Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 96
гр. Шумен, 09.04.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменският
окръжен съд в публичното съдебно
заседание на десети март през две хиляди и двадесета година в състав:
Председател:М.Маринов
Членове:1.Р.Хаджииванова
2.мл.с.С.Стефанова
при секретаря
Г.Георгиева като разгледа докладваното от съдия Р.Хаджииванова в.гр.дело №465 по описа за 2019год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №793 от 05.08.2019г. по
гр.д.№3603/2018г., ШРС е признал за установено, че Г.Ф.П., дължи на кредитора „П. к. Б.“ ЕООД,-гр.С.,
следните вземания, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК №1234/31.08.2018г., постановена по
ч.гр.д.№2487/2018г. по описа на РС-Шумен: сумата от 2250.54лв./ от която 1547.42лв. главница и
703.12лв.-договорна лихва/ – неизплатено задължение по договор за потребителски
кредит № ******/******* г. и законната лихва
от датата на подаване на заявлението – 29.08.2018 г., до изплащане на
вземането. Със същото решение е отхвърлена претенцията да се признае за
установено, че П. дължи на дружеството сумата над 2250,54 лева до 4235,56
лева - неизплатено задължение по договор
за потребителски кредит № ********/10.10.2017 г., поради неравноправност на
клаузата за възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги. Присъдени са и следващите се разноски.
Решението е обжалвано от ответната
страна в осъдителната част. Жалбоподателят намира същото за недопустимо,
неправилно и незаконосъобразно, по подробно изложени съображения. Налице било
несъответствие между претенцията по исковото и по заповедното производство от
една страна, и издадената заповед по чл.410 от ГПК-от друга страна. Съдът изцяло игнорирал направеното от
ищцовата страна признание, че уведомяването на длъжника за предсрочната
изискуемонст е сторено едва с връчването на исковата молба на особения
представител на ответника. Моли решението да бъде обезсилено в атакуваната
част и производството по делото прекратено, евентуално отменено и вместо него
постановено друго, с което заявената претенция бъде изцъло отхвърлена.
Въззиваемата страна, взема становище по неоснователността на жалбата.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 от ГПК, от надлежна страна, поради което се явява процесуално допустима.
Шуменският окръжен съд,
след като обсъди доводите, изложени в жалбата и прецени поотделно и в
съвкупност събраните по делото доказателства, приема за установено следното:
Въз основа на депозирано от „ П. К. Б.“ ЕООД- гр.Шумен, представлявано
от С. Н. Н., Я. Я.
Ч. , И.
Х. Г.и О. Л.- управители, заявление по реда на чл.410 от ГПК, е издадена
заповед №***/31.08.2018г. по ч.гр.д.
№***/2018г. на ШРС , по силата на която е разпоредено Г.Ф.П. да заплати на
ищцовото дружество сумата 4235.56лв.-главница за неизпълнение на задължение по
договор за потребителски кредит №********/******* г. както и 134.71лв., от
които 84.71лв.-разноски за заплатена държавна такса за издаване на заповед за
изпълнение и 50лв.-юрисконсултско възнаграждение. Заповедта е връчена на длъжника при условията
на чл.47 от ГПК, поради което на заявителя е указана възможността да
предяви иск. Последният в дадения срок е сторил това и е
предявил настоящия установителен иск.
На 30.12.2016г. между „ П. К. Б.“ ЕООД-
гр.Шумен, в качеството на кредитор и Г. Ф.П., в качеството на кредитополучател, бил сключен договор за потребителски
кредит № ********, по силата на който, дружеството
се задължило да предостави на П. потребителски
кредит в размер на 2100
лева , със срок на връщане – 36 месеца , при равни месечни вноски от 102.47лв. , включваща главница и лихва ,
като общо дължимата сума по кредита възлизала на 3688.92лв.. На същата дата,
във връзка с договора за кредит между страните е постигнато и споразумение, по
силата на което, на ответницата е предоставен
пакет допълнителни услуги , с което последната
се задължила
да заплати на ищцовото дружество цена за услугата в размер на 1898.28лв.,
която следвало да се изплати разсрочено за 36 месеца , на равни месечни
вноски от 52.735лв.. В раздел V „Допълнителни
възможности за клиента“ от договора е посочена сума за рефинансиране - 650лв..
Стойността на пакета е добавена към размера на
главницата по кредита, като по този начин общата дължима от П. месечна вноска
възлизала на 155.20лв..
Видно
от представените преводни нареждания-2бр. от 03.01.2017г., на сочената дата
част от кредита в размер на 1450лв. е бил преведен на ответницата, а останалата
част от 650лв. била преведена на „И. ф.“ЕООД, с оглед заявеното от кредитополучателя желание за рефинансиране
на друго негово задължение.
С
анекс №1 от 30.03.2017г. към договора, страните са договорили отлагане
заплащането на втората погасителна вноска.
Съгласно представеното
споразумение за допълнителен пакет услуги, кредиторът следвало да
предостави на клиента, по негово искане
и при изпълнение на изискванията залегнали в ОУ, една или всички от посочените
услуги: приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски;възможност за смяна на дата на
падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Страните се договорили, че 15 % от
възнаграждението по закупения пакет, но не повече от 300 лв., представляват
стойността на разходите за предоставената услуга приоритетно разглеждане на
искането за отпускане на потребителски кредит, която била дължима изцяло при
сключване на споразумението за предоставяне на пакета от допълнителни услуги
към договора за потребителски кредит, но заплащането й е разсрочено за срока на
договора и е част от вноските по
закупения пакет, като се дължи и при предсрочно погасяване.
По делото е представено и извлечение сметка
към договор за потребителски кредит, неоспорено от насрещната страна, съгласно
което П. е заплатила общо сумата 1438.38лв., с която били погасени първите осем
вноски изцяло, а деветата - частично.
Поради настъпила забава,
задълженията
на П. по договора били обявени за предсрочно изискуеми, считано от 10.10.2017г.. Кредиторът изготвил уведомление до
ответника, като
липсват данни същото да му е връчено.
Договорът, погасителният план към
него, споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, както и
общите условия към договора, са подписани и от двете страни.
Съгласно заключението на назначената по
делото ССЕ, към датата на изготвянето му, ответницата е заплатила общо
1438.38лв., с които дружеството е погасило 283.09лв.-главница, 593.98лв.-лихви
и 474.57лв.-допълнителен пакет, 26.74лв.-лихма за забава и 60лв.такси. Вещото
лице е посочило различни варианти на следващия се размер на задължението, в
зависимост от настъпването или не на предсрочна изискуемост и дължимост на
отделните компоненти.
При така установената по-горе фактическа
обстановка съдът достигна до следните изводи:
Заявени са претенции с правно основание
чл.422 от ГПК за установяване съществуването на вземане – неиздължена главница,
възнаградигелна лихва по договор за потребителски кредит, както и възнаграждение
по сключено във връзка с него споразумение за предоставяне на пакет
допълнителни услуги.
По
отношение на твърдението за недопустимост на заявената претенция поради липса
на идентичностт между вида на вземането, за което е издадена заповед за
изпълнение и вида на вземането, предмет на процесната установителна претенция. Съдът намира същото за неоснователно. Подадено е
заявление, съответно е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №2487/2018г.
на ШРС , по силата на която е разпоредено Г.Ф.П. да заплати на ищцовото
дружество сумата 4235.56лв.-главница за неизпълнение на задължение по договор
за потребителски кредит №********/10.10.2017г.,
съответно предмет на настоящото производство е установителна претенция с правно
осонвание чл.422 от ГПК в същия размер 4235.56лв., представляваща неизпълнено
задължение по същия договор за кредит № ********. Обстоятелството, че в заповедта е
посочено, че сумата от 4235.56лв. представлява главница, а съгласно исковата
молба сумата от 4235.56лв. представлява дължими
главница, договорна лихва и пакет услуги
по договора , не налага извод за недопустимост на иска. Заповедта е издадена за
сумата 4235.56лв.- за неизпълнение на
задължение по договор за потребителски кредит №********, като установителен иск
именно за тази сума е предмет на настоящото производство, доколкото
претендираните: предоставена сума-кредит, възнаградителна лихва и пакет допълнителни
услуги, формират размера на всяка една погасителна
вноска и в широк смисъл съставляват главница по договора. Действително в заповедта
е посочено и че договорат за кредит, въз основа на който се претендира
вземането е от 10.10.2017г., а действителната
дата на същия е 30.12.2016г., но съдът
намира, че се касае до техническа грешка, доколкото е налице съвпадение на страните по договора и неговия номер, а
последният е уникален.
Съобразно правилата за разпределение на
доказателствената тежест /чл.154, ал.1 от ГПК/, ищецът следва да установи при условията на пълно и
главно доказване следните правопораждащи факти, а именно: че спорното главно право е възникнало, в
случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на облигационно правоотношение между дружеството-кредитор
и ответника, настъпване изискуемостта на
паричното задължение на последния, изпълнение на задължението на кредитора по
конкретния договор за предоставяне на кредит, и в частност предоставянето на
заетата сума. Ответната страна следва да
установи факта на заплащане на дължимата главница и възнаградителна лихва.
В настоящия случай се установи по безспорен начин, че П. К. Б.“ ЕООД- гр.Ш. и Г.Ф.П. са били в облигационни отношения, уредени от
сключения между тях договор за потребителски
кредит № ********/30.12.2016г.. Не е спорно/2бр. преводни нареждания/ и че
уговорената сума е предоставена на ответницата/същата е погасила и част от
вноските по кредита/.
Спор е налице досежно размерът на дължимите
суми по договора.
Настоящата инстанция споделя изводите на
първоинстанционния съд касателно нищожността на
клаузите за предоставяне на
ответницата на пакет от допълнителни услуги и на основание чл.272 от ГПК
препраща към същите.
Изброените допълнителни услуги не водят до някакава икономическа полза
за ответника, която да е еквивалентна на уговорената цена. На практика е уговорено заплащането на
възнаграждение за една възможност - възможността за предоставянето на
услугите/в този смисъл е и изложеното от жалбоподателя, че възнаграждението не
е цената на услугите, а е дължимо за възможността на длъжника да поиска
промяна в договора му за кредит във
всеки един момент от живота на договора/, а не за реално предоставени такива.
Не са ангажирани и доказателства по делото, на ответника да е предоставена
някоя от сочените услуги. В случая и
възнаграждението, което следва да се заплати за пакета от допълнителни услуги
е в размер на 1898.28лв., а кредитът е
в размер на 2100лв., Или касае се до
близки по размер суми, което води до извода, че уговореното възнаграждение е
прекомерно и е в противоречие с принципите на справедливост. На практика, заплаща се сума в размер близка
до размера на кредита, но без насрещно задължение на кредитодателя да отпусне
допълнителна сума за кредит или еквивалентна престация.
В §1, т.1 от ДР на ЗПК е предвидена възможност за заплащане на разходи
по кредита за допълнителни услуги, свързани с кредита, но в случая не е налице
тази хипотеза. Допълнителни услуги според чл.10а, ал.1 от ЗПК са такива услуги,
които са свързани с договора за потребителски кредит, но нямат пряко отношение
към насрещните престации на страните, например, издаването на различни
референции, удостоверения и служебни бележки за отпуснатия кредит, за размера
на текущото задължение и др. Дейностите, предмет на споразумението и за които
въззивникът претендира, че се дължи възнаграждение за допълнителни услуги са
във връзка с изпълнение на задълженията на страните по договора и за тях не се
дължи заплащане от кредитополучателя на основание чл.10а, ал.2 от ЗПК
Освен това, съгласно чл.10а, ал.4 от ЗПК, видът, размерът и действието,
за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно
определени в договора за потребителски кредит, а в случая е определено общо
възнаграждение за всички посочени допълнителни услуги, като от сключеното
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги може да бъде
изведена единствено стойността на възнаграждение за първата услуга, но не и на
останалите такива.
Само за пълнота следва да се отбележи, че разпоредбите, уреждащи
заплащането на цената на допълнителните услуги се явяват и неравноправни по смисъла на чл.143, ал.1, т.3
от ЗПК, тъй като за да се възползва длъжникът от всички допълнителни услуги по
сключеното споразумение се изисква одобрение от кредитора, което означава, че
той следва да плати предварително за възможност, която е изцяло зависи от
волята на кредитора. С тези клаузи се
въвежда задължение на едната страна по
договора да заплати за нещо, което има
по силата на самия закон - правото на страните да променят срока на падежа на
договора, както и свободата им да отложат една или повече погасителни вноски,
което води до значителна неравноправност на същите.
Предвид изложеното и настоящата инстанция намира, че клаузите, с които е уговорено заплащане на
възнаграждение за допълнителния пакет услуги
се явяват нищожни. Ето защо и сумата от 1898.28лв.-възнаграждение за
закупен пакет допълнителни услуги не се следва.
С оглед императивния характер на
разпоредбите, уреждащи материята досежно наличието респ. липсата на
неравноправни клаузи съдът следи за наличието на такива служебно и без да е
наведено възражение /решение № 23/07.07.2016 г. по дело 3686/2014 г., Іт.о./.
По отношение на института на неравноправните клаузи задължението на съда да
извърши служебно проверка, са му вменени и с преюдициални заключения на Съда на
ЕС, имащи задължителен характер по приложението на Директива 93/13/ЕИО.
С оглед това тълкуване, настоящият
съдебен състав намира за установено, че кредитополучателят е физическо лице,
като процесния кредит не е предназначен за търговска или професионална дейност.
Ето защо и ищцата има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР
на ЗЗП.
От своя
страна, неравноправните клаузи са нищожни и не пораждат правни последици в
отношенията между страните – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. За да бъде квалифицирана като
неравноправна клауза в потребителски договор, е необходимо да са налице общите
материалноправни предпоставки на чл. 143, чл. 145, ал. 2 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
В случая, в договора е уговорен
годишен лихвен процент на 41, 17 %.
Максималният размер на договорната лихва / възнаградителна или за
забава/ е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно
да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите
нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използува се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и
пр.. Въпреки че не е налице действащо нормативно ограничение при договарянето
на размера на възнаградителната лихва, то съгласно наложилата се съдебна
практика /решение № 906/30.12.2004 г. по гр.д.№1106/2003 г., ІІг.о., решение №
378/18.05.2006 г. по гр.д.№315/2005г., ІІ г.о.; решение № 1270/09.01.2009 г. по
гр.д.№5093/2007 г., ІІ г.о., определение № 901/10.07.2015 г. по гр.д.№6295/2014
г., ІV г.о./ се приема, че ако договорната лихва надвишава трикратно размера на
законната лихва, то е налице неравноправие, тъй като в този случай предвиденият
размер на договорната възнаградителна лихва , съществено превишава нейната
обезщетителна функция по повод предоставеното ползване на заемната сума.
Настоящата инстанция споделя тази практика.
В съответствие с препращащата разпоредбата на
чл.86, ал.2 от ЗЗД, размерът на законната лихва е определен с Постановление №
426 на Министерския съвет от 18.12.2014 г. /в сила от 01.01.2015 г./, съгласно
което, годишният размер на законната лихва по просрочени парични задължения е в
размер на основния лихвен процент на Българската народна банка, в сила от 1
януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта.
Лихвеният процент в сила от 1 януари на текущата година е приложим за първото
полугодие на съответната година, а лихвеният процент в сила от 1 юли е приложим
за второто полугодие. Предвид това и доколкото основния лихвен процент на БНБ
по време на действие на целия докговор е
0, то годишния размер на законната лихва се явява 10% или трикратния-30%.
В случая в договора е отразен ГЛП
- 41.17%, който надвишава трикратния размер на законната лихва за периода на
договора. Накърнен е принципът за еквивалентност на насрещните
престации. Разпоредбата не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което се явява
неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1 и ал.2, т.20 от ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.146, ал.1,
ал.2 от ЗЗП, неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
Настоящият състав намира, че клаузата
от договора, касаеща определянето на
лихвата по договора е част от стандартни, изготвени предварително и типови
условия на дружеството, поради което кредитополучателят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието й. Клаузата се явява нищожна като неравноправна, на основание
чл. 146, ал. 1 ЗЗП. В
съответствие с чл.26, ал.4 ЗЗД, същата следва да се замести по право от
повелителни правила на закона, като се приеме дължимост на лихвата до размера
от 10 % - законната лихва. В този смисъл е и горецитираната съдебна
практика. Следва да се посочи, че
клаузата се явява нищожна и поради противоречието й с добрите нрави/чл.26, ал.4
от ЗЗД/.
Поради недължимост на уговорените суми
за възнаграждение за пакет допълнителни услуги и възнаградителна лихва в
размера над 10% до 41.17%, съдът следва да съобрази извършените от ответницата
плащания и да присъди остатъка от дължимата сума, като бъдат редуцирани
плащанията извършени от длъжника и отнесени от кредитора за погасяване на възнаграждение
за пакет допълнителни услуги /474.57лв./ и възнаградителна лихва над дължимите
10%/общо 122.37лв./.Тези суми следва да се отнесат за погасяване само на
главница-предоставен кредит и следваща се догворна лихва/при годишен размер на
лихвата - 10%/.
В случая се установи/ССЕ/, че
ответницата е заплатила по договора сумата от 1438.38лв., като с част от
тях-26.74лв. са погасени лихви за забава. Не се представиха доказателства за
направата на разноски по събиране на просрочен дълг от страна на дружеството,
обуславящи извод за наличието на
дължимост на сумата от 60лв. - такса съгласно чл.17.4 от общите условия към
договора.
С остатъкът от 1411.64лв.се погасяват
напълно от първа до двадесет и четвърта вноска с падежи от 02.02.2017г. до
02.01.2019г. в размер общо на 1391.52лв. / от които главница 1074.29лв. и договорни
лихви 10% - 317.23лв., като поради липса на доказателства за размера на 10%
възнаградителна лихва, съдът определи същия на основание чл.162 от ГПК и с
помощта на компютърна програма/,, както и част от двадесет и пета вноска
/изцяло възнаградителната лихва при 10% ГЛП – 8.55лв. и 41.57лв. от главницата,
като остават дължими 26.79лв. от главницата по тази вноска/.
Съгласно ТР№8/2017г. на ОСГТК, допустимо е предявеният по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК на иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков
кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил
падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ, съответно искът за установяване дължимост на вземане по договор за
банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с
настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
От ищцовото дружество се твръди настъпила предсрочна изискуемост на
10.10.2017г., но по делото не са представени надлежни доказателстване тази
предсрочна изискуемост да е сведена до знанието, обявена на ответната страна.
Неоснователно се явява и твърдението
на въззиваемото дружество, че тъй като се явявало небанкова финансова
институция, постановките на ТР№4/2014г.
на ОСГТК не намирали приложение по отношение на него, съответно в случая била настъпила автоматично
предсрочна изискуемост с просрочването
на една месечна вноска с повече от 30 дни. Настоящата инстанция споделя
практиката, според която приетото в соченото тълкувателно дело се отнася и за
небанковите институции/решение №152/22.01.2010г. по т.д.№3131/2018г., ІІт.о./,
а и в случая не се установи към датата на изготвяне на уведомлението-10.10.2017г.,
а и към момента на завеждане на исковата молба да са налице условията за
настъпване на предсрочна изискуемост. Съгласно чл.12.3 от общите условия към
договора, предпоставка за настъпване на предсрочна изискуемост е просрочието на
една месечна вноска с повече от 30дни, а в случая се установи, че с
извършението от ответницата плащания същата е погасила изцяло вноските с падеж
до 02.01.2019г. и частично тази с падеж на 02.02.2019г..
Предвид изложеното и с оглед приетото
в ТР№8/2017г. на ОСГТК, ответницата следва да бъде осъдена да заплати вноските
с настъпил падеж към датата на последното съдебно заседание пред въззивната
инстанция-10.03.2020г./вноските от двадесет и шеста до тридесет и седма с
падежи от 02.03.2019г. до 02.02.2020г.,както и част от главницата/26.79лв./ по
двадесет и пета вноска/, като същите възлизат в размер на 984.14 главница и 69.02лв. договорна лихва.
Последната не е ангажирала
доказателства в хода на процеса, досежно изгодния да нея факт, че е изпълниля
изцяло задължението си по договора.
Предвид изложеното, съдът намира, че
заявената претенция се явява основателна за сумата 1053.16лв., от която
984.14лв.- главница и 69.02.лв.-договорна лихва.. В останалата част претенцията
се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
Обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, с която е признато за установено, че Г.Ф.П., дължи на кредитора „П. К. Б.“ ЕООД,-гр.София,
сумата над 1053.16лв./ сумата 1053.16лв.
се формира от сумите 981.14лв. главница и 69.02лв.-договорна лихва/ до 2250,54лв./сумата 2250.54лв. се формира от сумите
1547.42лв. главница и 703.12лв. договорна лихва/ - задължение по договор за потребителски кредит
№ ********/30.12.2016г./, за която е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК №1234/31.08.2018г., постановена по ч.гр.д.№2487/2018г.
на ШРС, както и в частта, с която е посочена дължимост на законна лихва върху сумата от 69.02лв-договорна лихва,
считано от датата на подаване на заявлението-29.08.2018г. до изплащането й и
дължимост на законна липва върху сумата от 981.14лв-главница. от датата на подаване на заявлението –
29.08.2018 г., до настъпване на уговорения падеж на всяка една от вноските с
падеж от 02.02.2019г. до 02.02.2020г.. Установи се, че изискуемостта на
вземането е настъпила в хода на процеса. Поради това, и доколкото П. не е
станала причина за подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение,
съответно за завеждане на настоящото производство, първоинстанцинното решение
следва да бъде отменено в частта, с която същата е осъдена да заплати на
дружеството разноски в размер на
1149.65лв., от които 1014.49лв.- направени такива в първоинстанционното
производство и 134.71лв. - в заповедното производство, съобразно уважената част
от иска.
В останалата обжалвана част, досежно
установяване дължимостта на сумата
1053.16лв., от която 984.14лв. главница и 69.02лв.-възнаградителна лихва
- задължение по договор за потребителски кредит № ********/30.12.2016г., ведно
със законната лихва върху главницата от 981.14лв., считано от настъпване на
уговорения падеж на всяка една от вноските с падеж от 02.02.2019г. до 02.02.2020г.,
до окончателното й изплащане, решението се явява правилно и следва да бъде
потвърдено.
В останалата, необжалвана част, решението е влязло в законна сила.
На основание чл.78 от ГПК, съгласно изхода на спора, жалбоподателката П.
следва да заплати на ищцовото дружество разноски пред въззивната инстанция в
размер на 76.85лв./разноските са изчислени на база внесено възнаграждение за
особен представител на жалбоподателката в размер на 300лв. и 100лв.
юрисконултско възнаграждение, определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ, съобразно уважената част от претенциите и обстоятеството, че
падежът на последните пет вноски по договора е настъпил в хода на въззивната
производство/. Следващата се по делото държавна такса за въззивната инстанция
следва да бъде заплатена от страните по сметка на ШОС, съобразно горепосоченото
правило, като -„П. К. Б.“ЕООД-гр.С. следва да заплати такава в размер на 36.36лв.
, а Г.Ф.П. - в размер на 8.64лв..
Водим от горното и на основание чл.271 от ГПК,
Шуменският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯВА решение №793 от 05.08.2019г. по
гр.д.№3603/2018г. на ШРС в частта, с която е признато за установено, че Г.Ф.П., дължи на кредитора „П. К. Б.“ ЕООД,-гр.С., ,
сумата над 1053.16лв. до 2250,54лв./1197.38лв./
- задължение по договор за потребителски
кредит № ********/30.12.2016г., за която е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК №1234/31.08.2018г., постановена по
ч.гр.д.№2487/2018г. на ШРС, както и в частта, с която е присъдена законна
лихва върху сумата от
69.02лв-договорна лихва, считано от датата на подаване на
заявлението-29.08.2018г. до изплащането й и дължимост на законна лихва върху
сумата от 981.14лв-главница от датата на
подаване на заявлението – 29.08.2018 г., до настъпване на уговорения падеж на
всяка една от вноските с падеж от 02.02.2019г. до 02.02.2020г., и П. е осъдена
да заплати на дружеството разноски в размер на 1149.65лв., от които 1014.49лв.-
направени такива в първоинстанционното производство и 134.71лв. - в заповедното
производство, съобразно уважената част от иска , като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения „П. К. Б.“ ЕООД-гр.София, адрес на управление:бул.“Б.“№***,
бл. ***, вх. ***, ЕИК*******, представлявано от управителите С. Н. Н. и Ц. Г. С.,
чрез юрисконсулт Р. И., срещу Г.Ф.П. с
ЕГН********** ***, адрес за призоваване по месторабота: гр.С., ул.“П. В.“ №***,
установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК, че последната дължи на
търговското дружество сумата над 1053.16лв. до 2250,54лв./1197.38лв./ -
задължение по договор за потребителски кредит № ********/30.12.2016г., за която
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №1234/31.08.2018г.,
постановена по ч.гр.д.№2487/2018г. на ШРС.
ОСЪЖДА Г.Ф.П.
да заплати на „П. К. Б.“ ЕООД-гр.С.,
направени разноски пред въззивната инстанция в размер на 76.85лв..
ОСЪЖДА Г.Ф.П.
да заплати по сметка на ШОС следваща
се държавна такса за въззивната
инстанция в размер на 8.64лв..
ОСЪЖДА „П.
К. Б.“ ЕООД-гр.С., да заплати по сметка
на ШОС следваща се по делото държавна такса за въззивната инстанция в размер
на 36.36лв..
Потвърждава решението в останалата обжалвана част.
В останалата, необжалвана част, решението е влязло в законна сила.
На основание чл.280, ал.2 от ГПК, решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.