.
Доколкото приложими в случая са правилата на ЗК
/отм./, а не тези на 429, ал. 3 КЗ, уведомяването на застрахователя е
без значение. Застрахователят
покрива лихви за забава, когато
застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице.
Действително застрахователят отговаря за лихвите за забава, присъдени в тежест
на застрахования, считано от датата на съобщаването по чл. 224, ал. 1 КЗ
/отм./. Разпоредбата на чл. 223, ал. 2 КЗ /отм./ относно лихвите за забава следва да се тълкува заедно с
разпоредбата на чл. 227, т. 2 КЗ /отм./,
съгласно която застрахователят има право на регресен
иск срещу застрахования за платените лихви за забава, съответстващи на периода
от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на съобщаване на
обстоятелствата по чл. 224, ал. 1 КЗ /отм./ от застрахованото лице или до
датата на предявяване на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, освен ако
застрахованото лице не е изпълнило задълженията си по причини, които не могат
да му се вменят във вина. По отношение на третото увредено лице застрахователят
дължи законната лихва от деня на
непозволеното увреждане, тъй като деликвентът
дължи законна лихва при непозволено увреждане от момента на деликта,
респ. откриването на дееца, когато той е бил неизвестен . Разпоредбата на чл.
226, ал. 2 КЗ /отм./, която урежда отговорността на застрахователя пред третото
лице, изключва възможността застрахователят да прави възражение на увреденото
лице по прекия иск за неуведомяване по чл. 224, ал. 1 КЗ /отм./ и недължимост на лихвата до датата на съобщаване. Последицата
от неизпълнението на задължението на застрахования да уведоми застрахователя е застрахователят
с регресен иск да иска от застрахования заплатените
от него лихви за забава /в този смисъл решение № 6/28.01.2010г. по т. д. № 705/2009, ВКС, ТК, II т. о./. Позоваването
в отговора на чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение в Република България по отношение акумулирането на законна лихва е
несъстоятелно, тъй като то касае спиране течението на процесуалните срокове за
защита и упражняване на права, а не мораторните
обезщетения за забава, които на общо основание се натрупват върху просрочената
главница.
На
основание чл.78, ал.1 ГПК на ищцата се дължат разноски съразмерно на уважената
част от иска, които възлизат на сумата от 4 100 лв – платено адвокатско
възнаграждение, което не е прекомерно съобразно действителната фактическа и
правна сложност на делото, тъй като е ориентирано към минималния нормативен
праг по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения – 3530 лв без ДДС и без допълнително
възнаграждение по ал. 9 и е съобразено с процесуалните усилия на пълномощника
предвид защитата на ответника и помагача. Не се дължи обаче сумата от 700 лв – транспортни разходи, тъй като това не е съдебно –
деловоден разход, а е направен по воля на ищеца, избрал да упълномощи адвокат
извън съдебния район, в който се води производството. От тази сума по
съразмерност се дължи сумата от 2050 лв.
На основание чл.78, ал. 3 ГПК на ответника се
дължат разноски съразмерно на отхвърлената част от иска. Общият размер на
разноските се установява на сумата от 235 лв /депозит за разпит на свидетел и
юрисконсултско възнаграждение, което по преценка на страната е в размер на 200
лв съобразно списък на разноските на л.102 и с който съдът е длъжен да се
съобрази, щом е по – малък от нормативния от 450 лв, определен по реда на чл. 25, ал. 2, предложение второ вр. ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ
съобразно материалния интерес по делото на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, който
препраща към чл. 37 ЗПП, а последният – към Наредбата за заплащането на
правната помощ/. Не се дължи сумата от още 30 лв –
разпит за втори свидетел на ответника поради отказ от това доказателствено
искане и подлежаща на връщане на страната при поискване. От общо
определената сума по съразмерност на ответника се следва сумата от 117.50 лв.
На основание
чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да бъде осъден
да заплати в полза на
държавата, по бюджета на съдебната власт, сумата от 2 000 лв за държавна такса.
По аргумент от същия чл.78, ал.6 ГПК останалият размер от дължимата държавна такса
съобразно отхвърления размер на претенцията остава за сметка на бюджета на
съда.
На помагача съобразно чл. 78, ал. 10 ГПК разноски не се дължат.
Ето
защо, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА ЗАД „Армеец“ с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
ул. „Стефан Караджа“ № 2 да заплати на Й.Д.С. с ЕГН **********, с адрес ***
сумата от 50 000 лв - застрахователно обезщетение по
застраховка «Гражданска отговорност», сключена с полица №11115000860713, за
причинените по вина на водача на товарен автомобил марка „Мерцедес“ с ДКN: *** -
Й.Е.П., неимуществени вреди - болки и страдания, от смъртта на Г.Н.Р., настъпила в
резултат на състояло се на 06.11.2015 г. пътнотранспортно произшествие, настъпило
на главен път в гр. Първомай, за което водачът е наказан с влязла в сила присъда №
33/11.04.2017 г. по НОХД № 2649/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, ведно със
законната лихва, считано от датата на ПТП - 06.11.2015 г, до
окончателното изплащане на сумата, КАТО
ОТХВЪРЛЯ претенцията до пълния й предявен размер от 100 000 лв.
ОСЪЖДА ЗАД „Армеец“
с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.
София, ул. „Стефан Караджа“ № 2 да заплати на Й.Д.С. с ЕГН **********, с адрес *** сумата от 2050 лв.
– разноски по съразмерност.
ОСЪЖДА Й.Д.С. с ЕГН **********, с адрес *** да заплати на ЗАД „Армеец“ с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
ул. „Стефан Караджа“ № 2 сумата от 117.50 лв. – разноски по
съразмерност.
ОСЪЖДА ЗАД „Армеец“
с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.
София, ул. „Стефан Караджа“ № 2 да заплати в
полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на ПОС, сумата от 2 000 лв. за държавна такса.
Банковата сметка, по която следва да се преведат
присъдените на ищеца суми на основание чл. 236, ал.1, т. 7 ГПК, е IBAN: ***, съобразно данните на л. 23 от делото.
Делото е постановено при участието на
трето лице - помагач на страната на ответника: Й.Е.П. с ЕГН **********, с
адрес: ***.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред ПАС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: